Самотна пеперуда

19 септември 2012 година

След като ти изчезна, с баба не говорехме за теб.

Като че ли така беше най-лесно.

Минаха няколко години. През човечето време се затварях в себе си. Баба ме оставяше на мира, а аз седях в стаята си и рисувах: големи цветни четна, в мотиви, които само аз различавах.

Но после дойде денят, когато щях да замина за Флоренция.

Баба беше остаряла и изморена, а аз бях млада жена с неспокойна душа.

Жадувах да творя. Да рисувам измисления си свят. Това бяха буйните ми мечти, които никой дотогава ще беше успял да задуши.

Може би търсех корените си, които непрекъснато биваха изтръгвани.

Спомням си, когато излязох през нейната врата. Тя протегна мършавата си ръка и ми подаде едно листче. Там беше написан адресът ти с мастило върху бялата хартия.

Вие бяхте поддържали връзка — ти и баба, и аз разбрах, че ти все още съществуваш. Не само в моята памет.

Това ми даде сила. Може би щяхме да успеем да се видим?

Копнежът ми по теб беше силен. Но други неща излязоха на преден план.

Евелина Улсдотер не можеше да се наслади на салатата с моцарела. Сякаш всяка хапка се издуваше в устата й и тя трябваше да преглъща по няколко пъти, за да прокара храната през гърлото си. Беше се прибрала рано предишната вечер, въпреки че италианците настояваха компанията да се присъедини към нощния живот на Флоренция и да отидат да танцуват. Тя беше объркана. Какви ги вършеше? Правилно ли беше да напусне Юханес?

Да, защото копнееше да се махне. Да бъде на друго място. С друг човек. И очевидно нямаше значение, че се опитваше да заглуши копнежа си, като се среща с Мануел Батиста. В края на краищата това беше само привличане и проклетата й нужда от одобрение. Не, тя не можеше да спре да мисли за него, мъжа с голямо М. Спомни си за първата им среща. Тя се беше запечатала в паметта й, въпреки че бяха минали почти петнайсет години. Евелина затвори очи и проследи сцената в ума си както толкова много пъти преди това:

— Искам да се срещнем — каза той, когато се обади.

От устата на Монс Сандин това беше заповед. Той беше свикнал да получава всичко, личеше си. А на Евелина дори не й минаваше през ума да откаже. Та тя беше ударила джакпота, всичко се подреждаше точно според плана й.

Беше в края на юли, само няколко дни след онзи мач в покрайнините на Худиксвал, когато тя се срещна за първи път с него. Седяха на една маса в ресторант на остров Юргорден и целият Нюбрувикен33 се разстилаше пред тях в светлината на вечерното слънце.

— Предпочитам да седя на по-закътано място — поясни той, когато се настаниха на масата в дъното, а той си сложи слънчевите очила. — Но Швеция не е като Италия. Там хората се приближават до мен, искат да говорят за футбол и да им дам автограф. Тук само ме гледат от разстояние.

И наистина винаги ги гледаха. Никога към нея не се бяха насочвали толкова много погледи, както през онази вечер. Толкова й беше приятно. Тя и Монс Сандин, една от най-големите знаменитости в Швеция. Усещането беше точно толкова приятно, колкото си беше представяла.

— Да отидем у нас — каза той, след като приключиха с вечерята.

Евелина поизчака, преди да каже „да“. Не искаше да изглежда прекалено нетърпелива, въпреки че това, което щеше да се случи, отговаряше напълно на нейното желание. Приповдигнатото й настроение се помрачи лекичко, защото нямаха кой знае какво да си кажат в ресторанта. Тя се утеши, че първата среща винаги е особена. Сигурно щеше да стане по-лесно, колкото повече време прекарваха заедно. Честно казано, нямаше значение, стига само да можеше да бъде до него.

Апартаментът му беше в Сьодермалм, с изглед към залива Ридарфиерден. Там живееше, когато беше в Швеция — между сезоните или за срещите на националния отбор.

