Самотна пеперуда

19 септември 2012 година

Вече нищо лошо не можеше да ме достигне.

Мина време и наистина повярвах, че е така.

До този момент. Сега, когато само след някой или друг месец ще се преместим в Худиксвал.

Есента дойде тук във Флоренция и ме потиска. Повече от всякога.

Монс не знае нищо за лекарството. Искам да спра, но не мога. Треперя. Не мога да спя. Нуждая се от по-висока доза.

Вече дори и виното не ми помага, а непрекъснато се чувствам разтревожена. Монс го няма. Пак го няма.

„Има много неща за уреждане преди преместването“ — казва, но не знам какво да мисля.

Ако имах повече сили, може би щях да разбера какво става с него. С нас. Но нямам сили. Копнея да се махна оттук.

Може би в Швеция положението ще се подобри. В момента не искам нищо друго, освен да забравя. Да забравя онова, за което Монс не знае нищичко.

Защото вече е факт. Злото ме намери.

Но да избере точно него за свой вестоносец — това никога нямаше да го повярвам. Разбира се, има обяснение. Но повтарям:

Вината никога не е на детето.

Прокурор Самели не вдигна, когато Юхан Рока се обади. Рока искаше бързо да бъде издадено решение за принудителна мярка. За претърсване на жилище. Нямаше време за чакане, поне самият той смяташе така.

Ялмар Албинсон също не си вдигаше телефона. Рока предпочиташе някой да го придружи, най-добре криминалист, но сега щеше да се наложи да се оправя сам. Това, което беше намислил, предполагаше безразсъдно престъпване на правомощията му, но не го беше грижа.

Той се измъкна от леглото и грабна любимите си панталони — WCT на „Адидас“. Струваше му известни усилия да ги издърпа нагоре. Тялото му се съпротивляваше на адреналина и той се добра до антрето, като накуцваше. Насред сериозността и разочарованието избухна в смях, когато си спомни как веднъж беше забравил да си обуе сините панталони от полицейската униформа, когато застъпи на смяна в Областната комуникационна централа. Там униформата беше задължителна. Традиционно и нелепо, защото операторите работеха на компютрите си и никога не контактуваха с представители на обществеността, освен по телефона. Това, че обикаляше с униформената тениска и малко по-неофициалните панталони марка „Адидас“, не му спечели точки, но самият Рока беше доволен.

В антрето той пъхна краката си в маратонките, без да ги връзва. Нямаше да върви дълго. Слезе на „Стургатан“ и сви наляво. До розовата сграда с белите рамки на прозорците се спря. Хвърли поглед нагоре, а после прекрачи през пряспата, заобиколи и влезе във вътрешния двор.

Изглеждаше както последния път, когато беше там, преди малко повече от двайсет и пет години. Но тогава слънцето светеше, а в зелената трева по средата на двора имаше градински мебели и с няколко други изпотени съотборници бяха отишли там да пият сок и да ядат домашни канелени кифлички.

Сега извитото стълбище от външната страна на сградата беше покрито със сняг. Вратата към ъгловия апартамент на третия етаж беше затворена, а прозорците бяха тъмни. Въпреки че това щеше да бъде най-естественото нещо на света, Рока никога не се беше качвал там. Никой от съотборниците му не беше. Тогава не се бяха замисляли над това — колко беше странно, че на никого не е позволено да влиза в апартамента. Бяха доволни, че можеха да се заредят с малко енергия, преди пак да стане време за футбол.

Докато изкачваше стъпалата, му стана студено на ръцете. Стълбата скърцаше и се клатеше и през ума му отново премина мисълта за собствената му безразсъдност. Не биваше да идва тук сам.

Точно тогава усети вибрации в джоба си. Ялмар Албинсон.

— Имам пропуснато обаждане от теб — каза той. — Свалях мръсотията от себе си под душа, когато си се обадил.

„Свалял мръсотията от себе си — помисли Рока и спря. — Кой в наши дни използва този израз?“ В следващата секунда прогони мисълта за взимащия душ Ялмар, която изскочи в съзнанието му.

— Аз пък съм във вътрешния двор на сградата на адрес „Стургатан“ 195 и ми е малко самотно — каза той. — Можеш ли да дойдеш тук?

— Ще взема колата. Ще бъда там след около шест минути.

