Самотна пеперуда

19 септември 2012 година

Скъпи, братко,

Седя с химикалката пред празния лист и се питам как да успея да ти обясня. Искам да разбереш защо се получи така и това е единственият ми шанс.

Сигурно се чудиш защо се обръщам точно към теб. Но съм изправена пред един факт: въпреки че не сме се виждали от цяла вечност, само на теб мога да разчитам.

Тук във Флоренция е есен, а животът ми ще се промени. Въпреки че често са ме изтръгвали с корените, трудно приемам промените.

Парадокс.

Или може би напълно логично обяснение?

Няма значение. Ако се върна назад към времето, когато започна всичко, или може би когато приключи, ме боли. Но когато сме деца, не можем да повлияем на случващото се. Децата никога нямат вина.

Въпреки това събитията в живота ни правят такива, каквито сме, и ни отвеждат до мястото, където се намираме, тук, в пози момент.

Но не трябва да се тревожиш, а ако зависи от мен, не искам да губиш време в тъга. Мисля, че всичко, което се случва, има някакъв смисъл.

Утеха?

Или истина?

Пиша ти това писмо като мярка за сигурност. Ако нещо се случи, или по-скоро когато нещо се случи, искам да знаеш какво да направиш. Защото когато прочетеш писмото, от двама ни ще си останал само ти.