Самотна пеперуда

19 септември 2012 година

Изскочих от зимника и дотичах до странното дърво.

Нали си спомняш онова дърво с игличките, което всъщност приличаше на храст? То беше нашето място за игри и скривалище.

Точно то ни даде дървеното сърце, помниш ли?

Дълго седях там, докато се престраша да се върна в къщата.

Злото беше дошло в комуната. Беше сложило край на играта и беше угасило светлинните в малките очи. Завинаги, както осъзнавам сега.

Оттогава пред очите ми е сцената в зимника. Всеки ден.

Знаеш ли, че продължавам да се обвинявам?

Обвинявам се. Въпреки че бях само едно дете.

Но така и не ми хрумна да изтичам, за да доведа някой възрастен. Сигурно съм смятала, че вратата към тяхната помощ е била затворена.

След онази случка вече нищо не беше същото. Над комуната се спусна някаква тревожност. Мама започна да се влошава и се наложи да се преместим при баба.

С теб се измъкнахме от злото, но всеки ден се питах какво се е случило с приятеля ни.

Той не спираше да ми липсва, все пак между нас имаше нещо като любов. Любов, каквато могат да изпитват само децата.

Но след време се почувствах по-добре.

Времето не лекува, но притъпява болката.

Юхан Рока успя да улови един от последните слънчеви лъчи, които се прокрадваха между клоните на оголелите дървета на „Пиаца Санто Спирито“. Двата часа сън в самолета бяха направили чудеса, а бавната разходка по брега на река Арно беше раздвижила схванатото му от пътуването тяло. По площада се разхождаха почиващи по Коледа италианци. Някои сами, други — хванати за ръка. Никой не изглеждаше да бърза. Рока ги погледна и си помисли, че много обича да пътува. Да се настани на ново място и да събере нови впечатления.

Той мина бавно по дългата страна на площада. Масите на открито на ресторантите зееха празни, защото беше зима. Той се унесе в мечти за вечерното лятно слънце и си представи, че тези маси са пълни с вечерящи посетители. Следващото лято може би и той щеше да седи там. Може би с Анхелика. Нещо трепна в стомаха му при тази мисъл. Беше изтръгнат рязко от мечтите си, когато мина покрай една tabaccheria25. Щендерите за вестници и списания бяха пълни със заглавия за съдбата на Монс Сандин и Хена Педершен. Пишеше La morte al nord. Смъртта на север.

Той обърна гръб на гъмжащия от хора площад и сви по една уличка, а тишината го обгърна. Чуваха се само стъпките, които отекваха от каменните сгради. След няколко пресечки стигна до тратория26 „Куатро леони“, където щеше да се срещне с Каролина, шведската приятелка на Хена. Беше я видял на снимка и беше научил най-основното за нея. Каролина живееше в Италия от десет години и работеше като психиатър към една болница във Флоренция.

Той я видя още щом влезе в ресторанта. Седеше до масата в дъното. Осветлението беше приглушено, а на покривките на червени и бели карета имаше свещи в месингови свещници. Не бяха много посетителите, които имаха същите планове за вечеря като тях: бяха заети само още две маси.

Каролина стана и му подаде ръка. Беше с една глава по-ниска, отколкото си беше представял, но иначе приличаше на жената от снимката. Може би малко по-изморена. Имаше тесен нос и малка уста. Сините й очи бяха дискретно оградени от металните рамки на очилата. Беше вдигнала дългата си светла коса в небрежен кок.

Рока не можеше да реши дали е привлекателна, или не.

Той издърпа един стол. Въпреки че изглеждаше нов, столът изскърца обезпокоително, когато Рока се настани до масата.

— Съжалявам за случилото се — каза той. — Сигурно ви е тежко. Доколкото разбрах от Монс Сандин, двете с Хена сте били близки.

Каролина се отпусна тежко на стола и отговори:

— Тя беше една от най-добрите ми приятелки. Откакто това се случи, съм като зомбирана. Чета шведските новинарски сайтове. Размишлявам кой може да го е извършил. Имате ли някаква представа?

— Не. Знаем само, че извършителят е избрал най-подходящия ден и че е умеел да се придвижва в сняг. В Худиксвал не е валяло толкова много сняг от трийсет години.

Каролина се усмихна накриво.

— Извършителят, казвате — започна тя. — Откъде знаете, че е мъж?

