Шибалба

10

Нощта се оказа спокойна, както и дългият два часа път във вътрешността на Юкатан до древния град Чичен Ица, разположен на няколко километра от магистралата покрай претъпкано двулентово шосе, което трябваше да споделят с автобусите, превозващи туристи от Канкун. От пътя, който свършваше в един паркинг, руините не се виждаха. Мястото беше пълно с туристи с шапки и слънчеви очила, вонящи на кремове срещу изгаряне, които се редяха на опашка в очакване обектът да отвори. Бел ги поведе настрана от тълпата и туристическия обект към един от близките хотели в курортния комплекс.

— Главната квартира на Тони е в Писте, но държи стая тук в хотела, така че да е близо до обекта — обясни Бел.

— Тук няма ли музей или нещо подобно? — попита Мадок.

— Има, но Тони не се занимава пряко с него. А и така или иначе музеят прилича повече на магазин за сувенири. Чичен Ица е вторият най-посещаван археологически обект в Мексико. За съжаление всички тези туристи, пипащи руините и къртещи парчета мазилка за спомен, са оставили своя отпечатък, затова правителството прави всичко възможно да ограничи последствията. Повечето от паметниците са оградени. Можеш да гледаш, но не и да пипаш.

— Значи няма да разгледаме забележителностите? — попита Боунс със съжаление в гласа.

— Предполагам, че може да се присъедините към тълпите — каза Бел с малко насилена усмивка. — Но ви предупреждавам, че ще изпитате разочарование.

Боунс сви рамене.

— Щом сме тук, защо да не разгледаме? — Той се обърна към Миранда. — Какво ще кажеш? Да се поразходим малко?

Мадок се приготви за предстоящата атака, но Миранда го изненада, защото погледна към Ейнджьл.

— Да, ако и останалите искат.

Мадок поклати глава.

— По-добре да бъдем заедно и да не се набиваме на очи. Поне докато не получим онова, заради което дойдохме тук.

— Ако Тони успее да ми помогне да разбера какво пише на пътеводителя — обеща Бел, — ще имате възможност да видите руини, които не са включени в официалния маршрут.

— Все още — подхвърли Ейнджьл.

Бел помоли мъжа на рецепцията да звънне в апартамента на Гриего и след кратък, но въодушевен разговор ги заведоха до жилището на антрополога. Антонио Гриего беше як мъж с прошарена коса и спретнато подстригана брада. Естественият му матов тен бе потъмнял до траен тъмен бронз през дългите часове, прекарани под юкатанското слънце. Подобно на много от археолозите, които Мадок бе срещал, той изглеждаше по-земен, отколкото заключения в своите кули от слонова кост академичен елит.

— Чарлз — избоботи Гриего на английски, — трябваше да ми се обадиш, че идваш.

— Решението беше импулсивно — обясни Бел, преди да представи своите придружители. След това премина на въпроса. — Вчера попаднахме на интересни надписи и честно казано, закъсах. Имаш ли няколко минути, за да им хвърлиш едно око?

— Нещо ми подсказва, че ако ти си закъсал, ще са нужни много повече от няколко минути. Въпреки това дай да ги видя.

Бел отвори лаптопа си и показа на Гриего снимки не само от пътеводителя, както беше започнал да нарича златния диск, но и няколко на каменния олтар в карстовия кладенец, заснети с GоРrо камерата на Миранда и телефона на Мадок. Самият диск бе прибран на сигурно място в дневната раница на Мадок.

Гриего ги прехвърли набързо, оглеждайки ги само бегло.

— Интересно. Къде ги намери?

— Още не съм готов да разкрия мястото, но когато съм, ти ще си първият, който ще научи.

Гриего се засмя.

— Сигурен съм, че и през ум не би ти минало да нарушиш някой от нашите закони. Обаче, както сам знаеш, при превода контекстът е важен. След като не си склонен да споделиш, трябва да предположа, че е от още неизвестно място. Под вода, ако не бъркам? Сеноте?

Бел кимна.

— Тук в Юкатан?

Този път Бел отговори със сдържана усмивка, на която Гриего отговори с подобна.

— Това е забележително откритие. Писмен разказ за пътуването до Подземния свят от класическия период. Вероятно вече си разбрал това.

— Да. Подобен е на историята за Близнаците герои, но има и различия. — Бел се наведе към лаптопа и отвори друга снимка на пътеводителя. — Очевидно това е много по-стара разновидност. Тук закъсах. Имам представа какво означават някои от символите, но има разновидности, които не познавам. И което е по-важно: не зная как се съчетават. Този диск разказва една история, но аз не мога да прочета последната глава.

