Рейн-сан: Сеч

18

Същата вечер, четвъртък, си взех стая в хотел „Импириъл“, един от най–хубавите в Токио. Мария беше казала, че на следващата вечер може да се освободи. Ако останех за две нощи и всичко в музея минеше малко или повече според плана ми, тя щеше да получи по–хубавия хотел, който искаше. И наистина, стаята се оказа много по–голяма и разкошна от онези, с които бях свикнал. Известно време я обикалях и си представях местата, където можехме да се любим — грамадното легло, невероятно мекия диван, плюшения килим, огромната вана, дори облицованите с ламперия стени — и мисълта, че Мария може да е там след по–малко от едно денонощие предизвикваше постоянно отделяне на адреналин.

Знаех, че е тъпо да отделям толкова голямо внимание на удоволствието, след като още не съм се погрижил за работата. Но знаех и че ако следващата вечер не довърша Виктор в музея, няма да съм мъртъв само аз. А може би и Мария. Да си представям какво ще е да съм с нея в тази хотелска стая, ми помагаше да не мисля за всичко останало.

Спах зле. На сутринта взех душ, закусих и се обадих в телефонната служба. Имах съобщение от Миямото. Веднага му позвъних.

— Аз съм.

Последва мълчание и мигновено разбрах, че съм бил прав за шефа му. Усещах го — нямаше нужда от пароли.

— Имам информация за теб — след малко каза той. — Ще е полезно да се срещнем.

Репликата му ми се стори малко скована. Надявах се да не го е забелязал и Йокояма, ако е там, както предполагах.

— Разбира се. Кога ще ти е удобно?

— Ами ако искаш, да се видим навън като предишния път, по–добре да е скоро, преди пак да завали. Например довечера.

Това беше. И наистина имаше прогноза за дъжд, така че думите му нямаше да прозвучат странно. И все пак се зачудих колко е чувствителен радарът на шефа му. Нямаше как да разбера. Просто трябваше да отчета тази възможност в тактиката си.

Мамка му, вечерта имах работа с Виктор. За малко да откажа.

И после ме осени. Знаех, че руснакът иска да ме очисти в музея. Тогава защо Йокояма искаше да ме очисти другаде?

Защото действията им не са координирани. Тацу е прав. Шефът на Миямото се отчита пред Уилсън. Както и Виктор. Обаче между двамата няма пряка връзка. И сега преследват различни цели.

— Имаш право — без повече да се колебая, отвърнах аз. — Добре, довечера мога, но трябва да е късно. Можеш ли след полунощ? Да речем, в два? Става ли?

— Да, става. Къде ще ти е удобно?

Вече бях решил.

— Знаеш ли храма Дзенкоджи в Омотесандо?

— Да, разбира се.

— Ще се видим там. И внимавай да не те проследят.

— Разбира се.

Затворих и доволно кимнах. Може би беше малко странно да избера мястото, където с Мария за пръв път бяхме стигнали до интимност — където хората на Уилсън сигурно щяха да ме убият, ако нямаха причини да не я замесват. Но след като в последно време два пъти бях ходил там, познавах района добре. И знаех как да използвам това. А най–важното — в два през нощта храмът щеше да е абсолютно пуст. Нямаше да има цивилни, сред които противникът да се скрие, а това означаваше, че всеки, който ми се стори подозрителен по какъвто и да е начин, трябва да бъде ликвидиран. Нещо като токийска зона за свободен обстрел.

Отидох до недалечния парк „Хибия“. Почвата беше мека и влажна от неотдавнашния дъжд и аз се разходих сред пейките, някои заети от пенсионери по ризи, други от по–млади хора с още по–небрежно облекло, навярно почасови работници в денонощни магазини или членове на множащото се племе на онези, които няколко години по–късно щяха да бъдат наречени фуриитаа — дума, съставена от английската „free“ и немската „Arbeiter“6 — от слисаните и обезпокоени от готовността на тези младежи да си изкарват прехраната с маргинална, нископлатена работа, вместо да се жертват в името на обществото.

Проясних ума си и се замислих как да се добера до Виктор. С други думи, замислих се как Виктор ще се опита да се добере до мен.

