Рейн-сан: Сеч

5

На другия ден проучих домашния и служебния адрес на Сугихара. И двете места не бяха обещаващи. Политикът живееше в Минами Азабу — в кооперация с гараж. В квартала имаше само жилищни сгради и около неговия блок нямаше къде да устроя засада. Имаше няколко начина да проникна в гаража и да го причакам там. Всички те обаче бяха рисковани, а и имаше вероятност да ме види Мария.

В службата му се оказа още по–лошо — сграда в Касумигасеки с висока ограда и охрана. Също нямаше да е невъзможно, но щеше да е трудно и опасно.

Реших, че ситуацията си има и добрите страни. Можех да използвам тези трудности като оправдание, задето изпълнението на задачата ми отнема много време. Какво ти оправдание, по дяволите — това беше истинската причина!

Можеш да направиш нещо още по–добро. Кажи на оня психопат, че ако иска да очистиш Сугихара, трябва да ти даде пистолет.

Замислих се. В Япония огнестрелните оръжия бяха рядкост, обаче Виктор със сигурност можеше да ми осигури пистолет. Макар че, ако наистина притежаваше развит инстинкт, както ми се струваше, нямаше да ме допусне близо до себе си въоръжен.

Имаше още една възможност. Моят приятел Тацухико Ишикура. Тацу. Познавахме се от Виетнам и преди десет години той ми беше помогнал да реша проблема си с якудза и после да изчезна. Само че Таду работеше в Кейсацучо, японската национална полиция, и въпреки че винаги поставяше императивите на правосъдието над буквата на закона, реших, че е прекалено да го моля за оръжие, за да очистя някакъв руски гангстер.

Е, не е чак прекалено. Просто е по–сложно. Нещо като… план Б.

Добре. Щях да имам Тацу предвид за всеки случай. Първо обаче трябваше да се отчета на Виктор.

Пренощувах в един от хилядите токийски любовни хотели — места за кратки престои, предназначени за любовни връзки, но полезни и за всеки, който не иска да го проследят — и на сутринта позвъних на Виктор от уличен телефон. Докато набирах номера, осъзнах, че не горя от желание да се срещна с него. Както се казва, ако врагът е в обсега ти… и ти си в неговия. Но не виждах друг начин да го отиграя.

Някой отсреща вдигна.

— Ало? — Олег. Познах гласа и акцента му.

— Аз съм. Снощи осъществих контакт. Ако той иска да научи повече, ще дойда. Ако не, просто ще продължа да работя по въпроса.

— Не, естествено, трябва да дойдеш. Може да си тук след половин час, да?

Замислих се какво означава това. Те най–вероятно в момента бяха там — стига това да беше номерът на офиса. Теоретично можеше и да е на някакво друго място. Олег обаче не ми се струваше човек, когото Виктор е взел на работа заради превъзходните му шпионски умения. Изненадан от обаждането ми, разговаряйки по телефона на лошия си английски, той не е достатъчно досетлив и съсредоточен, за да каже „тук“, като има предвид офиса, ако се намираше някъде другаде.

Тъй че явно прекарваха доста време в сградата в Касумигасеки. Тази информация още не можеше да се използва, но представляваше поредното късче, което с времето може би щях да сглобя с други.

— Мога.

— Добре. — Олег затвори.

Половин час по–късно бях в офиса, след като бях подложен на процедурата от предишния път — изчакването, претърсването, въвеждането ми от Олег и двамата японски гангстери. Виктор беше предпазлив.

Когато влязох, той седеше и драматично плесна с ръце.

— Радвам се да те видя, приятелю, радвам се да те видя. Хубаво е, че имаш напредък, за който да докладваш. Сядай, сядай! Искам да се чувстваш удобно.

Този път нямаше райска ябълка, забелязах аз. Нито нож. Днес носеше синя тениска с яка. Бяха сменили килима — с червен. Бях си помислил, че се шегува за това, но хората му очевидно бяха решили, че е по–безопасно да вземат думите му сериозно.

— И прав съм си добре — отвърнах аз. — Не искам да ви отнемам много време.

— Няма проблем — каза Виктор. — Няма проблем. Искам да седнеш. — Той ми посочи едно от креслата.

— Пожалуйста. Моля.

Щеше да ми е по–удобно прав. Но ако се канеха да ме убият, четиримата, най–вероятно въоръжени, сигурно щяха да ме надвият, прав или седнал. Затова се настаних срещу него.

— Отлично. Благодаря, приятелю. — Руснакът се наведе напред. — А сега ми разкажи за Сугихара.

— Няма много за разказване. Можех да обясня всичко на Олег по телефона, но той ми каза, че трябвало да дойда.

