Самотна пеперуда

29 декември 2012 година

Юхан Рока погледна през прозореца към колите в съседната лента. Сутрешните задръствания на излизане от Флоренция бяха ужасни. Той седеше в автобуса на път към летището в Пиза. В автобуса също беше тясно и той се опита да намери удобно положение на седалката до един възрастен господин с телосложение като неговото.

Мисълта за събитията в комуната не му излизаше от ума. Дрога и духовност. Криминално проявени. Забравени деца. Насилие. А и цялата идея за комуните. Толкова чужда. Предмет на толкова митове.

Един от общите им приятели с Виктор живееше в комуна. Но според описанията му на живота там тази комуна нямаше нищо общо с порядките през седемдесетте и осемдесетте. Приятелят им имаше най-обикновена работа и собствен апартамент там.

Рока усети вибрация в предния джоб на дънките си. Плъзна надолу ръката си, колкото можа по-дискретно, за да извади телефона. Съобщение.

„Петер Кранс — помисли си Рока. — Защо не. Малко доброволен социален живот.“ Той погледна часовника си. Щяха да успеят да отидат на бар още тази вечер. Той написа бързо:

Отговорът дойде веднага и се уговориха за същата вечер. Той се облегна колкото можа по-назад на седалката и прегледа последните есемеси. Тогава отново усети засмукването в стомаха. Без много-много да се замисля, можеше да го определи като тъга. Може би едновременно тъга и желание. Най-вече желание. Или не? Той писа на Анхелика.

Така си беше. Рока се усмихна на себе си. Тя отговори веднага:

Той си я представи — как голото и крехко създание се свива от студ. И как после се обръща към него и погалва облите си гърди и твърдите зърна, докато го гледа с копнеж.

Полицаят ще те сгрее — написа той в отговор.

Кръвта му веднага се стече между краката и платът на панталоните започна да му опъва. Той погледна с крайчеца на окото си към мъжа до себе си. Спеше.

Той изруга, че вече беше обещал на Петер да се видят.

Той се втренчи в екрана, зачака отговора. Този път той не дойде веднага. Рока погледна навън и видя капките, които се стичаха по страничното стъкло, а от колоните на автобуса се носеше добре позната песен — Un ’estate Italiana32. Джана Нанини и Едоардо Бенато, ако паметта не му изневеряваше. Мислите го върнаха назад във времето — към 1990 година. Световното първенство по футбол в Италия. Лято и прежурящо слънце навън, но той седя вътре, в продължение на две седмици се беше барикадирал на дивана. С приятелите от отбора по футбол. Това беше преди двайсет и две години. Той облегна глава на облегалката и се усмихна, когато си помисли, че Анхелика дори не е била родена по онова време. Телефонът завибрира в ръката му.

Тресеше я от високата температура. Яна Вайсман нагласи радиатора на най-високата степен и придърпа пухената завивка до брадичката си. Погледна часовника. Беше спала петнайсет часа. Всъщност нямаше време за това, но колкото и да не й се искаше, един вирус беше на път да я надвие.

Тя отиде в кухнята, увита със завивката. Напълни най-голямата чаша, която намери, с портокалов сок, и усети бодежи и парене в гърлото, когато изгълта напитката на големи глътки. После пусна завивката на пода и влезе в банята. Трябваше да свърши нещо, което отдавна отлагаше. Отвори шкафа, а после отпусна глава и затвори очи. Миг колебание, след това взе решение.

Свали една кутийка от най-горния рафт и прокара пръстите си по капака. Беше украсен с камъчета, които блестяха, както само диамантите могат. От кутията извади малка снимка. Когато видя дългата, вълниста коса, красивата усмивка и рождения белег в ъгълчето на устните, сълзите й закапаха. Хена. Нейната Хена.

Тя бързо избърса сълзите с опакото на ръката си, а после сложи снимката в кутийката и я остави в шкафа. Трябваше да се добере до участъка.

След горещия душ тя навлече дънките. Заболя я, когато платът се долепи до бедрата й. Тя си наложи да не мисли за болката. Отсега нататък трябваше да се стегне. Последното, което искаше, беше Рока и колегите й да забележат, че е на път да се срине. Трябваше да продължи както обикновено. Но най-напред трябваше да свърши нещо. Искаше на всяка цена да избегне пътуването с мерцедеса, а нямаше да има сили да отиде пеша. Затова набра номера на „Худик Такси“.

Държеше се за кухненския плот, когато тръгна към входната врата. От гърдите й се чуваше хриптене и се закашля толкова силно, че остана без дъх.

— Къде да ви закарам? — попита таксиметровият шофьор, когато тя отвори вратата на колата с трепереща ръка и се строполи на задната седалка.

— В полицейския участък — успя да изрече, преди да получи нов пристъп на кашлица. — Но първо трябва да се отбия в спортния магазин на улица „Стургатан“.

— Мога да се обадя на 112, ако искате — каза шофьорът и я погледна разтревожено в огледалото за обратно виждане.

— Аз съм от 112 — отвърна тя дрезгаво. — Карайте.

Шофьорът поклати глава и потегли към „Стургатан“. Яна легна на задната седалка и не се надигна, докато колата не забави и не спря. Тя отвори вратата и влезе в магазина. Продавачката я поздрави и я изгледа ужасено, докато Яна се олюляваше между щендерите. Тя награби купчина дрехи и обувки, които после сложи на касата.

— Опаковайте ми ги — каза Яна и се наложи да се подпре с две ръце на щанда, за да се задържи права. Продавачката побърза да въведе покупките в касовия апарат, а след това се наведе към шкафа под щанда.

— Този става ли? — попита тя и вдигна един кашон. Без да изчака отговора, пъхна покупките вътре и го подаде на Яна. Тя го взе и излезе при чакащото я такси.