Седяха на задната седалка на таксито. Все още не се бяха докоснали, освен прегръдката, с която се поздравиха при срещата. Монс я гледаше и сложи ръката си на бедрото й, което се оголваше под късата рокля. Ръката му топлеше кожата й, охладена от шведската лятна вечер. Тялото й се напрегна от докосването и Евелина погледна с крайчеца на окото си към силните мускули на бедрата му, които прозираха през избелелите дънки. Погледът й продължи към чатала му и тя видя мощната му ерекция под панталоните — победата, за която най-силно копнееше. Желанието я накара да разтвори леко краката си и тя изпъчи гърди. Направо не й се вярваше, че случващото се тук и сега е истина и през цялото време трябваше да си напомня, че именно тя е избраната.

Монс разкопча копчето на панталоните си, хвана ципа и го дръпна. Еректиралият му член изскочи от слиповете.

— Ти си красива жена, Евелина — каза той и смъкна панталоните си. — Както виждаш, желая те. Сега.

Таксито спря на един светофар. Евелина хвърли кос поглед към огледалото за обратно виждане и видя, че шофьорът й намигна. Тя преглътна и се обърна към Монс.

„Сега или никога“ — помисли си и колкото и да беше странно, усети, че се възбужда от погледа в огледалото. Хвана бавно члена на Монс и се наслади на усещането от твърдостта и топлината в дланта си. Той облегна глава на седалката и вдиша дълбоко.

— Свали си бикините — каза й със затворени очи и издиша.

На Евелина й се зави свят, но повдигна роклята си и се измъкна от дантелените бикини. После коленичи върху него. Олюля се, когато таксито потегли, но се хвана здраво за облегалката.

— Значи ти харесва компанията на шофьорската седалка — каза Монс и се засмя. А после пъхна ръка между краката й и я хвана за дупето. С пръста си проследи цепката от задника до мокрите й гънки отпред. Тя изстена, когато той изведнъж пъхна два пръста в отвора.

— Отдавна не съм попадал на толкова тясна путка — каза той и започна да вкарва и да изкарва пръстите си. Грубите му думи я възбудиха и тя стегна мускулите си около пръстите му. Спокойният му поглед се спря върху нея и тя се овлажни още повече само от мисълта, че членът на Монс Сандин скоро ще проникне в нея.

„Ще се погрижа толкова добре за теб, че никога няма да поискаш да ме напуснеш“ — помисли си и хвана еректиралия му член. Издърпа ръката му и прокара члена му по срамните си устни, а после го остави да намери точното място, плъзна се върху него и се наслади на усещането, докато той я изпълваше. Започна да го язди, отначало спокойно, а после увеличи темпото и усети как той нагажда движенията си към нейните, за да проникне дълбоко в нея.

Когато той достигна до най-дълбокото място вътре в тялото й, тя спря, обгърна врата му и се наведе напред. Дъхът му докосваше гърлото й и тя потръпна.

— Толкова отдавна те желая — прошепна тя в ухото му и си помисли, че не е единствената. Но точно в момента тя беше тази, която яздеше Монс Сандин в едно такси, не някоя друга. Тя се обърна и хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. Отново срещна усмивката на шофьора.

Евелина започна пак да се движи. Монс смъкна презрамката на роклята и гърдата й изскочи. Тя заподскача в такт с движенията й, а той изплези езика си, за да докосне твърдото зърно.

— Пазиш ли се да не забременееш? — попита той и я погледна.

— Ъ… да… — отвърна тя. Никога не се беше пазила и мисълта да се изпълни със семето му я подлуди от копнеж. По вътрешната страна на бедрата й се разпростря усещане за подръпване откъм клитора. Тя яздеше Монс все по-бързо и по-бързо.

Той заудря главата си в облегалката и тя видя, че челюстите му са напрегнати.

— Скоро ще свърша — каза запъхтяно той и стисна задника й. — И ще свърша в теб.

Тя го яздеше буйно и дишането й се ускоряваше все повече. Скоро неговата течност щеше да се разлее вътре в нея и именно тя, Евелина, беше причината за насладата му. Това я подлуди от желание и тя се притисна към него за последно, а после спря, отметна глава назад и изкрещя, когато получи оргазъм. Тресеше се цялата и след малко хватката около задника й се отпусна и тя разбра, че Монс също е прекрачил границата. Тя се свлече върху него, докато спазмите отшумяваха.