Той имаше опит. И знаеше, че и аз съм опитен. Нямаше да направи нищо очевидно, нито щеше да очаква аз да постъпя така.

Всичко се въртеше около музея. Главната сграда имаше само един вход за посетители. Така че където и да заемеше позиция, той трябваше да избере място с добра видимост към тази стратегическа точка.

Което означаваше, че не разполага с много възможности. На площада имаше фонтан между две групи дървета, но от толкова голямо разстояние нямаше нито видимост, нито бърз достъп. Пред двете крила отляво и отдясно на главната сграда също имаше декоративни дървета, но те не бяха достатъчни, за да осигурят прилично прикритие.

Не го виждах. И почвах да се дразня.

Върни се назад. Прекалено си съсредоточен.

Да, точно така. Но на какво да се върна?

На прикритието. Прикритието е средство. Не е самоцел.

Да, обаче той все пак трябва да се скрие. Иначе ще го видя.

Сигурен ли си?

Замислих се за това как се бях приближил до охранителя пред „Супер Дол“ — като бях променил външния си вид.

Оставих сърцето си да се разтупти, когато проумях как ще го отиграе Виктор. Разбира се. Тацу ми беше разказал как спецназовецът и неговите хора проникнали в двореца в Кабул и убили афганистанския президент и цялата му охрана. Преоблекли се като афганистански войници. Дегизирали се като нещо, което противникът няма да забележи, защото вече го е класифицирал като безопасно. Безопасно, защото е обичайно, ежедневно.

Виктор сигурно знаеше или поне подозираше, че съм ходил в музея. И дори да не се досещаше, знаеше, че познавам парка „Уено“.

Точно така. А какво си свикнал да виждаш в парка и около музея?

Затворих очи за миг и си спомних какво съм видял на път за срещата си с Мария. Ученици, разбира се, обаче Виктор едва ли щеше да се напъха в ученическа униформа. Майки с детски колички — също не особено вероятно.

В парка имаше много бездомници. Но не и около музея.

Тогава какво си виждал около музея?

Градинарите.

Мамка му, това беше. Усещах, че е това. Широките панталони момохики и ризи хантен, които скриваха фигурата. И с ниско нахлупена над лицето шапка и наведена глава, докато мете листа или коси трева, той основателно нямаше да очаква да му обърна каквото и да е внимание. Ако някой от другите градинари го заговореше, сигурно щеше да измърмори, че току–що са го назначили, и да продължи да си върши работата. Както беше казала Мария, никой не очакваше обир в музея и ако се появеше непознат градинар, имаше ли вероятност някой да го заподозре в нещо нередно?

А и Виктор нямаше да се бави там. Беше ми казал, че Сугихара ще пристигне в осем. Но беше наясно, че аз знам, че той ще е там и ще ме очаква. Което означаваше, че ще подраня. Което пък предполагаше Виктор да подрани още повече.

Не ми допадаше просто да се опитваме да се надхитрим, да предугадим действията си. Трябваше да измисля нещо необичайно. Нещо, което той да не е в състояние да предвиди.

И съответното оръжие. Не нож — всички те имаха ножове. Нещо по–добро.

Отидох в един магазин за медицински стоки и купих дълга черна шина за крак — от онези, които се стягат с велкро от глезена до бедрото и се носят след операция на коляното или други травми. Продаваше се в черен брезентов калъф, който щеше да ми свърши добра работа. Взех и бастун, за да допълня образа. После намерих магазин за военни стоки и избрах кожена кания за ножа на покойния Олег.

Бях изхвърлил екипа, който носех в нощта на убийството на руснака, защото целият беше в кръвта и мозъка на часовия, затова се отбих в магазин за мъжка мода и си купих нов костюм, риза, вратовръзка, колан и обувки. Бяха съвсем обикновени — идеални за сливане с обстановката, макар и далеч не толкова качествени, колкото дрехите, които ми беше помогнал да избера в Гинза Служителят Ито — и които, признавам, ми харесваха повече. Радвах се, че вече правя разлика, за която по–рано съм бил сляп, но и разбирах, че хубавите дрехи могат да се превърнат в скъп навик, какъвто в момента не можех да си позволя, а и нямаше нужда.