— Извинете. Разбира се, че не знаем. Но статистиката се опитва да ни убеди. Поддържахте ли често контакт с Хена?

— Не колкото преди, откакто тя се премести в Швеция. Чувахме се един-два пъти седмично. За последно разговаряхме няколко дни преди Коледа.

Каролина свали очилата и разтри лицето си.

— Забелязахте ли нещо странно, нещо по-различно? — попита Рока.

— Не. От известно време Хена беше потисната — още отпреди да се преместят. В един момент подозирах, че прекалява с пиенето.

Рока кимна. Запита се дали да не й каже до какво заключение са достигнали от „Съдебна медицина“, но реши да не й съобщава нищо.

— Тя очакваше с нетърпение Коледа — каза Каролина и погледът й се спря някъде в далечината. — Но мисля, че най-вече заради децата.

— Тукашните вестници споменават ли за убийството?

— Не спират да пишат за това — отговори Каролина. — Нали Монс беше една от най-големите знаменитости в града. През две хиляди и единайсета „Фиорентина“ спечели Скудетото благодарение на него. Тук не забравят това. Винаги се е писало много за него. Малко преди убийството „Венити Феър“ публикува репортаж за новия им живот в Худиксвал. Всъщност Хена не искаше да бъде в центъра на прожекторите, но въпреки това медиите я превърнаха в модна икона. В списанието работи един приятел на Монс, сигурно затова се е съгласила. Купете си го, ако можете, статията беше хубава.

Каролина се избърса дискретно под очите със салфетката, а Рока въведе бележка за „Венити Феър“ в телефона си.

— Какво беше преобладаващото мнение за Монс? — попита той.

— Той беше герой не само на игрището. Спокоен и учтив. Швед. Занимаваше се активно с благотворителност, често посещаваше болницата, където работя, срещаше се с деца, болни от рак, които мечтаеха да се запознаят с някои от големите си идоли.

Каролина говореше въодушевено и за известно време като че ли умората й изчезна.

— Дори спортните журналисти го харесваха. Когато „Фиорентина“ губеше, най-често го защитаваха. Аз не съм почитателка на футбола, но доколкото разбирам, това е доста необичайно.

Рока кимна в знак на потвърждение. В Италия футболът беше религия и да загубиш тук, изобщо не беше същото, като да загубиш в Швеция.

— А самата вие какво мислите за него? — попита той.

Каролина се позабави с отговора си.

— Винаги беше весел и учтив — при малкото ни срещи. Хена се отнасяше коренно различно с неговите приятели и със своите.

— Разбрах, че Хена не е имала много приятели — че вие сте били кажи-речи единствената й приятелка?

— Да, тя предпочиташе така. Нямаше потребност от много социални контакти, каквато си беше затворена. Монс беше пълната противоположност. Колкото повече хора имаше около него, толкова по-добре — такова впечатление създаваше.

— Понякога хората биват привлечени от различията помежду си произнесе Рока леко колебливо.

— Често съм се чудила дали Монс наистина е познавал Хена — каза Каролина, сякаш беше прочела мислите му. — За нея той беше източник на сигурност — едър, сърдечен и безгрижен. Но не вярвам да се е разкрила напълно пред него. Много тъжно.

Рока кимна и се запита какво може да накара двама души да живеят заедно, без да се опознаят.

— Какво ви кара да смятате, че не му е казвала всичко?

— Хена беше уязвим човек. Трудно допускаше хората до себе си. Мисля, че детството й я е формирало по доста груб начин.

— Разбрах, че е израснала в комуна.

— Да, явно са живели ту тук, ту там. В свят на пълна липса на граници. Без заключени врати, с нулево лично пространство. Родители хипари, които обикаляли света в стремежа си към себеосъществяване, и деца, които били забравяни и които виждали неща, каквито едно дете не бива да вижда.

— Коренно различно от собственото ми детство — каза Рока и прокара ръце по голия си череп.

— Да, нали? Но Хена винаги подчертаваше, че идеята за комуните й допада, но просто не била подходяща за нея като личност.

— Когато бях малък, имаше комуна в околностите на Худиксвал — каза Рока. — Носеха се много слухове какви неща стават там — едва ли не че хората тичали насам-натам голи и обгърнати от дима на хашиша. Сигурно и половината от тези твърдения не са били верни.

