Родова книга

Покана за бъдещето

— Какво означава, ще разреша на дядо да погребе тялото? — попитах аз неразбиращо

— Всичко сам ще видиш. Ще разбереш.

След известно време видях живия прадядо на Анастасия, но не видях никакво никакво погребение. Той така си и остана в паметта ми — жив и недостижим.

Първа почувства приближаването на дядовците Анастасия. В този момент ние вървяхме двамата с нея по поляната. Внезапно Анастасия спря, с жест спря и мен и се обърна към онова място където растяха най-високите и могъщи кедри. Я проследих погледа й, не видях нищо и исках да попитам Анастасия «Какво става?», но не можах. Тя ме хвана за ръката и леко стисна дланта ми, сякаш ме молеше да не проронвам нито дума.

Скоро видях между величествените кедри фигурата на прадядото на Анастасия. Величественият старец беше облечен в дълга светло сива риза до под коленете. Когато той с бавна, но уверена и съвсем не старческа походка излезе на поляната, видях че редом с него, хванат за ръката му ситнеше нашият малък син и негов правнук — Володя. Малко по-назад вървеше дядото — синът на стареца. Изглеждаше че всички, дори аз, разбираха тържествеността на настъпващия момент на срещата, и само детето се държеше естествено и непринудено. Володя през цялото време нещо говореше на прадядото, ту леко притичваше напред и го поглеждаше в очите, ту изведнъж спираше, пускаше ръката на стареца и се навеждаше към тревата заинтересуван от нещо и тогава спираше и старецът. После Володя отново го хващаше за ръката и като му разказваше оживено за нещо видяно, го водеше към нас.

Когато се приближиха съвсем близо, видях, че обикновено строгия и величествен старец леко се усмихваше. Светлото му лице излъчваше някаква благодат и в същото време тържественост. Той спря на няколко крачки от нас, но погледът му беше насочен някъде в далечината. Всички мълчаха — само Володя бързо говореше:

— Ето, деденце, пред тебе са мама и татко. Те са добри, очите ти не виждат, деденце, но ти чувстваш всичко.А моите очичики виждат. Ти гледай доброто с моите очи, деденце, и на тебе ще ти бъде добре.

После като се обърна към нас, Володя изведнъж още по-радостно заяви:

— Мамо и татко, преди малко като се къпахме заедно… аз разбрах и разреших на тялото на дядо Мойсей да умре. Ние вече намерихме място, където ще погреба тялото на дядо ми Мойсей.

Володя се притисна с цялото си тяло и глава към крака на прадядото. Величественият побелял старец нежно и вниамтелно помилва косите на своя правнук. Любов, нежност, взаимно разбиране и радост се усещаше в тяхото отношение един към друг. Затова ми се струваха много странни разговорите за погребение. Както е прието при нас, аз исках да спра сина ни и да му кажа, че дядо му изглежда добре и има още много да живее. Нали ние така говорим, даже на много болните и възрастни хора, и аз исках да го кажа, даже поех въздух, но Анастасия изведнъж стисна ръката ми, и аз не произнесох нито дума.

Заговори прадядото, като се обърна към Анастасия:

— Творимото от теб пространство, Анастасия, внучке, с какво ограничава мисълта ти?

— В единно сливат се и мисъл и мечта не срещайки ограничения, — отговори Анастасия.

И веднага прадядото й зададе нов въпрос.

— Човешките души приемат творимият от тебе свят, кажи, с каква енергия ти действаш?

— С онази, която отглежда и дърво и пъпчици отваря и ги превръща в цветя.

— Какви са силите, които могат да попречат на твоята мечта?

— Мечтаейки, препятствия не моделирам. Преодолимо само виждам на пътя си.

— Волна си във всичко, ти моя внучке Анастасия. Заповядай на моята душа в нещо на теб угодно да се въплъти.

— Да заповядвам аз не мога да си позволя на никоя душа. Душата волна е — тврение на Създателя. Но ще мечтая аз, в градина най-прекрасна, мой мили дядо, достойно въплъщение душата твоя да намери.

