Родова книга

Тайната война с рус ведическа

Война с ведическа Рус е имало дълго преди да се появи Исус и преди да падне Рим. Война хилядолетна водена без с мечове железни. Набезите си окултизмът правел на нематериален план.

В Рус се появили проповедници на окултна религия, и днес десетките им имена ти можеш да узнаеш от църковни книги. Но били са те десетки хиляди. И в своите заблуди са били невинни. Те са фанатици, което значи, че не са можели и милионна част от мирозданието да обхванат с мисълта си. Те като войници на жреца върховен, заповедта му и безрпотно и с благоговение са изпълнявали, и вдъхновено се опитвали да обяснят на хората как да живеят. Стремили се да казват същото, което се говорело в някога величествената държава Римска.

Опитвали се да внедряват ритуал. И храмове да се строят предлагали. И да не се обръща внимание на земното битие и на природата. Едва тогава щяло, според тях, да започне небесното царство. Няма да те товаря с техните проповеди. Ти и днес, ако поискаш, можеш да прочетеш това, което са говорили. Ще ти разкажа за причината, поради която хиляди години те не могли да сторят нищо на Ведическа Рус.

Всеки втори, който живеел в тази Рус, бил и поет и остроумец. И бардове имало в онази Рус, наречени били тогава — баяни. И ставало в онези времена така. Десетилетия водели пропаганда войниците на жреца из Рус, как нужно е на Бога да се кланят. И някъде по разни местенца започвали да ги слушат хората и да се замислят над казаното. Виделият това Баян, се смеел, притча съчинявал и пеел. И притчата разнасяла се бързо в Рус. И в следващите десет години над проповедниците добродушно се присмивали. От ярост жрецът пращал нови атаки. Но отново притча се раждала в Рус и пак имало смях. На онези времена от множеството притчи ще ти разкажа три от тях.

В едно от многбройните човешки поселения на Земята щастливо хоратата живеели. Деветдесет и девет семейства имало в селището. Всяко семейство — с прекрасен дом, с резбована и удивителна украса. Давала ежегодно плодове градината край къщата. Отглеждала сама и плодове и зеленчуци. Радостно хората срещали пролетта и се наслаждавали на лятото. Поредица от весели и дружни празници раждали нови песни и танци. Почивали си хората през зимата от всекидневното ликуване. И небесата съзерцавайки, опитвали се да решат дали възможно е луната и звездите в рисунък още по-красив да подредят.

Веднъж на три години, през юли месец, онези хора се събирали в края на селището на една поляна. Веднъж на три години на техните въпроси с глас обикновен Бог отговарял. Макар невидим за взора на човешките очи, Бог усещан бил от всекиго. И с всеки един жител на селището, заедно решавал, как по-красив живот за бъдещите дни да се изгради. Бил философски този разговор на хората и Бога, а също бивало да е весел, обикновен и шеговит.

Например, ставал мъж на средни години и заявявал на Бога:

— Защо ти Боже, на празника през лятото, когато от разсъмване се бяхме сбрали ние всички, с дъжд да ни мокриш ти започна? До обед се излива дъжд като водопад от небесата, чак към обяда слънцето засия. Да не би до обед да си спал?

— Не спях, — му отговарял Бог, — от изгрев мислех как да постъпя по-добре и празникът да бъде славен. Видях аз, че някои от вас, отивайки на празник, ги домързя да се измият с чиста вода. Какво да правя? С вида си празникът ще развалят тези нечестивци. И аз реших първо всички ви да измия, после да прогоня облаците и на слънчице с лъчите да облаская измитите с вода тела човешки.

— Добре, щом е така… мъжът се съгласил, скришом трохите от храна почистил от мустака и почнал да трие изцапаната с боровинки уста на сина си.

— Кажи на мене, Боже, — запитал друг мъж, — замислен възрастен философ, — над нас в небето има много звезди, какво означава рисунъкът им причудлив? Мога ли аз, ако си избера звезда, харесала се на душата ми, ако скучен ми стане животът на Земята, там да отида с моето семейство?

— Рисунъкът на небесните тела, блещукащи в тъмнината съобщава за живота на цялата Вселена. Душата, позволява да се чете книгата на небето, когато е и концентрирана и разтоварена. Не на празно любопитство се разкрива на небето книгата, а само на чисти помисли и значими. Да се заселиш можеш на звезда. Всеки за себе си може да избере небесна планета. Условието за това е само едно. Трябва да си способен — творения по-красиви и от тези на Земята, да създадеш ти на избраната звезда.