Монс побутна рамото й е ръка, за да я накара да слезе от него, и тя се отпусна неохотно отстрани на седалката.

— Това няма да ти е за последно — каза той и се усмихна.

Евелина се усмихна в отговор, но не можа да отрече, че я прониза известна несигурност. Не можеше да определи какво означава чувството и се опита да го пренебрегне. Внимателно придърпа роклята, която й се стори къса, както седеше без бикини. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, шофьорът вдигна одобрително палеца си и тя бързо извърна поглед към прозореца. Усети парене и преглътна няколко пъти. Сексът този път не беше най-приятният в живота й, но в никакъв случай не беше и най-лошият; Тя прибра косата си зад ушите и се поизправи. Фактите си бяха факти. Беше правила секс с Монс Сандин, а това беше по-хубаво от всичко друго.

— Искаш ли да дойдеш с мен на „Сулвала“ утре? — попита той изведнъж. — Ще стартира един от конете ми и ще се радвам да бъдеш до мен. Ще бъде приятно — елегантна вечеря и всичко останало.

Евелина никога не беше ходила на конни надбягвания и не знаеше нищо за конете, но това беше от второстепенно значение.

— С удоволствие — отговори, но беше принудена да признае колебанието си пред самата себе си. Какво всъщност искаше той?

Таксито спря и Евелина погледна през прозореца. На светлокафявата фасада отсреща пишеше „Бастюгатан“ 8. Монс закопча панталоните си и се наведе напред, за да вдигне бикините й. След това порови в джоба си и извади няколко измачкани банкноти. Даде ги на шофьора и Евелина го погледна с крайчеца на окото си, докато ги изглаждаше една по една и ги подреждаше. Тя преброи девет банкноти по хиляда крони. Шофьорът погледна към Монс, сложи показалеца си пред устата и кимна. Монс вдигна одобрително палец и слязоха от колата.

Онова лято тя няколко пъти придружи Монс. Голф във Фалстербу, ВИП стаи в заведенията във Висбю и тенис в Боста. Той всеки път я гледаше одобрително, докато вървеше до него, с безупречен външен вид, а тя се чувстваше най-красивата на света.

Но сред розовите облаци се натрапваше усещането за нещо повърхностно. Тя не смяташе, че е успяла да влезе под кожата на Монс, въпреки че бяха прекарали много време заедно. Но твърдата й решимост беше помела всички съмнения. Точно него искаше и рано или късно щеше да проникне и под повърхността.

Но когато лятото в Швеция свърши и Монс се върна в Италия, се изпариха и възможностите да се виждат толкова често. По някой уикенд от време на време, но само при неговите условия. Накрая той престана да полага усилия.

Евелина седеше, потънала в мислите си, и се сепна, когато една сервитьорка се наведе над масата и вдигна чинията с недоядената салата с моцарела. Обратният път към настоящето беше дълъг и тя кимна колебливо в знак на благодарност, докато бършеше устните си с платнена салфетка. Движенията й бяха прекъснати от телефона. Беше получила есемес и хвърли бърз поглед към екрана.

Кой не спираше да изпраща съобщения на грешния номер? Това не можеше да продължава. Тя отговори с бързи движения на пръстите:

Трябваше да открият Хенри Густавсон. Часът беше почти шест вечерта, а Пеле Алмен и Яна Вайсман пътуваха с колата към Лингарьо, където той живееше. Бяха минали покрай Сколбу, за да проверят казаното от Сиверт Першон за стълба на портата. Наистина намериха вдлъбнатина, а се виждаше и червената боя. Това не означаваше непременно, че Густавсон се е блъснал в стълба със снегорина точно на Бъдни вечер, но беше подробност, която си заслужаваше да имат предвид.

Пътят криволичеше между борове и ели и преди всеки завой Алмен изключваше осветлението в купето, за да види дали насреща не се задава кола. Той погледна с крайчеца на окото си към Яна, която седеше до него, здраво стиснала седалката. Пристъпите на кашлица идваха начесто един след друг и в светлината от фаровете на колата той виждаше, че лицето й е загубило цвета си.

— Не си добре, нали?

Той се притисна към вратата от своята страна, за да се отдалечи колкото може повече от нея. Всъщност не разбираше защо изобщо беше дошла с него.

