Родова книга

Добрата и внимателна баба

Баба ми! Моята баба беше магьосница. Не приказна, а реална, истинска, бяла магьосница. Староселците сигурно помнят нейните невероятни чудеса. Тя живееше в Украйна, в село Кузничи, в Городнянския район на Черниговска област. Наричаше се Ефросиния, а фамилията и беше Верхуша. Веднъж в ранното ми детство аз присъствах на едно от нейните чудодействия.

Тогава малко разбрах от тях, но сега ми стана ясно всичко. О, Боже, каква простота в най-загадъчната невероятност! Мисля, че половината от днешните хора, особено лечителите, биха могли спокойно да постигнат нейните резултати. Ако трябва да разкажа по-подробно, ето какво се случи.

Цялото си ранно детство аз прекарах в украинско село, в малка бяла къщичка, покрита със слама. Обичах да наблюдавам как баба ми шета край печката. Веднъж, като се скарах с един от моите връстници аз чух обидното: «А пък твоята баба е магьосница». Другите веднага започнаха да защитават моята баба: «Майка ми казва, че тя е добра».

Не веднъж съм виждал как баба ми лекува хората. Не придавах на това никакво знанчение. В онези времена в селото имаше много лечители. При някои по-добре се удаваше едно лечение, при друго — друго. И никого не наричаха магьосник. Но спосбностите на баба ми не се побираха в обичайните рамки на лечителството. Моята почти неграмотна баба, както се оказа, с лекота лекуваше много животни. Тя го правеше по невероятен начин. За денонощие изчезваше с животното, после се връщаше с оздравялото или вече с подобрение животно, и казваше на стопанина, как по-нататък да продължи лечението.

Когато чух от връстника ми оскърбителното заявление «Магьосница» по адрес на баба ми, макар че всички деца малко се страхуват от магьосниците, аз не започнах се отнасям ни най-малко по-зле с моята баба, тя, или по-точно нейните действия събуждаха у мен само интерес.

Веднъж при баба ми доведоха коня на председателя на колхоза — породист, неотдавна закупен за пътуванията на председателя по служебни дела. Ние, местните дечурлига, винаги се любувахме на коня, когато председателя минаваше. Той държеше главата си високо, много по-пъргаво и по-красиво бягаше от всички останали селски коне. Но този път го доведоха при баба ми не запрегнат в каручката и не със седло. Сега го доведоха помръкнал, бавно крачещ, само с една юзда. За мен това беше небивало събитие — председателския кон в нашия двор, и аз с интерес следях ставащото.

Баба ми се доближи до коня, започна да го милва ту отстрани по муцуната, ту край ухото и нещо ласкаво и спокойно му шепнеше. После баба освободи коня от зъбалото (извади от устата му металния зъбалец), изкара от къщи една скамейка, сложи на скамейката стиска треви, доведе коня до скамейката и започна да предлага на животнотот подред различни треви. Конят на някои от тях не обръщаше внимание и се отвръщаше, някои подушваше и дори опитваше. Онези треви, на които конят обърна внимание, баба ги хвърляше с менче с вода, която стоеше на огъня и пусна там и забрадката си.

Чух как тя каза на хората, които бяха довели коня: «Елате след един ден на сутринта». Когато хората си заминаха, аз разбрах, че баба пак се приготвя да изчезне някъде заедно с кончето, и започнах да я моля да ме вземе със себе си. Баба винаги изпълняваше молбите ми и сега не ми отказа, но постави условие: по-рано от обикновено да легна да спя. Аз се подчиних.

Баба ме разбуди на разсъмване. Пред къщи стоеше конят, покрит с малка кенарена кърпа. Като изми лицето ми с отварата от менчето, баба ми даде малък вързоп с храна, хвана в ръка връвчицата-повод, привързана към юздата на коня, и ние тръгнахме по междата разделяща зеленчуковите градини от горичката, която започваше след оградите. По края на гората ние вървяхме много бавно. Ако трябва да съм по-точен, баба вървеше редом с коня и всеки път когато той навеждаше глава и опитваше някакви тревички баба спираше. Поводът тя държеше съвсем хлабаво и дори го изтърваше когато конят изведнъж видял нещо в тревата, рязко дръпваше главата си встрани.