Скочило от тревата момиченце, все още малко, отметнало зад рамо русата си плитка, вдигнало нагоре личице с чипо носле и дръзко подпряло ръце на бедрата, на Бога заявило:

— Имам претенция към тебе Боже. Две години чаках търпеливо да изразя претенцията си. Сега кажи. Някакво безредие и ненормалност на Земята се твори. Живеят всички хора, влюбват се, женят се, и се веселят. А аз в какво виновна съм? Щом пролетта настъпи, на бузите лунички ми се появяват. С нищо не се измиват, не се и боядисват. Да не би за забава да си ги измислил Боже? Аз искам през новата пролет да нямам вече ни една луничка.

— И дочь моя. Дъще моя. Не лунички, а пролетушки на твоето прекрасно личице изгряват през пролетта. Ще ги наричам както ти желаеш. Щом като за неудобство ти ги смяташ, ще ги премахна аз през следващата пролет, — Бог отговорил на момичето.

Тогава се надигнал в другия край на поляната юноша строен, поглед навел и казал невисоко, към Бог обръщайки се.

— Не малко работа ни предстои да свършим през пролетта. Ти, Боже се стремиш участие да вземеш във всяко дело. Защо ти е с лунички да се занимаваш? Освен това те са така прекрасни, че образ по-прекрасен от този на момиче младо с лунички аз не си представям.

— Какво да се прави? — замислен казал Бог. — Помоли ме девата, а аз й обещах…

— Как «какво да се прави?» — отново включиало се в разговора момичето, — казват ти хората, че не с лунички, а с други важни работи трябва да се занимаваш… А като стана дума за луничките, аз само затова и моля, че могат още две да се добавят, така за симетрия, ето тук на дясната ми буза.

Бог се усмихнал, видяло се това и по усмивките на хората. Знаели всички, че скоро в любов ново семейство в селището тяхно ще се роди.

Така живели с Бог хората в това селище удивително. И ето че веднъж дошли при тях сто мъдреци. Радушно жителите срещали винаги гостите с всякакво ядене. Хапвали мъдреците прекрасни плодове и се възхищавали на необикновения им вкус. После един от тях казал:

— О хора, колко е прекрасен и подреден вашия живот. Изобилие има и уют във всяка къща. Но нямате култура на общуването с Бога. Няма прославяне и поклонение към Божеството.

— Че за какво? — опитали да възразят жителите разтревожено. — Общуваме ние с Бог като приятел с приятел. Общуваме веднъж на три години. Но всеки ден изгрява слънцето. В градината пчели бръмчат край всяка къща още от пролетта. През зимата снегът земята скрива. За нас делата му са ясни, и се радваме ние на всеки сезон.

— Не е добре уредено това при вас, — казали мъдреците. — Ние ще ви учим как да общувате с Бога. По цялата земя са построени дворци и храмове. В тях могат хората всеки ден да си общуват с Бога. И вас ще научим.

Три години слушали мъдреците жителите на селището. Всеки от стоте своя теория отстоявал, как по-добре за Бога храм да се строи и всеки ден какво да се прави в храма. Всеки от стоте мъдреци имал своя теория. Не знаели жителите на селището коя от стоте мъдри да изберат. И как да направят тъй, че никого от мъдрците да не обидят? И решили да послушат всички и да построят всичките храмове. По един на всякое семейство. Но имало в селището семейства само деветдесет и девет, а мъдреците били сто. Като чули решението на всички жители, се развълнували мъдреците. На някого все пак храм нямало да стигне, и някой от тях дарове нямало да получи. И почнали да спорят помежду си, чия теория за поклонение е по-ефективна. И жителите в селището в спора започнали да въвличат. Спорът се разгарял и за пръв път от толкова години забравили жителите от селището за времето си за общуване с Бога. Не се събрали както винаги преди в деня уговорен на поляната.

Още три години изминали. Около селището издигали се деветдесет и девет величествени храмове, но къщите не се белеели както преди. Част от реколтата от зеленчуци така останала си неприбрана. И в плодовете по градините се появили червеи.