— Няма страшно. — Яна се опита да звучи убедително, въпреки че трепереше. — Взех два алведона34 и предпочитам да не обръщам внимание.

Те завиха и влязоха в двора, който беше осветен от самотна улична лампа.

— Няма никого — каза Алмен и погледна с крайчеца на окото си към къщата. Тя беше дървена и боядисана в червено, с бели рамки на прозорците, а под вълнистата покривка на снега най-вероятно се криеше керемиден покрив.

— Ако се съди по снега, от няколко дни няма никого — изрече Яна с усилие.

Те си проправиха път през снега до верандата и почукаха на вратата. Когато никой не отвори и след второто почукване, двамата пак слязоха на двора.

— Мислиш ли, че държи снегорина там вътре?

Алмен се запъти към боядисана в червено барака до къщата. В нея се влизаше през висока черна врата с две крила, затворени с райбер. Алмен го повдигна и дръпна вратата. На светлината от уличната лампа различи очертанията на трактор със снегорин, който стоеше във вътрешността на бараката. Той чу, че Яна опипва стената до вратата.

— Ще отида да донеса джобния фенер от колата, тук е тъмно като в рог — каза тя и тръгна, като кашляше.

Алмен влезе навътре, докато чакаше колежката си. Използва възможността да си поеме въздух дълбоко няколко пъти, преди тя да се върне с вируса си. Очите му свикнаха бавно с тъмнината и все по-ясно виждаше машината. Снегоринът беше монтиран от задната страна. В тъмното не беше възможно да се определи със сигурност какъв цвят е и той заобиколи трактора. Изтърка мръсотията от обозначението за марка. „Маси Фъргюсън“. Плъзна длани по релефа на задната гума, докъдето можеше да стигне. Тракторът беше по-голям, отколкото беше предполагал.

Изведнъж го заслепи светлина.

— Сега можем да огледаме хубаво — каза Яна дрезгаво, когато влезе в бараката.

— Снегоринът е червен, нали? — попита Алмен.

Светлината трептеше, когато тя насочи фенера към голямата ламаринена тръба, която беше изхвърлящата фуния на снегорина. Проследи конструкцията до долу. На силната светлина нямаше място за съмнение, снегоринът беше червен. Тя прокара ръката си по лявата страна на ламарината. Спря, когато напипа нещо.

— Това може да е вдлъбнатина, образувана, когато се е блъснал в стълба. Дори ми се струва, че тук има бяла боя от него.

— Густавсон може би има всички основания да се крие — каза Алмен. — Можем ли да вземем малко от боята за анализ?

— Да… макар че… чакай малко. — Яна стоеше зад трактора и погледна първо към едната задна гума, а после към другата. — Нали в колата имаме сгъваем метър?

— Трябва да има един в кутията с инструментите — поясни Алмен.

— Ще отида да го донеса. — Тя излезе с несигурни крачки от бараката.

Алмен заобиколи трактора и застана отново зад него.

— За какво ти е метърът? — попита той, когато Яна се върна.

— Трябва да проверя нещо.

Тя разгъна метъра и го пъхна между задните гуми. Получи нов пристъп на кашлица.

— По дяволите, Яна — каза той. — Не можеш да работиш в това състояние. Нали ще изпозаразиш всички останали. Какво искаше да провериш?

— Ами… — гласът й стана писклив, — … разстоянието между гумите не съответства… този снегорин не е бил в парцела… на Монс на Бъдни вечер…

Гласът й пресекна, а после съвсем се изгуби. Тя вдигна фенера и започна да оглежда още по-навътре в бараката. Когато почти стигна до стената, се спря и проследи един правоъгълник върху прашния бетонен под.

— Знам за какво мислиш и ми се струва, че имаш право — каза Алмен. — Липсва един трактор, нали?

Яна кимна в отговор.

Необичайно е да има хиляди посетители на хиподрума „Хагмюрен“ в Худиксвал. Поне в ден за надбягвания насред зимата. Причината Урбан Енстрьом и всички останали да се стекат на хиподрума беше, че Фредрик Стрьомлунд, един от най-известните треньори в Швеция, беше решил да пусне на старта един от най-обещаващите си коне. Победата му беше вързана в кърпа. Малки, но сигурни печалби. Точно това очакваха всички заложили.

