Самотна пеперуда

28 декември 2012 година

Пръстите на Яна Вайсман летяха по клавиатурата. Часът беше седем сутринта, а тя седеше в един от кабинетите в полицейския участък и преглеждаше получената от „Телия“ информация. С показалеца на мишката проследяваше данните в хронологичен ред. Монс наистина се беше намирал в центъра на Худиксвал в продължение на приблизително два часа. Едва към четири и половина телефонът беше установил връзка с 3G-антената, която се намираше най-близо до къщата в Сколбу. Следователно показанията му дотук отговаряха на истината.

Тя спря погледа си върху един номер, от който бяха позвънили на Монс веднага след разговора му с Мануел Батиста на Бъдни вечер. Необичайното беше, че разговорът беше продължил половин час и точно той явно беше забавил Монс, а не разговорът с Мануел Батиста, както самият той твърдеше. Според „Телия“ не беше възможно да се идентифицира потребителят на този номер, защото ставаше въпрос за нерегистрирана предплатена карта. Бяха успели да установят географското местонахождение към момента на разговора, но това беше всичко. В момента на осъществяване на разговора мобилният телефон с нерегистрираната предплатена карта се беше намирал насред хелсингландската гора и затова информацията не им беше от голяма полза.

Яна се изправи. Може би прекалено бързо, защото й причерня и краката й почти се подкосиха. Тя се подпря на масата, докато отново можеше да се държи на крака. Отхвърли мисълта, че нещо не е наред, и се опита да се съсредоточи, като отново извика в паметта си образа на лежащата на пода в банята Хена. Но единственото, което й хрумна, беше колко красива й се стори тя. Мисълта беше абсурдна и тя се плесна по бузите и приглади косата си назад. После седна и отвори оскъдната информация, която беше получила за мобилните разговори на Хена. Имаше още един непознат номер, който не й даваше мира. От който се бяха свързали с телефона й един месец преди Коледа. Той също беше на предплатена карта без регистриран потребител. Местоположението беше далеч извън града, но в обратната посока.

Яна изруга предплатените карти. Използваха ги всички, които по някаква причина държаха да скрият самоличността си. Истински бич за полицията. Предплатени карти можеха да се купят кажи-речи навсякъде и да се използват, без да се предоставят никакви данни, които да дадат информация за самоличността на потребителя. А обиграните престъпници никога не слагаха предплатена карта в телефон, който вече бяха използвали. Намираха чисто нов на черно или в някой магазин без охранителна камера и никога не плащаха с карта.

Тя отвори термоса с изстинала преварена вода и напълни една чаша до горе. Когато се изправи, отново й се зави свят. Погледът й се проясни едва след като направи няколко крачки. Какво й ставаше? Застана до прозореца към улицата и констатира, че за разлика от друг път не вали сняг. Изпи няколко глътки вода и реши засега да зареже непознатите номера. Да се съсредоточи върху нещо друго. Монс единствен знаеше с кого е разговарял на Бъдни вечер. Или може би не си спомняше. Така или иначе, тази информация затвърждаваше още повече алибито му. Освен това приятелят му Петер Кранс беше потвърдил, че са се видели на Бъдни вечер, а сега оставаше само да се изчака анализът на барутните остатъци от Националната криминалистична лаборатория.

Яна облече якето си и излезе от стаята. Снегът, който бяха събрали от двора на Монс Сандин, сигурно вече се беше стопил. Бяха го изсипали в гаража на участъка.

На път към гаража тя мина покрай една будка. Спря, за да погледне първите страници на вестниците. Монс в близък план, който показваше лицето му до последната пора. Очите му бяха по-тъмни от обикновено. Пишеше само Скръбта, с големи черни печатни букви през цялата страница. Стомахът на Яна се сви и тя беше принудена да си поеме дълбоко въздух няколко пъти.