Рока се спря пред вратата, загледан в табелката, която висеше накриво на ръждясал винт отстрани. След това вдигна поглед към небето над покрива. Затвори очи и си спомни. Тъгата го обзе и той преглътна с усилие. Сведе очи към табелката.

„Прости ми, но съм длъжен“ — помисли.

Анхелика Фернандес отметна пухената завивка и спусна краката си на пода. Мокетът я погъделичка и тя пак ги придърпа под завивката. Единствената светлина в стаята идваше от лампиона до леглото. Часовникът на телефона й показваше осем и пет вечерта. Приятелката й, която работеше в бара, й беше дала приспивателни и Анхелика беше успяла да поспи няколко часа.

Стомахът й изкъркори и тя протегна ръка към полуизядения десерт „Дайм“ на нощното шкафче. Сладостта и хрупкавият карамел подобриха малко настроението й. Тя взе една бутилка кока-кола, която стоеше на пода. Беше без капачка и тя не знаеше чия е, но нямаше значение. Изпи я на няколко глътки.

Легна отново по гръб и се загледа в тавана. На горния етаж телевизорът работеше. До нея достигаха гласове и смях от добре познато хумористично предаване, които я накараха да се почувства по-малко самотна. Тя отправи мислено благодарности към приятелката, която й позволи да се настани в хотелската стая. Дори беше уредила собствен ключ на Анхелика, защото разбираше колко неприятно може да бъде да живееш в дома на родителите си. Тук в хотела не беше нужно да слуша опяването на майка си, че не си изяжда всичко, че се гримира прекалено много или че се облича прекалено оскъдно. А и татко. Той веднага щеше да разбере, че тя не се чувства добре, и нямаше да я остави на мира, докато не му разкрие любовните си проблеми. В момента Анхелика искаше спокойствие.

Тя вдигна мобилния си телефон и започна да пише съобщение. Приятелката й се беше обадила няколко пъти и й беше изпратила няколко есемеса, за да попита как е. Трябваше да отговори, за да я успокои.

Ще се оправя. Благодаря, че ме пусна тук — написа тя. След като изпрати съобщението, сложи слушалките в ушите си и отвори списъка си с хаус парчета. Затвори очи и остави електрическата мелодия да я понесе със себе си. Сега искаше само да бъде сама със скръбта си.

Трябва да беше заспала отново. Един поглед към часовника го потвърди. Тя се огледа в стаята. Заслуша се. Звукът от телевизора на съседа беше утихнал. Анхелика извади слушалките от ушите си и ги сложи на нощното шкафче. Навън все още беше тъмно и имаше още време, докато слънцето успееше да се издигне. Ако изобщо успееше. Тя се уви по-добре със завивката.

„Юхан Рока — помисли тя и си представи неговата секси усмивка. — Защо се боиш толкова?“

Един звук откъм коридора я стресна. Прозвуча като затръшната врата. Тя се заслуша, за да определи дали някой е влязъл в някоя стая, или е излязъл в коридора. Тъй като не се чуха други звуци, тя предположи, че някой е влязъл и е затворил вратата след себе си. Но явно не само тя беше будна. Супер. Вдигна дистанционното и го натисна. По един от филмовите канали даваха последната част от една вампирска трилогия. Анхелика вече я беше гледала и започна да превключва, докато не се спря на едно американско токшоу. След малко я увлече записаният смях по време на интервю с един известен комик. Но после мислите пак я връхлетяха.

Юхан. Не се бяха срещали много пъти, но това, което той я накара да почувства, тя никога преди това не беше изпитвала. Красив. Шантав. Сега всичко беше свършило. А тя беше отменила пътуването си до Аржентина. Разбира се, можеше да замине въпреки всичко, но сега се беше настроила да остане в Швеция. Обаче какво щеше да прави тук? Да работи при баща си? Никога. Стокхолм може би? И там търсеха сервитьорки.

С няколко натискания на дистанционното продължи да прехвърля каналите. Нищо не грабваше вниманието й и тя облегна глава на възглавницата, и се опита да се отпусне. Да заспи.

Изведнъж звукът се чу отново. Врата, която се затръшна. Тя се изправи като свещ в леглото и се заслуша. Отначало се възцари тишина. После се чуха стъпките. Чуваха се все по-ясно. Да не би някой да идваше при нея? Тя затаи дъх. Кой можеше да бъде в такъв случай? Симон от бара? Не, никой от приятелите й нямаше да дойде тук, без първо да се обади. Рока може би? You wish.53 Бяха скъсали окончателно. Тя отхвърли последната възможна алтернатива. Само да не беше той.