По време на загрявката Урбан стоеше до финалната отсечка както винаги, за да огледа конкурентите. Безкомпромисен пробен старт и фаворитът оправда засилените очаквания. Но Урбан разучи подробно един от другите коне на Стрьомлунд в надбягването, кобилата Гуд Инъф, и отново видя онова, което като че ли никой друг не забелязваше. Сякаш жокеят, който я караше, държеше целия джакпот в ръцете си, но по някаква причина не искаше да го покаже на публиката. Точно преди старта Урбан направи един от най-големите залози в живота си. Петнайсет хиляди крони за победа на кобилата.

Когато оставаха петдесет метра от финалната отсечка, се случи онова, в което никой, освен Урбан и още неколцина, не беше се осмелил да повярва. Фаворитът галопираше неудържимо и беше изведен настрани от Фредрик Стрьомлунд. Така той освободи място за Гуд Инъф, която беше запазила всичките си сили. Един безумен финален спринт и Урбан се оказа по-богат с триста и петдесет хиляди крони. Триста и петдесет хиляди крони. Той не можеше да повярва, че е истина, докато чакаше да отворят гишето за залозите, за да може да получи удостоверението си за печалба.

— Как, по дяволите, фаворитът загуби? — попита мъжът, който беше застанал до него на гишето. Той стоеше прекалено наблизо и от дъха му се разнесе алкохолен — мирис.

— Резултатът никога не е ясен преди края на състезанието — каза Урбан и отстъпи крачка назад.

— Що за глупости. — Мъжът се олюля. — Залагам пет бона на онзи идиот Стрьомлунд и какво става? Дори не успява да удържи коня, а се предполага, че е най-добрият жокей на конни надбягвания в Швеция!

Мъжът заразмахва ръце и се наложи да се подпре на Урбан, за да не падне.

— Олеле! Съжалявам — каза Урбан и отблъсна мъжа, като в същото време опита да срещне погледа на момичето на гишето. То седеше зад спуснатото стъкло и броеше пари. Урбан сновеше нервно напред-назад. Изобщо не се чувстваше удобно в присъствието на пияния мъж.

— А вие как бяхте заложили? — попита мъжът.

Урбан погледна към квитанцията си. Поглади я предпазливо с палеца си.

— Ами, аз съм дошъл да си взема една стара печалба — излъга. Крачеше напред-назад пред гишето и не спираше да се оглежда.

— Я да видя. — Мъжът се опита да вземе квитанцията му.

— Престанете, дявол да го вземе — каза Урбан и вдигна ръце над главата си. Измачканото листче беше равно на заплатата му за цялата година. Не биваше нищо да му се случи.

— Я не ми дръжте такъв тон — изрева мъжът и пристъпи към него, като се олюля.

— Охрана! — извика Урбан. — Той се опитва да ми вземе фиша!

Само след няколко секунди при тях дойдоха двама младежи в сиви униформи. Хванаха мъжа от двете страни и го изведоха. Урбан се огледа. Спокойно можеше да вземе печалбата утре в Худиксвал. Той тръгна към изхода.

Състезателният ден не беше приключил, но конете в оставащите надбягвания не бяха от висок клас и той не беше единственият, който напусна хиподрума.

На изхода се образуваха опашки и едва сега Урбан усети студа. Пъхна ръце дълбоко в джобовете, докато чакаше реда си. Нямаше смисъл да се бута, знаеше си. Той погледна през рамото си, първо в едната посока, а после в другата. Междувременно попипа квитанцията за залог, за да се увери, че е в джоба му. Парите му. Когато получеше печалбата, щеше да бъде богат човек. Някой, когото да уважават. Някой, в чието мнение да се вслушват.

След като успя да излезе, той притича през големия паркинг и стигна до колата си. Тя се намираше почти в края, отчасти закрита от един автобус. Той насочи дистанционното към колата и натисна бутона. Писукането прозвуча като весел поздрав, а осветлението в купето се включи.