Каролина се усмихна и поклати глава.

— Чела съм, че в комуните в Швеция по онова време приемали криминално проявени и зависими — каза тя. — Целта била духовната среда и животът близо до природата да ги излекуват. Но да поставиш зависими в среда със свободна употреба на наркотици може би не е най-умната идея.

Той се вгледа в Каролина. Привлекателна ли беше, или не? Дали би му се искало нещо повече от вечеря с нея?

Концентрация. Въпреки всичко щеше да се ограничи до вечерята.

— Разгледахте ли менюто? — попита той.

— Винаги ям техните тортелони, пълнени с круша, рикота и орехи. Много вкусно. Каролина отправи уверен поглед към Рока. — И панирани цветчета от тиквички.

— Тогава и аз ще поръчам същото.

Наистина панирани цветчета не беше ястието, което той би поръчал от менюто, ако сам избираше, но това беше още по-убедителна причина да опита.

Каролина махна на един келнер и поръча. Рока слушаше диалога и се наслаждаваше. Италианският трябва да беше най-красивият език на света.

— Знаете ли защо Хена е отишла да живее при баба си? — попита Рока, когато сервитьорът ги остави сами.

— Явно се е случило нещо в комуната, но не знам точно какво. Хена не говореше за това, а аз знаех, че няма смисъл да питам. Тя предпочиташе да разказва колко прекрасно било да отиде при баба си. Изглежда, че бабата е била най-големият източник на сигурност в живота на Хена.

— Вие бяхте ли с нея, когато се е запознала с Монс?

— Всъщност да. Едно от момичетата от курса по живопис ни покани на купон. Учудих се, че Хена се съгласи да дойде, но сигурно й се е приискало да се срещне с хора. И такива моменти имаше, макар и не толкова често. Монс беше там заедно с още няколко футболисти. Това не беше обичайна среда нито за Хена, нито за мен, но двамата с Монс съвсем спонтанно започнаха да разговарят.

— И аз чух същото — каза Рока.

— Отначало изглеждаше доста слабо вероятно да останат заедно — продължи Каролина. — Но после започнаха да се срещат редовно и всички разбраха, че нещата са сериозни. След това се появиха децата. Хена ги обожаваше и искаше да има много. Сигурно Монс е решил, че две стигат.

Рока помисли за аборта, който Хена беше решила да направи, но така и не го беше направила. Реши да не казва нищо за него.

— Мислите ли, че тя е споделяла с вас всичко?

— Дори и да ми се иска да го вярвам, вероятно не е било така.

Лицето на Каролина изразяваше примирение.

Сервитьорът сложи две чинии с димяща, уханна паста на масата и голяма чиния с панирани цветчета. Рока погледна към купчината с различно големи панирани парченца. Изглеждаше малко вероятно двамата сами да успеят да се справят с цялата тази мазнина, но той със сигурност щеше да опита.

— Знам, че си заминавате утре, но би трябвало да се срещнете с Джулия Тереза.

— Коя е тя?

— Хена живееше под наем при нея, преди да се запознае с Монс. Тя също живее тук в града, до „Пиаца Санта Кроче“.

— Интересно. Познавате ли я?

— Срещала съм я няколко пъти. Минали са няколко години от последния път, но не вярвам да е от хората, които често се местят. Ще разберете, ако се запознаете с нея.

През главата му премина серия от образи и той изпита желание да види жената на живо.

— Ще трябва да презаверя билета си и да помоля местната полиция за помощ, за да открием тази Майка Тереза.

— Ако е възможно да заобиколите италианската полиция, смятам, че няма да съжалявате. Не мисля, че тя живее законно тук, във Флоренция. Хена постоянно се притесняваше, защото хазяинът им отказвал да сключи договор. Искам да кажа, че някои полицаи трудно си затварят очите, ако не са в подходящо настроение.

Рока трябваше да намери някого, който беше склонен да си затвори очите. Нещо му подсказваше, че все пак ще бъде по-лесно да го намери тук, отколкото в Швеция. Той набоде последната хапка тортелони с вилицата.

— Окей. Въпреки всичко ще поговоря с колегите и ще се опитам да обясня ситуацията. Ще трябва да осигурят опитен разпитващ, който да бъде уведомен какви въпроси ще задаваме. Искам да дойдете и вие. Иначе няма да се получи кой знае какъв разговор.

