Самотна пеперуда

19 септември 2012 година

Вината никога не е на детето. Продължавам да го твърдя.

Злото ме беше открило и разбрах, не няма да се измъкна.

— Аха, ето къде си — каза ми той.

Злото беше и приятел на Монс.

Случайност. Или така беше писано?

Не разбирах какво е обяснението, но и не се съпротивлявах.

Лекарството, което ми бяха предписали, притъпяваше всичко. И най-хубавите, и най-лошите преживявания.

Забелязах, че Монс няма ни най-малка представа, че се познаваме, а и аз не му казах.

Не исках да разваля радостта му, въодушевлението му. Както винаги, когато негови приятели ни идваха на гости.

Той имаше своите навици с приятелите. Най-добрите места на стадиона, когато отборът беше домакин. Вечеря в центъра след това. Нощните клубове. Най-доброто за най-добрите, както казваше.

После отборът гостуваше на друг и Монс замина и ни остави. Отсъства няколко дни и всичко се случи точно тогава.

Радостта изведнъж се изпари, а злото зае мястото й.

Обзе ме паника, но не намерих сили да избягам.

„Монс не иска да ми заеме пари. Ти ли възразяваш?“ — попита той.

Той ми даде да разбера, че има дълг от хазарт, че е отчаян.

Опитах да го убедя, че нямам нищо общо с това.

„Все някаква причина трябва да има — каза той после и гневът завладя цялото му същество. — Не ми се вярва, че парите са свършили.“

Думите излизаха от устата му, а аз не можех да повярвам, че е истина. Момченцето. Нашият приятел. Във възрастното тяло на злото.

„Все така красива си, както когато бяхме малки“ — каза той после и се приближи.

Причерня ми, когато ме сграбчи.

„Монс продължава да взима онова, което ми принадлежи. Време е да си върна нещо.“

Мисля, че ако му бях отказала, всичко щеше да свърши още тогава. Но въпреки безразличието ми към живота, у мен все още беше останала частица инстинкт за оцеляване. Затова го оставих да прави каквото иска.

Цял живот се обвинявам, че не изтичах да потърся помощ онзи път в мазето. Но може би сега щях да получа прошка?

— След този разговор ще ме заобичаш — каза Пеле Алмен, когато Юхан Рока вдигна телефона.

— Това тепърва ще се види — отговори Рока.

Стоеше на една маса до кухненския ъгъл и оглеждаше празното помещение. Ялмар Албинсон си беше отишъл вкъщи, но Рока щеше да изчака, докато Алмен дойдеше в участъка. Заедно щяха да тръгнат по следите на Петер Кранс.

— Имам да ти кажа две неща — каза Алмен. — Започваме с онзи случай на насилие в „Грюнингсленгтан“. Гледах микрофилми в редакциите на „Худиксвалс Тиднинг“ и „Хелсингекурирен“ — вестниците, които най-вероятно са щели да пишат за тази история.

— Но не откри нищо?

— Не, нищо. Може би е било, както приятелят ти от „Грюнингсленгтан“ каза — било е потулено.

— А какво още имаш да ми кажеш?

Алмен се прокашля. После заговори с патос:

— Сега идва най-хубавото. Влязох в „Dur2“ и проверих онова разследване срещу жокея — каза Алмен. — По него е работил не само сегашният областен полицейски началник… а и някоя си Ингрид Бенгтсон.

Рока ахна.

— Дявол да го вземе. И разследването не беше засекретено?

— Не, колкото и да е странно. Но ако питаш мен, има някои пропуски. Заподозреният жокей се казва Фредрик Стрьомлунд. Един от служителите му твърдял, че инжектира средство за подобряване на резултатите на конете си — препарат, благодарение на който понасяли много по-добре млечната киселина. Казва се миоинозитол триспирофосфат. Действа в продължение на четирийсет и осем часа след инжектирането. Според служителя няколко коне платили с живота си, сърцата им не издържали на натоварването.

— Докъде е стигнало разследването?

