Самотна пеперуда

Три дни по-късно

Въпреки че още беше посред зима, когато Юхан Рока се изкачи на верандата, му се наложи да се пази от топящия се сняг, който капеше от покрива. С присвити очи погледна към синьото небе, където нищо не скриваше слънцето. Зимата се беше принудила да отстъпи, дори и само за един ден.

Той се протегна, за да отвори вратата. По стар навик зачака болката, преди да натисне дръжката. Но гърбът почти не го заболя. Наистина лекарят го беше натъпкал с обезболяващи, но въпреки това. Усещането да може да извърши движението, без гърбът да го прониже, беше неописуемо. Той остави вратата притворена, за да може къщата да се изпълни със свеж въздух. Когато влезе в антрето, се спря. Обзе го странно усещане. Беше почти сигурен, че не е сам в къщата.

— Ехо? — каза и се огледа.

„Само съм си въобразил“ — помисли и свали връхните си дрехи. Кой можеше да е тук?

Глух тропот някъде във вътрешността на къщата го накара да се напрегне до последния мускул на тялото. Със сигурност имаше някого. По навик дясната му ръка се премести на хълбока, където обикновено стоеше кобурът. Когато не напипа друго, освен ръба на дънките, той стисна юмрук и тръгна към кухнята покрай стената на коридора.

Скърцане откъм вратата на кухнята го накара да залепи гръб до стената. Последното, което искаше, беше да се наложи да надвие крадец, влязъл с взлом, но се концентрира, за да бъде готов. Тогава се чу потиснато прокашляне, а после те се показаха, един по един. Първо Виктор Бергман. Той подаде на Рока тясна чаша със столче, а пяната преля през ръба и потече по ръката му.

— Добре дошъл у дома — каза Виктор и го прегърна.

Трябваха му няколко секунди, за да се опомни, а след това той погледна Виктор право в очите.

— Идиот такъв — каза Рока след малко. — Мислех, че пак са те опандизили. Нали беше неоткриваем.

— Изпуснах си телефона в тоалетната. — Виктор се засмя. — Пробвах да ти се обадя от телефона на жената, но ти явно имаше друга работа.

Рока се засмя и се огледа. Те бяха там, всички. Виктор и момчетата. По-навътре в кухнята зърна Самели. И Ялмар, Алмен и останалите колеги. Но не видя Яна и изпита разочарование.

Той ги прегърна всичките. Алмен се приближи, следван от жена си. Рока го хвана здраво за врата и го целуна по устата.

— Обичам те, дърт бацилогонител такъв — каза.

Алмен размаха ръце и се отдръпна, като плюеше. Рока се засмя, сборичка се с него и го повали на земята.

— Пази си гърба! — извикаха всички.

След малко двамата се изправиха. Рока срещна погледите на другите.

— Къде е Яна?

— След малко ще дойде — отговори Ялмар. — Позабавила се е, но ще дойде. В края на краищата, това е най-важното.

Той се приближи до Рока и го погледна над рамките на очилата. Този път очите на Ялмар бяха насочени право към неговите.

— Областният полицейски началник е елиминиран. Завинаги — прошепна.

— Шегуваш се — каза Рока.

— Шегите и остроумията не са нещо, с което искам да се свързва имиджът ми — изрече Ялмар сериозно. — Мислех, че вече си го разбрал.

— А Бенгтсон?

— Тя е като котка. С девет живота. Но наистина живее на ръба. — Той вдигна показалец.

Рока потърси Алмен. Той стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Какво всъщност се случи с областния? — попита Рока.

— Едно птиченце случайно прошепнало нещо на друго, което явно заемало висок пост. По-висок от Йевле, така да се каже. Опа! — Алмен закри отворената си уста с ръка и продължи нататък. Рока му изпрати въздушна целувка.

На кухненския плот бяха сложили чинии с италиански колбаси, сирена и различни видове хапки. Отстрани бяха наредени бутилки с просеко. Приятелите седяха до кухненската маса или стояха на групички и разговаряха. И в стари, и в нови комбинации. Точно както той искаше да ги вижда.

Рока застана по средата на кухнята и започна да ги наблюдава. На гърлото му застана буца и му припари зад клепачите. Прокашля се и понечи да каже нещо, но думите не дойдоха. Сълзите започнаха да се стичат по бузите му. Обърна се. Не знаеше къде да се дене. Повече не можеше да сдържи плача си. До последно се опитва, но изведнъж сълзите надделяха. Рока сложи дланите си върху очите и се разтресе. Хлипанията му се засилваха и накрая всички бариери се събориха.

Насред бурята от чувства някой обгърна гърба му с ръка. Някой, който го притисна плътно до себе си. Той се обърна и зарови лицето си в нечия тъмна, дълга коса. Постепенно спря да се тресе, хвана Яна за раменете и отстъпи, за да може да я погледне. Тя го гледаше изпод бретона си и го погали по бузата. Наоколо приятелите се бяха умълчали. Но скоро възобновиха разговорите си и кухнята на Рока се изпълни със смях и високи гласове.

Ядоха и пиха, докато чиниите и бутилките не се изпразниха. Някои от гостите трябваше да се прибират, а други ги зовеше работата. Накрая останаха само Виктор и Яна. Заедно сложиха приборите и чиниите в съдомиялната. Яна затвори вратичката и машината забуча глухо. Криминалистката се обърна и се облегна на кухненския плот. Скръсти ръце и се усмихна на Рока.

— Време е да разкажеш историята за Юхан Рока. Кой си ти? Защо си тук?

Рока отиде във всекидневната и свали един от кашоните от преместването, които още стояха на купчини там. Отвори го и извади албум със снимки. Червен, с изтъркани ъгли. Отвори албума и го разлисти. Снимката на класа, когато завършиха гимназията. Самият той със студентска фуражка. Рока затвори очи и отгърна още една страница. Преглътна. А после отвори очи и тя беше там. Неговата Фани. Фуражката с лъскава козирка беше нахлупена плътно върху косата, която като че ли винаги беше живяла собствен живот. Устата се смееше наравно с очите, а миглите стигаха почти до веждите. Той щеше да разнищи изчезването й из основи; дължеше й го. Но за да може да го направи, трябваше да се освободи от миналото и да продължи напред. Да се отвори за чувствата, които чукаха на вратата, а той изгаряше от желание да ги пусне да влязат.