Той измина последните крачки до колата и сложи ръка на вратата откъм шофьорската седалка. В момента, когато отвори вратата, в светлината от колата премина сянка. Урбан потърси наоколо с поглед, но сянката беше изчезнала. Въпреки това той не можа да сдържи тревогата си. Да не би пияницата от касата да го беше проследил? Но как беше успял да стигне преди него? Или някой друг беше разбрал, че той е спечелил, и искаше да сложи ръка на парите му? Той опита да се успокои, като си помисли, че най-вероятно е някой добронамерен човек, но сърцето му отказа да го послуша и започна да бие все по-силно.

Бързо се шмугна на седалката и точно когато щеше да затвори вратата, тя пак се появи — сянката. Разрасна се и се плъзна покрай колата. Сега му се струваше, че сърцето му ще се качи в гърлото и той едва смееше да диша. Опита да придърпа вратата, но някой му попречи.

— Пуснете, по дяволите! — извика той и хвърли поглед през страничното стъкло.

Навън беше тихо.

— Какво искате от мен? — Гласът му пресекна.

Все още никакъв отговор.

Урбан дръпна отново вратата, но сянката отвън беше по-силна. С трепереща ръка той напипа телефона в джоба на якето и натисна някакъв номер напосоки. Изведнъж вратата се отвори и той видя ръкава на кожено яке. Успя да долови бързо движение и усети гъделичкане върху кожата на гърлото си. Веднага след това дойде паренето, а после и болката; струваше му се, че цялото му гърло гори. Колата се разлюля, когато вратата се затръшна, а сянката изчезна в тъмнината.

Урбан сложи ръка на гърлото си и притисна колкото можа. Бързите удари се усещаха ясно, докато кръвта шуртеше между пръстите му. Той се хвърли настрани и изкрещя с всички сили. А после се свлече и инстинктът му за оцеляване изтече от тялото му заедно с топлата течност, която се разливаше по гърдите му. От джоба му се чу автоматичен глас:

Писъкът от горния етаж заглуши гласовете от телевизора. Монс Сандин скочи от дивана и изкачи стълбите по три наведнъж до стаята, в която спяха децата. Беше изпищяла Анине. Кошмарите я измъчваха и тази вечер. Появяваха се час-два след като заспеше, а през последните вечери бяха зачестили.

Тя лежеше, омотана в завивката с куп плюшени играчки около себе си. Плачеше и пищеше, докато се мяташе насам-натам в леглото. Сърцето му се късаше да гледа дъщеря си в това състояние. Монс седна на ръба на леглото и докосна момиченцето.

— Анине, събуди се, сънуваш кошмар — каза колкото можеше по-нежно.

Психоложката го беше посъветвала да опитва да я събуди, когато започнеха кошмарите, за да прекъсна цикъла на съня и да сложи край на кошмара. Но не беше толкова лесно.

— Не! Не искам! — изпищя тя и започна да рита Монс.

Той сложи едната си ръка под гърба й, а другата — под краката и я гушна. Малкото телце се съпротивляваше и Монс се удиви колко енергично дъщеря му се бореше с него. Трудно беше да се разбере дали е будна, или още спи.

— Анине, миличка, трябва да се събудиш — каза той пак.

Държеше я колкото можеше по-здраво, като внимаваше да не я нарани, и след няколко секунди тя се отпусна. Монс я залюля напред-назад. Изведнъж тя отвори очи и се втренчи в него. А после долната й устна затрепери и тя отново заплака.

— Татко, тук имаше един лош динозавър — изхлипа тя.

— Знам, миличка. Това беше кошмар.

Той я сложи в леглото и я погали по главата. Косата на слепоочията й беше мокра и се беше накъдрила. Той продължи да я гали и постепенно плачът утихна. Тя взе една от плюшените играчки и зарови лицето си в нея.

— Къде е Антонио? — попита тя и се надигна.

— Спи ей тук — Монс погледна към другото легло. Антонио лежеше свит на кълбо и спеше дълбоко въпреки писъците на сестра си.

— Къде е мама?

Той се запита колко пъти ще му се налага да отговаря на най-трудния въпрос от всички. В едно беше сигурен: никога нямаше да му стане лесно да отговаря.

— Мама е горе на небето. При ангелите — каза и посочи през прозореца.