Отвори вратата на гаража. Големите радиатори и вентилаторните печки бяха ускорили топенето и потокът от вода се изливаше във фината решетка на пода. Яна прекоси мокрия под, като се оглеждаше внимателно. В един ъгъл в дъното видя нещо. Приближи се и се наведе, за да го вземе. Беше парченце дърво е формата на дъга. В единия му край имаше дупчица. Тя извади найлонов плик и внимателно постави находката си в него.

Между дъбовия паркет и Юхан Рока се намираше почти сплесканият дунапренов матрак. Погледът на Рока се плъзна по кашоните е покъщнината, сложени до мястото, където спеше, и той изруга, че още не беше подредил дома си.

До него лежеше мобилният телефон, но слабата надежда се срина в момента, когато той видя, че единственото получено съобщение е от Виктор Бергман. То съдържаше иконка на полицейска палка, последвана от друга на червени устни, а след това три въпросителни. Той изтри есемеса и в същото време пъхна ръка в гащите си и помисли за предната вечер. Анхелика Фернандес. Беше имал възможност да я вкара в леглото си. Да задоволи нуждите си сто пъти подред. Вместо това си беше тръгнал. Тя се беше приближила някак прекалено много до него, а той не знаеше какво да прави. Всъщност се гордееше със себе си. За разлика от друг път, мозъкът му беше надделял на всички инстинкти.

Той стисна члена си и изведнъж усети, че се мрази, защото беше позволил тази единствена възможност да възникне точно снощи. Дори само от мисълта за настойчивостта на Анхелика получи силна ерекция. За миг се почувства принуден да разтовари напрежението ръчно, но вместо това отново отправи предизвикателство към пулсиращия си приятел и се надигна от леглото.

Сложи ръце отзад на кръста си. Четири часа върху матрак бяха равни на смърт за гърба. Той се протегна и усети, че не изпитва последствия от питиетата, които беше излял в гърлото си предишната вечер, но има нужда от душ. И храна.

Отиде в кухнята и се приближи до хладилника. Той дори не беше включен. На вратата е магнити бяха закачени няколко снимки и изрезки от вестници. Вероятно предишният обитател ги беше забравил. Рока ги остави да си седят, но ги намести. Когато погледът му падна върху пожълтяла изрезка от „Худиксвалс Тиднинг“, Рока се засмя. Момчетата от футболен клуб „Странд“, набор 1974-а, застанали за отборна снимка, след като бяха спечелили някакъв турнир. Двамата е Виктор стояха на задния ред и се опитваха да си придадат вид на световни шампиони. Но когато след това погледът му се спря на радостното лице на Монс Сандин, смехът му секна.

Рока отиде до кухненския прозорец. Домът му беше една от очарователните дървени къщи, накацали нагъсто една до друга на хълма над пристанището и железопътната линия на Худиксвал. Всички, които видеха гледката, я намираха за поразително красива. За него точно в този момент тя беше много повече. Може би махмурлукът все пак се обаждаше, защото от тъгата очите му засмъдяха и той преглътна заседналата като буца в гърлото му носталгия. Неговият град. Толкова добре познат до най-малкото ъгълче. Но въпреки това нов. След двайсет години той отново беше негов дом.

Погледът му достигна до старите червени рибарски складове край Мьолиен, където беше ял прекалено големи порции сладолед от машина в детството си и където ходеха с приятелите му, когато започнаха да остават прекалено до късно вечер. Малко по-нататък се намираше Малнбаден — плажът, където той, без да се поколебае, се хвърляше във водата е температура тринайсет градуса през лятната ваканция.

Училищните години бяха трудни. Струваше му се, че никой не го разбира и беше настроил всичко и всички срещу себе си — и учениците, и учителите. Те гледаха на него като на член на улична банда, а той правеше всичко по силите си, за да оправдае очакванията им.

Той се усмихна и изсумтя тихичко при спомена за тази своя версия, която тичаше по улиците тук преди двайсетина години. Кой да предположи, че той ще оцелее? А и че ще се върне в Худиксвал. И то като полицай.

