Самотна пеперуда

31 декември 2012 година

Ингрид Бенгтсон вече седеше на масата, когато Юхан Рока влезе в конферентната зала. Пер Видар Самели отвори вратата, за да влязат останалите колеги, които щяха да седнат около масата в ранните часове на трийсет и първи декември.

— Сега искам да чуя докъде сме стигнали — каза Бенгтсон, а Рока помисли, че думите й прозвучаха по-остро от обикновено. Тя се облегна на стола и скръсти ръце. — Рока, какво ще кажеш?

— Алмен се срещна с един човек, който живее в комуна в покрайнините на града — „Грюнингсленгтан“. Получил е определена информация, която съвпада с наученото от мен от приятелката на Хена във Флоренция — за насилието над дете. Мъжът от „Грюнингсленгтан“ споменал, че през осемдесетте в комуната е имало случай на насилие над дете. Няма голяма вероятност двата случая да са свързани, но си струва да продължим да търсим в тази посока.

— Но Хена не е ли израснала в комуна в Южна Швеция? — попита Бенгтсон и усука един кичур от косата си между пръстите си.

— Според Монс — да. Но според приятелката е живяла на няколко места, не е ясно къде точно. Алмен ще разгледа микрофилми в редакциите на вестниците и ще провери какво е писано. И в собствените ни архиви, разбира се.

— Това ли е всичко? — попита Бенгтсон.

— Не. Мога да заявя, че в бъдеще няма да се налага да пия цитодон40 и червено вино, за да мога да спя нощем. Знам кое е високото момиче от колата на Монс.

— Да чуем — каза тя и Рока не можа да потисне раздразнението си от надменния й тон.

— Когато бях във Флоренция, видях едно момиче, което ми се стори познато, но не можех да се сетя как се казва. Висока, руса. Седеше в един ресторант, покрай който минах. После тя пак се появи — на стара снимка в дома на Урбан Енстрьом. Казва се Евелина Улсдотер и е оттук. Ако паметта не ми изневерява, преди доста години имаше връзка с Монс.

Рока се усмихна, когато си спомни, че много мъже бяха имали връзка с Евелина, включително Виктор Бергман.

— Тази жена е била във Флоренция онзи ден. А значи е седяла в колата на Монс в Худиксвал в деня преди Бъдни вечер? — попита Бенгтсон. — Доколко сме сигурни, че е същата? Тук е пълно с високи, руси момичета, особено около него.

— Сигурен съм. Усещам го чак в зад… — започна Рока, но се спря. А в такъв случай връзката с Монс е доста очевидна.

— Тук работим със следи, които могат да бъдат доказани. Не с шести чувства — каза Бенгтсон.

Той реши да преглътне следващия коментар, който беше на път да изскочи от устата му. Независимо как щеше да се развие кариерата му в бъдеще, в работата с Ингрид Бенгтсон щеше да се научи на самоконтрол.

— Така или иначе, опитваме се да открием Евелина Улсдотер — каза той. — Тя сигурно ще може да потвърди хипотезата ми. И най-вече да отговори на въпроса какво е правела в колата на Монс.

Бенгтсон поклати глава и опита да срещне погледите на седящите около масата.

— Какво можем да кажем за убийството на Урбан Енстрьом? — попита тя. — И връзката със случая „Хена“?

— Методите на действие са коренно различни — започна Рока. — Затова основната ни теория е, че си имаме работа с двама различни извършители, въпреки че не можем да отхвърлим хипотезата, че е един и същ.

— А какво стана с колата, която стояла в канавката до национален път 84?

— Давам думата на Фагерлунд, който е извършил проверка в регистрите за колата — изрече Рока с надеждата, че колегата му има какво да добави.

— Както знаете, колегите от „Опазване на обществения ред“ са се отзовали на сигнал от път 84. Някаква кола била попаднала в канавката и се блъснала в дърво. Водачът — мъж — бил мъртъв. Намерихме кървав нож, а на седалката до шофьора имаше кожено яке, но не сме намерили документи за самоличност. На пода имаше мобилен телефон, но беше счупен.

Рока зачака реакцията на Бенгтсон, но точно когато тя отвори уста, за да каже нещо, Фагерлунд продължи:

— Колата е регистрирана на името на някой си Кенет Фермволт.