— Не искам да ви обнадеждавам прекалено много — каза Каролина. — Може да се окаже малко трудно да откриете Джулия Тереза. Съмнявам се, че има телефон. Просто ще трябва да отидем на място. Още утре рано сутринта.

След като изпиха по едно еспресо, дойде време да си тръгват. Станаха от масата и излязоха от ресторанта.

— Всъщност ми беше приятно да поговорим за Хена. Благодаря — каза Каролина, когато се спряха на тротоара отпред. Тя му подаде ръката си и се надигна на пръсти, за да могат да се разцелуват. Отдясно, отляво, отдясно. Рока повтаряше движенията й, доколкото можеше.

— Не съм овладял този номер. — Той се засмя. А след това си тръгна. Замисли се. У Каролина имаше нещо привлекателно. Но какво? Рано или късно щеше да го открие.

Евелина Улсдотер седеше във фоайето на хотела и отпиваше от просекото. Чудеше се каква приемлива причина да измисли, за да не се налага да присъства на утрешната вечеря.

На екрана на компютъра пред себе си беше отворила служебните имейли. Главният директор в централата искаше отчет. Тя нахвърля набързо най-важните моменти и прикачи снимки, които беше получила от Франка. Едно кликване и имейлът замина, а главният директор можеше да бъде спокоен.

Диванът беше неописуемо удобен. Колкото можа по-дискретно, тя пъхна ръка под широкия пуловер и разкопча панталоните си, а после се облегна. Вдигна глава и започна да наблюдава случващото се във фоайето. Една жена се регистрираше. Друга се загърна с вълнено палто и си сложи твърде големи слънчеви очила, след което излезе от хотела и се потопи във флорентинската вечер. Евелина се запита какво ли крие зад тъмните стъкла.

Тя изпразни чашата с пенливото питие, а после затвори очи и остави мислите си да поемат в предпочитаната от тях посока. Обратно към вчерашния ден. Тя искаше още. Отново да бъде изпълнена от него. Вече беше забравила, че Мануел Батиста носеше странен медицински препарат в джоба си.

Внезапно мислите й се отклониха към Юханес, който управляваше лодки и печелеше пари на Карибите. Едва доловимо угризение прелетя като снаряд през съзнанието й. Толкова незначително, че лесно го пренебрегна. По-силно угризение я обзе, когато осъзна колко дребни всъщност са скрупулите й.

Тя затвори компютъра. Нямаше как да се измъкне от вечерята, беше принудена да го признае пред себе си. Един нов тоалет сигурно щеше да направи преживяването по-поносимо. Знаеше, че най-любимият й магазин на света е отворен до късно. Той се намираше само през няколко пресечки, до катедралата. С нови дрехи и малко грим щеше да се превърне в социалната си версия. Онази Евелина, която всички модни къщи искаха да наемат. Която оправдаваше неприлично високата си заплата.

Тя извади мобилния си телефон. Беше сложен на безшумен режим и не беше забелязала, че е получила няколко съобщения. Едно от Юханес, който искаше тя да му се обади. Не сега. Друго беше от майка й, която питаше как върви работата. В момента не желаеше да говори с майка си. И ново съобщение от същия непознат номер като предишния път:

Тя потрепери. Думите й се струваха някак притеснителни. Отвори страницата на един телефонен указател и въведе цифрите. Никакъв резултат. Замисли се дали да не отговори на подателя, но не й се разправяше. А и не можеше да губи време за човек, който не внимава на какъв номер пише. Тя стана от дивана и излезе от хотела. На дневен ред бяха новите дрехи.

Яна Вайсман се беше съгласила против волята си да се срещнат пред апартамента. Но сега седеше тук и се чувстваше абсолютно не на място. Според приятелката й Катажина ресторантът беше вдъхновен от Ню Йорк. Подова настилка от шлайфан бетон и стени, облицовани с бели фаянсови плочки. Менютата бяха написани на старовремски плочи за писане, и то преднамерено небрежно. Ресторантът беше известен с ястията от сезонни продукти от близки ферми и с някои вносни специалитети.

Въпреки че Катажина живееше в Стокхолм, тя беше по-добре осведомена за новостите в Худиксвал от Яна. Самата Яна беше виждала ресторанта само отвън, когато беше минавала покрай него по време на кросовете си.