Анхелика стана от леглото и се промъкна на пръсти до кафявата дървена врата. Сложи ухо на нея. Тишина. Стоя така, докато дишането й се успокои. Точно когато щеше да се отдалечи, цялата врата завибрира от силно тропане. Анхелика подскочи и се отдръпна няколко крачки. Стоеше колкото можеше по-неподвижно. За нищо на света нямаше да отвори вратата. А и нали я беше заключила?

Беше прекалено късно да провери. Ново почукване. Този път по-силно. Анхелика се втренчи в дръжката на вратата. Ако някой решеше да влезе, нямаше да може да му попречи. Тя се огледа, но не намери нищо, с което да я подпре. Дръжката изскърца и се наклони бавно. Анхелика преглътна. Затвори очи и мълчаливо се помоли дръжката пак да се вдигне, когато резето се запре. Но вместо това вратата изщрака и бавно се отвори. Тя веднага видя кой стои от другата страна. Беше прекалено късно.

Точно след шест минути Юхан Рока видя как Ялмар Албинсон влезе във вътрешния двор, като газеше в снега.

— Изглежда, че няма никого — каза той, когато Ялмар започна да се качва по стълбата. — Мислех да влезем и да потърсим доказателства. Налице са условия на неотложност.

Старият полицейски термин беше точно на място.

— Ако смяташ, че нашият извършител ще успее да дойде тук и да укрие доказателства, имаш подкрепата ми, разбира се — каза Ялмар и го погледна над рамките на очилата.

Рока хвана мобилния си телефон с дясната ръка и с бърз удар разби стъклото на вратата. Острите ръбове скъсаха ръкава на якето му, когато пъхна ръката си. С едно щракване завъртя резето и натисна дръжката.

Когато влязоха в коридора, ги лъхна хладен мирис на затворено. На пода беше постлана кафява пътека от изкуствен материал, а на стените имаше оранжеви тапети с медальони.

— Какво мислиш, че можем да намерим тук? — попита Ялмар.

— Мисля, че тук има много история — каза Рока кратко.

Те продължиха към вътрешността на апартамента, който очевидно беше необитаем. Хладилникът беше изключен, а вратата зееше.

В единствената спалня имаше оправено легло. На нощната масичка стоеше снимката на жена. Рока затвори очи и преглътна с усилие. Жената беше Кристина Кранс. Беше лято, а тя стоеше в някакъв двор. Зад нея се виждаше голяма дървена къща, оградена от широколистни дървета. Цветовете на снимката бяха избледнели, но въпреки това червената фасада и белите ъгли на къщата и зелената, рисувана с батик блуза, с която беше облечена Кристина, личаха. В ръцете си тя държеше момченце, което не изглеждаше много доволно, че го снимат. Тъмната му, къдрава коса стърчеше във всички посоки и беше изкривило устата си.

— Почти съм сигурен къде е направена тази снимка. — Рока вдигна рамката и я сложи внимателно на леглото. Вгледа се в нея. Парченцата от пъзела започнаха да се подреждат, докато тъгата се разливаше в гърдите му.

— „Грюнингсленгтан“? — попита Ялмар. — Това е онази традиционна хелсингландска къща, в която сега са обособени апартаменти, нали?

Рока кимна и остави снимката на нощната масичка.

— Хена сигурно не е можела да различи комуните като малка. Мисля, че е живяла в „Грюнингсленгтан“ и е била там, когато се е случило насилието над детето.

„Насилието над Петер“ — помисли той и усети парещите угризения.

Петер Кранс. Петер. Дядо Коледа. Тъмният тембър. Какво всъщност си преживял?

— Петер никога не ни канеше вкъщи, когато бяхме деца — изрече Рока. — Мисля, че се е срамувал от миналото си.

Обърна се към Ялмар. Колегата, който не беше от Худиксвал, не знаеше как жителите на града се отнасяха към обитателите на „Грюнингсленгтан“. Всички предразсъдъци и последиците от изолацията.

— Ние се държахме наистина ужасно с онези от тях, които ходеха в нашето училище — гласът на Рока пресекна. — Казвахме, че смърдят на лайна, и не им давахме да играят с нас през междучасията. Но извратеното е, че Петер също тормозеше другите. Нямах представа, че е живял в комуната.