Гриего се наведе, докато лицето му не се озова на няколко сантиметра от екрана, и започна да разглежда внимателно снимката. Прекара така няколко минути, без да помръдва. Само очите му се стрелкаха напред-назад. Най-накрая се изправи.

— Разбирам защо си закъсал — каза той, а в тона му се прокрадна признание за поражение.

Бел клюмна, разочарованието му беше очевидно. Щом Гриего бе затруднен, значи търсенето на Града на Сянката бе приключило още преди да започне. Бел посочи с пръст един от глифовете.

— Зная, че това е символът, посочващ карстовата дупка, която е входът за подземния свят. Но имам усещането, че нещо липсва.

Веждите на антрополога се сключиха, след това се повдигнаха, сякаш беше получил прозрение.

— А може би… — той се изправи рязко. — Има нещо, което трябва да видиш. Вземи компютъра и ела с мен.

Мадок и Боунс се спогледаха. Гриего изглеждаше достатъчно заслужаващ доверие, но външният вид можеше да лъже. Бел обаче забърза след колегата си, оставяйки останалите без друг избор, освен да го последват. Мексиканският археолог ги заведе в един гараж зад сградата на хотела и махна с ръка към редица четириместни колички за голф.

— Курортът ми позволява да ги използвам, за да стигам до обекта. Но няма да се съберем в една.

Боунс заговори, преди още мексиканецът да беше свършил.

— Разбрано — каза той и се вмъкна зад волана на втората количка. — Дами, каляската ви очаква. — Миранда, искаш ли една бърза игра?

Миранда завъртя очи.

— Ще пътувам с татко.

Мадок поклати глава, после заобиколи количката, за да седне до Боунс, но си държа езика зад зъбите, докато не се настаниха всички — по трима във всяка. Ейнджъл се качи при тях и скоро поеха със скоростта на пешеходец по затревената алея, водеща към руините.

— Човече, излагаш се — каза Мадок тихо, макар че имаше малка вероятност да ги чуят в първата количка.

— Кога ме е спирало това? — отговори Боунс с усмивка. — Между другото, денят, в който ще ти поискам съвет за жена, ще е този, в който изгубя топките си.

— Разбира се, имаш много по-богат опит какво не трябва да правиш. Повярвай ми, не си нейният тип.

— Какво те кара да говориш така? — Боунс му отправи кос поглед. — Да не мислиш, че ти си нейният тип? Бъди внимателен. На малката ми сестричка това може да не се хареса.

Ейнджъл се наведе към тях.

— Мисля, че „малката сестричка“ е типът на Миранда Бел.

Мадок се обърна към нея.

— Значи не съм си въобразил, а?

— Не. Това не е първият път, когато трябва да се оправям с нещо подобно. — Тя го потупа по рамото. — Не се тревожи, скъпи. Ти си моят тип. Край на историята.

Боунс реагира, все едно беше получил токов удар.

— Какво, искаш да кажеш, че е… — Гласът му заглъхна, очите му се уголемиха, а устните се извиха в похотлива усмивка, когато филмът се завъртя в главата му. Обаче само след миг усмивката изчезна и той рязко се обърна да погледне Ейнджъл. Потръпна и извърна глава. — Стига бе.

Той стисна волана, впери очи право напред и за известно време потъна в мълчание. След малко обаче каза:

— Може би просто още не е намерила истинския.

Ейнджъл изпръхтя презрително.

За щастие по-нататъшното обсъждане по тази тема бе прекратено, защото пред тях се показаха руините на Чичен Ица.

Бел въобще не беше преувеличил въздействието на туризма. Широките затревени пространства бяха претъпкани с туристи, които си правеха селфита, и амбулантни търговци, предлагащи шапки и ягуарови маски. Други свиреха на сиринги, за да изкрънкат дребни монети. Повечето, изглежда, познаваха Гриего, защото се държаха настрана от тях, но неколцина бяха достатъчно предприемчиви, за да се приближат към Мадок, размахвайки стоката си и подвиквайки:

— Хайде, гринго, пет долара.

— Това прилича на някакъв шибан ренесансов панаир — изръмжа Боунс, — но пренесен в Мексико.

Мадок се засмя в знак на съгласие, но въпреки противното нахлуване на комерсиализацията не можеше да не се замисли за историята на мястото. Пътеводителите, които беше прочел, сочеха, че Чичен Ица е един от малкото маянски градове, който не е рухнал в края на класическия период, а е бил заселен от около 600 г. пр. Хр. до идването на испанците девет века по-късно.

