Родова книга

Разговор със сина

Изминавайки самостоятелно целия път до полянката на Анастасия, аз се приближавах към познатите места с чувството, че се връщам у дома. Този път не ме посрещаше никой. И на мен дори ми хареса да ходя из тайгата, сам, без водач.

Не започнах да викам Анастасия, тя сигурно се занимаваше със свои работи, като се освободи ще почувства че идвам, и ще дойде сама. Като видях любимотото ми място край брега на езерото, на което често седяхме с Анастасия, реших първо да се преоблека, преди да седна и да си почина малко след дългия път.

Извадих от раницата си тъмно сив немачкаем костюм, тънък бял пуловер и нови обувки. Когато се стягах за тяйгата, исках да взема и бяла риза с вратовръзка, но после реших, че ризата ще се смачка, а в тайгата няма как да я изгладиш. А костюмът в магазина така ми го опаковаха, че той не се измачка.

Реших да се представя пред сина си елегантен и тържествен, затова и толкова време отделих на обмисляне на външния си вид.

И самобръсначка бях донесъл със себе си, и огледало. Подпрях огледалото на дървото, избръснах се, сресах се. После седнах на малката могилка, извадих бележник и писалка, за да добавя към плана за срещата със сина ми обмисленото по пътя.

Синът ми скоро ще стане на пет годиники. Разбира се той вече може да разговаря. Последният път го видях съвсем мъничък, още не говореше, а сега сигурно вече много неща е осмислил. Сигурно дърдори по цели дни с Анастасия и дядовците. Твърдо реших: щом видя Анастасия, веднага да й разкажа как съм планирал срещата си със сина ни и какво смятам да му кажа.

Пет години внимателно изучавах различните системи за възпитание на децата и взех, от моя гледна точка, всичко най-добро и разбираемо. Направих си нужните изводи след общуването си с педагози и детски психолози. Сега, преди да се срещна със сина ми, ми се искаше да обсъдя разработеният план и направени изводи с Анастасия. Заедно с нея още веднъж всичко в детайли да обмислим. Нека Анастасия да ме посъветва, какви да са първите ми думи към сина, в каква поза да застана пред него. Позата също е важна, реших аз, бащата трябва да изглежда значим пред детето. Но отначало Анастасия трябва да ме представи пред него.

В бележника като първа точка беше записано: «Представянето ми пред сина от Анастасия»

Нека ме представи с прости думи от типа: «Ето синко, пред тебе стои твоят роден баща»

Но трябва да каже тези думи много тържествено, за да може детето веднага да почувства по тона й значимостта на своя баща и после да се вслушва в него.

Изведнъж усетих как всичко наоколо притихва, сякаш застана нащрек. Не се изплаших от настъпилата внезапно тишина. Винаги така ставаше преди срещата с Анастасия в тайгата. Тайгата с всички свои обитатели сякаш замираха и се вслушваха, заставаха нащрек и оценяваха дали няма да пришелецът да причини на тяхната стопанка неприятности. После всичко ще се успокои, щом устеи, че липсва агресия…

По настъпилата тишина аз разбрах, че зад мен тихичко се е приближила Анастасия. Не беше трудно да я почувствам и заради това, че отзад сякаш нещо започна да сгрява гърба ми. А само Анастасия можеше да гледа със сгряващ поглед. Не се обърнах веднага към този поглед. Известно време продължавах да седя, усещайки приятната и радостна топлина. После се обърнах и видях…

Пред мен стабилно стоеше, стъпил на тревата с боси крачета моят малък син. Беше пораснал. Русите му коси вече се спускаха на къдрици до раменете. Беше облечен в къса, изплетена от копривени влакна ризка без яка. Приличаше на Анастасия и на мен малко, но това не се забелязваше веднага. Както се обърнах подпрян с ръце на земята, така и останах да го гледам, замрял на четири крака и забравил за всичко на света. И той ме гледаше мълчаливо с погледа на Анастасия. Може би не можах да кажа нищо дълго време заради неочакваността, но той първи заговори:

— Поздравявам светлите ти мисли, мой татко!

— Да? И аз те поздравявам, — отговорих аз.

— Прости ми татко.

— За какво да ти простя?

— Затова, че прекъснах важните ти размишления. Отначало стоях по-далече от теб, без да ти преча, но ми се прииска да се приближа и да постоя до тебе. Позволи ми, татко, да поседя до тебе тихичко, докато завършиш размишленията си.

— Да? Добре. Разбира се, поседи.

Той бързо се приближи, седна на половин метър от мен и замря. Аз продължавах да седя объркано на четири крака, но докато той сядаше успях да помисля: «Трябва да заема дълбокомислена поза, за да може, докато, както той смята, завърша своите важни размишления, да реша как да се държа по-нататък».