— Всичко е затова, — вещаели в различни храмове мъдреците, — че няма вяра пълна във вас. Повече дарове в храма носете, по-старателно, по-често се кланяйте на Бог.

Само един мъдрец, който без храм останал, скришом ту на един или на друг говорел:

— Не сторихте хора всичко както трябва. Не е правилна конструкцията на всички построени храмове. И кланяте се в храмовете вие също неправилно, в молитвите си не казвате правилните слова. Единствено аз да ви науча мога, как с Бога ежедневно да общувате.

Щом успявал да убеди някого и се издигнел нов храм при това, някой от другите веднага овехтявал. И пак отново някой от мъдреците, без дарове оказал се, скришом пред хората стремил другите да опорочи. Немалко минали години. Веднъж хората си спомнили за прежните събирания свои на поляната, където гласът на Бога чували. Пак на поляната събрали се и почнали да задават въпроси с надежда, че ще ги чуе Бог и ще им отговори както преди.

— Отговори ни, защо стана така, че плодове червиви раждат градините ни? И защо не всяка година израстват зеленчуци? Защо се карата помежду си, и се бият и спорят хората, но да си изберат вярата най-добра не могат никак? Кажи ни в кой от храмовете, за теб построени, живееш ти?

Не отговарял на въпросите им дълго Бог. Когато все пак зазвучал в пространството гласът му, не весел бил, а изморен. Дал отговор Бог на събралите се хора:

— Мои синове и дъщери, във вашите къщи, с градини обградени сега запуснато е всичко защото не мога сам аз всичко да успея. Така с мечтата изначално е замислено, че само с вас съвместно аз мога да творя прекрасното. Но вие се отвърнахте отчасти от своите градини-домове.Сам не успявам да творя, творението трябва да е съвместно. Искам още на всички вас да кажа: любовта и свободата на избор са във вас самите, аз съм готов да следвам вашите мечти. Ни вие ми отговорете, мили мои синове и дъщери, в кой от храмовете трябва аз да се заселя? Пред мен сте равни всички вие, така че къде трябва да се намирам, за да не остане някой от вас обиден? Щом този въпрос решите, в кой храм да се намирам, аз ще последвам вашата колективна воля.

Така Бог отговорил на всички и замълчал. А хората от селището, което някога било прекрасно, и до днес все спора продължават. А в домовете им — запуснатост и тлен. Наоколо са все по-високи храмовете, а спорът — по-остър.

— Е,Анастасия, някаква нереална приказна притча ми разказа. Някак много глупави са били хората от онова селище. Нима не им е било ясно, че Бог заедно с всеки иска за градините им да се грижи? Освен това ти казваш, че глупавите хора от селището все още спорят. А къде е това селище, в коя страна? Можеш ли да ми кажеш?

— Мога.

— Ами кажи.

— Владимир, ти и хора от различни страни, в това селище живеете.

— Така ли?… Ама наистина сме ние! Разбира се, че ние. Както и преди, коя е вяра по-добра, все спорим. А в градините — червиви плодове!

Отишли четирима братя до едно хълмче да почетата паметта на починалият преди много години свой баща. Поискали братята да узнаят — в рая или ада се намира баща им. Пожелали те всичките едновременно, душата на баща им пред тях да се яви и да разкаже, как живее в другия свят.

И се явил пред братята в чудно сияние образът на баща им. Учудули се братята и се въхитили на чудното видение. А когато дошли на себе си, попитали: «Кажи наш татко, душата твоя в рая ли пребивава?»

«Да, синове мои, — отговорил им баща им, — в чудесен рай се наслаждава душата моя».

«Кажи ни татко, — започнали да питат по-нататък братята, — къде ще попаднат нашите души след смъртта на плътта ни?»

Всекиму от братята бащата свой въпрос задал: «Кажете синове мои, как самите вие своите земни деяния оценявате?»

На баща си по ред отговаряли братята. Най-големия син казал:

«Аз станах велик военначалник, татко. От врагове защитавах земята ни родна и не стъпи на нея вражески крак, а бедни и слаби не съм обиждал никога, стараех се и воините свои да опазвам, Бог почитах винаги, затова се и надявам да попадна в рая».

Вторият син отговорил на баща си: «Аз станах известен проповедник; за доброто проповядвах пред хората, учих ги да почитат Бога. Постигнах върхове сред себеподобните си и високи звания, затова се и надявам да попадна в рая».