Катажина беше най-близката приятелка на Яна, всъщност единствената й приятелка. Бяха се запознали в училище. И по-точно в интерната. Виждаха се рядко, но пък се чуваха често по телефона. Понякога Катажина идваше на гости в Худиксвал, най-често по собствена инициатива като този път

— Как е Ардженто? — попита тя.

— Не е добре. Вече нямам избор. Запазих час при ветеринаря.

Яна се изкашля в сгъвката на лакътя си.

— Разбирам, че ти е тежко. Трябва да си повтаряш, че така е най-добре за котарака.

— Опитвам се.

Катажина срещна погледа й. Яна си помисли, че тя вижда направо в душата й. Че вижда умората.

— Би трябвало да си вземеш отпуск — посъветва я Катажина. — Нали обикновено не боледуваш, гледай на това като на знак.

— Не мога. Не знам как се прави.

— Ставаш от стола и излизаш — каза тя и разтвори ръце. — Няма нищо сложно.

„Човек не трябва да се отказва — помисли си Яна. — Само неудачниците се отказват.“ Думите на баща й отекнаха в главата й, сякаш той седеше там вътре. Пред очите й преминаха образи. Тя, с мама и татко вечерят в хола. Официални дрехи и пантофи. Татко, който сядаше откъм късата страна на масата и даваше тон на разговора. Мама, която сядаше до него и не му противоречеше.

— Моя задача е да разреша този случай — заяви Яна и погледна гневно Катажина.

— Сигурно не си единствената в участъка?

— Ами, почти. И съм си обещала да работя, докато не бъде разрешен. — Тя скръсти ръце, за да не проличи, че треперят.

Катажина поклати глава.

— Кога последно взе отпуск?

— Взех си две седмици миналата година.

— Сигурно имаш страшно много натрупан отпуск. Ще отидем на екскурзия. Ще заминем за Аржентина. Или за Перу! — Очите й светеха от въодушевление. Имам приятелка, която организира туристически походи в Гватемала. Избери си каквото искаш. Пари не ни липсват.

Яна се изпълни с гняв. Това не бяха нейните пари. Никога нямаше да станат нейни, абсолютно никога.

— Можеш да се опитваш да ме изкушиш с каквото си искаш. Ще остана тук, докато не намерим доказателствата, чрез които да бъде осъден един извършител — каза тя и гласът й пресекна.

Катажина се облегна на стола и млъкна.

Яна взе менюто.

— Мисля, че разбирам — обади се приятелката й. — И сега ще бъда напълно откровена с теб.

Яна се сви на стола.

— Окей — каза тя.

— Нищо не можеш да скриеш от мен. Знам защо работиш толкова много.

Яна сложи ръце в скута си и ги сключи. Едва се осмеляваше да диша.

— Защото не искаш да спреш и да се вгледаш в себе си — продължи Катажина. — Не искаш да усетиш самотата.

Яна въздъхна дълбоко, но дискретно, и се поизправи.

— Винаги съм обичала да бъда сама — каза, но в същото време истината се прокрадна под кожата й. Всъщност самотата беше жестока, но тя беше единственото състояние, което Яна разбираше напълно. Погледна към Катажина и не можеше да се отърве от усещането, че приятелката й разбира какво всъщност е положението.

— Знам, но има граници. — Катажина се облегна на стола. — Време е да се заемеш с проблемите си. Никога няма да се почувстваш добре, ако не се помириш с родителите си.

— Малко късно си се сетила.

Яна се опита да привлече вниманието на сервитьорката, но тя не я видя. После се облегна на стола. Помисли за погребението на майка си и за това на баща си две години по-късно. Оттогава беше сама. Или пък беше свободна?

— Не се хващай за думите. Искам да кажа, че трябва да поговориш с някого, който може да ти помогне да продължиш напред.

Точно в този момент Яна се замисли дали да не стане и да си тръгне. Катажина нямаше да се откаже. Взе чаша вода, а после погледна към Худиксвалския залив и примигна, за да прикрие напиращите сълзи.

— Слушай, искам да те питам нещо друго — каза Катажина тихо. — Нещо, за което отдавна мисля.

Яна се обърна бързо към нея. Сърцето й биеше толкова силно, че сигурно се чуваше в целия ресторант. Тя видя как Катажина си пое въздух, за да каже нещо, но изведнъж в погледа й се прокрадна лека несигурност.