Настъпи пауза. Нови въпроси прадядото не задаваше и тогава отново обръщайки се към дядото бързо заговори Володя:

— И аз няма да ти заповядвам, деденце. Но много, много силно ще те помоля. Ти по-бързо се въплъщавай отново на Земята със своята душа. Отново ще възникнеш млад и най-добър приятел ще ми бъдеш. Или пък някой друг за мен ще бъдеш… Не заповядвам… Просто говоря… Нека, деденце мой, Мойсей, душата твоя редом с моята да бъде.

При тези думи величествения старец се обърна към Володя, бавно се отпусна пред него първо на едно коляно, после и на второто, наведе бялата си глава, поднесе към устните си малката детска ръчичка и я целуна. Володя прегърна шията му и нещо бързо-бързо му зашепна на ухото.

После прадядото се изправи, и му помагаше, на него много възрастният човек само едно дете. Дори сега като си спомням тази сцена, не мога да разбера, как стана това. Те просто се държаха за ръце и прадядото стана без да се подпира на нищо. Изправен той пристъпи към нас, поклони се и без да каже повече ни дума се обърна, отпусна ръка надолу и те тръгнаха все така държейки се ръце и разговаряйки. Малко зад тях вървеше втория дядо, без да прекъсва беседата им.

Разбрах: прадядото на Анастасия си отиваше завинаги. Той отиваше да умре.

Без да откъсвам поглед гледах след отдалечаващите се дете и старец. Още от по-рано знаех от Анастасия нейното отношение към съвременните гробищни обичаи и погребения и дори писах за това в една от предните книги. Тя, а значи и всички нейни близки, живяли и живеещи и днес в тайгата, смятат че гробища не бива да има. Те приличат на отходни места, където се изхвърля станалото никому ненужно безжизнено тяло на мъртвия. Смятат, че хората се боят от гробищата защото там се извършва противоестествено действие. Смятат, че именно роднините на мъртвия със своята мисъл, със своята представа за него, като за безвъзвратно заминал, не дават на душата му отново да се въплъти в ново свое земно въплъщение.

Като анализирах вижданите от мен погребения, аз също започнах да клоня към тази мисъл. Прекалено много фалш има в тях. Ах, как се тръшкат роднините по умрелия, а само след няколко години… Отиваш на гробището, а там грижливо гледан гроб, отпреди двадесет ходини например, е голяма рядкост. На мястото на запуснатите гробове гробищните работници вече копаят нови.

От всички е забравен погребаният. Нищо не е останало от неговото пребиваване на земята, дори и спомените за него никому не са нужни. Защо се е родил, защо е живял ако такъв е краят му?Анастасия казва, че телата на починалите трябва да се погребват в собственото имение, без да се отбелязва гроба със специални надгробни паметници. Израсналите треви и цветя, дървета и храсти ще бъдат продължението на живота на тялото. При това, на душата напуснала тялото се дава голяма възможност за прекрасно въплъщение. В имението мисълта на починалия през време на живота му е творила пространство на Любов. В това пространство остават да живеят неговите потомци, докосвайки се до всичко, растящо в него, а по този начин и с мислите на своите родители, и пазят от тях създаденото. Но и пространството опазва живеещите в него. Така се продължава вечно земния живот.

А как да стане при хората, които живеят в градовете? Как да минат те без гробища? Но, може би, техният начин на живот ще ги застави да се замислят макар и на стари години — не бива безотговорно към вечността да изживяват живота си.

И аз съм съгласен с философията на Анастасия. Но едно е да се съгалсиш мислено, съвсем друга работа е да видиш наяве как се извършва прощаването с умиращия прадядо. Макар че той, или по-скоро неговата душа в този случай няма да умре. Тя явно ще остане тук или ще се въплъти бързо в нов живот и то непременно добър. Те, никой от тях, нито Анастасия, нито малкият ми син, нито дядото, нито самият прадядо — дори в мислите си не проектират трагедия, те знаят за смъртта нещо различно от нас. За тях тя не е трагедия, а само преход в ново прекрасно битие.

