Родова книга

Изопаченото представяне на историята

Той взе разтворената книга, не знам защо с лявата ръка, известно време мълчаливо гледа печатния текст, после започна да чете: «Най-древните хора живеели в горещи страни, където нямало мраз и студени зими. Хората живеели не поотделно, а на групи, които учените наричат човешки стада. Всички в стадото, и малки и големи, се занимавали със събирателство. По цели дни търсели ядивни корени, диворастящи плодове и яйца на птици».

Като прочете този текст, той вдигна главичка от книгата е ме загледа право в очите някак въпросително. Аз мълчах, не разбирайки въпроса. Володя заговори някак обезпокоено.

— У мен не се появява представа, татко.

— Каква представа?

— Никаква представа не се получава. Или се е прекъснала или написаното в книжката не може да се представи. Когато мама Анастасия или дядовците говорят, всичко ясно се представя. Когато чета Неговата книга всичко още по-ясно се представя. Но от това, което е написано в тази книга представата е някаква обезобразена. Или тя у мен се е прекъснала.

— А защо ти е да си представяш? Защо да губиш време за представи?

— Ами че представата сама си идва, когато е истина… но сега не идва, значи… Сега ще се опитам да проверя. Може пък онези хора, за които пише в книжката как са търсели по цял ден храна, да са нямали очи? Защо са търсели по цял ден храна, когато тя винаги е била до тях?

После с детето започна да се случа нещо непонятно. Той изведнъж замижа и започна да опипва с една ръка тревата около себе си. Нещо намери, скъса го и го изяде. После стана на крака и без да отваря очи каза: «Може пък носле да са нямали». Затисна с пръсти ноздрите си и тръгна настрани от мен. Измина около петнадесет метра без да си отпушва носа, легна на тревата и издаде звук подобен на «а-а».

И веднага всичко наоколо се раздвижи. От дърветата на земята скочиха няколко катерички наведнъж. Те бягаха по тревата, разперили лапички и опашки като парашути, притичваха до лежащото на тревата дете, нещо слагаха до главичката му, скачаха по тревата към дърветата, катереха се по тях и отново се спускаха към земята.

Три вълка, които стояха по — встрани, също притичаха до лежащото на тревата дете и започнаха обезпокоено да стъпват край него.

Чу се прашене на съчки и от храстите, клатушкайки се бързо се появи млад мечок, после втори — по дребен, но по-пъргав.

Първият мечок подуши главата на детето и лизна ръката му, която все така запушваше носа. От храстите продължаваха да се появяват различни, големи и малки зверове от тайгата. Всички те също така обезпокоено стъпваха около лежащия на тревата малък човек, без изобщо да си обръщат внимание един на друг. Те явно не разбираха какво става с него.

Аз също отначало не можех да разбера странните действия на сина ми. После се досетих. Той изобразяваше безпомощен човек, лишен от зрение и обоняние. Произнасяният от време на време звук «а-а-а» съобщаваше на околното, че той иска да яде.

Катеричките както и преди притичваха и се връщаха, носейки и подреждайки до лежащото на тревата дете кедрови орехи, сухи гъби и други разни неща.

Една катеричка застана на задни лапички, а в предните държеше кедрова шишарка, от която започна бързо да изважда със зъбки ядките. Още една катеричка разчупваше ядките и трупаше на купчинка вече изчистените от черупката.

Но човекът не вземаше храната. Той както и преди лежеше със затворени очи и запушен нос и все така взискателно издаваше звука «а-а-а».