Рока се притисна към облегалката.

— Фермволт ли? — възкликна той и в същия момент осъзна, че дълго ще съжалява за това.

— Изглеждаш изненадан. Познаваш ли го? — попита Бенгтсон.

„Ама че кобра“ — помисли си Рока и положи максимални усилия да не даде израз на мислите, които в момента живееха собствен живот в ума му. Водеше борба между злото и доброто. Да излъже шефката, или доблестно да разкрие истината. В съзнанието му изникна спомен от приемния изпит за Полицейската академия. Разговорът с комисията. Бяха го попитали дали сред познатите му има някого, с когото би било редно да прекрати отношенията си, ако бъде приет. Рока съумя да отрече достатъчно убедително. Сега се намираше в същата ситуация.

По дяволите. Струваше му се, че стаята се смалява, а колегите му се приближават все повече до него. Особено една от тях. Той си пое дълбоко въздух.

— Нямам представа кой е Фермволт. В момента. Но би ме учудило, ако не фигурира в Националния следствен регистър, Регистъра на заподозрените или някъде другаде, ако мога да се изразя така — каза Рока.

— Чашата на търпението ми преля. — Бенгтсон удари с юмрук по масата. — Не увъртай!

Рока стисна устни и хвърли бърз поглед към Фагерлунд, а после към Самели. Лицата и на двамата останаха безизразни. Яна беше свела поглед към масата.

— Срещнах Фермволт веднъж преди десет години — каза Рока и прокара ръка по главата си. Поколеба се, но осъзна, че няма връщане назад. Този път нямаше да се измъкне. Трябваше доблестно да разкрие истината.

— Всъщност… не бяхме планирали да се срещнем — измънка той. — Просто охранявахме двама други. Този, когото аз охранявах, беше член на „Солентос“. Кой беше другият можете да се досетите и сами.

Бенгтсон въздъхна шумно.

— Не се учудвам. В момента не мога да се занимавам с тази информация. Но когато тези разследвания приключат, ще се заема, да ти е ясно — каза тя, без да успее да скрие триумфа в погледа си.

Рока обходи с поглед седящите около масата. Срещна очите на останалите. Един се размърда нервно, а друг сведе поглед към масата. „Да мислят каквото искат“ — каза си той. Нямаше връщане назад. Вероятно Бенгтсон нямаше да стигне доникъде, ако избереше да започне вътрешно разследване за контактите му със „Солентос“. Както и да въртеше, и да сучеше, никога нямаше да го открие в някой полицейски регистър.

— Може ли да вмъкна малко интересна информация за Фермволт? — попита Яна предпазливо.

— Да чуем — изрече Бенгтсон, все още с раздразнение в гласа.

Яна се изкашля.

— Мобилният телефон на Фермволт се е счупил при катастрофата. Но успях да го сглобя и да го анализирам в XRY. Не беше възможно да се възстанови много информация. Но възстанових достатъчно. Един от последните номера, от които му бяха звънели, ми беше познат. Извадих доклада си за мобилния трафик на Монс Сандин и се оказа, че е същият непознат номер, от който са се обадили на Монс на Бъдни вечер.

Рока погледна към Яна и й кимна насърчително, като в същия момент се сети, че е забравил да й благодари за спортния екип. Трябваше да го направи подобаващо при удобен случай. Но сега мислено й отправи благодарности, защото беше отклонила вниманието от неговата неудобна тайна. И защото имаше какво да каже по същество. Нещо, което щеше да им помогне в разследването. Яна срещна погледа му. Рока долови усмивка в очите й.

Юхан Рока беше един от първите, които се настаниха в залата преди пресконференцията. Въпреки това той избра стол на най-задния ред.

Няколко телевизионни канала вече бяха насочили камерите си към трите стола, които бяха обърнати към публиката. Там щяха да седят Ингрид Бенгтсон и Пер Видар Самели като мишени за батареята, която скоро щеше да започне ги обстрелва с въпроси. Рока се запита мислено дали на Бенгтсон не й е приятно въпреки всичко. Самият той изпитваше облекчение, че може да остане зад кулисите. Пресконференцията нямаше да протече леко и в приятна атмосфера.