Прибрах се в „Импириъл“, облякох си новите дрехи и поставих шината на десния си крак, като я нагласих така, че да не е съвсем права. После няколко минути покуцуках с бастуна из стаята. Този път нямаше какво да упражнявам и имитирам — кракът ми беше обездвижен точно като на пациент, претърпял операция на коляното, и нямах друг избор, освен да се движа неловко и с отчетливо накуцване.

После залепих канията с ножа на Олег от вътрешната страна на лявата си предлакътница, откъдето бързо можех да го изтегля с дясната си ръка. Не очаквах да се сблъскам с Виктор до довечера — той може и да предвиждаше да подраня, но не чак толкова — но имаше вероятност да греша и трябваше да съм въоръжен. Накрая си облякох сакото, сложих в джоба си шперцовете, които преди десет години се бях научил да използвам при един не съвсем законопослушен стар корейски майстор в Шин Окубо, погледнах се в голямото огледало и след като не установих нищо нередно, излязох от хотела.

Пред парка „Хибия“ хванах такси и казах на шофьора да ме закара направо в музея. Когато наближихме, го помолих да обиколи по околните улици, като обясних, че съм подранил и с този болен крак, сега изпънат върху седалката, ми е най–удобно да изчакам в таксито. Той изпълни желанието ми и по пътя аз опресних спомените си за доста обширния и приличащ на парк двор на музея — дълги тревисти склонове и групички дървета около шест сиви постройки, скупчени в средата. Отвсякъде имаше желязна ограда, най–висока от северозападната страна, а най–ниска и без остри шипове — откъм югозапад, където се намираше и порталът за посетители. Предполагах, че шиповете са по–скоро декоративни, отколкото функционални. От гледна точка на сигурността нямаше голяма логика от едната страна оградата да е непристъпна, а от другата — уязвима.

Ако очакваше да дойда за него, а аз смятах, че очаква тъкмо това, Виктор може би си мислеше, че ще избягна портала и ще избера не толкова очевиден маршрут. А най–очевидният не толкова очевиден маршрут беше през ниската югозападна ограда. И тъкмо по тази причина го отхвърлих.

По време на втората обиколка се спрях на югоизточната страна. Там оградата беше висока малко над два метра, но по средата имаше метална врата без шипове, която можех да прескоча за секунди.

Поредната явна слабост в сигурността, но както бе отбелязала Мария, в Япония не се извършваха много обири в музеи.

Виктор ще очаква да влезеш точно оттам.

Мамка му. Не изпадах ли в параноя? Той не можеше да рискува да заеме позиция за засада на място, откъдето няма видимост към входа на музея, нали? Ако се окажеше, че е сгрешил, съвсем щеше да ме изпусне. Входът беше стратегическата точка. И Виктор трябваше да го наблюдава.

Все пак реших, че металната врата е прекалено очевидна слабост. Беше по–добре да избера някое не толкова съблазнително място.

По време на третата обиколка помолих шофьора да намали. В северозападния ъгъл група дървета скриваше оградата. Пак беше висока, с шипове и непристъпен вид, но зеленината осигуряваше известно прикритие. Забелязах още няколко места, така че, ако Виктор предугадеше логиката ми, пак трябваше да налучква точно къде ще реша да прескоча. И нямаше да му остане друг избор, освен да заеме позиция, която му позволява да наблюдава входа на музея. Което означаваше, че ще мога необезпокоявано да проникна вътре. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи след това.

Благодарих на шофьора за обиколките, казах му да ме остави на входа и докато спирахме, се огледах наоколо. Беше ранен следобед и не можех да си представя, че Виктор ще ми устрои засада още отсега. Можеше да се наложи да чака дълго, което предполагаше много по–голяма възможност да бъде разкрит. Обаче нямах намерение да приемам нищо за даденост. Не забелязах нещо, което да задейства радара ми — градинари, бездомници или шляещи се наоколо хора. Имаше само няколко групички обикновени наглед посетители.