Третият син отговорил на баща си: «Аз станах известен учен. От мен са измислени множество приспособления, които облекчават човешкия живот. От мен са построени…

липсва текст???

…най-младият, подмладен, на своето детенце обяснява нещо. Жена му красавица край него нещо шета. Удивили се братята и попитали баща си: „Нашият малък брат както преди е в своята градина земна, а не в райска, като нас, в какво той провинил се е пред Бога? Защо не умира плътта на нашия най-малък брат? Не едно столетие по земното летоброене е изминало, а ние го виждаме все така млад. Нима Бог променил е редът във вселената?“ Бащата отговорил на тримата си синове: Не е сменил Бог вселенския ред, сътворен изначално с хармония велика и вдъхновена любов. Умирала е плътта на вашия брат и то нееднократно. Но най-доброто място за душата в райската градина е това, което със собствени ръце и душа е сътворено. Както за майката и за бащата любящи, винаги остава най-прекрасно сътвореното от тях дете. Следвайки реда божествен, душата на най-младия ви брат е трябвало в градина райска да попадне, а когато е на земята райската градина, то се въплъщава веднага в ново тяло и душата, в градината земна, която й е мила».

«Кажи ни татко,-братята продължавали, — ти ни казваше, че с Бог общува нй-младия ни брат, но Бог не виждаме край него ние, в неговата градина».

На тримата си синове отговорил бащата: «Вашият млад брат, мои синове, се грижи за Божествени творения — дървета и треви — те са материализираните мисли на Създателя. Като докосва ги с любов и осъзнатост, вашият млад брат общува с Бога».

«Кажи ни татко, дали ще се върнем ние, в плътски облик отново на Земята?» — питали баша си синовете и дочули отговор: «Душите ваши, мои синове, сега са в райската градина, и могат да получат земен облик само в случай, че някой за душите ваши, градина на Земята подобна на райската, сътвори».

Бтратята възкликнали: «За чужда душа с любов градини никой не твори. Ние сами, плът получавайки, ще изградим райска градина на Земята».

Но отговорил на синовете си бащата: «Такава възможност вие вече имахте мои синове».

Отговорил им бащата и тихо тръгнал си. Но пак възкликнали тримата братя и пак попитали баща си: «Наш роден татко, покажи своето място в райската градина, защо отиваш си от нас?»

Спрял се бащата и отговорил на тримата си синове: «Гледайте! Ето редом до брат ви най-малък, в градината му, клонеста ябълка цъфти. Под ябълката — малка люлчица, в нея младенческо телце прекрасно вече помръдва своята ръчичка, започва да се събужда младенеца, в него моята душа живее. Нали тази прекрасна градина аз някога започнах да изграждам…»

Аз тази притча леко ще поизменя, за да звучи тя още по-съвременно.

В село едно живели два съседа. Дружили си семейно, работели с наслада на своята земя. През пролетта цъфтели градините на двата участъка, и горичка малка израствала на всеки от тях. Във всяко от семействата родил се син. Когато синовете на двамата приятели-съседи пораснали, веднъж двете семейства се събрали заедно на празнична маса и твърдо приели решение — на синовете си да оставят всичко за управление.

— Какво да се сее и кога, нека нашите синове сега решават. А ние с тебе, приятелю мой, нито с поглед, нито с намеци няма да пречим на своите синове., — казал единият.

— Съгласен съм, — другият отговорил, — нека нашите синове, ако поискат и къщите по своему да променят. Сами да си избират дрехите, необходимите животни и покъщнина — сами да решават.

— Добре, — отговорил му вторият, — нека да станат нашите синове самостоятелни. И да си изберат сами невести достойни. За синовете наши, приятелю, ще идем невести заедно да търсим.

Така решили твърдо съседите-приятели. Тяхното начинание жените им поддържали, и семействата заживяли под управлението на порасналите синове. Но оттогава започнал да се различава животът на двете семейства.

