Самотна пеперуда

3 януари 2013 година

До река Арно въздухът беше по-влажен, отколкото между каменните къщи в центъра, особено по това време сутрин. Бирк Педершен разтърка длани и заразмахва ръце в опит да се стопли. Въпреки че температурата беше съвсем различна, тук му беше по-студено, отколкото в къщата-лодка. Той започна да тъпче на място, а после отиде до каменната стена и се наведе през ръба. Долу водата течеше буйно. Течението носеше нещо, което наподобяваше туристическа карта. Той я проследи с поглед, докато се изгуби от погледа му.

Разбираше защо Хена искаше той да дойде тук във Флоренция. Да изпрати разказа в Норвегия по пощата щеше да бъде прекалено рисковано. Щеше да получи и още ключове за банковия сейф, беше сигурен в това. Като предпазна мярка, в случай че пощата направеше някой гаф.

Той скочи на стената и седна с увиснали над водата крака. Студът от камъка проникна през шаячните панталони, но въпреки това искаше да седи точно там. Извади книгата и я сложи на коленете си. Не знаеше какво ще почувства от написаните от Хена думи. Неговите спомени за нея бяха много по-красиви, макар и много по-кратки.

Беше му отнело известно време да разбере. Петер Кранс. Той, който тогава беше един от тях. В джоба си носеше третата част от дървеното сърце — онова с върха. Дървото беше топло в ръката му. Той го погали с показалеца си, докато се питаше какво е направил Петер със своята част.

След известни затруднения Бирк беше успял да намери телефонен автомат и се беше обадил на полицията в Швеция. Бяха го прехвърлили към Худиксвал. Един симпатичен мъж с фамилно име Алмен му каза, че вече са заловили Петер Кранс. Бирк попита и за децата. Полицаят обясни, че все още били силно повлияни от събитията през последните дни. Че сигурно щяло да бъде по-добре да изчака, преди да ги потърси. Бирк трябваше да приеме това. Щеше да отиде в Худиксвал, за да се осведоми за обстоятелствата около смъртта на Хена. Рано или късно щеше да има възможност да разкаже историята за нея.

Той пак сведе поглед към буйните води на реката. След това взе книгата. Погали я за последен път, а после я вдигна над водата. И я пусна.

За Монс Сандин беше успокояващо да знае, че полицаите седят в колата пред къщата. Въпреки че му се струваше нелепо да се нуждае от охрана, той съзнаваше, че няма друг избор.

С децата все още бяха във Форша. Къщата и парцелът в Сколбу бяха отцепени, а и той така или иначе никога нямаше да може да се върне там, наистина никога. Родителите му щяха да се върнат следобед, а после всички заедно щяха да вечерят. Монс беше обещал да сготви. След като децата заспяха, щяха да обсъдят всички подробности по погребението на Хена.

Когато отвори хладилника, го лъхна воня на прокиснало мляко. Той вдигна една от кутиите и установи, че срокът на годност е изтекъл отдавна. Освен млякото имаше пакетче маргарин за сандвичи, който обещаваше по-ниско съдържание на холестерол. Зад няколко консервени кутии стояха два буркана с мармалад. Това беше всичко.

Нямаше да може да отиде до хранителния магазин. Полицаите нямаше да позволят, освен ако не отидеха с него. Но да отиде до „Ика“ с полицейски ескорт — за Монс Сандин това минаваше всякакви граници.

Отстрани на хладилника беше залепено меню от пицарията в центъра на Форша. Рекламираха услугата си за доставки по домовете и така вечерята беше уредена. Той остана загледан в менюто. Беше изморен. През последните десет дни не беше спал повече от два-три часа на нощ.

Монс се стресна, когато чу, че някаква кола забави ход и спря на улицата отвън.

„Мама и татко“ — помисли той и отиде до прозореца. Когато дръпна карираното перде настрани, видя, че зад полицейската кола е паркирал тъмен сааб. Стори му се, че кръвта шурти във вените му. Доколкото си спомняше, сред хилядите му познати никой нямаше тъмен сааб. Той видя, че колата е оборудвана с повече антени от обичайното. Беше цивилен автомобил, но той не разбираше защо е дошъл. Та нали полицията вече беше на място. Но тогава разбра. Убиецът на Хена. Бяха дошли, за да му кажат, че са го заловили. Или не?

И двете предни врати се отвориха едновременно и от колата слязоха двама души. Минаха сравнително бавно по изчистената от сняг пътека до входната врата. Две отчетливи почуквания. Монс сякаш се беше сраснал с пода. Част от него искаше да изтича до вратата и да я отвори, а другата искаше да избяга оттам. Още две почуквания. Някой от двамата дръпна дръжката на вратата. Беше заключено.