Той затвори очи и постоя така. После ги отвори и погледна към Шьопманбериет. Там беше наблюдателницата, където се събраха след завършването на гимназията, когато слънцето залезе съвсем за кратко. Стомахът го присви. Любимата Фани. Светлото бъдеще е наше. Млади, но твърдо решени. Заедно щяха да открият света. Чувствата, които обхванаха гърдите му и все повече се засилваха, бяха не само непознати, но и плашещи. Толкова здравият обикновено бент на долния му клепач сега не успя да задържи първата капка. Тя бликна от слъзния канал, който той смяташе за завинаги пресъхнал. Потече по бузата му, а после наболата брада я разнесе и попи. В Худиксвал беше неговата история, отчасти изтикана в дъното на съзнанието, и преместването тук означаваше неизбежен сблъсък с нея.

Докато седяха в конферентната зала, отново заваля сняг. Яна Вайсман се размърда на стола, Пеле Алмен прокара ръце през косата си, а Ялмар Албинсон стоеше изпънат като струна и с поглед, отправен право напред. Знаеха, че Юхан Рока току-що е разговарял със съдебния лекар по телефона. Той срещна погледите на колегите си.

— Първо искам да кажа, че в НКЛ са извършили анализа на барутните остатъци рекордно бързо — започна той. — Нито следа върху дрехите или ръцете на Монс Сандин, нито по костюма на Дядо Коледа, а това, разбира се, е в негова полза.

— Значи можем да приемем, че Сандин ще бъде освободен скоро — обади се Пеле Алмен. — Какви муниции са използвани?

— „Браунинг“, калибър 7,65. Изстреляни със стара „Застава М70“. Не най-мощното оръжие, но от два метра разстояние е предостатъчно.

— Значи не разполагаме с кой знае какво. В Швеция в момента е пълно с такива — каза Пеле Алмен.

— Точно така — отвърна Рока. — А Сандин най-вероятно ще бъде освободен. Въпреки че все още имам чувството, че не всичко е изяснено. Както и да е. Ето доклада от аутопсията на Хена. Получихме предварително становище и мога да кажа, че резултатите са и очаквани, и неочаквани.

Рока срещна погледите на колегите си. Никога по-рано не му се беше случвало да бъде предмет на неотлъчното внимание на трима души.

— Хена е щяла да умре дори ако Дядо Коледа не беше почукал на вратата й — съобщи той.

В този момент всички замръзнаха по местата си и притихнаха.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Алмен накрая.

— В кръвта на Хена е имало изключително висока доза флунитразепам.

Другите го погледнаха въпросително.

— Мога да ви осведомя, че по-популярното наименование е рохипнол — каза Ялмар, като вдигна показалец във въздуха и огледа останалите над рамките на очилата си.

— Точно така. Флунитразепам е активното вещество в рохипнол. Дори ако извършителят не й беше дошъл на гости, тя е щяла да умре от свръхдоза горе-долу в същия момент.

— Как е възможно? — попита Алмен. — Искам да кажа, на рохипнола сигурно му трябва време, за да подейства? Този, който е произвел изстрелите, сигурно не я е подготвил известно време преди това? Струва ми се излишно, най-малкото се губи време.

Рока кимна в знак на съгласие.

— Близо е до ума да се предположи, че самата Хена се е нагълтала с хапчетата.

— Значи странна смесица от убийство и самоубийство — каза Алмен.

— Да — отговори Рока.

— Прекомерната употреба на лекарството може да доведе до зависимост — вметна Ялмар. — Между другото регистрацията на рохипнол е прекратена през две хиляди и четвърта година и препаратът вече не се предлага.

— Съвсем правилно — каза Рока. — Но в Италия положението може би е различно. А ако човек наистина иска, не е особено трудно да се снабдиш с медикамента и по незаконен начин.

— А ефектът на флунитразепама може да намалее след редовен прием в продължение на няколко седмици. Това се нарича развиване на толеранс — продължи Ялмар.