Тъй като не бяха успели да разпитат всички, които трябваше, тактиката щеше да бъде да предоставят колкото могат по-малко факти. За момента да отклонят предположенията, че Енстрьом е бил убит. Да избегнат спекулациите, че убиецът е един и същ. В никакъв случай да не споменават за връзката между двете разследвания. Повечето въпроси вероятно щяха да бъдат за убийството на Хена. Защо нямат заподозрян? Защо не са напреднали повече с разследването? Отправяни ли са заплахи срещу Монс Сандин?

Бенгтсон и Самели сигурно се бяха подготвили старателно, помисли си Рока. Или поне Самели.

Вратата се отвори и двамата влязоха. Фотоапаратите на журналистите защракаха и светкавиците засвяткаха една след друга.

„Тук ще си организираме собствени фойерверки за Нова година“ — помисли Рока.

Бенгтсон беше стиснала устни повече от обикновено, а Самели вървеше след нея, увесил глава, и влачеше крака. Всеки седна на стола си и Бенгтсон се приведе към микрофона.

— Добре дошли и весело посрещане на Нова година — каза тя и събра купчината с листове в ръцете си. — Ще започна с обобщение на ситуацията, в която се намираме. След това ще имате възможност да зададете въпроси на мен и на прокурор Пер Видар Самели. Надявам се, че одобрявате този дневен ред.

Тя погледна към събралите се, които кимнаха в знак на съгласие. След това започна:

— Както знаете, един човек е намерен мъртъв близо до хиподрума „Хагмюрен“ в покрайнините на Худиксвал. Поради определени обстоятелства решихме да образуваме предварително следствие. В момента криминалистите ни работят на мястото на произшествието. Искаме с ваша помощ да призовем хората, които са се намирали след шестнайсет часа снощи на „Хагмюрен“, да се свържат с нас.

Бенгтсон направи пауза и отпи няколко глътки вода. Тъкмо щеше да продължи, когато един журналист от някой от вечерните вестници вдигна ръка.

— Значи предполагате убийство?

— Криминалистите ни са на мястото в момента. Ако нещо сочи, че е извършено престъпление, ще включим „Съдебна медицина“. Тяхна работа е да определят причината за смъртта. Но се нуждаем от помощ от обществеността.

Бенгтсон се справяше добре, призна Рока донякъде против волята си. Ясна и категорична. Авторитетна.

— Защо нямате заподозрян за убийството на Хена Педершен? — попита една млада жена с очила, която работеше в един от големите ежедневници.

— Що се отнася до смъртта на Хена Педершен, продължаваме да работим по няколко успоредни следи. Все още проучваме живота й. Убедени сме, че ключът към разкриването на престъплението се крие някъде в миналото й, далеч назад.

— Какви са другите следи?

— Както казах, предполагаме, че извършителят е някой от познатите й и разследваме всички с възможен мотив.

Младата журналистка се наведе към човека на стола до нея, прошепна нещо, а после продължи:

— Според един източник страдате от недостиг на кадри. Ще се справите ли с работата по две разследвания от този мащаб?

Рока се усмихна мислено.

— В Худиксвал разполагаме с необходимите кадри — отвърна Бенгтсон и въпреки грубата лъжа изглеждаше плашещо спокойна.

— Подозирате ли, че става въпрос за един и същ убиец?

— Както казах, работим по няколко успоредни следи. С оглед на следствената тайна не мога да съобщя повече подробности.

Рока стисна зъби, когато осъзна, че Бенгтсон е паднала в капана.

— Значи искате да кажете, че и в случая „Хагмюрен“ става въпрос за убийство?

Мъжът от вечерния вестник я захапа на секундата.

— Повтарям — каза Бенгтсон. — Смъртният случай в „Хагмюрен“ все още се разследва. Що се отнася до Хена Педершен, работим по няколко успоредни следи, както споменах.

Според Рока Бенгтсон беше прекалено лаконична. Скоро щеше да се наложи да даде някаква информация, за да ги озапти.

— Чухме, че Монс Сандин е видян в компанията на някаква жена в деня преди Бъдни вечер — жена от Худиксвал — обади се друг журналист.

— По тези въпроси се обръщайте към жълтата преса — отговори Бенгтсон.

