Родова книга

Книгата от първоизточниците

— Да, «Сътворение». И аз всеки ден обичам да я чета. Само че не с твоите букви татко. На мен ми харесват различните весели букви. Цял живот може да се чете тази книга. В нея е казано всичко. И скоро на земята ще се появи нова книга. И ти, моят татко, ще опишеш тази книга.

— Володя, ти неправилно се изрази, трябва да кажеш «ще напишеш»

— Но твоята девета книга, татко няма да я пишеш ти. Нея ще сътворят много хора и възрастни и деца. Тя ще бъде жива. Ще се състои от много прекрасни глави — райски имения. Хората ще пишат тази книга на Земята с веселите букви на своя Отец. Тя ще бъде вечна. Мама ме научи да чета тези живи и вечни букви и да съставям от тях думи.

— Почакай — прекъснах сина си аз. — Трябва да помисля.

Той веднага смирено замълча.

«Невероятно, — мислех аз, — значи тук някъде в тайгата, Анастасия има древна книга, написана с неизвестни на хората букви. Тя знае тези букви, научила и сина ни да съставя от тях думи и да чете. Тя е чела и на мен от тази книга глави за книгата „Сътворение“ Главите за това как е сътворил Бог Земята и човека, и аз съм ги записал. Така се получава по думите на сина ми. Но аз никога не бях виждал Анастасия да държи в ръцете си някаква книга. А синът ми каза, че тя е превела за мен буквите от тази книга. Трябва да се опитам да си изясня това чрез сина ми».

И аз го попитах:

— Володя, знаеш ли, че на света съществуват много езици? Например немски, английски, руски, френски и много други?

— Да, знам.

— На какъв език е написана тази книга, която мама може да чете и ти също?

— Тя е написана на свой език, но буквите й могат да говорят на всеки език. И на този, на който ти говориш татко, те се превеждат. Само че не всички нейни думи могат да се преведат защото в твоят език има съвсем малко букви, татко.

— Можеш ли да ми донесеш тази книга с весели и различни букви, както я наричаш?

— Да ти донеса тази книга, татко аз не бих могъл. Могат да се донесат само някои малко букви. Само че защо да го нося, по-добре е те да си стоят на мястото. Ако искаш татко, аз мога да ти прочета и оттук буквите. Само че аз не мога да чета толкова бързо колкото мама.

— Почети ми както можеш.

Володя стана и сочейки с пръст в пространството започна да чете фрази от главите в книгата «Сътворение».

«Вселената сама по себе си е мисъл. От мисълта поражда се мечта. В материята тя е видима частично. Мой сине, ти безконечен си и вечен, в тебе са твоите мечти творящи».

Той четеше на срички. Аз следях изражението на лицето му. То леко се променяше при всяка сричка: беше ту удивено, ту внимателно, ту весело. Но като се вглеждах натам, където той сочеше с пръстчето си, никакви букви, още по-малко срички не виждах в пространството, затова и прекъснах това странно четене.

— Почакай Володя. Значи, ти виждаш в пространството някакви букви? Но защо аз не ги виждам?

Той с удивление ме погледна. Известно време мисли, после неуверено каза:

— Нима не виждаш татко ей онази брезичка, елата, кедърът, рябината?

— Тях ги виждам, но буквите къде са?

— Ами че именно това са буквите, с които пише нашият Създател!

Той продължи да чете на срички, като показваше с пръстче различни растения. Аз разбрах невероятното. Цялата тайга край езерото, на брега на което ние със сина ми седяхме, а и Анастасия неведнъж, беше пълна с растения. Името на всяко растение започваше с определена буква, а някои имаха и по няколко названия. Название до название, буква до буква — и се получаваше сричка, после дума, фраза. Едва после разбрах, че цялото пространство на тайгата около полянката на Анастасия е обкръжено не просто с хаотично растящи дървета, храстчета и треви. Огромното пространство около поляната на Анастасия е изписано действително с живи букви-растения.

Изглеждаше, че невероятната книга може да бъде четена до бекрайност. Получаваше се така, че от едни и същи названия на растения, ако се чете от север на юг се образуваха едни срички и думи. От запад на изток — други. По окръжност — трети. Още от названията на растенията се образуваха думи, фрази и образи и по хода на слънцето. Сякаш лъчите на слънцето като показалка сочеха буквите. Разбрах защо Володя нарича тези букви весели. В обикновените книги всички печатни букви строго си приличат една на друга. Но в този случай буквите-растения, дори едни и същи растения, винаги бяха различни. Осветени от слънцето под различен ъгъл, шумолейки с листенца, те приветстваха човека. Наистина можеха да се гледат безкрайно.

Но кой, кога, колко столетия е писал тази удивителна книга? Поколенията предци на Анастасия? Или?…Впоследствие от Анастасия аз чух кратък и лаконичен отговор: «Поколения мои предци хилядолетия са съхранявали буквите на тази книга в първоначалната им последователност».

Гледах сина си и трескаво тръсех тема за разговор, по време на който бихме могли да постигнем пълно взаимно разбиране.