— Искам да видя — изрече Анине с надежда в гласа. Тя стъпи на пода и отиде до прозореца. Повдигна се на пръсти, хвана се за перваза и се вгледа в тъмнината.

— Нея виждам.

Трудно му беше да понесе разочарованието в гласа на дъщеря си и Монс преглътна с усилие.

— Не се вижда, но е там, уверявам те. Тя е най-красивият ангел от всички — каза той. — Ела, миличка, легни си пак.

Анине се обърна към Монс:

— Другите ангели държат ли се добре с мама?

— Да, сърчице мое, естествено.

— Но защо Дядо Коледа не се държа добре с нея?

— Де да знаех, Анине. Наистина нямам представа.

Монс погледна през прозореца и тревогата се надигна в гърлото му. Какво беше направил? Неговият професионален избор ли ги беше довел дотук? Той вдигна Анине и я прегърна силно. Вдиша дълбоко нейния аромат и затвори очи.

— Мама каза, че не бива да говоря с Дядо Коледа — каза Анине, измъкна се от прегръдката му и седна на леглото.

Той си пое бързо въздух. Лекарите бяха казали, че тя всеки момент може да започне да говори за случилото се.

— Така ли? Мама каза ли нещо друго? — попита Монс припряно.

— Да, каза.

— Какво, миличка? Спомняш ли си?

Анине погледна хитро към Монс.

— Говореше за тапетите ни. — Тя се засмя. — Беше много шантава!

— Тапетите? Май си измисляш. — Баща й я потупа по главата, като се опита да скрие разочарованието, когато разбра, че е започнала да фантазира.

Анине направи сърдита физиономия и си легна с гръб към него. Придърпа завивката до брадичката си. Монс я отметна и започна да гали Анине по гърба чак докато тя отново заспа и задиша дълбоко. Красивата му, малка дъщеря. Може би все пак беше готова да разговаря с полицията.

Краката на стола се помръднаха обезпокоително настрани, когато Юхан Рока се настани до бара в „Дъ Бел“. Барманът клатеше главата си в такт с музиката и отметна дългата си коса назад. Рока поръча чаша червено вино за себе си и една бира за Петер Кранс. Пред него имаше ламинирано меню. Той опита да се съсредоточи върху написаното там, но редовете се сливаха в неразпознаваема маса. Точно като следите в разследването.

Барманът бутна чашата с вино към него и тропна халбата с бира до нея, така че пяната се разля върху бара. Рока проследи движението на мехурчетата от дъното нагоре. Прекаляваше ли с пиенето всъщност? Той извади телефона си и отвори интернет без особен интерес. После се опита да позвъни на Виктор Бергман. Пак се включи телефонният секретар. Той прекрати обаждането и написа есемес:

Студът нахлу в заведението, когато Петер отвори вратата и влезе. Изтупа снега от панталоните си за езда и влезе небрежно в залата с ръка в джоба на палтото.

— Здрасти, готин — каза Рока и протегна дясната си ръка. — Позволих си да поръчам и за теб, надявам се, че няма да ми се разсърдиш.

— Никога не се сърдя на такива инициативи. — Петер хвана ръката му с двете си ръце, а после седна. — Мамка му, колко се зарадвах, когато те срещнах в „Госип“ през уикенда. А още повече се радвам, че намери време да се видим тази вечер.

Рока го погледна и се усмихна.

— Как върви разследването между другото? — попита Петер.

— Прекалено бавно, да му се не види — отвърна Рока. — Картината ми се поизясни, след като бях във Флоренция, но не много. Но стига сме говорили за това. Помниш ли кога последно седяхме тук?

Той се засмя при спомена. Оттогава бяха минали малко повече от двайсет години. Бяха играли във футболно първенство за младежи, родени 1974 година, и бяха победили. Самият той играеше като защитник и, верен на навика си, беше изгонен и се наложи да догледа мача от резервната скамейка. И както винаги, Монс Сандин и Петер Кранс засенчиха всички останали. Но точно когато съдията даде три минути продължение, Петер се сблъска с един противник в наказателното им поле и удари коляното си. Съдията свири дузпа и Сандин заби топката право в горния десен ъгъл на мрежата. Така мачът се реши. Отпразнуваха победата точно в този бар, където седяха сега.