— Да го оставим за друг път — реши и погледна през прозореца.

Ударите на сърцето й се успокоиха, но вътре в Яна разстоянието до обкръжаващия свят се увеличи.

Часът беше почти осем и половина вечерта, а Юхан Рока вървеше към хотела след вечерята в ресторанта. Студът проникваше под пухеното му яке и той пъхна зъзнещ ръцете си в джобовете. Извади телефона и набра номера на италианския колега, който беше получил от Евроджъст. Не след дълго намериха инспектор, който да проведе разпита. Ако въобще намереха кого да разпитат, разбира се.

Рока беше стресиран. Освен с информацията за Джулия Тереза, разговорът с Каролина не се беше оказал много полезен. Тя само потвърди казаното вече от Монс. Ако НКЛ и съдебният лекар също не откриеха още следи, той не знаеше в каква посока да поеме. Но съвсем скоро се отърси от усещането за безнадеждност. Не беше в негов стил да се отчайва. Проблемът беше само, че не го свърташе, искаше да разреши престъплението тук и сега. В същото време удоволствието от работата идваше от преследването на целта. Да остави любопитството да надделее. Да задава въпросите — и на себе си, и на другите, а после да сглоби пъзела. Надяваше се утре да успеят да открият онази Джулия Тереза.

Рока стигна до „Понте Векио“. Хотелът се намираше там, от другата страна на реката. Повечето прозорци светеха, а зад средния на втория етаж се намираше континенталното легло с топлата му пухена завивка и го чакаше. Но още не се беше успокоил достатъчно, за да се върне в хотела. За сметка на това пък можеше да отиде до книжарницата, която Каролина Вернершон му беше препоръчала. Преди седмица щеше да прозвучи съвсем неправдоподобно, но точно в момента трябваше да се добере до последния брой на „Венити Феър“ — италианското издание.

По пътя към книжарницата осъзна, че няма новини от Виктор Бергман. Обикновено се чуваха всеки ден. Опита да му се обади, но попадна на телефонен секретар. Стори му се странно. Или може би му направи впечатление, защото се чувстваше самотен? Виктор винаги си държеше телефона включен. Той се замисли дали да не се обади на някого от общите им приятели, но вместо това пъхна телефона в джоба си.

— Мога ли да ви помогна? След пет минути затваряме.

Гласът на продавачката, която говореше английски с италиански акцент, звучеше любезно, когато тя се приближи до Рока, който стоеше и разлистваше списанията на етажерката. Списания, излизащи веднъж в месеца или всяка седмица, бяха наблъскани съвсем безразборно.

— Ъъъ… да. Търся „Венити Феър“ — каза той.

— От Швеция сте, нали? — попита жената. — По акцента ви личи. Съжалявам, но продадохме последния брой точно след убийството на жената на Монс Сандин. Флорентинците са луди по Сандин.

„Откачени италиански запалянковци“ — помисли си Рока.

— По дяволите, списанието ми трябва — каза той. — Водя разследването на убийството, за което говорите.

Продавачката го изгледа изненадано и Рока веднага осъзна колко неправдоподобно звучеше това, като се имаше предвид външният му вид. В цивилни дрехи, с дънки, тениска и пухено яке отгоре. Твърдеше, че е полицай, и търсеше италианско лайфстайл списание, защото то може би щеше да му помогне в едно разследване на убийство, за което отговаряше. Той порови в джобовете си за полицейската значка. После се сети, че я остави в хотела. Може би така беше по-добре.

— Не приличате на никого от полицаите, които съм виждала — рече жената. — Но днес е щастливият ви ден.

Тя отиде до касата и взе една ръчна чанта, която беше сложена на рафт под щанда. Отвори я и извади един брой от списанието.

— Запазих го за себе си, но вече съм го прочела. Ще ви го дам, ако искате. Ако смятате, че може да помогне. Хубаво интервю между другото. — Тя подаде списанието на Рока.

— Не знам как бих могъл да ви се отблагодаря — отговори той.

„Какво ще кажете за по чашка тази вечер?“ — помисли инстинктивно, но отхвърли това хрумване.

— Няма нужда да ми благодарите. Посещението ви в книжарницата беше незабравимо. — Тя му се усмихна. — Успех и весело посрещане на Нова година, между другото.