От храстите стремително изтича самур. Красиво пухкаво зверче с преливащи цветове на козината. Той направи два кръга около лежащото на тревата дете. Той бягаше без да обръща внимание на събралите се зверове. И зверовете, чието внимание беше изцяло погълнато само от необичайното поведение на детето, сякаш не забелязваха самура. Но когато той внезапно рязко се спря до купчинката изчистени от катеричките кедрови ядки и започна да ги яде, зверовете реагираха. Първи се озъбиха и настръхнаха вълците. Мечокът, който тъпчеше на едно място отначало замря втренчил се в самура, после го шляпна с лапа отстрани. Самурът излетя встрани, превътря се, но веднага скочи, чевръсто притича до лежащото дете и опря предните си лапки на гърдите му. Щом момченцето се опита отново да произнесе своето поредно взискателно «а-а-а», самурът веднага доближи муцунката си до отоворената уста на човека и сложи в нея сдъвканата храна.

Най-после Володя седна на тревата, отвори очи и отпуши носа си. Той огледа всички все още възбудени зверове, стана на крачета и започна да ги успокоява.

Зверовете по някаква, известна само на тях йерархия, по ред се доближава до малкия. Всеки получаваше възнаграждение. Вълците — плесване по хълбока, едният мечок Володя помилва с две ръце по муцуната, а на втория потърка с ръка носа. Самурът, който се въртеше в краката му, леко притисна с крак към земята, и когато той се обърна по гръб го почеса по гърдите.

Всяко звярче, получило своята награда. веднага тактично се оттегляше.

Володя взе от тревата шепа очистени кедрови ядки и направи на катеричките някакъв знак, очевидно означаващ, че е време да прекратят носенето. Макар че детето успокояваше зверовете, до този знак те продължаваха да го хранят и едва след това спряха.

Моят малък син се доближи до мен, подаде ми шепата ядки и каза:

— В представата, която се появява у мен, татко, на първите хора живели на Земята, не им е било нужно по цели дни да се занимават със събирателство и да си търсят храна. Те изобщо не са мислели за храната. Ти татко извини моята представа, но тя не е такава каквато са я описали умните учени в книжката, която донесе.

— Да, разбрах, съвсем не е такава.

Аз отново приседнах на могилката и Володя веднага се настани до мен и попита:

— Но защо са различни татко, моята представа и това, което се появява от написаното в книгата?

Сигурно и моята мисъл заработи както никога преди ускорено. Действително защо в учебниците за децата е написана такава абракадабра? Даже на възрастен човек, без да е запознат много с дивата природа му е ясно, че в топъл климат, а още повече тропически, е пълно с всякаква храна. Толкова много има, че и огромните животни — мамонти и слонове, спокойно са се изхранвали. Не са гладували и дребните животни. А човекът сред тях, най-развитото в интелектуален смисъл същество, трудно си е намирал прехрана. Това наистина е почти невъзможно да си представиш. Излиза, че повече хора, които изучават история чисто и просто не се замислят върху смисъла на написаното в историческите книги. Не съпоставят прочетеното с най-елементарната логика, а възприемат историческото минало такова, каквото им го поднасят.

Кажете например на дачника, който има участък само шестотин квадрата, че неговия съсед по цял ден ходи между храната, растяща по него и не може да си намери какво да яде. Дачникът ще помисли, че съседът му е човек, който меко казано е болен.

И детето, израснало в тайгата и опитало различни растения и плодове, не можеше да си представи защо е нужно да ги търси, ако те са просто до него. Освен това заобикалящите го животни са готови във всеки един момент да му служат, като го избавят от необходимостта да се катери по дървото за орехи или даже да ги чисти от черупките.

По-рано бях наблюдавал още един феномен. Всички женски зверове на територията на семейството на Анастасия, възприемат роденият от нея младенец като техен собствен. Този феномен е описан не само от мен. Известни са много случаи, когато животни са изхранвали човешко дете. Също така мнозина са наблюдавали как куче изхранва котенце. Или котка — малко кученце. Но животните имат особено отношение към човека.