Платих на шофьора и закуцуках нагоре по стълбището, като пътьом проверявах потенциално опасните точки. Чисто. Влязох и обходих с поглед фоайето. Също чисто. Ако случайно се натъкнех на Мария или директора Куросава, щях да ги излъжа, че разглеждам музея с учебна цел преди интервюто, въпреки получената по време на тренировка по джудо травма на крака. Щях да представя тази история, все едно съм засрамен, че са разкрили нетърпението ми да се заема с музейна работа, скривайки извършването на по–тежко престъпление, като се призная за виновен в по–леко. Предполагах обаче, че Мария ще е ангажирана около изложбата си. Що се отнасяше до Куросава, той най–вероятно прекарваше повечето време в кабинета си, заобиколен от безценни артефакти.

Вляво видях един охранител, махнах му с ръка и тръгнах към него, като тежко се облягах на бастуна и леко бърчех лице, уж от усилие или болка.

— Извинявайте, бихте ли ми казали къде е асансьорът? — попитах аз. — Стълбището пред входа достатъчно ме изтощи.

Той се озърна за кратко към шината и бастуна ми — да задържи погледа си върху тях за по–дълго, щеше да е нелюбезно — и съчувствено кимна, явно без да заподозре абсолютно нищо. И какво можеше да заподозре? Не се опитвах да крия нищо. Открито се бях обърнал към него с въпрос, напълно логичен с оглед на очевидното ми състояние. И така бях регистрирал шината в ума му като… обикновена шина. Както един чук можеше да се регистрира просто като чук и нищо повече.

— Разбира се — отвърна охранителят. — Зад ъгъла вдясно от стълбището.

Леко се поклоних и демонстративно закуцуках нататък. Отбих се в тоалетната и в една от кабинките разхлабих велкрото на шината, като оставих стегнаха само една лента. Вече бях опънал върху крака си черния калъф, в който я бях купил, така че никой да не може да го различи от самата шина. После тръгнах към асансьора.

Две минути по–късно стоях с разтуптяно сърце пред хранилището в мазето. Знаех от Мария, че почти няма охрана, което обаче не означаваше, че Законът на Мърфи е престанал да действа. Ако се появеше някой, щях да откъсна и последната лента велкро, да смъкна шината и да побягна. Но благодарение на шперцовете, отличните наставления на някогашния ми учител и собствените ми усърдни упражнения, за по–малко от минута успях да се справя с ключалката и да вляза вътре. Затворих вратата след себе си, включих осветлението и здраво залостих, като пъхнах дръжката на бастуна под бравата и с крак наместих навътре гумената капачка в долния му край. Ако дойдеше някой, сигурно щеше да реши, че нещо не е наред с вратата, и да отиде да повика поддръжката, което щеше да ми даде време да се измъкна. А и така нямаше да забравя бастуна.

Направо се насочих към мечовете. Вдигнах оръжието, което бях разгледал при предишното си идване, любимото ми, и после, все едно проверявах дали има патрон в патронника на пистолет, изтеглих дървената ръкохватка цука, колкото да се уверя, че острието наистина е в ножницата ширасая. Върнах го обратно и пъхнах затворената ножница в черния калъф от външната страна на крака си. Стегнах велкрото, отидох до вратата, измъкнах бастуна си, угасих осветлението и открехнах вратата, за да надникна в коридора. Чисто. Днес господин Мърфи май нямаше да се появи. Поне засега.

Извадих късмет и с асансьора — още беше на подземния етаж и не се наложи да чакам или да рискувам да пристигне с някой музеен служител. Качих се и натиснах бутона за втория етаж. Асансьорът обаче спря на първия. Наложих си да дишам нормално пропъдих мисълта, че току–що съм откраднал безценен самурайски меч, и се съсредоточих върху самоличността си — обикновен служител, навярно наскоро останал безработен и съответно обзет от срам, който се крие от света, като посещава музея.

Вратата се отвори и въпреки усилията си за миг си представих, че виждам Мария — но се оказа просто група старци. Те се качиха и неколцина от тях съчувствено се озърнаха към бастуна. После вратата се затвори и продължихме нагоре към втория етаж. Всички бяха най–малко два пъти по–възрастни от мен, но настояха да ме пуснат да сляза пръв. Предположих, че така са се почувствали здрави в сравнение с куция мъж в асансьора. Определено ме радваше фактът, че шината и бастунът привличат нужното внимание.