— Благодаря, Ялмар — рече Рока, — трябва да продължим с протокола от аутопсията. Съдържанието в кръвта на Хена отговаря на доза, която е минимум двайсет пъти по-висока от обичайно предписваната при проблеми със съня. Разбира се, не съм запознат кога точно си е лягала вечер, но кой ще иска да си легне точно когато ще идва Дядо Коледа?

Алмен погледна Рока сериозно.

— Честно казано, не мисля, че шегите са уместни точно в този момент — каза той.

Рока вдигна ръце в отбранителен жест.

— Както и да е. Но това не е всичко. Хена е имала силни кръвоизливи от половите органи и съдебният лекар е установил, че матката й е била уголемена. След анализ на кръвта се е оказало, че в кръвта на Хена е имало сравнително високо количество човешки гонадотропен хормон.

— Хормона на бременността?

Въпросът на Алмен беше по-скоро констатация.

— Точно така, Хена наскоро е била бременна и е пометнала или е направила аборт. Явно хормонът остава в организма няколко седмици след прекратяването на бременността.

— Интересно дали Монс е знаел — отбеляза пак Алмен.

— Добър въпрос — рече Рока. — Доброволно признавам, че това е напълно непозната територия за мен, по известни и обясними причини, но не трябва ли тя да се е обърнала към някакъв вид здравно заведение, без значение дали е пометнала, или е направила аборт?

Обсъждането на резултата от аутопсията беше прекъснато от силно почукване по вратата и в залата влезе рецепционистката Фатима Воа с пламнали бузи и силно задъхана.

— На телефон 114 14 се получи анонимен сигнал — започна тя. — Някой е видял Монс Сандин в черен лексус заедно с руса жена в деня преди Бъдни вечер. Изглеждало, че се карат и жената изскочила от колата, затръшнала вратата и избягала. Била е ръст далеч над средния и явно носела обувки с много високи токчета. Прецених, че сигналът е достоверен, но не знам дали може да представлява интерес за вас.

Фатима произнесе краткото си изказване на един дъх и неуверено огледа събралите се в конферентната зала.

Рока затвори лаптопа и се втренчи в нея. Първото, което му хрумна, беше, че свидетелят може да е видял Хена. Но нейният ръст не беше над средния, а и не беше точно руса. Разбира се, че не можеха да се доверят сляпо на един-единствен свидетел, но от казаното от Фатима описанието му се струваше правдоподобно.

— Представлява интерес, и още как — каза той. — Всичко, което би ни помогнало в разследването, е от значение.

— Аз… аз също имам нещо интересно.

Когато Яна се намеси в разговора, гласът й пресекна. В ръката си държеше найлонова торбичка. Парченце дърво.

— Какво е това?

Тя се прокашля.

— Нямам представа. Трябва да проверим за отпечатъци и да разберем какво дърво е. А и е продупчено.

Всичко в главата на Рока се завъртя. Той се опита да сглоби парченцата, но те сякаш бяха от съвсем различни пъзели.

Все пак на Евелина Улсдотер й беше приятно да усеща топлината от ръката на Юханес около кръста си, когато излязоха. Колкото и бурна да беше връзката им, той беше нейната най-голяма опора. Щеше да тръгне за „Арланда“12 още след обяда и мисълта за раздялата я натъжаваше. Вървяха към едно квартално заведение до „Лилиехолмскайен“. Едно последно хапване заедно, с малко смях и приятелски думи, беше точно това, от което се нуждаеха.

Осветлението в ресторанта беше приглушено и напълно подхождаше на тъмните мебели. Покрай стените имаше меки дивани с дамаска от червен плюш, а големите прозорци бяха оградени като в рамки от завеси от същия плат.

Те седнаха един срещу друг на една от масите до прозорците. Юханес се наведе напред и прибра кичур от светлата й коса зад ухото й, а после хвана ръцете й в своите, за да ги стопли.

— Ще видиш, че всичко ще се нареди — каза той и я погледна. — Когато се преместим в новия апартамент, ще можем да тръгнем на терапия за двойки, не мислиш ли?