— Когато дошъл моментът за разпита, мъжът, който подал жалбата, не се появил. Не могли да го открият. После разследването било прекратено поради липса на доказателства.

Рока продължаваше да слуша.

— Но не само това. Направих търсене в регистъра на шведските състезателни коне на Шведската асоциация по конни надбягвания.

— Божке, колко вълнуващо!

Рока се запита дали за него имаше нещо по-скучно от регистър на състезателни коне. Надали.

— Няма да мърмориш. Пуснах търсене за областния началник. Посочен е като съсобственик на три състезателни коня. Един от тях е умрял миналата година, само на четири години. Никой от конете не е постигнал кой знае какви успехи. Спечелили са по някое надбягване.

— Какво му е интересното на това?

— Конете са печелили, коефициентът на залозите е бил минимум 20.

— Точно като с Гуд Инъф — отбеляза Рока. — Започвам да ставам експерт по конни надбягвания.

— Именно — потвърди Алмен. — Мисля, че знам как е станало. Жокеите са прикрили истинското състояние на конете. Когато са били във възможно най-добра форма, им е направена инжекция, а после идва финалният спринт. Най-приближените на собственика на коня залагат големи суми и взимат наистина големите печалби.

— Разбирам — каза Рока. — Но в конните надбягвания не се ли взимат проби за допинг?

— Напротив — ако резултатите на някой кон се отклоняват от очакваното.

— Тези резултати, които си изровил, би трябвало да се отнасят към неочакваното, нали? Мамка му, става все по-хубаво.

— Наистина, а и стигнах до дъното на тази история. Когато конете на областния полицейски началник са печелели, не са взимани проби за допинг. Не са взимани и когато са печелили Уейт-тил-ю-уин и Гуд Инъф. А познай кой жокей е тренирал конете на областния началник?

— Фредрик Стрьомлунд… — произнесе Рока бавно. — Но как е възможно да не са направени проби?

— Само да знаеш какво влияние имат известните жокеи. Даваш няколко хилядарки на хората, които правят пробите, и проблемът е решен — каза Алмен.

— Нищо чудно, че областният полицейски началник е държал разследването да се прекрати. А Бенгтсон сигурно знае това — каза Рока.

— Най-вероятно — съгласи се Алмен.

— А Монс Сандин?

— За него не пишеше нищо в регистъра на Шведската асоциация по конни надбягвания. Напълно е възможно да фигурира сред собствениците, но в такъв случай е бил съдружник в някоя фирма, която притежава коне. Сигурно не иска да присъства с името си. Но ще отнеме малко повече време да се изрови тази информация.

„Монс Сандин, възможно ли е наистина някой като теб да бъде намесен в тази каша?“ — помисли Рока.

— Какво да предположим за Урбан Енстрьом тогава? — попита той. — Дали е знаел какви ги вършат, или просто е успял да прозре схемата и се е разприказвал?

— Честно казано, аз съм за втория вариант.

Мислите на Рока започнаха да се подреждат. Хипотезата му се затвърждаваше и той беше в приповдигнато настроение. Мотивът на Бенгтсон да затрудни поне разследването за смъртта на Урбан. Енстрьом беше установен. Ако действията на областния полицейски началник бъдеха разкрити, стълбичката на Бенгтсон към върха щеше да изчезне.

Рока си пое дълбоко въздух и преди да прекъсне разговора с Алмен, каза:

— Имаше право, обичам те.

Ако някой беше видял, че полицейската кола се плъзга по улица „Дротнингатан“, вероятно щеше да помисли, че присъствието й се дължи на рутинно патрулиране на околността.

От двете страни на улицата се издигаха преспи, високи по един метър, и щяха да бъдат необходими часове, за да се изровят няколко от колите, покрай които минаха. Юхан Рока се удиви колко се бяха опразнили улиците заради времето. Не се виждаше жив човек. Наистина беше почти полунощ, но въпреки това.

Пеле Алмен спря на едно кръстовище до езерото Лилфиерден. Когато опитаха да продължат, гумите започнаха да се хлъзгат и колата забуксува.