Монс си наложи да сложи единия си крак пред другия и да тръгне към антрето. Той се приближи бавно до вратата. Хвана дръжката и затвори очи. Отвори вратата.

Навън стояха двама мъже, единият малко пред другия. Всеки с полицейска значка в ръката. Погледите им убиха надеждата на Монс, че са дошли, за да съобщят, че един убиец е заловен.

— Дошли сме, за да ви уведомим, че сте заподозрян за съучастие в престъпление — каза единият. — Става въпрос за редица уредени конни надбягвания и футболни мачове и искаме да ви помолим да дойдете с нас в полицейския участък за разпит.

През главата на Монс преминаха хиляда мисли едновременно. Та нали той вече не участваше. Беше се погрижил всички свидетели да си мълчат. Никой нямаше да спомене неговото име. Беше му коствало значителна сума пари, но нищо не струваше колкото собствената му търговска марка. Кой, по дяволите, беше пропял? Отчаянието го завладя. Нуждаеше се от Стефан Фантенберг.

Монс се свлече на един стол в антрето. Отпусна ръце и облегна глава назад. Сега всичко със сигурност беше свършило.

Юхан Рока не мислеше, че някога отново ще срещне Яна. Но ето, че тя седеше на ръба на болничното му легло.

— Още не проумявам как си успяла да направиш онзи номер на футболното игрище — каза той.

— Виждаш ли какво може да постигне човек с малко тренировки. — Яна му се усмихна. — Шегата настрана: щом трябва, значи трябва.

— Много съм ти благодарен — каза Рока.

Яна поглади с ръка жълтото болнично одеяло.

— Все пак не за първи път се сблъскваме — отбеляза тя. — Налетях на него още на Бъдни вечер. Стори ми се познат, но името Петер Кранс не ми говори нищо. Сигурно прилича на някого.

— Прекалено много си гледала „Офицер и джентълмен“ признай. — Рока се засмя.

Яна се усмихна неуверено.

— Ричард Гиър — каза тя и явно се сети. — Как е гърбът ти? — попита Яна, когато спря да се смее.

— Лекарят ми дава доста хубави лекарства, така че в момента не усещам нищо.

Яна се настани удобно и изправи гръб.

— Трябва да ти разкажа нещо.

— Нищо неприятно, надявам се — каза Рока.

Тя вдигна пуловера, за да оголи рамото си. Сега той я видя ясно и отчетливо. Татуировката беше старателно оформена и поразително подробна. Красива синя пеперуда. Сега успя да прочете текста под нея.

— Ти си Самотната пеперуда! — възкликна Рока. — По дяволите, Яна. Защо не каза нищо?

Тя прибра косата си зад ушите и се прокашля.

— Не можех. Беше прекалено трудно. Мълчах си, защото знаех, че нямам нищо общо със смъртта й. Напълно наясно съм, че съм нарушила служебните си задължения, и съм готова да поема последствията.

Яна впери очи в Рока.

— Да не избързваме. Но трябва да ти кажа, че съм разочарован — каза той. — Откъде познаваше Хена?

— Запознахме се на един фестивал в Милано. Беше през лятото на две хиляди и трета — каза Яна. — Ти не знаеш нищо за произхода ми, но баща ми е от Германия, а майка ми — от Йордания, като и двамата имаха изключително консервативни разбирания за живота. За тях не съществуваше друга възможност, освен да стана лекарка, и не пожалиха средства, за да осъществят тази своя мечта. И двамата пътуваха много по работа. Затова ме изпратиха в интернат и вероятно са мислели, че постъпват по единствения правилен за мен начин. Срещах се с тях няколко пъти на срок и единственото, което ги интересуваше, беше какви оценки съм изкарала. Винаги е трябвало да крия коя съм всъщност. Дори пред себе си не признах, че съм лесбийка, докато родителите ми не починаха, и винаги съм имала задръжки да го споделям с други. Но Хена веднага разбра и когато бях с нея, можех да бъда себе си. И до днес само тя и приятелката ми Катажина знаят за това.

— Искаш да кажеш, че с Хена сте имали връзка?

— Да, нещо като връзка. Хена не беше лесбийка, по-скоро експериментираше или както там се казва.

— Колко дълго се срещахте?

— Когато тя ме напусна, се срещахме от една седмица. След това аз отидох един уикенд във Флоренция, но това беше всичко. Ако се вземе предвид малкото, което всяка от нас научи за предишния живот на другата, сме имали повърхностна връзка, но никога не съм изпитвала толкова дълбоко усещане за взаимност с някого, както с нея. Но не знам повече за живота й от вас. Ако знаех, нямаше да мога да си мълча за тайната си.

Рока се вгледа в Яна. Тя беше привлекателна с гъстата си, тъмна коса и правилните черти на лицето.