В едното от тях синът станал деен, със всички се съобразявал, и затова започнали да го наричат в селото — първи. В другото семейство — синът замислен бил, и бавен струвал на всички обкръжаващи, и втори почнали да го наричат. Първият отсякъл и закарал на пазара, младата горичка, посадена от баща му. Купил си лек автомобил наместо коня и малък трактор. Смятал се за предприемчив синът на първия съсед. Определил предприемачът, че в града ще скочи рязко на чесъна цената, и не сгрешил в това. Изтръгнал всички насаждения от своята земя, засял полето с чесън. Бащата и майката, дума веднъж дали, стараели се да помагат във всичко на сина си. Семейството продало чесъна с голяма печалба.От съвременни материали започнали къща да строят огромна, строители наели. А синът предприемач не спирал, от сутрин до вечер все смятал, с какво по-изгодно през пролетта да засее земята. И пресметнал до края на зимата, че най-изгодно е през пролетта лук да засее. И пак изгодно продал той своя урожай, купил си автомобил, който се смятал за луксозен.

Веднъж се срещнали на полски път на двамата съседи синовете. Единият пътувал в автомобил, а другият скаруца, запрегната с кобилка. Спрял своя автомобил успешният предприемач. Между съседите се състоял следния разговор:

— Гледай съседе, пътувам аз в луксозен автомобил, а ти както преди се движиш с каруща. Аз строя голяма къща, а ти — в старата бащина живееш. Нашите бащи и майки винаги са дружили, аз също по съседски бих могъл да ти помогна, ако искаш, ще ти подскажа, с какво е най-изгодно да се засее полето.

— Благодаря ти за желанието ти да направиш услуга — вторият съсед отговорил от каруцата, — но аз ценя единствено на мислите си свободата.

— Че аз и не посягам на свободата на твоите мисли. Само да ти помогна искрено искам.

— Благодаря и за искреността, добър съседе. Но свободата на мисълта неживото отнема, например автомобила който ти караш.

— Как може да я отнема автомобилът? Той твоята каруца спокойно може да догони и изпревари, и аз ще мога, докато ти в града пристигнеш, да свърша работата си. И всичко благодарение на автомобила.

— Да би могъл да изпревари каруцата ми твоят автомобил, разбира се, но при това ти зад кормилото седиш и си принуден да държиш волана непрекъснато и нещо да превключваш и все да наблюдаваш и пътя и приборите. Моето конче по-бавно от автомобила бяга, но през това време аз мога нищо да не правя, и не отвличам движението на мислите си. Мога да заспя дори, а кончето все пак само ще стигне до дома ми. Ти казваш, че проблем имаш с бензина, а кончето и пасбището и храната само ще си намери. А и освен това кажи къде днес бързаш ти с автомобила?

— Искам да купя резервни части изгодно за колата. Знам, какво може да се счупи скоро в моя автомобил.

— Та значи, техниката си добре познаваш, щом даже всички повреди бъдещи точно си представяш?

— Да, добре! Техниката я изучавах три години в специални курсове. Помниш ли и тебе виках на тези курсове?

— Ти за три години мисълта си на техниката си отдал. На тази, която и старее и се чупи.

— Твоето конче също ще остарее и умре.

— Да, ще остарее разбира се. Не преди това, жребче да ми роди ще успее. То ще порасне и с него ще карам. Живото служи вечно на човека, а мъртвото му съкращава дните.

— В селото смеят се всички на твоите съждения. Мен смятат ме всички за успял, а тебе — че живееш за сметка на натрупаното от баща ти. Ти дори нищо не си изменил на бащината си земя, дори вида на дърветата и храстите.

— Но аз си ги обичам. Старал съм се да разбера на всякое от тях предназначението и взаимовръзката им едно с друго. И онези, които да съхнат почнаха, с поглед и докосване съм ободрил. Сега всичко в съгласие през пролетта разцъфва само, без да е нужно вмешателство, жадува за лятото и през есента ще ми поднесе плодове.

— Наистина, приятелю си странен ти, — въздъхнал предпремача, — все ходиш и се любуваш на своето имение, градината и на цветята. С това значи, както ти говориш, предоставяш свобода на мисълта си?

— Да.

— А защо ти е на теб свободна мисъл? Каква е ползата от мисълта свободна?

— За да мога да позная всички творения велики. За да съм по-щастлив и на теб да помогна.

— На мен? Я стига! Аз мога да си взема за жена и най-красивата девица на селото, всяка ще тръгне с мен. Всички искат да бъдат богати, и да живеят в просторна къща и да се возят в моята кола.

— Богат да си, не значи че щастлив си.

— А беден?

— И беден да си не е хубаво.

— Ни беден, ни богат, какъв тогава?