Заех достойна поза и известно време ние седяхме и мълчахме. После аз се обърнах към седящият тихо мой малък син и го попитах:

— Е как вървят твоите работи?

Той трепна радостно като чу гласа ми, обърна се и се загледа право в очите ми. По погледа му се чувстваше: той се напряга, но не знае как да отговори на моят прост въпрос. После все пак заговори:

— Не мога, татко, да отговоря на въпроса ти. Не знам как вървят работите. Тук животът върви, татко. Хубав е животът.

«Трябва някак да продължа разговора,-помислих аз, — не бива да изпускам инициативата». И зададох още един стандартен въпрос:

— А ти как си? Слушаш ли майка си?

Този път той отговори веднага:

— Винаги с радост слушам, когато говори мама. И когато дядовците говорят ми е интересно да слушам. И аз им говоря и мен също ме слушат. А мама Анастасия смята, че аз много говоря, а трябва повече да мисля, така казва мама Анастасия. Но аз бързо мисля и ми се иска да говоря по-различно.

— Как различно?

— Както дядовците нареждат думите една след друга, като мама, като тебе татко.

— А откъде знаеш как аз подреждам думите?

— Мама ми показа. Когато мама заговори с твоите думи, на мен ми става много интересно.

— Така ли? Виж ти… А какъв искаш да станеш?

Той отново не разбра този най-обикновен въпрос, който не веднъж възрастните задават на децата и отговори след известна пауза.

— Ами че аз вече съм, татко.

— Разбира се, че си, но аз имам предвид какъв искаш да станеш. Когато пораснеш, какво ще правиш?

— Аз ще бъда теб, татко, когато порасна. Ще довършвам това, което ти сега правиш.

— Откъде знаеш какво правя аз сега?

— Мама Анастасия ми разказва какъв си ти… Как беше тази дума… да, спомних си, какъв си герой, татако.

— Герой?

— Да. На тебе ти е трудно. Мама иска да ти бъде по-леко. Да си починеш в човешки условия, но ти заминаваш там, където на много хора им е трудно да живеят.Затова и заминаваш, за да бъде и там хубаво. Много ми стана мъчно като разбрах, че има хора, които си нямат свои полянки и тях винаги ги плашат и ги карат да живеят не така, както те сами искат. Те не могат сами да си вземат храна. Те трябва… да, да работят, така се казаше. Те трябва да правят не както те искат, а така, както им казва някой. И за това им дават хартийки — пари, после тези пари ги разменят за храна. Те просто малко са забравили, как може различно да се живее и как може да се радват на живота. И ти татко отиваш там, където на хората им е трудно, за да направиш и там да е хубаво.

— Да? Отивам… Трябва навсякъде да е хубаво. Но как планираш ти да довършиш доброто, как се готвиш за това сега? Нали трябва да се учиш.

— Аз се уча татко. Много ми харесва да се уча и се старая.

— Какво учиш, какъв предмет?

Той отново не веднага разбра въпроса, но после отговори:

— По целия предмет се уча. Щом стигне до скоростта на мама Анастасия, веднага ще разбера целия предмет или всичките предмети. Да, по-правилно е да се каже всичките предмети.

— Какво ще стигне до скоростта на мама?

— Мисълта ми. Но засега тя не се ускорява толкова бързо. Скоростта на мамината мисъл е по-бърза. По-бърза е отколкото на дядовците и на слънчевия лъч. Тя е толкова бърза, че само при Него е още по-бърза.

— При кого, при Него?

— У Бога, нашия Отец.

— Да, разбира се. Ами така, старай се. Да, трябва да се стараеш, синко.

— Добре татко, аз още по-старателно ще се старая.

За да продължа разговора за учението, но и да кажа нещо умно и значимо, аз напосоки извадих от раницата една от донесените с мен книги, тя се оказа учебник за пети клас «История на Древния свят» и казах на сина ми:

— Ето виждаш ли, Володя, това е една от многото книги, които пишат съвременните хора. В тази книга на децата се разказва за това, как се е зародил животът на Земята, как се е развивал човекът и обществото. Тук има много цветни картинки и печатен текст. В тази книга е разказана историята на човечеството. Учените — това са такива мъдри хора, по-умни от другите, са описали в тази книга животът на първобитните хора на земята. Когато се научиш да четеш ще можеш да научиш от нея много интересни неща.

— Аз мога да чета татко.

— Да… Как? Мама ли те научи да четеш?

— Мама Анастасия веднъж ми начерта на пясък буквите и с глас изобрази названието им.

— И ти веднага ли запомни всички букви?

— Запомних ги. Те са много малко. Тъжно ми стана като разбрах колко са малко.

Отначало не отдадох значение на казаното за количеството букви. Исках да чуя, дали наистина ще може моят син да прочете печатния текст. Отворих книгата на първата страница и я подадох като му предложих:

— Ето, опитай да прочетеш.