Стоп! Не беше тъжен дори прадядото. Даже напротив. Ето! Ето го отговорът! «Когато заспиваш и те гнетят тъмни, тежки и неприятни мисли, то като правило ти се присънва кошмарен сън. При светли мисли преди сън — приятно и на сън ще видиш». — казваше Анастасия. И още: «…Смъртта не е трагедия, тя е единствено сън кратък, или по-дълъг, не е важно. С мисъл за прекрасното човекът трябва в сън да потъва, тогава и душата му не ще да страда. Със свойте мисли може рай да създаде човекът или нещо друго за своята душа».

Прадядото знаеше това. Той не страдаше. Но какво в последните му часове му достави такава очевидна радост? Нещо се беше случило. Не можеше да се усмихва просто така, без причина. Какво се беше случило? Обърнах се към Анастасия и видях…

Тя стоеше малко встрани от мен, протегнала ръце към слънцето, и шепнеше, като ми се стори някаква молитва. Слънчевите лъчи ту се скруваха зад облаците, ту светеха ярко и се отразяваха в сълзичката спускаща се по бузата на Анастасия. А изражението на лицето й не беше тъжно, беше умиротворено. Тя ту шепнеше нещо, ту се вслушваше, сякаш някой й отговаряше. Аз стоях и чаках, без да посмея да се приближа до нея или дори да продумам. Едва когато тя се обърна, видя ме и се доближи до мен, аз я попитах:

— За мира на душата на прадядо си ли се молеше Анастасия?

— Душата на прадядо ми в покой велик ще пребивава, и й предствои земен живот отново, когато тя самата го поиска. Аз за сина ни, нашия, се молих, повече сили да му даде Създателя. Синът ни, Владмир, извърши дело, присъщо на малцина от днешните хора. Прадядовата сила прие той цялата у себе си, прадядо му с душата си отдаде му я. Още подрастваш на него ще му бъде трудно да удържи енергиите множество в единство.

— Но защо, когато се случи това, аз нищо необикновено не забелязах у сина ни?

— Синът ни, Владимир, словата произнесе, преди прадядото да падне на колене пред него. Той произнесе слова, чийто смисъл понятен е единствено на тези, които знаят как е творил Създателят ни. Детето може и да не разбра докрай, но искрено, уверено на прадядо си каза, че е способен душата му чрез себе да остави си на Земята. Не бих си пзоволила за себе си подобно да изкажа. Не чувствам в себе си подобна сила.

— И прадядото както забелязах, след тези думи засия по-силно.

— Да, в дълбока старост, малцина са могли да чуят подобно нещо. За бъдеще покана получи прадядото от устата на детео. — За бъдещото въплъщение.

— Много ли се обичаха те двамата?

— Нашият син, Владимир, помоли прадядото да остане и да живее, когато да живее той повече не можеше. И прадядото живя, той не можа да откаже на детето.

— Но как е възможно подобно нещо?

— Много е просто. И не винаги е просто. От безсъзнанието и небитието човек могат да върнат лекарите. Но не само лекар, а и близък човек може да извика, да извади някого от безсъзнателно състояние или припадък и да остане жив човекът. Прадядовата воля и любов му позволиха по молба на внука да продължи живота си. Прадядо ми е потомък на онези жреци, които дела велики през вековете са творили. Дори небивал взрив със свойта воля, своя поглед той успя да спре веднъж и ослепя.

— Как с поглед? Нима възможно е взрив с погледа да спреш?

— Може, ако човекът гледа осмислено, с уверенсот в човешката сила и непоколебима воля. Знаеше прадядо ми къде ще бъде това нещастие и там отиде. Малко закъсня той в своето предвиждане и първият взрив се извърши. А той стоеше пред смъртоносното и с поглед усмири вече издигналата се в пространство проява на тъмните сили. Само един единствен взрив се случи и то с непълна сила, а още два биха могли да се взривят. Но ако беше мигнал дори веднъж прадядо ми… Владимир, той не допусна взрива. Само че ослепя.

— Но защо те безпокоят толкова способностите на сина ни, които той получи от дядото?

— Смятах, че моите са му достатъчно, и твоите. Учих го как излишното да скрива, това което може да се стори на хората необичайно. Исках в света да иде и живее нашия син и да може да не се отличава външно от останалите хора. Да се твори може много и без от другите да се отделяш. Но се случи нещо твърде необичайно. Кой е сега нашият син, какво е неговото предназначение — на теб и мен ще се наложи да осмислим. Аз и Създателя помолих, сили да му даде, поне за малко още, дете обикновено да остане.