Нямах търпение да си тръгна от музея, в случай че някой забележи липсата на меча и вдигне тревога. Само че охранителят не биваше да ме види да излизам прекалено скоро, защото щеше да му се стори странно. Не исках и да убия времето в някоя от галериите, където имаше вероятност, макар и нищожна, да се натъкна на Мария или директора Куросава. Затова влязох в тоалетната и се затворих в една от кабините. Стиснах клепачи и задишах равномерно, за да успокоя малко ускорения си сърдечен ритъм.

Осъзнах, че току–що съм извършил глупост. В Токио имаше предостатъчно мечове, включително качествени имитации, които щяха да ми свършат същата работа. Защо бях взел точно този? Защо бях поел такъв риск?

Не бях сигурен. Онзи път с Мария, когато го държах в ръцете си, го бях почувствал като част от самия мен — или той беше мое продължение, или аз бях негово. Това имаше нещо общо с детството ми в Япония и в същото време с нещо, с което съвсем наскоро отново се бях свързал след толкова години и преживявания. Разбира се, всичко това беше просто съвпадение. Но някак си имах чувството, че е… нещо повече.

Да. Съзнавах, че го възприемам като талисман, но не исках да държа в ръцете си какъв да е меч, когато се изправя срещу Виктор.

Исках да е точно този.

През следващите четирийсет минути се съсредоточавах върху дишането си, върху това да не мисля какво съм направил преди малко и какво трябва да направя после, просто чаках и се фокусирах върху самото чакане.

Когато прецених, че е минало достатъчно време, пуснах водата и излязох от кабината. Почти бях стигнал до вратата, когато тя се отвори. И в тоалетната влезе директорът Куросава.

Той присви очи и се вгледа в мен. Нямаше къде да ида. Дори не можех да се извърна. Приготвих се да изиграя предварително репетираната си сценка.

Тъкмо отворих уста и понечих да заговоря, когато осъзнах, че директорът ще ме подмине. Стиснах устни и просто закуцуках нататък. Дали бастунът и шината го бяха заблудили? Може би. Както и фактът, че очите му сигурно бяха също толкова слаби, колкото и слухът му.

Бях имал намерение да спра на вратата и да надникна в коридора, преди да изляза, но щеше да изглежда странно. Затова направо излязох, без да се озъртам, тръгнах надясно — и видях Мария, която се приближаваше към мен с двама млади японци, навярно нейни колеги.

Мамка му! Завъртях се кръгом и закрачих в обратната посока, като се привеждах над бастуна и полагах всички усилия да променя стойката и вида си. Щом завих зад ъгъла, влязох в залата с изложбата „Модата през периода Едо“ и ускорих ход, за да се отдалеча колкото може повече. Неколцина посетители ме сподириха с поглед, тъй като странният ритъм на стъпките ми и поскърцването на гумената капачка на бастуна бяха привлекли вниманието им. Навярно се чудеха защо човек с шина бърза толкова. Вниманието на непознати обаче ме притесняваше по–малко, отколкото срещата с Мария, затова продължих със същата крачка. Когато излязох от залата и завих на следващия ъгъл, нейната малка свита вече не се мяркаше зад мене. Заспусках се по главното стълбище, като се държах за парапета и подскачах на „здравия“ си крак.

Естествено, охранителят стоеше пред входа и стана свидетел на моите усилия. Когато стигнах долу, целият плувах в пот. Той ме зяпаше, озадачено намръщен.

— Само нагоре по стълбището е трудно — поясних аз, въпреки очевидното противоречие с потното ми чело. — Надолу даже е забавно.

Охранителят безмълвно кимна, като несъмнено си мислеше, че си има по–важна работа от това да се занимава с хроми хаховци, и аз изкуцуках от музея. Спрях, за да плъзна поглед наоколо — чисто, после тръгнах наляво и се махнах оттам.

Бях сбъркал, че Мърфи си е взел почивен ден. Оказа се, че само е закъснял. Надявах се обаче това да е единственото му появяване. Защото кражбата на меча беше лесната част. Успешното му използване щеше да е малко по–сериозно предизвикателство.