Рейн-сан: Сеч

12

Отидох с метрото в Сугамо и се настаних в друг любовен хотел.

Взех гореща баня и заспах веднага — парасимпатикова реакция към адреналина, типично проявяваща се след сражение — за да се стресна само час по–късно с бясно препускащи мисли. Тази нощ се бяха случили прекалено много неща. Първо, всичко, за което се бях надявал, че и повече, с Мария. И след това сблъсъкът с двамата наемници или каквито всъщност бяха. Дори само едното щеше да е достатъчно, за да ме държи буден. А двете се бяха случили едно след друго и бяха претоварили мозъка ми. Когато най–после успях да поспя още малко, навън вече се развиделяваше.

Излязох от хотела към девет, като внимателно се оглеждах. Нищо особено — обикновено дъждовно утро. Купих си чадър от метро станцията и позвъних на Олег от уличен телефон. Край мен течаха реки от служители и секретарки, колелца в грамадната машина на японския бизнес, неподозиращи за малката драма, която се разиграва сред тях.

— Какво стана? — попита той още щом чу гласа ми.

Звучеше по–скоро като обвинение, отколкото като въпрос. Дали знаеше, че Сугихара е невредим? Откъде? Следяха ли го? Може би същият вътрешен човек, който беше присъствал на сватбата?

Тогава за какво им бях аз, по дяволите?

Това е ключов въпрос. После трябва да се върнеш на него.

— Не успях да се добера до него.

— Защо?

— Не ми се удаде възможност.

— Какво значи това „не ми се удаде възможност“? Човекът е в клуба четири часа. Ходи да пикае три пъти. Златна възможност. Ти къде беше?

Да. Вътрешен човек. Реших, че е време да го притисна.

— Ей, Олег, откъде знаеш колко пъти е ходил да пикае Сугихара?

— Ти за това не се безпокой. Безпокой се какво ще ти се случи, когато станеш издънка.

Той знаеше колко пъти Сугихара е ходил до тоалетната. И че аз не съм бил там, както предполагаше въпросът „Къде беше?“. Но дали наистина знаеше? Или само ме изпитваше? Трябваше да разбера.

— В тоалетната винаги имаше други хора — казах аз. — Свидетели. На това не му викам „златна възможност“.

— Обясних ти как. Бързо, изотзад, и бягаш. Ти какво искаш, човекът да те чака сам–самичък на тъмна уличка ли? Може би с лице към стената? Това ли ти трябва, за да свършиш такава проста работа?

Олег не знаеше, че не съм бил там. Иначе щеше да ме изобличи в лъжа. Но знаеше за ходенето на Сугихара до тоалетната. Това означаваше… какво? Че ако в „Мунглоу“ е бил същият човек от сватбата, той не ме е видял там, така ли? Да, може би. В такъв случай имах късмет. Клубът сигурно е достатъчно голям, достатъчно претъпкан, или с такова вътрешно разположение, че вътрешният им човек е можел само да каже: „Мъжът от сватбата ли? Не, не го видях. Но беше тъмно. Имаше много хора. Не съм сигурен“.

Едва не отговорих нещо от рода на „Щом е толкова проста, задник такъв, защо не си я свършиш сам?“.

Знаеш защо. А сега провери дали е така.

— Щом искате да поема такъв риск в присъствието на свидетели, цената скача двойно — заявих аз. — Предай на Виктор.

— Цената е твърда.

— Не, цената е много ниска. А рискът е много голям. Това ли е твоята представа за полезна информация? „Очисти го пред трима свидетели в тоалетната, после мини покрай още двайсет на излизане от клуба“?! Що за организация е вашата?

Последва пауза. Отговорът му щеше да ми каже всичко, което исках да науча.

Той се засмя.

— Виктор е прав. Ти имаш топки. Добре, смелчако. Ще ти дадем повече пари.

Това го потвърждаваше. Но трябваше да продължа играта. Да поддържам самодоволството му.

— Не просто повече. Двойно.

— Добре де, двойно. Ще ти дадем и още една информация. Получаваш още един шанс. И нали знаеш как ще ти платим, ако провалиш и него?

Не отговорих.

— С дупка в корема. Не голяма дупка. Колкото да влезе ръка. Моята ръка. Ще бръкна и ще ти измъкна червата. Един, два, три метра. После ще ти ги увия около шията. Така ще ти платим. Ако свършиш работата, ще получиш двойно. Ако се издъниш, ще те удуша със собствените ти черва, ебати. Разбрахме се, да?

„О, да, задник такъв. Няма да повярваш колко добре те разбрах.“

— Ти само ми дай информацията — отвърнах аз и затворих. После нарамих сака си и си тръгнах.

Отправих се към Комагоме, без да търся нищо конкретно, просто се опитвах да осмисля наученото по телефона. Стигнах до гробището „Сомеи Рейен“, където хората се събираха да съзерцават цъфтежа на вишните. Тази заран мястото пустееше, сигурно заради лошото време — зелено петно сред безжизнената сива маса наоколо.