Рока погледна списанието. Корицата беше на коледна тематика и със снимка в близък план на Монс и Хена, плътно един до друг. Монс беше сниман в анфас и се усмихваше право в обектива. Хена беше обърнала лице настрани и погледът й беше сведен. Устните й бяха леко нацупени, без да изглежда престорено. Беше много красива.

До снимката пишеше: Natale in casa Sandin, intervista esclusiva27. Фонът беше червен. Не коледно червен, а по-скоро с цвета на тъмночервена кръв. Над снимката пишеше „Венити Феър“ с бели главни букви.

— Може ли да ви помоля за една услуга? — попита Рока.

Жената погледна към часовника си и му отправи престорено строга гримаса.

— На италиански знам само „Роко Сифреди“ — каза той. — Не мисля, че ще ми свърши много работа. Можете ли да ми помогнете да разбера интервюто?

Рока затаи дъх. Беше рискувал. Тя го погледна с големите си кафяви очи. Весели очи.

— Кой може да откаже на един шведски полицай? — каза тя и намигна.

Интервюто беше доста повърхностно, поне в по-голямата си част. Журналистът беше задал въпроси за края на кариерата на Монс, за преместването в Швеция и посрещането на Коледа. Всичко това, илюстрирано със снимки от къщата в Сколбу. Уютно описание на шведската мечта, чисто и просто. Единственото, което направи впечатление на Рока, беше, че Монс беше толкова искрен. Беше разказал, че смята да се облече като Дядо Коледа и да изненада децата си — веднага след „Доналд Дък“. Точно както правел баща му, когато той бил малък. Рока си помисли, че всички, на които им се е искало да премахнат Хена, преоблечени като Дядо Коледа, са знаели точно кога да почукат на вратата. Ако тези потенциални извършители са знаели италиански, разбира се, и освен това са чели „Венити Феър“. Рока поклати глава, когато осъзна колко неправдоподобно е заключението му.

Той излезе от книжарницата със списанието в ръка и тръгна към хотела. Беше много студено и той се загърна още по-плътно с черното си яке. Спомни си за Анхелика и нещо трепна в гърдите му. Що за чувство беше това? Тя липсваше ли му? Така изглеждаше за съжаление. Или поне тялото й му липсваше. Топлината, нежността. Усещането да бъде близо до нея, вътре в нея. А тя скоро щеше да се върне в Аржентина. Той щеше да й звънне, щом се върне в Худиксвал.

На една пресечка от хотела Рока видя ресторант. Забеляза го, защото имаше широки прозорци и се различаваше от околните заведения. На едно от стъклата беше написано името на ресторанта със сиви, засукани букви: „Фратели“. Той се спря отвън. Нямаше много хора. Някои седяха на столовете до бара, които бяха обърнати към улицата. Погледът му беше привлечен от седящата там жена. Тя му беше позната. Седеше, опряла лакти на масата и с брадичка върху ръцете. Светлата й коса беше вързана на опашка, а погледът й беше съсредоточен върху нещо в далечината. Не можеше да се сети къде я е виждал. Доколкото си спомняше, не беше от жените, с които беше имал интимни контакти. После призна неохотно пред себе си, че не беше възможно да помни всички, с които е спал. Осъзна, че стои и я зяпа. Жената вдигна глава и задържа погледа си върху него за една десета от секундата по-дълго от необходимото, а после бързо извърна глава и заговори въодушевено със сътрапезника си. И тя ли го беше познала? Трудно беше да се каже.

Рока продължи по пътя си. Не можеше да си спомни името й дори животът му да зависеше от това.

Синьо-бялата найлонова лента се развяваше на вятъра. Монс Сандин натисна спирачките и спря колата пред портата. Беше принуден да види отново къщата, да я зърне между елите. Бяха минали четири дни от последния път, когато беше минал с колата по същия път през снежната вихрушка с коледни подаръци за децата. За Хена носеше малка, червена кадифена кутийка, в която имаше диамантен пръстен, за да отпразнуват новото си начало. Щеше да стане по-добър съпруг. По-добър баща. Сега, когато кариерата му беше приключила, всички възможности бяха пред него. И все нещо трябваше да направи, за да разведри Хена. Да я измъкне от пропастта, в която беше пропаднала. Тя не беше почитателка на бижутата, ако не бяха правилният вид. Той беше намерил перфектния пръстен. Златен. Широк, но с леко неравномерни ръбове. Диамантът беше четири карата и също неравномерно шлифован.