— Разбира се, че е по–добре да си тук. Лице в лице, така винаги е най–добре. И тъй. Сугихара. Мъртъв е, да?

Вторачих се в него. Сериозно ли говореше?

Той изчака малко и гръмогласно се разсмя.

— Добре де, добре, значи още е жив. Няма защо да се тревожиш. Просто ми разкажи подробностите.

— Снощи имаше една сватба. Женеше се внукът на министъра на земеделието. Успях да вляза на приема. За кратко се срещнах със Сугихара. Нямах възможност да направя нищо повече, но сега го познавам по–добре, отколкото от онази изрезка от стар вестник. Което би трябвало да ограничи шанса за нова издънка като на Кобаяши.

Виктор се втренчи в мен с неразгадаемо изражение.

— Срещнал си се с него. — Това не беше въпрос. Беше констатация.

Издържах на погледа му.

— Да.

— Срещнал си се с човека. Обаче не си го убил.

— Обмислях го. Но в крайна сметка присъствието на около хиляда свидетели ме накара да се откажа. Това проблем ли е?

Пустите очи на руснака все още бяха впити в мен. Зачудих се дали не го вбесявам. Той определено ме вбесяваше. Трябваше да се овладея. Да запазя безпристрастието си. Дълбоко в себе си обаче усещах, че осъзнавам нещо.

По един или друг начин щях да убия тоя нещастник.

— Дори не е имал охрана. Бодигардът му е останал навън.

Зачудих се дали го знае със сигурност, или само налучква.

— Не съм казвал, че проблемът е в бодигарда му. Казах, че е в свидетелите. Вижте, ако искате работата да бъде свършена както трябва, може да отнеме известно време. Ако искате да действам прибързано, рискувате нова издънка, която още повече ще усложни задачата и дори може да я направи невъзможна. Това ли искате?

Виктор пак продължително се вторачи в мене. Нахвърлеше ли ми се, щях да се провра под него, да забия пръсти в очите му и да го блъсна към Олег, а после да си проправя път към вратата. Макар че шансовете ми нямаше да са големи.

— Прибързано — повтори той, като се чешеше по тила. — Мислех си, че знам тая дума. Обаче явно не съм я разбирал. Това означава ли през половината време на партито да си правите секси очички с оная италианка, жената на Сугихара?

Предположението ми се потвърждаваше — негов човек беше присъствал на сватбата. Сигурно същият, от когото е получавал сведения за противниците си в ЛДП и на улицата. Това му беше позволило бързо да определи обектите, които се опитват да му попречат, и да прати хора да ги пребият до смърт.

Само че този ход на Виктор, каквото и да се криеше зад него, не ме свари неподготвен. Може и да се бях държал неловко на сватбата, но руснакът задействаше всичките ми бойни аларми, а за мен сражението е като завръщане у дома.

— Значи сте знаели, че той има жена, и не сте ми казали?! — леко сниших глас аз. — Това е сериозна оперативна връзка. Можех да я издиря като начин да се добера до Сугихара, вместо случайно да се натъкна на нея. Имах късмет. На късмет ли искате да разчитам, или ще ми съдействате, като ми кажете всичко, каквото знаете?

Но Виктор сигурно не го беше знаел. Преди сватбата. Вътрешният му човек явно го бе осведомил за случилото се след приема. Като му отправях такова обвинение, аз едновременно скривах подозрението си и го принуждавах да заеме отбранителна позиция.

Обаче трябваше да внимавам. Ако прекалено го притиснех в ъгъла, нещата бързо можеха да загрубеят.

Виктор присви очи и бавно кимна.

— Ти не се… страхуваш от мен. — И това не беше въпрос. А констатация.

Предпазливо го наблюдавах.

— Просто искам да свърша работата. И то както трябва.

— Интересно. Харесвам хора, които не се страхуват от мен.

Помислих си, че ме баламосва. Според мен този тип искаше от него да се страхува всеки, който дори само чуе името му, и общо взето, успешно го постигаше. Макар да не бях сигурен дали лъже мен, или самия себе си.

Той се отпусна назад, сякаш за да се вгледа в мен по–отдалече.

— Но може би също е вярно, че човек, който не се страхува от мен… е опасен.

— Уплашете някого достатъчно, и ще се смаете колко опасен може да стане — отвърнах аз.

Виктор продължи да се взира в мен и мълчанието взривоопасно се проточи. С периферното си зрение видях, че хората му ни наблюдават. Дясната ръка на Олег се насочи към кръста му — канеше се да извади оръжието си несъмнено. Приготвих се да блокирам движението му.

После Виктор отметна глава назад и се разсмя. Това продължи около половин минута, гръмкият му глас кънтеше в стаята. Когато най–после се поуспокои, той пак се наведе напред, като все още се смееше и бършеше очи.