Рока въздъхна.

— До гуша ми дойде да живея в страна, където шест месеца в годината валят ледени кристали!

Алмен се изсмя шумно, а после превключи на втора скорост и шиповете на зимните гуми захапаха. В следващата секунда двамата отново осъзнаха сериозността на положението. Нямаха никаква представа къде се намира Петер Кранс. Предплатената карта, която беше използвал, беше блокирана и не се беше свързвала с телефонната мрежа от Бъдни вечер. Бяха потърсили майка му, но безрезултатно. Баща му беше мъртъв от десет години. Прецениха, че е прекалено рисковано да се свързват с приятели и познати, защото биха могли да го предупредят. На първо време щяха да наблюдават апартамента му. Петер живееше на булевард „Сундсеспланаден“, близо до Музея на Худиксвал.

Рока сядаше за първи път от дълго време и се опита да се отпусне. Наистина гърбът го болеше повече, когато седеше неподвижно, но той имаше нужда от почивка. Използва случая да набере номера на гласовата си поща, притисна телефона към ухото си и се заслуша.

„Имате две нови съобщения“ — каза автоматичният женски глас. „Приятен глас“ — помисли си Рока и се зачуди как изглежда всъщност тя, жената зад него.

В слушалката се чу щракване, когато прозвуча първото съобщение. Никой не каза нищо, но Рока чу запъхтяно дишане и бързи стъпки. Няколко секунди по-късно нещо изпращя и съобщението свърши.

„Получено днес, в двайсет и един часа и тринайсет минути“ — съобщи гласът. После започна следващото съобщение. Отново същото пращене. Същото дишане. Кой беше това? Изведнъж някой заговори:

„Здрасти, Юхан, обажда се приятелката на Анхелика…“

Рока притисна слушалката още по-плътно до ухото си, когато чу тихия, но очевидно уплашен глас. Приятелката на Анхелика?

„… нещо се е случило. Петер Кранс. Той го е направил — продължи тя и през цялото време гласът й звучеше, сякаш тя всеки момент ще се разплаче. — Анхелика е тук при мен. Петер сигурно е още в стаята в „Стадсхотелет“ Трябва да направите нещо, преди да дойде тук!“

Паниката в гласа се засили.

Съобщението беше получено няколко минути след предишното. Рока се обърна към Алмен:

— Трябва да обърнем. Петер Кранс може да е в „Стадсхотелет“!

Рока не разбираше цялата ситуация, но очевидно имаше и други, които подозираха, че той е извършителят.

— Повикай подкрепления — каза Алмен в същия момент, в който натисна педала за газта и прекара волвото през една пряспа, за да излезе на „Стургатан“. Рока обяви тревога по радиото.

Те включиха сините светлини, когато набиха спирачки и изминаха на инерция последните метри до „Стадсхотелет“. Изведнъж входната врата се отвори и един мъж изтича навън и налетя право отстрани на полицейската кола. Той падна на земята, но преди Рока и Алмен да успеят да реагират, се изправи отново на крака. Продължи да тича към стълбището, което се спускаше към „Хамнгатан“.

— По дяволите, това е Петер Кранс! Навън! — извика Рока.

Алмен изскочи от колата и се втурна след него. Рока седна на шофьорското място и потегли, за да се опита да пресече пътя на Петер.

Той даде газ, колкото беше възможно на втора скорост, и зави рязко зад ъгъла. Когато наби спирачки на надолнището, гумите не захапаха и колата се плъзна и излезе право насред кръстовището. Точно пред него мина черно ауди, а после изчезна с висока скорост.

Алмен дотича до полицейската кола и отвори вратата.

— Мамка му! Въобще нямах шанс — каза той, докато дишаше запъхтяно.

— Качвай се, потегляме. Съобщи позицията ни на колегите! — извика Рока.