— Какъв отбор бяхме само — каза Петер, засмя се и посочи към Рока. — Ти поне не пускаше никой да мине покрай теб. Не беше най-бързият или най-ентусиазираният. Но беше най-тежкият в серията — все е нещо.

Рока отпи от виното и помисли как с Виктор бяха играли като защитници. Най-спокойната позиция в отбора.

— Да, но не разбирам защо ме изгониха, все пак не беше моя вината, че някой ми налетя, нали? — Той разпери неразбиращо ръце. — Не е като да не се виждам.

Той потупа корема си.

— Но понякога забравяше в кой отбор играеш — каза Петер.

— Искаш да кажеш, когато случайно ти забих топката в слепоочието? — попита Рока. — След това треньорът ме извади от играта, вбесен, защото контузих един от най-добрите ни играчи.

— Ако не беше травмата на коляното, със сигурност щях да стана професионален футболист, нали? — Петер му намигна.

— Да, а какво стана? — попита Рока. — Ето ни днес, двайсет години по-късно. Поне Сандин стана професионален футболист. Аз станах ченге, с начална заплата деветнайсет бона на месец.

Той се засмя шумно и се огледа. Няколко от другите гости в заведението вдигнаха очи от чашите и чиниите си и насочиха вниманието си към тях.

— А аз станах… — започна Петер.

— Най-добрият търговец на коли в Норланд — изрече Рока бързо и го удари леко отстрани по рамото.

Петер се засмя и удари с ръка по бара.

— Има истина в думите ти. Между другото, кажи, ако ти трябва нова кола. Какво ще кажеш за „Лексус“? Сандин купи една RX 450h от мен, когато се премести да живее тук. Мога да ти намеря същата, втора употреба. На три години и трийсет хиляди километра. С най-добрите условия за лизинг, разбира се.

За нула време търговецът у Петер се прояви. Той извади мобилния си телефон и отвори една реклама за кола. Черен „Лексус“. Нископрофилни гуми и олекотени метални джанти.

— Няма значение, дори да е на десет години — каза Рока. — Така или иначе ще я плащам, докато умра. Кажи, ако получиш нещо друго, по-подходящо за ченгета.

Но той се замисли за лексуса на Монс, а и за свидетеля, който беше видял жена в колата в деня преди Бъдни вечер. Трябваше да научи коя е била. Но после прогони тази мисъл. Не беше на работа.

— Разбира се — отвърна Петер, изпразни халбата си и махна, за да поръча нова.

— Като заговорихме за онези времена — каза Рока. — Ти поне беше най-готиният от нас.

Приятелят му разпери ръце и си придаде строг вид.

— Но на Сандин му пускаха най-много. А това беше най-важното.

Той се изсмя шумно и Рока си помисли, че имаше право.

— Има ли елегантни дами тук в днешно време? — попита той и в същото време пред очите му изплува Анхелика.

— Дами… — започна Петер. — Жени. Момичета. Или както и да ги наречем. Безспорно са елегантни, а и предложения не липсват, вярвай ми. Но по някаква причина всеки път нещата се прецакват.

— Да, не можем без тях, но и с тях не можем. Не съм ли прав?

Рока сведе поглед към чашата с вино и си помисли, че нямаше причина да влага толкова горчивина в думите си.

— Имаш право — съгласи се Петер. — Но си е доста приятно да бъдеш необвързан, не мислиш ли?

Рока срещна въпросителния му поглед и тъкмо щеше да отговори, когато телефонът му изведнъж завибрира и екранът светна. Обаждаше се Карин Бергман. Съпругата на Виктор. Няколко секунди той се взираше в екрана, след което прекъсна обаждането.

— Между другото — каза и погледна към Петер. — Да се уговорим ли да се видим за цяла вечер някой път, за да пием повече и да гледаме стари снимки на футболния отбор?

— Непременно — отговори Петер. — Заминавам в командировка за Норланд веднага след празниците. Нали областният директор трябва да покаже резултати. Трябва да отметна Йостершунд, Солефтео и Юмео. След това съм отворен за предложения.

Рока вдигна чашата си срещу Петер, а после я изпразни.