— Както казах, ти си много забавен — насочи показалец към мен руснакът. — Наистина ми харесваш, забавни човече. Добре, значи е хубаво, че не се страхуваш от мен, да?

— Така смятам. А сега има ли още някаква информация, която възнамерявате да продължавате да криете от мен? Или все пак искате да ви свърша работата?

Той отново избухна в смях и запляска с ръце.

— Добре де, забавен печен боецо. Не се безпокой. Ще ти намеря сериозна информация. Къде може да ти позвъни Олег?

— Нямам телефон.

— Къде си отседнал?

— При приятел. Обаче не искам да го смущавам с обаждания, които не са за него.

Виктор ме измери от глава до пети с безизразно лице. Пак усетих напрежението в стаята.

— Знаеш ли, забавен печен боецо, наистина ми харесваш. Но е голяма грешка да се ебаваш с мене. Знаеш го, да? Искаш ли да ти го покажа? Да ти го покажа ей сега, мама ти стара?

Напрежението в стаята продължи да расте. Само че аз не се страхувах. По–скоро бях… заинтригуван. Този психопат явно можеше да се владее донякъде. И сега го правеше, защото искаше нещо от мен. Нещо, което нямаше да мога да свърша, ако съм мъртъв.

— А ако ви се обадя аз? Само ми кажете кога искате да ви позвъня.

Надявах се, че като го питам кога иска да му позвъня, ще го накарам да си помисли, че отново владее положението, и така няма да забележи, че не съм отговорил на въпроса му.

Изглежда, че подейства, защото след малко Виктор отговори:

— Следобед се обади на Олег. В пет. Ако още не сме открили информация, ще звъниш два пъти дневно. В девет и пет. Не пропускай обаждане. Не бъди ненадежден.

— Знаете ли, всичко ще стане по–лесно, ако ми дадете пистолет.

Виктор се усмихна, сякаш знаеше точно защо ми е пистолетът.

— В Япония пистолети се намират… трудно. Олег има, обаче предпочитам да е само той.

Наистина ли другият руснак имаше пистолет? Не бях забелязал издайнически признаци — издутина под мишницата му, провиснал пояс. Когато по–рано го бях видял да насочва дясната си ръка към кръста, може би посягаше към пистолета си, навярно достатъчно малък, за да го скрие под сакото си. Инстинктът обаче ми подсказваше, че е посегнал, за да извади нож. Помислих си, че даже да не е чел Сун Дзъ, Виктор е достатъчно хитър и опитен, за да знае, че когато си слаб, се преструваш на силен, а когато си силен, се преструваш на слаб.

Ами другите му хора? Не ги бях забелязал да посягат, за да извадят оръжие. А и щом Олег, явно дясна ръка на Виктор, нямаше пистолет, трудно можех да си представя, че обикновените гангстери ще имат.

И дори да грешах, дори Олег да имаше пистолет и да успеех да го обезоръжа, преди другите да стигнат до мен, щях да разчитам единствено на оръжието. Оръжие, което спокойно можеше да е поддържано зле и да засече. Най–вероятно щеше да е наред, но ако не беше, щях да съм мъртъв след броени секунди.

Затова зачаках.

— Освен това знаеш къде живее Сугихара — продължи Виктор. — Къде работи. С информацията, която вече ти дадох, би трябвало да можеш да го фраснеш с камък по главата. Лесна работа.

— Да, обиколих няколко пъти жилището и службата му. И на двете места възможността да се добера до него е минимална заради разположението на сградите, кварталите, ограничения достъп и охраната. Още повече че както самият вие казахте, след провала на Кобаяши той е взел допълнителни мерки за сигурността си и освен ако не са най–големите некадърници на света, охранителите са му обяснили, че трябва да проявява извънредна предпазливост, когато се прибира и отива на работа, защото това са известните, предвидими места, на които някой може да се опита да го очисти. Да, на сватбата Сугихара не проявяваше прекалена предпазливост, което ни показва, че все някъде е уязвим. Но имам нужда от сериозна информация, за да определя къде е това „някъде“.

— Оправдания.

— Не, пречки. Има ли Сугихара хоби? Любовница? Куче? Нещо от този род. Ако има куче, може би вечер го разхожда, понеже на жена му не й се става от леглото. Такива неща, които могат да ми дадат възможност.

— Не знам дали има куче.

— Вижте, аз съм оръжието, но имам нужда от вашата помощ, за да фиксирам мишената. И ако не можете да ми помогнете, добре. Обаче тогава ще се наложи сам да събера тази информация. И за това ще ми трябва време или късмет. Най–вероятно и двете.

Виктор впери в мен безизразните си очи.

— Обади се следобед на Олег — каза той. — Не закъснявай. Не бъди ненадежден.