Без съмнение централното място в обекта заемаше El Castillo — Замъкът. Така конквистадорите бяха нарекли високия двайсет и четири метра пирамидален храм на Кукулкан. Пирамидата беше забележителна и по причини извън очевидните. Стълбищата, които се издигаха в средата на четирите ѝ страни, имаха точно по деветдесет и едно стъпала, които заедно с платформата на върха правеха по едно стъпало за всеки ден от слънчевата година. Освен това храмът беше разположен така, че при равноденствие северозападният ъгъл на пирамидата хвърляше върху северната балюстрада сянка с формата на змия, която в продължение на следобеда се извиваше надолу и стигаше до основата, където срещаше главата на Кукулкан — бога Перната змия — точно преди залез слънце.

Това пишеше в пътеводителите. Мадок си каза, че трябва да попита Гриего дали наистина е вярно.

Обаче техният днешен екскурзовод зави на юг, отдалечавайки се от замъка, и пое по пътека в околната гора. След няколко секунди Мадок изгуби от поглед руините, но друга древна сграда се издигна точно пред тях. Тя приличаше малко на пирамида, срязана в основата. По нея се виждаха терасирани стълбища, а стръмните ѝ наклонени стени се издигаха от широка платформа, върху която се извисяваше цилиндрична кула — нещо необичайно за маянската архитектура — завършваща с рушащ се купол.

Гриего спря количката за голф точно пред сградата и слезе.

— Това е El Саracol — обяви той. — Змията. Наречена е така заради спираловидната рампа в кулата. Част е от Червената къща^[11]. Тя е била в центъра на Чичен по време на последната част от класическия маянски период. Има и по-стари сгради в Е1 Osario, или Костницата, но те са по-малко запазени.

— Прилича малко на минаре — измърмори Ейнджъл.

— Или на обсерватория — каза Гриего и обясни. — Астрономията е била важна част от маянската религия и това място е било едновременно храм и начин да наблюдават небесата. Отворите на кулата били обърнати към различни астрономически събития — например движенията на Венера в определени дни на годината и така нататък. В кулата има изсечени отвори, които позволяват на светлината да нахлува само за няколко секунди по време на равноденствието, което от своя страна давало на жреците възможност да поддържат система от точни календари. Освен това смятам, че там се крие решението на вашия проблем.

Той откачи веригата, която препречваше пътя, и им махна с ръка да го последват.

— Има полза да познаваш нужните хора — отбеляза Боунс, след това зашепна така, че само Мадок можеше да го чува. — Вярваме ли на този човек?

— Изглежда Бел му се доверява — отговори Мадок. — Но това не е причина да не сме нащрек. Все някой ще забележи, че се разхождаме из затворен район.

— Искаш ли да застана тук със зверски вид? Това ще прогони любопитните.

— Ако не стане с мутрата, вонята ти ще свърши работа — подхвърли Ейнджъл.

— И аз те обичам, сестричке моя.

— Може би само докато сме вътре — каза Мадок. — Няма смисъл да се разделяме.

Мадок хвана Ейнджъл за ръката и заедно влязоха в крачка с останалите пред тях, които вече бяха започнали да се изкачват по стъпалата на Змията. На Бел му беше трудно да не изостава от Гриего и когато наближиха входа на кулата, хриптенето му се смени с притеснителен пристъп на кашлица. След минута или две почивка, той даде знак, че е готов да продължат и последва Гриего през правоъгълния вход.

Мадок даде знак на Боунс да ги настигне, след това той и Ейнджъл последваха Бел.

Вътре платформата се извиваше плавно нагоре до двуетажна площадка, откъдето се откриваше гледка към целия туристически обект. Над трите върха се виждаха Замъкът и няколко други паметника, но Гриего се интересуваше повече от нещо в сградата. Той светна фенерче писалка и освети каменната стена.

На пръв поглед им се стори груба, неукрасена, но когато Гриего плъзна пръсти по един от блоковете, Мадок започна да различава очертанията на маянски глиф, доста ерозирал в течение на вековете.

— Ето същото изображение — каза мексиканецът.

— Да, сеноте — потвърди Бел с кимване. — Но изображението на пътеводителя почти сигурно предхожда Чичен Ица.

— Чарлз, това е само предположение. Това не е символът за свещен кладенец. Виждаш ли тези белези тук като от шарка? — Той почука с пръст по няколко петна по края на тухлата. На Мадок му беше трудно да различи петната от белезите на времето, но Бел очевидно не изпитваше подобни затруднения.

— Млечният път, разбира се.

— Когато глифът за сеноте — буквално дупка — се появи в съчетание с Млечния път, той се превръща в orificio que conduce al cielo. Дупката, която води в небето.

Боунс, който точно се беше присъединил към тях, се засмя.

