Самотна пеперуда

Епилог

Бирк Педершен застана пред портата. Искаше да постои там. Слънцето топлеше челото му и капките пот, които бяха избили, докато идваше насам от гарата, се увеличиха и се превърнаха в ручейчета, които потекоха по бузите му.

Той разхлаби връзките на раницата и пъхна ръка вътре. То беше там — дървеното сърце на дългата кожена лента. Беше се уверил в това многократно по време на пътуването си от Будьо, но трябваше да провери отново, за да бъде сигурен. Сега сърцето беше цяло. Беше получил другите две части от един любезен полицай.

Пантите проскърцаха, когато той натисна дръжката на вратата и я дръпна към себе си. Тръгна по криволичещата алея към къщата. От двете й страни имаше лампи с античен вид, разположени на равни разстояния една от друга. Равномерните следи в чакъла говореха, че някой наскоро го е загладил. Не на ръка, разбира се. Бирк вървеше предпазливо с мокасините си, за да не развали декоративната шарка.

Когато стигна до къщата, той я огледа. За него беше непонятно, че сестра му някога е живяла в такава къща. В такова изобилие.

Бирк заобиколи къщата и излезе на тревната площ от задната страна. До къщата се простираха огромни площи с розови и бели цветя. Рододендрон и божури, ако паметта не му изневеряваше. Не, сигурен беше. Бяха като цветята на баба.

— Бирк, ти ли си?

Бирк се обърна към терасата. Една врата се отвори и от нея излезе Монс. Той се приближи до Бирк с протегната ръка. Ръкостискането премина в прегръдка. Бирк се поотдръпна леко, но отвърна несръчно, като обгърна гърба на Монс с ръка.

— Добре дошъл — продължи Монс. — Надявам се, че пътуването е минало добре. Анине и Антонио ще дойдат всеки момент.

Бирк благодари и се умълча. Стори му се, че Монс се е състарил, откакто се бяха видели на погребението преди пет месеца. Скръбта наистина оставяше следи, съвсем ясно личеше.

Вратата на верандата изскърца и някой излезе. Жена на неговата възраст, със светла, дълга коса. Тя докуцука до тях с патерица, а под широката й рокля личеше издут корем. На Бирк му се стори, че вижда аурата на жената. Беше чиста. Но видя също, че невинаги е било така. Беше претърпяла промяна. Лицето й беше негримирано и красиво, помисли Бирк.

— Евелина Улсдотер. — Жената протегна ръка.

Коя беше тя? Да, да, още преди смъртта на Хена Бирк беше разбрал, че не е била единствената жена в живота на Монс. Но положителното усещане за жената остана.

— Татко! — Откъм водата се чу детски глас. — Той тук ли е вече?

Бирк видя, че детето е момиченце. То затича към къщата през тревата. Босо, с развяваща се коса. Когато детето стигна до тях, той огледа чистото му лице, кафявите очи. Широката усмивка.

— Това е Анине — каза Монс и посочи момиченцето. — Антонио сигурно не е далеч. Анине, това е Бирк, вашият вуйчо.

Анине. „Хена“ — помисли Бирк и изведнъж му стана леко. Анине му се усмихна и го прегърна. Той й подаде колието с дървеното сърце, а после сам я прегърна. Силно. Дълго.

Беше време да разкаже историята за Хена. Красивата история.