Нямаше търпение, докато се приближаваше с колата към къщата. Хена и децата му липсваха. Те бяха всичко за него, беше го осъзнал. Притесненията от закъснението му се разсеяха, когато изкачи тичешком стълбите и почука на вратата. За нищо на света не би могъл да си представи какво го очаква зад голямата дървена врата.

Или пък би могъл?

Какво не беше забелязал?

Или какво не беше искал да забележи?

Беше си задал тези въпроси стотици пъти през последните дни, без да намери отговорите.

Той погледна за последен път къщата, а после обърна колата и натисна десния педал. Автомобилът реагира веднага и автоматично премина на по-висока скорост. Монс стисна волана с двете си ръце и се държеше здраво, когато даваше газ на всеки завой. Помисли си, че ако някой идва насреща, ще се сблъскат. Тази мисъл го предизвика и той предизвика себе си още повече. В огледалото за обратно виждане забеляза как снегът се завихря зад колата. Пътуваше към центъра на Худиксвал, но нямаше ни най-малка представа къде всъщност отива. Мисълта да се прибере при родителите си и да се срещне с децата го потискаше. Дъщеря му вече не искаше да разговаря с него. Беше се затворила в себе си. Психоложката казваше, че това било обичайно поведение при деца, подложени на травматично преживяване. Той не знаеше как да подходи и вместо да спечели доверието й, я отблъскваше. Плашеше се от собствената си неспособност, но не можеше да спре чувствата, които надделяваха.

Той погледна с крайчеца на окото си към мобилния телефон, който лежеше на съседната седалка. Мълчанието му през последните дни беше плашещо. Освен когато се обаждаха наглите журналисти, разбира се. Наистина му се бяха обадили Петер Кранс и още няколко приятели. Най-добрите му приятели. Поне те се осмеляваха да се обадят и да го попитат как е. Но обикновено телефонът му иззвъняваше поне двайсет пъти на ден, а получените есемеси бяха поне двойно повече. Стари приятели, нови приятели, треньори и агенти. Всички искаха да разговарят с него, да се срещнат с него. Сега телефонът мълчеше. А и самият Монс нямаше желание да се обади на никого. Не знаеше какво да каже. Не издържаше да слуша състрадателните коментари на хората или мълчанието им, когато не знаеха какво да кажат. Той стисна волана още по-силно. Все нещо трябваше да направи, след като нервността и самотата бяха започнали да завладяват живота му.

Мислите за Хена, за времето, което бяха прекарали във Флоренция, и за бъдещето се въртяха безразборно в главата му и не можеше да ги подреди. Да, щеше да дойде ден, когато всичко щеше да е улегнало и да започне така нареченото ежедневие. Но как щеше да изглежда то?

Всички приятели мислеха, че е лесно. Че трябва само да избере някое от предложенията. Разбира се, те имаха право, предложения не му липсваха. Но кое беше най-доброто? В миналото агентът му преценяваше. Нямаше нужда Монс да решава сам. Само трябваше да подпише онова, което беше най-доходно и най-благоприятно за търговската марка „Монс Сандин“. Сега трябваше сам да избере.

Фаровете показваха прав участък и той натисна газта. Сега се движеше със сто и двайсет километра в час по тесния път. През седалката усещаше как окачването на колата поемаше неравностите в пътя. Преглътна. Бирата, която изпи при Петер, беше прекалено хубава и той изпи още една. А после още една. Оказа се неочаквано лесно за малко да заглуши урагана от чувства, които през цялото време бушуваха в него. Знаеше, че нямаше да се поколебае да изпие още една. И още една. Ако не си намираше занимания.

Обзе го тъга и той отпусна педала за газта. Не беше това, че му липсваха Хена или децата. Нито пък приятелите. Той се опита да не обръща внимание на чувството, но не успя. Изруга тихо. Дори и сега не можеше да спре да мисли за една друга жена. Сигурно имаше нещо сбъркано в него. Той наби рязко спирачките, а после сви по една отбивка. Взе телефона. Погледна го. Размисли дали да не последва импулса си, но остави отново телефона на седалката. Трябваше да има някакви граници.