— Извинявай, но никога ли не си спала с мъж? — попита той и се плесна по устата. Струваше му се, че само го е помислил, но очевидно го беше изрекъл на глас. Затаи дъх пред реакцията на Яна.

— Ама ти не си в ред! — извика тя.

Впи поглед в Рока и той се притисна колкото можеше по-назад в леглото. Никога не беше чувал Яна да повишава глас. Какво щеше да стане сега? Тя имаше право да постъпи всякак. Неговата наглост нямаше граници. Той скри лице, а после внимателно вдигна поглед към нея. Тогава тя започна да се смее. Отначало само захихика, но скоро избухна в звънлив смях. Смееше се с цялото си лице. Виждаха се всичките й бели зъби, а около кафявите очи и черните мигли се бяха образували фини бръчици. Колкото и да се опитваше, той не можеше да не си мисли, че цялата тази работа беше голяма загуба за мъжката половина от човечеството.

— Извинявай, извинявай, извинявай. — Рока вдигна примирено ръце. — Понякога не успявам да спра напиращите от устата ми думи.

— Няма проблеми. Разбирам въпроса — каза тя. — Ако искаш да знаеш, всъщност съм го правила. И не беше толкова зле, колкото човек би си помислил. — Яна му намигна.

— Но не смяташ да повториш — констатира той.

— Всъщност не съм го вписала в графика си, така да се каже. Както казах, след случката с Хена имам затруднения с връзките.

— Но защо й даваше пари?

— Хена нямаше нищо, освен мечтата си да стане художничка. Моите родители ми оставиха голямо наследство. Отначало не исках и да пипна парите, прекалено много ми напомняха за предишния ми живот. После разбрах, че мога да ги използвам, за да улесня положението на друг човек. Дарила съм милиони за благотворителност. За мен нямаше нищо по-естествено от това да помогна на Хена: тя беше най-голямата и единствена любов в живота ми.

Рока се протегна към ръкохватките, които висяха на верижка над него. Надигна се в леглото.

— Радвам се, че ми разказа. Не се тревожи за нарушението на служебните задължения или за други практически подробности.

Телефонът му изписука. Рока протегна ръка между вазите с цветя върху квадратната масичка до леглото. Търсеше го Юнас Андершон, старият му колега от Националната криминална полиция.

Рока се усмихна и отговори:

После му хрумна нещо:

— Нали в снега до трактора беше майката на Петер Кранс?

— Да, за жалост. Зъбният статус го доказа — отвърна Яна.

Рока потръпна. Изведнъж на вратата се почука и една от сестрите отвори и влезе. В ръката си държеше огромен букет и му го подаде.

— Трябва да внесем още една маса — каза тя с усмивка. — Скоро няма да има място за цветята.

Рока взе букета и махна картичката, която беше завързана за един бял лилиум.

Татко Фернандес. Рока се усмихна, но веднага се замисли за дъщеря му.

— Чула ли си какво е станало с Анхелика? — попита той и погледна към Яна. По-добре да го признае пред себе си. Тя не му излизаше от ума. Може би Анхелика не беше получила шанса, който заслужаваше?

— Анхелика Фернандес ли? — попита Яна и Рока долови тревожен блясък в погледа й. — Добре е, като се имат предвид обстоятелствата.

„Добре е, като се имат предвид обстоятелствата — помисли Рока. — Малка, малка Анхелика.“

— Разпит на Монс Сандин. Часът е петнайсет и четирийсет и пет на трети януари две хиляди и тринайсета година.

Монс погледна с крайчеца на окото си към Стефан Фантенберг, който седеше до него. На ревера на сивия му костюм имаше петно, а вратовръзката беше завързана немарливо. Той си гризеше трескаво ноктите и изглеждаше по-блед от обикновено.

— Та значи смятаме, че си замесен в организация, която аранжира резултатите от различни спортни прояви. Как ще коментираш това? — попита Пеле Алмен. Непрестореният му хелсингски диалект създаваше някакво странно усещане за сигурност и уют, помисли Монс, докато седеше на стола срещу него, мълчалив и с клюмнала глава.

— Можеш ли да потвърдиш, че си съдружник във фирма, която се казва „Фор Фаст Леге“?

— Вярно е.

— Можеш ли да потвърдиш, че „Фор Фаст Леге“ притежава кобила на име Морнинг Глори, която е стартирала на хиподрума „Хагмюрен“ на осемнайсети август две хиляди и дванайсета?

Монс кимна. Нямаше да се измъкне. Щяха да го осъдят и не смееше да помисли за последствията. Сега искаше само всичко да свърши по-бързо.

— Също така предполагаме че треньорът Фредрик Стрьомлунд е наредил да инжектират един препарат на Морнинг Глори, благодарение на който тя се е представила далеч над възможностите си. В течение ли си на това и можеш ли да го потвърдиш?