Той стана и отиде до прозореца. Стомахът му се сви, а сълзите пареха очите му.

— Той започна в друга паралелка, когато бях в пети клас. Никой не попита за миналото му. Беше най-добрият по футбол и никой не се замисляше откъде идва. Майката на Петер Кранс се казваше Кристина. В детството ни работеше като чистачка — в един дом за възрастни хора близо до прогимназията ни.

— Твърде много данни сочат, че Кристина не си е била у дома от известно време — отбеляза Ялмар и се огледа.

Двамата се върнаха в коридора. Там имаше редица вградени гардероби. На вратите бяха залепени същите тапети като на стените. Рока хвана една от кръглите жълти дръжки и отвори. В тясното пространство там вътре имаше прахосмукачка, кофа и моп. На един рафт най-горе в шкафа бяха навити на ролки найлонови чували. Сини найлонови чували.

Ялмар изгледа Рока многозначително и се протегна, за да вземе няколко. Огледа ги от всички страни.

— Тези съкровища ще дойдат с нас в участъка. Ще изпратим някого, за да отцепи апартамента.

Рока гледаше мълчаливо, докато Ялмар сваляше ролките от рафта.

Анхелика Фернандес отстъпи още няколко крачки. Той щеше да влезе, нямаше съмнение. Но първо се спря на прага и се вгледа в нея.

— Чух, че предпочиташ да те чука ченгето, а не аз — каза той и тъмният му тембър отекна в коридора. Той се огледа, а после влезе в хотелската стая и затвори вратата.

— Между мен и Юхан Рока няма нищо, ако това имаш предвид — изрече Анхелика с надеждата, че така ще го успокои. Тя нямаше представа откъде е разбрал за нея и Юхан.

— А защо хората говорят за вас тогава?

Очите му бяха широко отворени. Той тръгна към Анхелика, а тя заотстъпва, докато не стигна до стената. Повече нямаше накъде да отстъпи. Нищо нямаше да му попречи да направи каквото си поиска с нея. Трябваше да бъде силна и хитра.

— Петер. Честна дума. Не знам — каза Анхелика с хладен глас.

— Ядосвам се, когато чувам такива бръщолевения, не разбираш ли? Ти си моя — каза той. От гнева гласът му трепереше.

— Не съм на никого. Махай се оттук — изсъска тя и го бутна.

Атаката й го изненада и тя видя своя шанс. С няколко бързи скока стигна до леглото и грабна мобилния телефон. Той остана неподвижен за секунда, преди да тръгне след нея.

— Остави го! — извика и размаха ръка.

— Ще се обадя на полицията, ако не изчезнеш оттук!

— Малка ченгесарска курва — прошепна той. — Няма да се обадиш на никого. Още по-малко пък на бившия си ебач.

Той замахна и изтръгна телефона от ръката й.

— Какъв ти е проблемът? — попита Анхелика. — Какво не разбираш?

— Мисля, че ти си тази, която не разбира — каза той. — Ако аз те нямам, никой друг няма да те има!

Петер се втренчи в нея. В следващия момент запрати мобилния телефон право в стената. Беше абсолютно невъзможно силиконовият калъф да го защити от силния удар.

— Какво ви става на вас, жените — продължи той, втренчил се в Анхелика с широко разтворени очи. — Първо сте до мъжа. После изчезвате, и то точно когато човек най-много се нуждае от вас. Открай време е така. Всичко започна от така наречената ми майка и до ден-днешен нищо не се е променило.

Той направи крачка към нея и паниката я обзе. Той говореше сериозно. Нямаше да й се размине. Изведнъж осъзна нещо. Ами ако Петра беше права? Ако Петер имаше нещо общо със станалото в Сколбу?! Тя не успя да продължи с разсъжденията си, защото той я бутна с двете си ръце. Тя падна назад и си удари главата в таблата на леглото. Прониза я адска болка, но тя стисна зъби. Петер се наведе над нея и хвана китките й. Лицето му изразяваше гняв.

— Моля те, Петер. Не ме наранявай.

— Затвори си устата и не мърдай!