— Струва ми се, че въпросът има отношение към разследването — каза журналистът и се изправи. — Непозната жена, видяна заедно със съпруга на жертвата един ден преди деянието.

— Това е ваше мнение.

Рока се замисли как самият той щеше да отговори на този въпрос. Все някаква информация трябваше да предоставят, за да запазят добри отношения с медиите.

— Как гледате на възможността същинският обект да е Монс Сандин?

— Вече казах. Не изключваме никакви следи, а работим по няколко възможни сценария.

Бенгтсон се постара да бъде пределно ясна.

— Осигурена ли е охрана на Монс Сандин?

Бенгтсон се поколеба. Не за дълго, но за една десета от секундата повече от необходимото, и Рока се запита дали още някой, освен него, е забелязал.

— Не мога да обсъждам този въпрос поради следствени съображения — каза тя.

Рока знаеше, че Монс е отказал да му бъде осигурена допълнителна охрана. Щял да се чувства прекалено ограничен, така бил казал.

Бенгтсон закри пресконференцията, като благодари за проявения интерес. Залата зажужа. Рока стана и се отправи към вратата. Една от телевизионните журналистки тръгна по петите на Бенгтсон, плътно следвана от оператора. Беше същата жена, на която се бяха натъкнали те с Яна.

— Бенгтсон. Off the record41, как ще коментирате спекулациите напоследък за уговорени резултати от конните надбягвания?

Рока затаи дъх и погледна към Бенгтсон, която се беше спряла и се беше обърнала към жената с микрофона.

— Това няма абсолютно нищо общо с разследванията, по които работим в момента, и нямам коментар.

Рока долови моментна тревога в стоманения поглед — проблясък, който бързо изчезна, а очите на Бенгтсон отново станаха сиви. Но можеше да му се е сторило.

— Значи знаете, че има такива спекулации? — попита журналистката.

— Сега полицията не разследва този въпрос, затова отказвам да коментирам.

С дискретно движение операторът спря да снима. Бенгтсон се обърна и тръгна бързо към вратата, колкото позволяваха късите й крака.

Веднага след пресконференцията Юхан Рока се запъти към кафемашината. Докато чакаше всички да излязат от залата, той подреди чашите за кафе на три еднакво високи купчини и се замисли докъде бяха стигнали разследванията. Като се изключат собствените му признания, всъщност бяха направили малък пробив: непознат телефонен номер, който представляваше връзка между Монс Сандин и Кенет Фермволт — човека, който беше вкарал самия него в беля.

Рока напълни една чаша догоре и затаи дъх, докато преглъщаше почти негодното за пиене кафе. Беше време да се прибере вкъщи. Тази вечер щеше да се срещне с Анхелика и трябваше да си вземе душ преди това. Той се огледа. Изглеждаше, че и последните присъствали на пресконференцията си бяха тръгнали и беше тихо. Журналистите бяха на път към компютрите си, за да предадат своята представа за реалността. Той не можеше да не се притеснява как ще бъде описано положението.

Изведнъж той ги чу — късите, забързани крачки, които никакъв балатум на света не можеше да заглуши. Явно Ингрид Бенгтсон не си беше тръгнала. Рока погледна към вратата. Тя застана там с мобилния си телефон в ръка. Трескаво започна да натиска с пръсти по екрана. След това излезе в коридора, без да вдига очи. Но изведнъж погледна и срещна очите на Рока. За милисекунда, а после се обърна и тръгна в обратната посока. Тогава той не се сдържа.

— Ингрид, трябва да поговоря с теб — извика.

Решителните крачки се забързаха.

Рока я догони, сложи ръка на рамото й, за да я спре.

— Каква беше тази работа с уговорените надбягвания? — попита той. — Знаеш ли нещо, което и аз трябва да знам нещо, което може да има значение за разследването?

Тя спря рязко и се обърна към него.

— Ти самият беше там и чу какво казах. Нищо, свързано с тези слухове, не е обект на полицейско разследване.

— Но… — каза Рока и за свое удивление забеляза, че думите заседнаха на гърлото му.

— Това са само спекулации, няма нищо конкретно — рече Ингрид Бенгтсон и направи няколко крачки към Рока.

— Само мисля, че трябва да сме по-добре подготвени по някои въпроси. — Той разтвори ръце. — И може би да разговаряме малко по-открито с медиите. Въпреки всичко се намираме в зависимо положение.