Понякога баба все пak придърпваше коня след себе си, но когато стигахме ново място пак му даваше пълна свобода. Ние вървяхме по края на гората или леко навлизахме в нея. Към пладне се добрахме до блатистото място сред полето. До една копа от първото окосено сено се настанихме да си починем и пладнуваме. След като хапнах мляко с хляб, изморен от дългия преход, на мен ми се приспа. Баба ми извади от своя вързоп малко кожухче, постла го до копата и ми предложи: «Полегни, поспи си, внучето ми. Умори се май».

Аз полегнах и започнах да се боря със съня, страхувайки се, че баба загадъчно ще изчезне заедно с коня и без мен, но сънят ме надви.

Като се събудих видях, че баба къса някакви треви до муцуната на коня и ги прибира във вързопа си. Скоро се упътихме по посока на къщата ни, но вървяхме вече по друг път. Когато започна да се стъмнява, на мен пак ми се приспа и баба пак ме настани на кожухчето. Разбуди ме още по тъмно и пак продължихме пътя си към къщи. Чувах, че от време на време баба говореше нещо на коня. Не съм запомнил смисъла на думите й, но ясно си спомням интонацията на гласа й: спокойна, ласкава и радостна. В къщи баба веднага напои коня с вода, като добави във ведрото отвара от менчето.

После видях как тя дава на хората, дошли за коня снопчета от набраната трева по време на нашето пътешествие в гората и нещо им обясняваше.

Малко поободреният кон с неохота си тръгна от двора ни, той беше пак впрегнат и опъваше повода си като обръщаше глава назад към баба ми.

Няколко дни се сърдих на баба за това, че не ми показа магьосническото си изчезване, а през цялото време само пасеше коня, късаше тревички и ги събираше на снопчета.

Щях бързо да забравя за похода и магьосничеството, но когато казах на грубияна, нарекътл баба ми магьосница, че моята баба не изчезва никъде, а просто пасе болните животни, той, който беше малко по-голям от мен, приведе стабилен аргумент, против който нямах какво да възразя, нито аз,нито онези селски дечурлига, които бяха на моя страна.: «А защо тогава всеки път, когато председателят минава край вашия двор, кончето спира да тича, минава само на бавен ход и дори камшика не слуша?»

Не помня какво ми обясни тогава баба. Разбрах причината едва сега. Получих яснота и увереност в това, че да лекуват животни както тя го правеше, биха могли мнозина, които имат добро сърце, и се отнасят внимателно към природата и животните.

Сега разбрах: като даваше на болния кон да опита от различни треви, тя просто е определяла, от кои треви-билки има нужда болното животно, и по такъв начин е определяла маршрута с разчет, по пътя ни да попадат тези треви, както и други, с които тя не е разполагала в онзи момент.

Било й е нужно да заминава за едно денонощие поради това, че всяко растение си има най-благоприятни часове за употреба. Поводът държеше хлабаво за да може кончето да определи какви и колко треви са му нужни. Животните чувстват това по непонятен начин. Тъй като отварата се правеше от тревите, които си е отбрало самото животно, то измиването с нея и потапянето на забрадката се е правело за да се предразположи повече жиотното към себе си.Ето колко просто се оказва всичко. Неясно, откъде е знаела всичко това моята малограмотна баба? И как сме успели толкова да усложним тази простота! Дали не заради това свирепстват из Европа мащабни епидемии по животните, а съвременната научна мисъл нищо по-добро не е измислила, от това да изгаря по десетки хиляди болни животни.

Дадох само един пример, говорещ за това, че постиженията на нашата медицина са илюзорни, но могат да се дадат още много примери за илюзорността на достиженията на съвременното ни общество. Но защо са ни частни случаи и подробности, ако може направо за главното?!