Зверовете в тайгата винаги маркират своята територия. На тази територия живее семейството на Анастасия и затова към нея също има особено отношение. Защо всички зверове така се стремят към човека и са готови с огромно и трепетно желание да му служат? Защо на всеки от тях му е нужна ласката на човека? Както в къщи например, в съвременен апартамент живеят различни животни: котка, куче, папагалче — и всеки се стреми да получи от човека някакво внимание и като висша награда — ласка. Дори се ревнуват, ако човекът се отнася с повече внимание към някое от животните. Но това ни изглежда обикновено и привично. Тук, в тайгата, това изглежда малко необичайно, а фактически е същото уникално явление — всички животни се стремят да получат благодатната, излъчваща се от човека светлина, или чувства, или някакво там друго излъчване. Не е важно как ще бъде наречен този неоспорим факт. Важно е друго: в природата той съществува и трябва точно да знаем защо. Имало ли го е изначално, или човекът с векове е опитомявал животните? Възможно е той да е опитомил абсолютно всички.Нали и днес по всички континенти множество различни животни и птици служат на човека. Познават стопанина си. В Индия — слоновете и маймуните; в Средна Азия — камилите и магаретата. Почти навсякъде — кучетата, котките, кравите, конете, кокошките, гъските, соколите, делфините. Трудно е да се изброят всички. Главното е друго: те служат, и този феномен е известен едва ли не на всеки. Но кога е започнало това: преди три хиляди години, пет хиляди, десет хиляди? Или може би така си е било замислено от началото от Създателя, още при сътворението на природата? По-скоро е така. Ето и в Библията е казано: «Да определи предназначението на всички твари». А ако е било замислено и осъществено веднага, то човекът наистина не би трябвало да е имал проблеми с намирането на храната.

Но защо тогава с книгите по история за деца и възрастни се пише точно обратното? И това не е само у нас, в нашата страна, а по цял свят се внушава на хората този абсурд. Грешка? По-скоро не. Нещо много по-значимо стои зад това от простата грешка. Замисъл! И той е много необходим на някого. На кого? Защо? А ако се напише по различен начин? Ако се напише истината? И по цял свят да се напише в учебниците ето така например: «Първите хора живели някога на Земята, не са имали никакви проблеми с храната. Тях ги е заобикаляло велико многообразие от първокласна и полезна за здравето им храна». Но тогава… Тогава в много човешки глави ще възникне въпроса: «Къде се я дянало това многообразие и изобилие?Защо човек днес е длъжен като роб да работи на някого за парче хляб?» И най-важното, може да възникне и следният въпрос: «Доколко е безупречен сегашният път на развитие на човешкото общество?»

Как да отговоря на сина си, защо в «умната» книга — в учебника — е написан такъв абсурд? Той, живеещият в тайгата между преданни нему зверове, не може да си представи написаното от «умните хора».

Спомних си думите на Анастасия: «Действителността трябва да се възприема чрез самия себе си». И като се опитах да измъкна от положението казах на сина ми:

— Тази книжка не е обикновена. Ти трябва да провериш със своята представа всичко, което е написано тук. Защо да се опише онова, което и така ясно си представяш? Ето затова пишат обратното. За да можеш с представата си да провериш къде е истината, а къде напротив. Трябва да бъдеш по-внимателен Володя, разбираш ли ме?

— Аз, татко ще опитам да разбера защо не пишат истината. Но засега не разбирам. Има някои зверове, които замитат следите си с опашка. Други си строят лъжливи леговища, а има и такива които правят капани. Само че защо на хората са им нужни такива капани?

— Нали ти казвам, за да се развиват.

— А нима чрез истината не могат да се развиват?

— И с истината може… Но не по този начин.

— Там, където ти живееш татко с истината ли се развиват или с неистина?

— Всякак, и с истина, и неистина се опитвяат да постигнат ефективност в развитието. А ти Володя, често ли четеш книжки?

— Всеки ден.

— Какви? Кой ти ги дава?

— Мама Анастасия ми даде да прочета всички книжки, които си написал ти татко. Аз много бързо ги прочетох. Но всеки ден чета и други книжки. Такива, на които буквите им са различни и весели.

Отначало аз дори не обърнах внимание на думите му за някакви странни книжки с весели и различни букви.