— Да… истина е за съжаление — каза Монс. — Миоинозитол триспирофосфат.

Последното просто му се изплъзна, без той да успее да се спре, но му беше учудващо приятно да сподели. Той се замисли за инжекциите. За болката, когато самият той си ги правеше преди мачовете, и за удовлетворението, когато след това можеше да тича, без да се изморява.

— Наясно ли си, че Петер Кранс е получил една така наречена поръчка на осемнайсети август — задача да заложи десет хиляди крони на Морнинг Глори?

Алмен вдигна поглед от листа с въпросите.

Монс потръпна. Веднага разбра. Приятелят му. Те, които се бяха борили рамо до рамо. Бяха се потупвали по рамото. Бяха си помагали. Купонясваха, смееха се, шегуваха се. За мацки, футбол, конни надбягвания. За всичко в живота. Петер можеше да стане добър като него, ако не беше алкохолът. Ако не беше хазартът.

— Петер е застрелял Хена… нали?

— Искам да чуя твоята версия. После можем да поговорим какво евентуално е направил Петер.

— Той ме посети във Флоренция в началото на септември. Дължеше куп пари на някого. Искаше да вземе назаем от мен. И преди беше заемал и знаех, че има проблем. Затова отказах — мислех, че така ще му помогна по някакъв начин. Но че заради това е искал да убие Хена, не разбирам…

Монс разтвори отчаяно ръце.

— Каква роля играе Мъжът с елегантния костюм, Владимир Катенович, в живота ти?

— Катенович вече не е част от живота ми — каза Монс.

— Тогава можеш ли да отговориш защо си разговарял с него по телефона на Бъдни вечер?

— Той ми се обади. Каза, че чул, че искам да се оттегля. Потвърдих. После говорихме за други неща. Разговорът продължи дълго, доколкото си спомням.

— Малко късно си се сетил да се оттеглиш. Знаеш ли, че е обявил награда за главата ти? Награда от четиристотин хиляди крони — колкото дълга на Петер Кранс?

Монс се вкамени. Пъзелът започна да се нарежда, но въпреки това не съвсем. Катенович беше разтеглил разговора на Бъдни вечер, малко преди четири. Значи му беше отвличал вниманието, докато Петер е отишъл до къщата и е убил неговата Хена.

— Но все още не проумявам. Защо Хена? Защо не мен?

— И твоят ред е щял да дойде. Убийството на Хена било наказание. Кранс смята, че ти си причината да не му провърви. Трябвало да разбереш какво означава да загубиш някого — каза Алмен.

„Евелина Улсдотер — помисли той. — Та връзката ни дори не беше сериозна. Поне не по онова време.“ За секунда Монс не знаеше какво да каже.

— Заловихте ли го? — попита.

— Да, вчера. Лежи упоен в болницата. Бяхме принудени да открием огън и изстрелът го уцели доста зле. Но най-вероятно ще оцелее. Ще му бъде повдигнато обвинение, естествено. За убийството на Хена. И на Кристина Кранс.

Монс хвърли поглед към Алмен.

— Вярно ли е? И на майка си?

— Да, за съжаление. Но що се отнася до Хена, искаме да знаеш, че тя чисто теоретично е щяла да умре във всички случаи — от свръхдоза рохипнол.

Монс зарови лице в ръцете си. Обзе го безмилостна комбинация от тревога и угризения. Той не беше искал да види колко зле е било положението. Това беше истината.

„И Петер — помисли той. — Моят Петер. Ти си бил доста самотен всъщност, нали?“

— А също и тази работа с футбола във „Фиорентина“ — продължи Алмен. — Понякога си бил прекалено добър. Особено когато il Presidente54 го е искал. Как ще коментираш това?

Монс въздъхна. Помисли за съотборниците си. За Мануел Батиста. Сега и те щяха да го потърсят. И след като разговаряха с него, щяха да осъзнаят мащаба на постъпките му. Монс беше изморен. Напрежението, което носеше в себе си открай време, започваше да се разнася. Какво щеше да се случи сега? Какво щеше да стане с децата? После дойде ред на безразличието. Полицията да прави каквото иска. Той само искаше да разкаже. Всичко.

— А, още нещо — каза Алмен изведнъж. — Както знаеш, нещата не се ограничават до „Фиорентина“. Значително по-мащабни са.

Монс вдигна поглед към него и изпита още по-силно отчаяние. После Алмен вдигна показалец срещу него и продължи:

— Ще получиш много хубаво предложение. Ако ни помогнеш да направим услуга на италианските си колеги, ще получиш по-леко наказание. Говорим за глоба. Естествено, значение има и това, че си самотен баща на малки деца.

Монс не можеше да скрие учудването си и въпреки че Алмен кимна насърчително, той беше принуден да изчака, докато бъде в състояние да започне да разказва.