Ингрид Бенгтсон се приближи още повече към него.

— Да, ти си мислиш така, а аз не мога да ти попреча да имаш собствено мнение. Стига само да го пазиш за себе си. Изнасяме такава информация, каквато аз реша. Ако за теб това е проблем, значи е проблем и за мен. Проблем, който лесно мога да реша — трябва само да натисна бутона за изпращане.

Тя натисна демонстративно екрана на мобилния телефон с показалеца си, а после се отдалечи.

Рока остана в коридора и видя как тя мина през летящата врата в дъното. Изпълни се с неприятна убеденост. Въпреки че нямаше време, трябваше да разбере защо тя е изнервена. За да оцелее като полицай.

Той допи кафето, изхвърли чашата и тръгна към стълбището, което водеше до долния етаж. Там бяха съблекалните с шкафовете, където държаха екипировката си и служебните си оръжия. Въпреки че не носеше униформа, му беше навик да се преоблича, преди да си тръгне за вкъщи. Не само той постъпваше така — да съблече професионалната си роля.

Той заключи шкафа с дрехите си и метна черната си чанта през рамото. Когато излезе в коридора, забеляза, че вратата на женската съблекалня беше притворена. Спря се и в широкия половин метър отвор мярна голо женско тяло. На Яна.

Тя се обърна и сега стоеше с гръб към него. С едната си ръка придърпа презрамките на сутиена си. Рока не се сдържа да не погледне. Тя беше в изключително добра форма. Талията й беше тънка, а торсът й се разширяваше, колкото по-нагоре се плъзгаше погледът му по мускулатурата й. Очите му се спряха върху една голяма татуировка на дясното й рамо. Татуировките му харесваха, а тази изглеждаше много красиво направена. От това разстояние не виждаше добре какво изобразява, но беше симетрична, с две малко по-големи части и една по-малка. От едната страна пишеше нещо със завъртулки. Той присви очи, за да се опита да разчете текста. Точно в този момент Яна обърна глава. Очите й се вгледаха в неговите. Само след миг учудването й премина в крайно отблъскваща смесица от страх и отвращение. Тя хвана една кърпа, направи няколко бързи крачки към вратата и я затръшна.

Рока остана на мястото си, втренчен в затворената врата. Не беше искал да я заглежда, но татуировката беше привлякла погледа му и не се беше сдържал да не погледне. Какво, по дяволите, щеше да стане сега? Беше седмият му ден на новата работа и не можеше да се каже, че трупа точки.

Той опита пак да се обади на Виктор Бергман, но отново се сблъска с автоматичния отговор на „Телия“. Този път гласът съобщи, че номерът не съществува. Какви ги вършеше Виктор?

Капките, които падаха върху коленете му, бяха с телесна температура. Ставаха все повече и повече, колкото по-усилено Монс Сандин въртеше педалите. Падаха в такт с песента на „Металика“, която звучеше от колоните.

Стената с огледала срещу него отразяваше тялото на мъж, за когото се предполагаше, че е в златните си години. Който би трябвало да има достатъчно сила да върти педалите отново и отново въпреки съпротивлението при интервалната тренировка. Но това, което се криеше вътре в тялото, беше съвсем друго.

31 декември 2012 година. Той отдавна не беше спортувал. От няколко месеца. Надяваше се, че посещението във фитнеса ще разсее и подреди мислите му. Ще ги направи по-поносими. Но след един час на велоергометъра той установи, че положените усилия бяха довели до един-единствен резултат — да осъзнае колко се беше отдалечил от някогашната си форма. Не само кантарът показваше упадъка му. Той намали съпротивлението и остави краката си да следват все по-леките движения на педалите. Взе кърпа и избърса потта от челото си.

Залата за фитнес беше празна. Беше получил ключ за нея от собственика, който му беше приятел от детството. Така можеше да тренира, когато поиска, в такива часове, когато тук нямаше други посетители. Залата беше чисто нова. Тук имаше всичко, от което се нуждаеше за тренировките си, и беше чисто и свежо. Чистачката беше минала преди малко.

Монс се огледа. Колко ли фитнесзали беше посещавал през годините? Всъщност тази беше съвсем безлична. Той можеше да се намира на всяко място по света. Но сега си беше у дома в Худиксвал.