Те последваха аудито, което подмина гарата и продължи на юг. Червените лампички на задните фарове на Петер Кранс все още се виждаха, но разстоянието се увеличаваше все повече. Рока не искаше да кара толкова бавно, че да го изпуснат от поглед, но и не можеха да го притиснат толкова, че да направи някоя опасна маневра.

— Не може да кара много по-бързо от сега — каза Алмен и закопча предпазния колан.

Чистачките се плъзгаха толкова бързо по предното стъкло, че през него се виждаше трудно. Снегът се завихряше зад колата на Петер Кранс и закриваше фаровете. Бяха излезли на национален път 84 в посока към Юсдал.

Изведнъж десните колела попаднаха в канавката. Там снегът беше дълбок и колата се разлюля заради неравномерното съпротивление. Рока стисна волана, колкото можа, за да задържи колата изправена. Беше принуден да забави.

— Изпускаме го! — извика Алмен.

Наближиха отбивката за Форша. Не се виждаха коли. Можеха да избират между това да продължат за Юсдал, или да отбият. Беше въпрос на късмет.

— Аз съм за Форша — каза Алмен. Рока сви надясно по отбивката.

Когато влязоха в градчето, отново видяха задните фарове. Колата се движеше в посока към стадион „Форша“.

— Тръгнал е за футболното игрище! — извика Алмен. — Каква работа има там, да му се не види?

— Мисля, че знам — каза Рока. — Иска да се върне на мястото, където е започнало всичко.

Тъмната фигура се движеше бавно по изчистеното от сняг футболно игрище.

Юхан Рока и Пеле Алмен седяха в полицейската кола до едната страна на игрището и следяха движенията на Петер Кранс, докато той спря и клекна.

— Ти остани в колата, а аз ще изляза. — Рока разкопча предпазния колан.

— Ти си луд! — извика Пеле Алмен и хвана ръкава на якето му. — Идвам с теб.

Рока вдигна ръка и отвори бавно вратата.

— Аз ще говоря с него — каза Рока и излезе от колата. — Говоренето е моя работа, така да се каже.

Той свали хендсфрито от ухото си и го хвърли на седалката. После затвори вратата, прекрачи през пряспата и излезе на игрището. Прожекторите осветяваха Петер с колебливата си светлина в студената мъгла, която се беше спуснала над Форша. Билката в гърба напомни за себе си и Рока изчака малко, след което излезе уверено на игрището.

— Всичко свърши — каза той, когато се приближи до Петер. — Няма къде да избягаш, по-добре ела с мен в колата.

Той застана пред Петер, който седеше с поглед, втренчен право между гредите на футболната врата. Беше облечен само с риза и дънки и носеше тънки, ниски обувки. Дясната му ръка стискаше пистолет. Рока веднага го позна — компактен „Застава“.

— Ти си точно като другите — изрече Петер. — И ти не разбираш.

— Разбирам повече, отколкото предполагаш, Петер.

— Бях добър колкото него, ясно ли ти е? — Петер вдигна поглед. — Но избраха него. Той получи възможността да замине за големите стадиони. После понякога се връщаше тук, на мръсната, проклета нива. Само за да се изфука. И всички идваха да гледат.

Петер Кранс обхвана игрището с едно движение на ръката си.

Рока направи крачка към него.

— Ела с мен — каза, но Петер явно не чуваше.

— Мислеше, че е най-добрият на света — продължи той и разтвори широко очи. — После ми отне момичето. Момичето на най-добрия си приятел, разбираш ли? Истинският мъж не прави така, но Монс Сандин го направи. Дори аз не посмях да се изправя срещу него — затова се престорих, че не ме е грижа. Едно потупване по рамото, после всичко беше наред. Но нали знаеш, всичко започна да се оформя в мен още тогава. Мислех, че рано или късно ще се реванширам.

Петер размахваше пистолета в такт с думите си.

„Неговото момиче. Евелина Улсдотер — помисли Рока. — Трябва да е имала връзка с Петер Кранс, преди да се събере с Монс.“

— Моля, остави пистолета на земята и сложи ръце на главата си — произнесе Рока строго.

