Рейн-сан: Сеч

7

Позвъних на Олег от уличен телефон. Той нямаше нова информация за Сугихара. Което напълно ме устройваше. Защото отлагаше края на играта и ми даваше още време да измисля как да ликвидирам Виктор.

Отново поставих въпроса за пистолета. Съмнявах се, че ще се съгласи, но исках да мога да използвам отказа като оправдание, задето не съм в състояние бързо да очистя Сугихара.

— Пистолет няма да има — отговори Олег. — Стига си питал.

— Защо? Така всичко ще стане много по–лесно. И по–бързо.

— Нямаш нужда от пистолет.

— Да, но…

— Искаш да убиеш някого, да? Иди в магазин за домашни потреби. Купи отрова за мишки. Знаеш ли какво е отрова за мишки?

— Знам, да.

— Натопи нож в отровата за мишки. Всякакъв нож. Не ти трябва дълго острие. Приближаваш се зад човека и го намушкваш. Три, четири, пет пъти. В бъбреците. В черния дроб. Навсякъде. Става много бързо. Той не може да ти попречи. Сигурно ще умре от кръвозагуба. Но даже да дойде линейка, няма значение. Заради отровата за мишки. А сега стига си задавал тъпи въпроси.

— Не…

— И още нещо. Вие с Кобаяши. Струвате ми двайсет шева. Имаш късмет, че Виктор те смята за полезен. Но ако си промени мнението, двамата с теб ще си поговорим надълго и широко.

Той затвори. За момент останах зазяпан в телефона.

Ще си поговорим надълго и широко ли? Едва ли, задник такъв. Когато се наложи да водя такива разговори, гледам да са кратки. И по същество.

Оставих слушалката върху вилката и се отдалечих. Представих си как отивам в магазин за домашни потреби, както ме съветваше Олег. И после устройвам засада на Виктор пред офиса в Касумигасеки.

Приятна мисъл, но нереалистична. Сугихара може и да имаше охрана, но всъщност беше лесна мишена. От друга страна, Виктор знаеше, че има много врагове, и разбираше, че трябва да живее така, че да не им предоставя никакви възможности. Нямаше голяма вероятност някоя вечер безгрижно да излезе сам от офиса си, за да подиша есенния въздух, и да спре, без да се огледа наоколо, докато аз се промъквам зад него. Не беше неизпълнимо, но щеше да е извънредно рисковано. Не бях чак толкова отчаян.

Макар да предполагах, че това може да се промени, ако не отиграя всичко, както трябва.

Същата вечер тръгнах пеш от хотела по посока на гробището „Зошигая“. Щом се отдалечих от гигантската метростанция „Икебукуро“, навлязох в жилищен квартал със слабо осветление, тесни улици и стари дървени къщи, пред които имаше грижливо гледани растения в саксии. Разминах се с неколцина души, които се мъкнеха по пантофи към кварталната сенто, за да се напарят след работа. Ритуалът на обществената баня беше едно от нещата, които обичах в Япония, и това ме караше да мразя родината си, задето не ми отвръща с обич. И все пак тишината прочистваше ума ми.

На гробището беше още по–добре — пустота, мрак и тишина. Отидох при едно дърво сред надгробните камъни, седнах, облегнах гръб на ствола и се заслушах в щурците. Оставаше само да държа в ръце човешки череп и да го съзерцавам. И може би в известен смисъл го правех, защото преди десет години точно там бях пръснал главата на Макгроу. Споменът за онзи момент ме изпълни с удовлетворение, дори ме поуспокои. Осъзнах, че сигурно не съм дошъл тук само заради уединението и тишината.

Опитах се да се дистанцирам, да видя цялата игрална дъска, а не само фигурите. Не само Виктор, а и организацията около него. И неговото място в нея.

Екипът не ми се струваше особено голям. И при двете ми посещения в офиса на Виктор бяха едни и същи хора. А и той беше възложил важна работа на издънка като Кобаяши. От когото реши да се отърве едва след като се появи нов човек, с когото да го смени.

За мен това беше бойна част от типа на отделение. Даже не и взвод. И определено не рота.

От организационна гледна точка Виктор беше Шефът, а Олег — грубата сила, неговата дясна ръка. Виктор ме прие в офиса си, за да може да ме прецени, и после плавно ме предаде на помощника си, който сега изпълняваше ролята на буфер и не ми позволяваше пряк достъп до Виктор. Разбирах, че важна част от работата на Олег е да пази шефа си.

Само че кой пазеше Олег?

Замислих се над този въпрос.

Загубата на човек като Олег щеше да хвърли в хаос организацията на Виктор. Най–вероятно щеше да го принуди да промени навиците си, да го направи по–уязвим.

Нямаше да е лесно. Но ако успеех, щях да оголя единия фланг на Виктор. Сигурно не за дълго, но може би щеше да е достатъчно.

Липсваше ми информация. А това означаваше Тацу.

На последната ни среща той ми беше казал, че може пак да работим заедно. Едва ли обаче имаше предвид да сме партньори. Той щеше да е главният. Или най–малкото щеше да иска нещо в замяна на помощта, която ми окаже. Не ми се искаше да съм му длъжник.

Разбира се, тази моя неохота вероятно бе глупава. Засега положението беше сравнително стабилно, но това можеше да се промени по всяко време. Трябваше да съм готов, а не да действам в последния момент. Можех да поговоря с Тацу, да му кажа едно–друго, да го сондирам и да видя какво ще ми предложи и какво ще поиска срещу това.

Знаех, че това е правилният ход, и все пак ми се струваше малко отчаян. Тацу беше жилаво копеле и притежаваше страхотен инстинкт на ченге, съчетан с необичайно гъвкаво отношение към средствата и целите. Е, налагаше се да поема риска с този негов инстинкт. В момента се нуждаех от гъвкавостта му.