— Познавах някога ученичка католичка, която имаше една…

— Не ме карай да те блъскам от площадката — заплаши го Ейнджъл и го накара да млъкне.

— Какво е значението на Млечния път? — полюбопитства Мадок.

— През нощта от този прозорец без осветление гледката към Млечния път, издигащ се над Замъка, е драматична. Маите са вярвали, че това е мистичният път, по който душите се спускат в подземния свят.

— Път в небето, който води под земята — подхвърли Боунс. — Да бе. От друга страна, защо пък не?

— Значи дупката, водеща към небето, е врата? — попита Мадок.

— Може да означава врата или порта, но най-често думата се превежда като паст.

— Паст или уста.

Гриего се обърна към Бел.

— Покажи ми отново снимките.

Бел отвори лаптопа, а Гриего започна да ги прехвърля една след друга, докато не намери онази с глифа, който американецът беше сбъркал със сеноте. Той потупа с пръст по допълнителните очертания. — Когато видях това, разбрах, че не бъркам.

— Трябва да призная — каза Бел, — че нямам представа какво е.

Гриего освети друга част от стената и намери изображение, което, общо взето, беше като първото.

— Това не е глиф, а съзвездие. Змия.

Боунс се наведе и започна да разглежда внимателно изображението на екрана.

— На мен ми прилича на Хъмпти-Дъмпти. В центъра има голям овал и ръце и крака като клечки. Като се замисля обаче, май повече прилича на един от автопортретите на Ейнджъл.

Тя стовари един юмрук в рамото му с такава сила, че го накара да изстене.

— Ау!

— Съгласен съм с Боунс — намеси се Мадок. — Не виждам змия.

— Това е, защото не изобразява змия. Централната фигура е Офиукус, или Змиеносецът. Хоризонталната линия, която минава през него, е змията: на латински Serpens Caput, представляваща змийската глава, и Serpens Gauda — опашката на змията.

Бел също не беше убеден.

— Гърците са виждали Офиукус и Serpens сред звездите, но това не означава, че и маите са го правили.

— Прав си — съгласи се Гриего. — Нашето разбиране на класическата маянска астрология е печално непълно, но една част от изображенията са универсални. Например това на Скорпион е еднакво и в двете култури.

— Чудесно, и какво е посланието в случая? — настоя Мадок. — Следвай звездите?

— Ако свържеш храмовете на Чичен Ица, крачейки по пътя, както са го правили древните жреци, поемеш на юг от Edificio de las Monjas — Женския манастир — той посочи към задната стена. После към невидимите постройки. — Къщата на тайнствения надпис. И Змията — тук. — Обърна се и посочи една пирамида, край която бяха минали на идване. — И Гробът на върховния жрец — там. А в тази посока… — сега посочи място на северозапад, Мадок не видя храм, а долина без дървета — е сеноте. Пастта на змията. Всички те са свързани. Новият град със Замъка, храма на Кукулкан, Пернатата змия, в неговия център, следва същия път, който води до другото свещено сеноте. Маите са вярвали, че Кукулкан е изпреварил Чаак, бог на дъжда, който живеел на дъното на сеноте. Този символизъм се проявява отново и отново в тяхната архитектура.

— Кукулкан — повтори Боунс. — Ацтеките са го наричали Кетцалкоатл, нали? Знаем всичко за него.

— Кукулкан е главното божество на маите, говорещи юкатек, след класическия период — обясни Бел. — Киче са го наричали Кукумац. Обаче обожествяването на Пернатата змия може да се проследи до една много по-раншна традиция. По време на класическия период тя е Вашаклахун Убах Кан, или Бойната змия. — Бел се беше задъхал, но не заради своята болест. — Те са следвали същия план при разполагането на своите свещени градове. Това се опитва да ни каже пътеводителят. Следвайте пътя на змията, за да намерите Града на Сянката.

Гриего го изгледа втренчено.

— Ciudad de Sombre? Това ли търсиш? Приятелю мой, мислех, че досега си научил урока си. Моля те, не споменавай, че съм ти помагал. Все пак аз си пазя доброто име.

— Нали не вярвате, че Шибалба е свързана с някакво реално място? — попита Ейнджъл.

— Свързана или не, търсенето ѝ поощрява вдигането на шум за сензации. Със същия успех човек може да търси Атлантида или Седемте града на Сибола.

Боунс се изкашля високо, а Мадок се усмихна.

— Благодаря за помощта — каза той. — Ще кажем, че сме го открили, докато сме гледали канала „Хистъри“.

Оставиха темата за това, което търсят, да заглъхне, докато излизаха от кулата, но когато Бел спря да си почине, Мадок се приближи до него.