— Достатъчно за всички е необходимо да има Самодостатъчност това вече не е лошо.

— Осъзнаност за извършващото се край нас. Нали не веднага при хората отива щастието.

Предприемачът се подсмихнал и заминал бързо. След година събрали се двамата бащи — съседи на съвет. Решили, че е време да сватосват невести за свойте синове. Когато ги попитали, коя от селските девойки биха поискали те за жена, то на баща си синът-предприемач отговорил:

— Дъщерята на старейшината ми е по нрав, татко, нея искам за жена.

— Виждам аз сине мой, ти си юнак. Дъщерята на старейшината е най-красива в целия район. Всички, които идват на гости в селото от близки села и далечни места, като я видят изпадат във възхита. Но само че е още и своенравна тя. Умът на тази дева небичайна и родителите често не могат да разберат. Може и за странна да я считат, но за съвет и за лечение от болести от разни селища все повече жени отиват, и носят си децата при тази млада девица.

— Какво от това? Ёе лыком шит и я. В нашето село по-просторна къща, по-добра кола от моята нали няма. Освен това два пъти я видях как дълго и замислено ме гледа.

Вторият, на баща си на въпроса: «Коя от селото харесваш най-много?» — юношата отговорил:

— Дъщерята на старейшината на селото отдавна аз обичам, татко.

— А как отнася се към тебе, синко тя? Ти виждал ли си нейния влюбен поглед?

— Не, татко. Когато съм я срещал, тя навеждаше очи.

Двамата съседи едновременно решили да поискат невестата за своите синове. Отишли, чинно седнали. Старейшината на селото извикал дъщеря си и казал й:

— Ето дъще моя, дойдоха сватове при нас. От два момъка наведнъж, които искат тебе за жена. Ние взехме общо решение — ти да определиш от двамата кой ще ти бъде избранника. Можеш ли и сега да кажеш кой е той или ще мислиш до изгрев слънце?

— Изгреви немалко татко аз в мечти съм прекарала. — тихо девата млада казала, — мога и сега да дам отговор.

— Тогава говори, всички те чакаме с нетърпение.

Красавицата отговорила на сватовете така:

— Благодаря на вас бащи, за цялото внимание. На синовете ваши благодаря за желанието да съединят живота си с моя. Прекрасни синове отгледали сте вие бащи и труден би могъл да бъде избора, кому от тях съдбата си да връча. Но искам аз деца да родя и децата ми да са щастливи. В доволство да живеят, в любов и в свобода, и затова този от вас, който е по-богат обикнала съм

Бащата на предприемача станал гордо. Другият баща седял с наведени очи. А девата се доближила до втория баща, и колене прегънала пред него, и казала с наведени ресници:

— С вашия син аз искам да живея.

Станал от мястото си и страрейшината, искал да види дъщеря си той в дома, който се смятал в селото най-богат, и затова със строгост казал:

— Ти каза правилни слова, дъще моя, и твоята разсъдителност зарадва бащиното ми сърце. Но не към най-богатия отиде ти и на колене застана. Най-богат тук е другият. Това е той.

И с ръка показал старейшината бащата на предприемача и добавил:

— Техният син построи просторна къща. Машина, трактор и пари има при тях.

Девата се доближила до баща си и отговорила на строгите, учудени слова:

— Разбира се си прав ти, татенце. Но аз говорех за децата. Каква печалба биха те имали от всичко туй което изброи? Ще се счупи тракторът докато те растат. Колата ще ръждяса, а къщата ще овехтее.

— Така да е, за верни ще приема твоите думи. Но децата пари ще имат много и ще си купят и нов трактор и кола и нови дрехи.

— И колко «много» бих искала да знам?.

Бащата на предприемача погладил гордо брадата и мустаците си, и важно тежко отговорил:

— Толкова много пари има моят син, че би могъл да купи три стопанства като нашето ако се наложи, наведнъж. А коне, като на съседа, не два, а цял табун можем да имаме.

Смирено спуснала ресници девата и казала:

— Аз щастие на вас и на сина ви пожелавам. Но няма на Земята такива пари, които да купят градината бащина, където клончето всяко се стреми с любов, само към този който го е отгледал. И не можеш да купиш с пари преданноста на кончето, което още като жребче е играло с детето. Имението ваше произвежда пари, имението на любимия ми — любов и доволство.