„Всъщност у дома?“ — помисли той. Дали този град някога отново щеше да стане негов дом?

Той слезе от велоергометъра и тръгна към вътрешността на залата. Имаше уреди за трениране на гръдните мускули. Той седна на една седалка и стисна ръкохватките, които после щеше да натисне напред. Пое си дълбоко дъх и започна. Тежестта беше прекалено голяма за него и едва успя да придвижи ръцете си докрай. Музиката от колоните не успяваше да го надъха.

Изведнъж чу звук, който силният глас на Джеймс Хетфийлд не можа да заглуши. Прозвуча като врата, която се отваря и затръшва.

Монс стана от уреда, целият нащрек. Вече със сигурност не беше сам в залата. Кой беше влязъл? В джоба на шортите си намери дистанционното за уредбата. Когато намали звука, чу нечии стъпки. Някой вървеше по коридора от рецепцията към залата. От мястото си в дъното Монс нямаше видимост към входа.

— Кой е? — попита той с решителен глас.

Стъпките спряха за секунда, а после пак продължиха. Никакъв отговор. Между лостовете на уредите той мярна някого, който се движеше. Може би чистачката се беше върнала? Приятелят, който държеше фитнеса, беше споменал, че тя не говори шведски.

— Ало! — опита Монс отново и тръгна към вратата. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясен ставаше образът на посетителя. Той спря на няколко метра от мъж, облечен в добре ушит костюм както винаги. Беше дошъл моментът да говори ясно.

— Какво искаш? — попита Монс.

— Най-напред моите съболезнования. Хена беше невероятна жена — каза мъжът.

— Само за това ли си дошъл? Тогава мога да ти кажа, че ще бъде най-добре да се махнеш оттук.

— Не сме се чували от Бъдни вечер — каза мъжът. — Не отговаряш нито на обаждания, нито на есемеси. Какво трябваше да направя в такъв случай?

Монс се замисли за приемливо оправдание.

— Често ми звънят от непознати номера. По обясними причини не мога да отговоря на всички. Предполагам, че доста често си сменяш номера?

— Случва се. Искам само да знаеш, че не те изпускам от поглед.

Монс вдигна бутилката с вода и отпи няколко глътки.

— Не ми харесва тонът ти — каза след това. — Звучеше много по-любезно, когато се чухме на Бъдни вечер. Мислех, че разбра, че вече не участвам.

Мъжът с костюма направи крачка напред.

— Контактите ти с полицията ме притесняват. Питам се дали съм се изразил достатъчно ясно.

— С полицията разговаряме само за смъртта на Хена, за нищо друго. Но ако не ме оставиш на мира, може би ще трябва да помисля за нова тема на разговор — отвърна Монс.

Мъжът го погледна разочаровано и преди да се обърне, за да тръгне към вратата, вдигна показалеца си.

Монс го проследи с поглед, докато вратата се затвори зад него. После вдигна дистанционното и отново усили звука. В главата му мислите се въртяха на високи обороти.

Рока издърпа стола и сложи якето на облегалката. Седна така, че да вижда входа на ресторанта. Двамата с Анхелика щяха да вечерят, преди тя да отиде на новогодишен купон. Самият той нямаше да празнува кой знае колко. Разследването беше на първо място. Обобщи положението наум.

Първо двата непознати телефонни номера.

Единият беше свързан и с Хена, и със снегочистача Сиверт Першон. Вторият беше звънял и на Монс Сандин, и на Кенет Фермволт. А Фермволт може би беше свързан с Урбан Енстрьом, ако се окажеше, че Фермволт му е прерязал гърлото.

А какво общо имаше Евелина Улсдотер с всичко това?

Освен това дали можеха да научат повече за случая на насилие в „Грюнингсленгтан“?

И Как щяха да открият Самотната пеперуда?