Евелина преглътна.

— Да — отвърна тя и трябваше да положи усилия, за да звучи убедително. — Със сигурност си струва да опитаме.

Тя си наложи да се усмихне на Юханес. Предложението за терапията изникваше винаги, когато се караха, но така и не се беше осъществило. За нея това беше начин да прекратят конфликта и да продължат напред. Да си дадат малко почивка, преди да стане време да разрешат истинските проблеми. Въпросът беше дали истинските проблеми можеха да се решат.

Сервитьорът се приближи до масата и взе поръчката. Евелина избра варени миди, но без гарнитурата от пържени картофи, и чаша шардоне. Юханес поръча яхния. Двамата се облегнаха на столовете в очакване на храната.

— Съжалявам, че трябва да те оставя да се оправяш сама с всичко по продажбата — каза Юханес.

Брокерът се беше свързал с тях по-рано същия ден. Апартаментът им бил продаден, а купувачите изразили желание да се нанесат по-рано. В замяна Евелина и Юханес щели да получат петдесет хиляди крони допълнително.

— Няма нищо. Нали имам няколко дни отпуск, преди да замина за Флоренция. Така или иначе мислех да работя от вкъщи през това време.

— Чу ли се какво каза току-що? — попита Юханес. — Имаш няколко дни отпуск, но ще работиш от вкъщи?

За нея беше съвсем естествено. Тя работеше, докато изпълнеше поетите ангажименти. Дори да беше за сметка на свободното й време.

— Как ще решиш въпроса с квартирата, докато получим достъп до новия апартамент? — попита Юханес след това.

— Нали ще остана във Флоренция няколко седмици. А после мога да живея при някоя приятелка, докато дойде време за пренасяне.

— Можеш да отседнеш и в някой хубав хотел. Мисля, че го заслужаваш — каза той и намигна на Евелина. Тя му се усмихна за кратко. Ако от нещо й беше дотегнало в този живот, то беше да живее в хотел.

— Изглеждаш малко разсеяна — каза той. — За нещо конкретно ли мислиш?

Евелина отметна бързо назад косата си с едната ръка.

— Няма нищо. Само съм малко изморена.

Донесоха поръчките им и те започнаха да се хранят мълчаливо. Тя вдигна една мида и изчопли жълтеникавата буца от черупката. Не беше толкова вкусно колкото обикновено и й трябваше време, за да преглътне. Тя наблюдаваше Юханес, докато той ядеше. За известно време се унесе в спомени. Три години назад. Вечерта, когато го видя за първи път. Яркосините очи в перфектно съчетание с русата коса с едва забележими по-тъмни кичури тук-там, носеща белега на безбройните регати, в които беше участвал на Карибите онази зима. Той беше един от най-често наеманите ветроходци в Европа и собствениците на лодки се редяха на опашка, за да управлява точно тяхната лодка в различните регати, и бяха съгласни да платят луди пари. Тя веднага си падна по него. Точно той щеше да бъде баща на децата й, а тя искаше това да стане веднага. Двамата си подхождаха толкова много. Цялото тяло й подсказваше, че той е точният мъж. Най-накрая.

Онази нощ си взеха стая в хотел. Едва бяха затворили вратата зад себе си, когато той хвана ръцете й и я притисна до стената. Тя едва успя да реагира, когато той я подхвана под бедрата, повдигна я и проникна толкова мощно в нея, че тя остана без дъх. Положението беше такова, че тя нито можеше, нито искаше да удържи желанието си и му извика да свърши в нея, копнежът на двамата да създаде живот точно в онзи момент и той се изпразни в нея, без да се поколебае, отново и отново. Сутринта мина по същия начин. После нямаше и ден, без да правят секс. Да се любят. С него тя можеше да стигне на края на света, без да се изкуши да кривне нито веднъж и без да изпитва нужда да търси одобрението му. Беше намерила онова, което търсеше. Така си мислеше тогава.