— Сега се изплаши, а? — Петер се засмя. — Мога да направя и ей така. — Насочи пистолета срещу него. — Може би този път аз трябва да бъда този, който ще те застреля в слепоочието, или как мислиш?

Рока си пое дълбоко въздух и се опита да си спомни. Един преподавател от Полицейската академия — този, който ги беше обучавал на изкуството да посредничат при конфликти.

— Ако смяташ, че няма значение дали ще застреляш и мен, значи грешиш. Положението ти няма да се подобри.

Рока звучеше много по-спокоен, отколкото беше.

— Мога да направя ей така, ако ти харесва повече — произнесе Петер с разширени очи и сложи цевта на пистолета в устата си. Рока видя, че той трепери.

— Дори и да не вярваш, има и друг изход от това положение. Има кой да ти помогне…

Рока протегна ръка и изведнъж усети остра болка в долната част на гърба. Тя го принуди да се наведе напред и се наложи да вдиша дълбоко няколко пъти, преди да може отново да се изправи.

— Няма кой да ми помогне — възрази Петер. — Мислех, че го разбираш. Та аз съм убил двама души, по дяволите! Остави ме на мира.

„Двама души“ — помисли Рока ужасено. Предпочете да не поставя бройката под въпрос. Съсредоточи се върху жертвата, за която знаеше. Засега. Опита се да разсъждава логично. Как да успее да надвие Петер? Знаеше, че физически ще бъде в по-слаба позиция, но може би можеше да опита някак да отклони вниманието му, а после да се хвърли върху него?

Рока вдигна предпазливо дясната си ръка към кобура, като се надяваше той да не забележи.

— Аха, значи все пак си страхливец. Не пипай пистолета, или ще стрелям! — извика Петер.

Рока чу, че вратата на полицейската кола се отвори. Пеле Алмен излезе.

— Кажи на приятеля си да седне пак в колата. Една стъпка и ще стрелям! — извика Петер Кранс.

Рока махна на Алмен да се върне. Видя как той се поколеба, преди да седне отново в колата.

— Но защо уби Хена? — попита колкото можеше по-спокойно.

— Хена… тя… тя беше първата ми любов. Децата също могат да изпитват любов. Разбираш ли? — Гласът му пресекна.

„Знам какво си преживял, знам защо си се озовал тук“ — искаше да каже Рока, но продължи да мълчи.

— Срещнал си я в „Грюнингсленгтан“, нали? — попита.

— Да, в онова сатанинско място — потвърди Петер Кранс. — Но… но… не исках да убия Монс. Исках само да страда, точно като мен. Но не да умре.

— Но Монс не е мъртъв, Петер.

Петер се втренчи в Рока.

— Не, но е следващият. Принуден съм.

— Защо си принуден?

— След онова надбягване на „Хагмюрен“ през август. Щях да отида и да заложа както винаги. Тогава се обади Мъжът с елегантния костюм, Владимир Катенович. Даде ми десет хиляди крони и ме помоли да ги заложа на Морнинг Глори. По някаква причина не искаше да отиде сам на хиподрума. Може би се е криел от някого. Помислих го за пълен идиот, че иска да заложи на този кон. Та той не беше побеждавал нито веднъж, а на последните три старта се скъса да галопира. Десет хиляди крони, това са много пари. Затова реших да не ги залагам, а да ги запазя за себе си. Владимир Катенович нямаше да научи нищо. Но тогава конят взе, че победи. И то с няколко дължини. А коефициентът беше 40. Това са четиристотин хиляди крони. Четиристотин хиляди, с които задлъжнях към Катенович.

— По дяволите! — реагира Рока, докато отново се опитваше да сложи ръка на пистолета.

— Да, така си е. Не знаех къде да се дяна. Не можеш да се скриеш от Катенович. Но той сигурно разбра, че няма как да платя, затова ми направи предложение: ако се погрижех Монс да изчезне, щяхме да сме квит. Така и не разбрах какво има против Монс, но изведнъж това ми се стори добра алтернатива. Катенович щеше да държи под око Монс на Бъдни вечер, докато аз го застрелвам. Всичко стана толкова лесно. Дори снегочистачите лесно паднаха в капана. Отначало ми беше малко трудно да управлявам снегорина, но после и с това се справих.