Той прокара ръка по главата си и усети, че потта е избила по наболата коса. Почти нищо не се получаваше така, както искаше. Първо поднесе на Бенгтсон на тепсия възможността да му бие наказателен удар, като си призна за „Солентос“. После я притисна, докато тя не го заплаши. След това стоя като истукан и зяпаше Яна, докато тя се преобличаше. А сега не можеше да се свърже с нея. Беше изчезнала яко дим. Наистина Яна държеше изключително много на личното си пространство. Но да зареже разследването и да направи мръсно на останалите само защото смята, че той е видял прекалено много гола кожа? Това не беше в стила на онази Яна, която беше започнал да опознава. Но какво означаваше постъпката й? Той не разбираше нищо. Както и да е. Той обобщи положението, в което се намираше: да разкрие две убийства без никаква подкрепа от шефката и с минимален персонал. Не му оставаше друго, освен да изпадне в отчаяние, а после пак да се вземе в ръце.

В ресторанта нямаше много гости. Персоналът подготвяше масите с бели покривки и порцелан за вечеря с неколкостепенно меню. Посрещане на Нова година в Худиксвал. Рока погледна през прозореца. Между сградите висеше стоманена жица с три лампи, които осветяваха околността с жълтеникавата си светлина. Иззад ъгъла зави кола и продължи по улицата. Точно пред ресторанта гумите поднесоха и за малко да се забие в стената, до която той седеше. Шофьорът успя да спре в последния момент и продължи да се бори с хлъзгавата настилка. Рока проследи колата с поглед и установи, че шофьорът успя да овладее положението малко по-нататък по пътя.

Той усети полъх върху лицето си, когато входната врата се отвори и Анхелика влезе. Започна да търси с поглед из залата, а на Рока му беше приятно да я наблюдава. Тя се приближи до масата и седна. Рока забеляза тревогата в погледа й.

— Как само изглеждаш. Случило ли се е нещо? — попита Анхелика.

— Какво ли не се е случило — въздъхна Рока. — Една от колежките ми се изпари, а сигурно и мен ще ме сполети същото, когато тези разследвания приключат. Ако въобще някога ги завършим — каза той и се сви на стола.

Анхелика наклони глава настрани и протегна ръце към него.

— Тогава може би ще се зарадваш малко, когато чуеш какво имам да ти кажа — изрече тя радостно.

Рока й се усмихна. Сексапилната Анхелика. Знаеше как да го разведри. Той едва устоя на импулса да я завлече в тоалетната. Да я обладае. Тя нямаше да възрази, знаеше го.

— Да чуем — отвърна вместо това и се поизпъна.

— Взех решение. Няма да се върна в Буенос Айрес — каза тя, като се наведе над масата и го погали по бузата.

Рока замръзна и се облегна на стола.

— Но… разбира се, че ще се върнеш, нали си се уговорила с братовчедите си и така нататък. — Той се протегна за чаша с вода.

— Но не искам да те оставям. Не спирам да мисля за теб. Искам да бъда с теб. Ако не остана, няма да разбера колко силна е връзката ни. — Тя стисна китките му.

„Ние нямаме връзка“ — искаше да й каже, но се спря. Не беше допускал, че тя ще погледне на срещите им по този начин. Та нали беше на деветнайсет и щеше да опознава света.

— Анхелика — започна и се опита да прозвучи авторитетно. — Не искам да се отказваш от нещо заради мен.

Паниката започна да го обзема и слепоочията му затуптяха. С какво се беше захванал? Харесваше я. Но не по този начин. Нали? А и как е могла да си падне по него?

Анхелика го гледаше втренчено.

— Проклет страхливец, ето такъв си ти. Страх те е да се влюбиш. Да се обвържеш — изрече Анхелика и очите й се изпълниха с гняв. — Не си имал продължителна връзка, откакто си бил в гимназията, самият ти го каза.

На Рока започна да му става лошо, а дланите му се навлажниха. Повече от всичко искаше да стане и да излезе от ресторанта. Да остави всичко зад гърба си и да се махне. Далеч от тук. Той опита да се овладее.

— Не бива да мислиш, че не те харесвам. Харесвам те. Ужасно много — започна той.

— Но… — каза Анхелика.

Рока взе решение.

— Имаш право. Има едно „но“. Прекалено млада си. Не виждам бъдеще с теб — отговори той и зачака реакцията й. Хиляда и едно, хиляда и две…

Столът падна назад, когато Анхелика се изправи. Тя дръпна чантата и якето си и излезе тичешком от ресторанта. Рока се свлече на стола и се облегна рязко назад. Удари силно тила си в стената.