С крайчеца на окото си тя видя как Петер хвана една от възглавниците. В следващата секунда лицето й потъна в мекото заради силния натиск. В същия момент хватката около китките й се поотпусна. Тя се засили. Това щеше да бъде последният й шанс. С цялата сила, която успя да събере, тя заби коляно в чатала на Петер.

Вечерното осветление беше единственият придружител на Юхан Рока и Ялмар Албинсон, докато вървяха по коридора към сектора по криминалистика. В края на коридора се намираше малка конферентна зала, а от едната страна имаше две стаи, където криминалистите извършваха анализите си. Не можеха да се похвалят със стая за почивка, но поне имаха автомат за кафе, който беше поставен до стената в коридора. Рока взе една картонена чаша и я сложи в автомата.

— Ще бъдеш ли така любезен да пуснеш едно кафе и за мен? — попита Ялмар, когато влезе в лабораторията. Натисна един прекъсвач и веднага силните луминесцентни лампи на тавана светнаха, а помещението се изпълни с музика. Тя се стори позната на Рока.

— Ама ти сериозно ли слушаш такива тъпотии? — попита Рока. Той свали сивата си качулка и изтръска снежинките от нея. — Това е Кики Даниелсон, нали?

— Точно така. Хубави вибрации. Евровизия, 1985-а — каза Ялмар. — Според мен съвършен шлагер. Ингела Форшман и Ласе Холм. Времетраене три минути и шест секунди, преходът към по-горна тоналност е точно на мястото си преди последния припев. А и самата Кики. Неповторима!

Ялмар стоеше със затворени очи и махаше с ръце в такт с музиката.

— Благодаря, изясни ми се. — Рока му подаде чашата с кафе.

Паренето в стомаха напомни за себе си още при първата глътка. Наистина белята вече беше сторена. Една чаша повече или по-малко едва ли щеше да промени значително нивото на стомашната му киселинност. Но Ялмар явно имаше брониран стомах. Дори Рока да изпиеше десетина чаши за един ден, в стомаха на колегата сигурно се изливаха двойно повече.

Рока усети вибрация в джоба на панталоните си, докато изчакваше, за да улови последните капки в картонената чаша. Той извади телефона и установи, че обаждането е от непознат номер. Със сигурност от журналист. Той се замисли дали да вдигне, но накрая изключи вибрацията и влезе в стаята.

Ялмар работеше бързо и методично, докато Рока стоеше до него. Когато дръпна един от намерените в дома на Кристина Кранс чували, се чу звук като от удар с камшик. Ялмар сложи долната част на чувала върху плота на масата под микроскопа. Прокара показалец по ръба, за да го заглади добре. След това взе парченцето, което бяха намерили в гората до трактора, и го постави с впечатляваща прецизност точно до чувала.

— Надявам се, че споделяш надеждите ми — каза той, без да вдига поглед от лещата на микроскопа.

— Нямам представа на какво да се надявам, но разчитам на теб.

— Всички найлонови чували от една и съща ролка имат една и съща шарка. Сигурно го знаеше?

— Чух го на курса по криминалистика, но обясни по-подробно, ако нямаш нищо против.

— Става въпрос за тънки линии, които се получават при производството — каза Ялмар и докосна с върховете на пръстите си малките винтове, с които се настройваше контрастът на лещата. — Виждат се на поляризирана светлина.

— Готино.

Рока хвърли поглед към мобилния си телефон. Екранът светеше. Отново същият номер.

„Не се отказват“ — помисли той.

— Разгледай това — каза Ялмар и направи място на Рока, на когото му се наложи да се подпре на ръба на масата, за да успее да седне. Той се наведе над лещата на микроскопа и присви очи. Виждаше ги ясно. Линиите. Бяха с различна ширина и така лесно се виждаше, че вървят от единия чувал до другия.

— Найлоновите чували, които бяха затрупани от снега, са от същата ролка, която намерихме в дома на майката на Петер Кранс — каза Рока бавно.

— Точно така — отвърна Ялмар. — Снегоринът, мобилната транзакция, найлоновите чували. Обади се на Самели, за да имаме разрешение за ареста.

Той застана срещу Рока с ръцете на кръста.

Тъгата се разля в гърдите на Рока и той преглътна с усилие.

— Веднага ще се обадя — каза и извади телефона си. Стресна се, когато видя, че имаше десет пропуснати обаждания от един и същи номер. Две съобщения на гласовата поща. Реши да ги прослуша по-късно. Първо прокурор Самели.