Но кой беше мъжът, който седеше срещу нея сега? Той набождаше хапка след хапка с вилицата. С леко отворена уста дъвчеше храната. Звукът я отвращаваше. Той остави приборите и вдигна поглед към нея.

— Евелина. Сериозно смятам, че трябва да намалиш темпото в работата. Всички, е които се консултирахме, казаха, че се забременява по-трудно, ако си стресирана.

Цялото й тяло се напрегна.

— Не можеш ли да спреш да ми обясняваш как да забременея! — изкрещя и захвърли приборите на масата.

Хората от околните маси я погледнаха възмутено.

— Успокой се — каза Юханес на висок глас. — Да не повярва човек, че не можем дори да седнем да вечеряме спокойно.

— Ти си този, който непрекъснато поставя въпроса за децата — отбеляза тя.

— Мислех, че е важно за теб — отвърна той и избърса устата си.

Евелина се изправи и изпи цялата си чаша. Когато я остави, тя се счупи и парченцата стъкло се пръснаха по масата. Без да каже нито дума, тя излезе от ресторанта.

Вратата на конюшнята веднага поддаде, когато той я натисна. Трябваше само да влезе, точно както се бяха уговорили. Лампите на тавана осветяваха с топла светлина добре пометения под. Той погледна нагоре и попадна право на една камера. Усмихна се и помаха бързо, преди да се шмугне към вътрешността на конюшнята. Забеляза движение в някои от боксовете, покрай които мина. Състезателни коне, струващи по няколко милиона. Мъжът е елегантния костюм му беше наредил да се движи внимателно, за да не ги подплашва излишно, и той вървеше на пръсти с маратонките си.

Сепна се, когато отляво изскочи една тъмна сянка. Един кон се хвърли към стената на бокса и заби зъби в стоманената решетка. Ушите му бяха присвити назад, а бялото на очите блестеше на слабата светлина. Той отстъпи назад и нервността му нарасна. Дали да се престраши да мине покрай бокса? Нали конят не можеше да излезе? Не, беше невъзможно. Той се отдалечи колкото можеше повече от разгневеното животно. Наистина не разбираше много от коне и почти съжали, че беше приел задачата.

Петият бокс от дясната страна — там трябваше да стои тя, Уейт-тил-ю-уин13. „Уейт-тил-ю-уин“ — помисли той и се зачуди как измисляха всички тези странни имена на състезателните коне.

Било съвсем безопасно да влезе при нея, каза мъжът с елегантния костюм, но нервността му се усилваше въпреки всичко.

— Здрасти, конче — прошепна той, когато стигна до мястото. Повдигна се на пръсти, протегна ръка през решетката и я остави да го подуши. Кобилата протегна любопитно муцуната си и той усети топлия й дъх между пръстите си. Муцуната докосна ръката му и продължи нагоре по ръкава на коженото яке. Беше приятно и той веднага се поуспокои. С другата си ръка погали джоба на якето. Усети тънък и продълговат предмет през плата. Беше си там, точно както трябваше.

Той освободи бавно райбера, с който се заключваше вратата на бокса, и я дръпна настрани, за да може да влезе. Кобилата го погледна. Ушите й бяха обърнати напред и той разтълкува това като положителен знак. Той се приближи до нея и я погали по шията. Повдигна гривата й и прочете четирите цифри, които се открояваха върху кафявата козина. Идентификационния номер на коня. Това бяха правилните цифри. Правилният кон. Той трябваше да бъде напълно сигурен. Дори не смееше да помисли какво щеше да стане, ако нещо се обърка.

Пъхна ръка в джоба си и извади спринцовката с яркозеления етикет. Хвана я между пръстите на лявата си ръка, а с другата стисна сбруята на коня. После всичко стана бързо. С решително движение заби иглата в шията на кобилата. Тя потрепна, но остана спокойна. Той се погрижи да инжектира цялата течност, после издърпа бързо канюлата и постави пластмасовата капачка. След като потупа бързо кобилата два пъти по шията, той излезе от бокса и притича до вратата. Всичко беше минало по план.