Намерих пейка на един тревист склон с изглед към надгробните камъни и седнах. Чуваше се само тихият ромон на дъжда. Самотата и усещането за връзка с мъртвите, някои от които несъмнено бяха седели на същата пейка, ми подействаха успокоително. Предполагам, че гробищата подтикват някои хора към размисли върху големите въпроси на живота — кои сме ние, защо сме тук, какво означава всичко това. Моите размисли обикновено бяха по–тактически — кои са те, защо ме преследват, какво съм направил, за да разсърдя когото не трябва. Бях установил, че кой знае защо разсъждавам най–добре сред мъртвите, и това ме караше да изпитвам някаква странна привързаност към Макгроу, също познавач на токийските гробища.

Защо? Защо Виктор ми беше възложил поръчката?

Знаеш защо. За да станеш изкупителна жертва. И ако още не си го разбрал, напълно заслужаваш тази роля.

Да. Накисването беше най–важният ми урок от Макгроу.

Виктор разполагаше със солидна информация за Сугихара. Както и с вътрешен човек в проклетия клуб. И имаше надеждни хора. Тогава за какво му бях аз, по дяволите? Защо полагаше толкова усилия Сугихара не просто да умре, но и да го убия именно аз?

Какво беше казал той за Кобаяши? Че е бил боец в Гокумацу–гуми, един от клановете на якудза, и че след като са го изхвърлили оттам, Виктор му е дал втори шанс.

Да ти звучи познато?

Да. Напомняше ми за разказа на „Майк“ как се е върнал в играта, само че от другата страна на барикадата — как Уилсън му възложил нова работа, след като го уволнили.

И какво е общото между двете?

Опровержимостта, очевидно. Виктор искаше да се дистанцира от смъртта на Сугихара. Ако Кобаяши беше убил политика, следата щеше да води към Гокумацу–гуми. Ако го убиех аз, следата нямаше да води наникъде.

Сигурен ли си?

Бях сравнително сигурен. В края на краищата, какъв бях аз? Бях изчезнал от радара за десет години. Даже да се разровеха, щяха да открият само, че съм бил наемник, прекарал последното десетилетие във Филипините. Човек, който работи за чужда кауза — стига цената да е достатъчно добра.

Бивш американски войник. Който преди Филипините е бил куриер на ЦРУ.

Виктор обаче знаеше, че съм бил в армията — по време на първата ни среща се беше опитал да ми се подиграе за това. Миямото надали му бе казал за куриерската работа, с която се бях занимавал после, но дори да му беше казал, нямаше значение. Така или иначе, руснакът знаеше за връзките ми с американските власти в миналото. Което означаваше, че не ги смята за проблем. Предполагах, че най–важно за Виктор е да нямам връзка с него.

И какво ти говори всичко това?

Че става дума за изолация. За прекъсвач между Виктор и Сугихара.

Да. Явно много хора искаха да скрият ролята си в някакви престъпни дейности. Но защо? Каква беше играта?

Замислих се за човека на Виктор в клуба. И че предварително е знаел за посещението на Сугихара там. Руснакът най–вероятно имаше къртица в ЛДП Само че колко души са били информирани за плановете на Сугихара за снощи? Можеше да са десет. Или сто.

Не, вероятно не бяха чак толкова много. Някой беше осведомил Олег колко пъти е ходил до тоалетната Сугихара. Което означаваше, че къртицата е била там. И това ограничаваше броя на заподозрените. На колко? Пет? Десет?

Пак бяха много. Щях да попитам Миямото, но той пък как щеше да стесни кръга им?

Като ги сравни с друг списък.

Мамка му, това беше. Трябваше да се сетя по–рано.

Следяха Мария. Явно обаче не искаха да я убият, изобщо не искаха да я замесват. Бяха я използвали, за да ги доведе при мен. Откъде знаеше Виктор, че съм се запознал с нея? Че сме си правили „секси очички“ на сватбата. Отново от вътрешния човек.

Изведнъж ме обзеха съмнения. Щом руснакът имаше вътрешен човек, защо не ми беше казал, че Сугихара ще ходи на сватбата? Това щеше да е отлична възможност да се добера до него.

Вече знаеш отговора. Те не искат да замесват жена му. Не са ти казали за сватбата, понеже не са искали да го очистиш там.

В такъв случай какво, Виктор просто се беше подигравал с мене, задето не съм убил Сугихара там, така ли?

Може би. Или вътрешният човек не докладва лично на Виктор. И отделните играчи имат различни цели.

Това изглеждаше възможно и го запомних, за да го анализирам по–късно. Засега ми се струваше, че схващам вярно най–общите очертания, макар все още да не знаех подробностите. Главното беше, че има къртица. И списъкът на заподозрените в крайна сметка може би нямаше да е прекалено дълъг. Ставаше дума за човек, който е присъствал на сватбата и после е бил в „Мунглоу“. Сигурно някой от близкото обкръжение на Сугихара. И определено имаше остро око за връзките между хората, защото се беше сетил, че могат да се доберат до мен, като поставят опашка на Мария.

Все още не знаех отговора на въпроса „защо“. Но се доближавах до отговора на въпроса „кой“.

Възможно беше и никога да не узная защо. Но ако отговорех на въпросите „кой“ и после „къде“, щеше да ми е достатъчно, за да сложа край на всичко това. И да изляза чист от него.

Да. Все още вярвах, че такова нещо е възможно.