Рейн-сан: Сеч

20

Смених няколко таксита до Шинбаши и изминах пеш оставащото разстояние до хотела. На тръгване от музея се бях отбил в една обществена тоалетна в парка „Уено“, за да видя как изглеждам. По лицето и ризата ми нямаше много кръв, поизмих се, а после прикрих по–упоритите петна с фотоапарата и калъфа.

Върнах се в стаята си в „Импириъл“, опаковах всички потенциално замърсени вещи, изкъпах се, облякох си ежедневните дрехи, излязох и изхвърлих инкриминиращите ме неща в различни канализационни шахти. Когато по–рано обмислях срещата, уговорена с Миямото по нареждане на неговия началник, бях решил да задържа самоделното си бронирано снаряжение и ножа на Олег.

След като се отървах от уликите, малко се успокоих и тръгнах на изток към морето.

Наближаваше осем часът. Вечерята и представянето на изложбата скоро щяха да започнат. Бях обещал на Мария да й се обадя. Първо обаче трябваше да си проясня главата.

Напомних си, че вече нищо не я заплашва. Бях ликвидирал Виктор — единствения, който й желаеше злото. Сугихара също беше в безопасност, поне за момента. Ако още искаше да го убие въпреки смъртта на руснака, Уилсън щеше да се нуждае от нови прекъсвачи. Което щеше да му отнеме време.

Представих си трупа на Виктор, който изстиваше в сумрачния край на музейния двор. Надали го бяха открили. Него и меча. А и сигурно изобщо не бяха установили изчезването на оръжието от хранилището. Но не беше невъзможно. И все някога щеше да се случи, ако не тази вечер, утре със сигурност, и тогава Мария щеше да свърже меча с мен. Вече бях мислил за това, разбира се, и дори се бях колебал дали да не го върна в хранилището или да го задържа. Обаче повторното проникване в музея с меча след смъртта на Виктор ми се стори прекалено рисковано, а макар да се изкушавах да го задържа, това щеше да е още по–опасно. Нещо повече, нямаше да е редно. Пък и даже да не го намереха до тялото на руснака, Мария така или иначе щеше да свърже изчезването му с мен.

Независимо от всичко това обаче бях почти сигурен, че тя няма да ме издаде на полицията, за да не излезе връзката ни наяве. И дори да го направеше, Тацу щеше да се намеси. Но мисълта, че Мария ще ме заподозре и може да ми задава въпроси, ми подейства отрезвяващо. Едно беше да мисля за това преди самия факт. А сега… Осъзнах, че не се чувствам по начина, по който бях очаквал. След като убих човека на Уилсън на перона, почти бях обезумял от похот, до такава степен, че бях готов да поема извънреден риск само за да прекарам един час с Мария. Въпреки че все още ужасно копнеех да я видя, сега изпитвах и тъга, която не разбирах напълно. Зачудих се дали не е свързано с онази близост, която бяхме споделили с Виктор в миговете преди да го убия.

Нямаше значение. Тя ми беше казала, че ще се разсърди, ако не й се обадя, а и щом откриеха трупа и меча, моето „мълчание“ щеше да изглежда подозрително. Затова намерих уличен телефон край лабиринта от улички около рибния пазар „Цукиджи“ и набрах номера й.

Мария вдигна след първото иззвъняване.

— Ало? — каза тя на английски. Гласът й прозвуча малко хладно. Заля ме топлина от отделилия се адреналин. Дали бяха открили трупа на Виктор по–рано, отколкото очаквах?

— Здравей. Аз съм.

— Да, така си и мислех. Вече се опасявах, че ще ме накараш да чакам и след началото на приема. Още една минута и щях да закъснея за откриването на собствената си изложба.

Обзе ме облекчение.

— Не, разбира се, че не. Просто си мислех, че това е най–подходящото време да те заваря в кабинета ти. Не исках да се наложи да ти оставям съобщение.

Последва пауза.

— О, може би трябваше да се сетя и да се уговорим и за часа, не само за деня. А така си седях тук и все повече ти се ядосвах. И още съм ти ядосана.

Представих си как седи сама в кабинета, разкошна с официалния си тоалет за приема, и кипи заради това, че не й се обаждам, вместо да мисли за представянето. И изведнъж това страшно ме възбуди.

— Как си облечена?

Мария се засмя.

— Знаеш ли, че е опасно да се занасяш със сърдита италианка?

— Надявах се да е нещо, което мога да разкъсам.

Чух я рязко да си поема дъх.

— Не е — след малко отвърна тя. — Но си нося дрехи за преобличане. За по–късно.

Напрегнах се.

— Значи ще успееш да се освободиш?

— Да. Сигурно към единайсет. И не за прекалено дълго. След приема мъжът ми ще излиза със свои колеги. Тогава ще мога да дойда.

— Отседнал съм в „Импириъл“.

— Добре. Ако ми беше казал, че пак си в любовен хотел, май щях да ти вържа тенекия.

— Там ще ти хареса. Ще те чакам в бара, става ли? Просто влез като че ли търсиш някого, после си тръгни. Аз ще изляза и ти ме последвай до асансьора.

— О, помислил си и за това. Каква дискретност!

— Да, не мога да престана да мисля за това.

— Ммм, добре. Аз също. Сега трябва да вървя. Ще дойда в хотела към единайсет.

Тя затвори. Дълбоко въздъхнах, после изчаках да се успокоя, преди да оставя слушалката върху вилката и да се влея в пешеходния трафик наоколо.

Намерих друг уличен телефон. Помислих си дали да позвъня на Миямото, но нямах нужда от друга информация, а и не исках да правя нищо, което може да провали срещата по–късно същата нощ. Той съвсем скоро щеше да научи за Виктор и да се досети какво се е случило.

Затова пък се обадих на Тацу. Той се тревожеше за мен, въпреки че не му беше в характера да го проявява с нещо повече от иронични забележки за моята нервност и от време на време по някое съчувствено изсумтяване.

— Добре ли си? — попита старият ми приятел още щом му казах кой се обажда.

Не можех да не се усмихна на загрижеността в гласа му. Наистина се тревожеше.

— Всичко е наред — отвърнах аз. — Макар да предполагам, че утре ще ти се наложи да разследваш ново убийство.

— Виктор ли?

— Така предполагам.

Последва пауза. Знаех, че му се ще да научи повече, но не желае да разговаря за това по телефона.

— Искаш ли да се видим? — предложи той.

— В момента не мога, зает съм. Няма за какво да се тревожиш. Не че се тревожиш за мен де.

Тацу изсумтя.

— Сериозно — казах аз. — Не е нещо опасно.

— Не съм сигурен, че можеш да преценяваш такива неща.

Засмях се.

— Сигурно имаш право. Утре как си? На същото място в шест? И без това дотогава ще имам да ти разказвам още.

— С нетърпение го очаквам. И с каквото и да си зает тази вечер, а се опасявам, че мога да си представя, моля те, внимавай. Известно ти е, че непосредствено след голяма победа си най–уязвим за нова атака.

Усмихнах се. Чувствах се чудесно.

— Всичко ще е наред.

Да. Глупак до самия край.