— Но защо застреля Хена, все още не разбирам?

— Това беше мое лично решение. Знаех, че така или иначе ще трябва да си окървавя ръцете, затова реших да очистя първо нея. Великият Монс щеше да разбере какво е чувството, когато загубиш любовта си. По дяволите, заради него аз съм загубил всичко, което някога съм имал. Двамата бяхме еднакво добри. Но той получи всичко, а аз — нищо. Знаеш ли какво е да загубиш всичко? — изкрещя Петер.

— Знам повече за това, отколкото си мислиш — каза Рока и в същия момент се прокле. Не биваше да говори за личния си живот.

— Трябва да се пазим от жените, не го забравяй. Но си прав, и с тях не може, и без тях не може.

Тогава през ума на Рока премина най-естествената мисъл. Кристина Кранс. Заключеният й апартамент. Нарязаният на парчета труп в снега до трактора. Та аз съм убил двама души, по дяволите. Беше убил собствената си майка. Аналитичният мозък на Рока съвсем очевидно беше прегрял и вината беше на Бенгтсон. Той се отърси от тази мисъл, от която му се гадеше, и опита друга тактика.

— Време е да дойдеш с мен — решително изрече.

Тогава Петер изведнъж се хвърли напред и се изтъркаля по гръб, хванал пистолета с двете си ръце. Насочи го треперещ към Рока.

— Да, точно така. Бях забравил — прошепна той дрезгаво. — С Фани Петершон бяхте гаджета, нали?

— Какво искаш да кажеш? — попита Рока. За миг изгуби концентрацията си.

— Може би знам нещо, което ти не знаеш. Което полицията не знае… — отвърна Петер Кранс и се засмя.

„Това е само маневра за отвличане на вниманието — помисли Рока. — Съсредоточи се.“ Той извади светкавично пистолета, махна предпазителя и сложи показалеца си на спусъка. Петер му се усмихна криво.

— Ама малки Юхан. Ако ме застреляш, няма да разбереш какво се случи с Фани — каза подигравателно.

Вътре в себе си Рока се разкъсваше между доброто и злото. Между правилното и неправилното. Трепереше. Бореше се да се овладее. Да мисли трезво.

— Какво искаш, негоднико? — извика той, колкото му държаха силите.

— Ако ме пуснеш, ще ти разкажа какво се случи. — Петер се надигна.

Рока стисна зъби и затвори очи. Вдиша и въздухът изпълни дробовете му. Извика в паметта си образа на Фани. Най-красивата Фани. Прицели се. Поколеба се. Направи малка крачка настрани. Тогава я усети, болката, и този път беше неконтролируема. Прониза го и плъзна острите си пипала по гръбнака му, а после завзе врата му и го принуди да падне на земята. Рока обърна бавно глава и погледна Петер право в очите.

— Какво решаваш? — извика Петер.

Изведнъж прожекторите около игрището изгаснаха и всичко стана черно. На Рока му се струваше, че чува ударите на пулса си, все по-бързи и по-бързи. Той държеше здраво пистолета и стисна зъби, за да не изкрещи от болка. Благодарение на слабата светлина от фаровете на полицейската кола в другия край на игрището все още различаваше Петер. Той продължаваше да седи там неподвижен.

Рока вдигна бавно пистолета и сви пръста си около спусъка. Тогава долови нещо с крайчеца на окото си. Сянка, бързо движение. Без да премества поглед, той видя как една тъмна фигура се приближи към Петер откъм гърба му, бързо и тихо.

Рока опита да стои колкото можеше по-неподвижно, но пронизващата болка не му позволяваше. Когато премести леко крака си настрани, болката избухна и той падна на земята, без да може да се спре. Последното, което чу, преди да му причернее, беше изстрел.