— Сега се притесняваш Анастасия, но мисля, че тук за много неща има и твоя вина, на твоето възпитание. Ти много говориш за душата, за предназначението на човека. Научила си детето да чете необкновената книга за сътворението. У него се е формирало свое образно виждане за устройството на света. Защо му е на детео в такава възраст да знае за Душата и за Бога? Той, виждаш ли, нарича мене татко, но при това говори че има си Отец. Разбрах, че Бога той нарича свой Отец. Но все пак ми е трудничко да разбера дори на мен, а ти детето толкова си натоварила. Твоето възпитание е виновно Анастасия.

— Владимир помниш ли, как отговорих на прадядо ми, че не мога да заповядвам на ничия душа. Синът ни чу моят отговор. И всички сили, по-висши от мен, му позволиха да постъпи иначе. Но ти не се безпокой. Аз ще успея да разбера извършеното, макар че може би и мен синът ми ще приема вече по-иначе. От нас двамата с теб, скоро по-силен той ще бъде.

— Ами добре. Всяко поколение трябва да бъде и по-силно и по-умно от предишното.

— Да. Ти си прав, разбира се, Владимир, но в това има и печал, когато някой е по-силен и по-осъзнат от своето поколение.

— Какво? Аз не разбрах, за каква печал говориш Анастасия?

Тя не отговори, наведе глава и израза на лицето й стана печален. Тя рядко е тъжна или печална. Но този път… Разбрах… Разбрах великата трагедия на прекрасната отшелница от сибирската тайга — Анастасия. Тя е самотна. Невероятно самотна. Нейното светоусещане, знания и способности съществено я отличават от другите хора. И колкото са по-силни те, толкова по-трагична е самотата й. Тя живее в друго измерение на осъзнатостта. Нека и да е прекрасно това измерение, но в него тя е сама. Тя, разбира се, би могла да слезе при хората, да стане като всички. Но не направи това.Защо? Защото за това трябваше да предаде себе си, своите принципи, а може би дори и Бог. И тогава Анастасия се реши на невероятното. Тя извика другите в това прекрасно измерение. И някои можаха да я разберат. Аз също струва ми се започвам да разбирам и да чувствам. Шест години изминаха, а едва-едва започвам да разбирам. А тя търпеливо чака, обяснява всичко спокойно, не се озлобява. Издържлива и непоколебима в своята надежда. Също като нея сигурно е бил самотен и Исус Христос. Разбира се имал е ученици и хората непрекъснато са отивали да го слушат. Но кой е могъл да му бъде приятел? Приятел, който да го разбира от половин дума, да му помага в трудна минута. Нямало е редом нито една сродна душа. Нито една.

Бог! Какъв си го представят повечето хора? Непостижима, аморфна, безчувствена същност. Само: «Дай!» и «Съди!». Но ако Бог е наш Отец, ако от него е създаден целият свят, който ни заобикаля, то естествено основното желание на Родителя може да бъде само осмисления живот на Неговите деца, тяхното разбиране на същността на мирозданието и съвместното творчество със Своите деца. Но за каква осмисленост може да става дума, ако ние тъпчем всичко създадено край нас от Бога, тъпчем мисълта Му, а при това се кланяме по най-различни начини някому, само не Нему. А на Него и поклони не са Му нужни. Той очаква сътрудничество. Но ние… Ние даже такава проста истина не можем да разберем: ако ти — синът на Бога си способен да разбереш Отца, вземи хектар земя и направи на него рай, Отца зарадвай. Но не! Цялото човечество като обезумяло се стреми, но към какво? Кой постоянно ни подлудява? И какво ли Му е на Него, Отеца, да гледа земната ни вакханалия? Да се взира и да се надява, кога осмисленост ще дойде у синовете Му и земните Му дъщери. Да се взира и да осветява със слънцето Земята, за да могат да дишат децата Му. Как да разберем на Битието същността? Как да осъзнаем какво става с нас всъщност? Масова психоза? Или умишлено въздействие на някакви сили? Кои? Кога ще се осовободим? Кои са те?