— Вече имаме карта. Каква ще е следващата ни стъпка?

— Трябва да намерим началото на пътя. Свещено място, което отговаря на змийската опашка. Трябва ми достъп до интернет, за да сравня астрономическите карти с маянските градове.

Мадок кимна.

— Познавам един човек, който би могъл да помогне за това.

Бел кимна.

— Инстинктът ми подсказва, че трябва да търсим на юг. Подреждането на диска в оригиналната му обстановка и следването на змийския път в архитектурата — всички те се придържат към основното правило.

— Колко на юг?

— Хондурас. Древната маянска столица Копан. По време на класическия период Копан е бил голям град, голяма културна столица. Освен това оттук лежи право на юг. Ако можем да намерим този глиф в тамошните руини, ще знаем, че сме на прав път.

— Мадок. — Гласът на Боунс беше изгубил обичайната си сардонична острота — сигурен признак, че нещо не е наред. — Не се издавай, но погледни на осем часа от мен.

Мадок започна преднамерено да се протяга, все едно иска да раздвижи своя схванал се врат, за да скрие, че оглежда околността. Докато го правеше, видя някой да се крие в гората на около седемдесет метра нагоре по пътя, който водеше обратно към Замъка.

— Избяга — каза Мадок. — Успя ли да го огледаш?

Боунс поклати глава.

— Не.

В този момент Миранда обърна внимание на техния разговор.

— Какво има?

— Мисля, че привлякохме нечие внимание.

Миранда, изглежда, беше достатъчно мъдра, за да не се усъмни в тяхното наблюдение.

— Как мислите да реагирате?

— Мисля, че е време да поемем малко култура. — След това Мадок се обърна към Гриего и Бел. — Ще бъдете ли така добри да ни преведете по маршрута, който току-що ни показахте?

Бел се опита да възрази.

— Не мисля, че това…

Обаче Миранда го прекъсна:

— Татко, трябва да го направим. — После го хвана за ръка и го поведе надолу по стълбите.

Гриего, който не разбра какво става, сви рамене и пое пред тях по пътеката.

— Мога ди ви покажа останалата част от групата Casa Colorada. Може би ще ви заинтересува Къщата на тайнствения надпис.

Когато археологът започна да разказва подробната история на обекта, Мадок изостана с Ейнджъл и се скриха зад южния край на обсерваторията. Няколко секунди по-късно пред тях се показа самотна фигура. Мъжът беше мургав и чернокос като местните, но носеше по-хубави дрехи. Най-показателното обаче беше, че не носеше сувенири за продан. Мадок задърпа Ейнджъл към успоредна на главната пътека и го изчакаха да мине, преди бавно да тръгнат, внимавайки да не ги видят, ако се окаже, че мъжът не е сам. Не се забелязваха следи от други преследвачи, а мъжът, изглежда, не беше разбрал, че от групата, която следи, липсват хора. Въпреки това Мадок си остана предпазлив.

— Да, той ни следи.

— Поредният наемен убиец? — попита Ейнджъл.

— Трудно е да се каже. Мисля, че трябва да го питаме. Изчакай тук. — Той тръгна напред. Крачеше бързо, но тихо, опитвайки се да остане точно зад мъжа, за да не го види.

Отпред Боунс разиграваше цяло представление: махаше диво с ръце и говореше високо за постройката, Женския манастир, който наближаваха.

Всъщност това не беше истински женски манастир и никога не е бил, но фактът не пречеше на Боунс да ръси неприлични шеги.

Мадок се доближи на десет метра до плячката си, преди мъжът да осъзнае, че го следят.

Той се завъртя с панически израз на лицето, след това хукна.

Мадок протегна ръка да го хване, но мъжът се измъкна и спринтира под кос ъгъл, насочвайки се право към гората.

— Пфу! — изръмжа Мадок и се втурна да го гони, макар да знаеше, че от това нищо няма да излезе. Възможността да хване мъжа, преди да влезе в гората, беше малка, а да го намери, след като се вмъкне в гъстата джунгла, беше още по-малко вероятно.

Но когато стигна до линията на дърветата, беглецът рязко спря и опита да се издигне над земята, сякаш искаше да направи задно салто. Маневрата завърши по гръб, а Ейнджъл се озова над него и едното ѝ стъпало натисна гърлото му.

Тя вдигна поглед към Мадок, който се приближаваше.

— Обичам те, но знаеш, че не бива да ми казваш да чакам.

— Извинявай — отговори Мадок. След това коленичи до борещия се пленник на Ейнджъл.

— Е, приятелю — заговори той на испански, — започвай да говориш. Защо ни следиш?

— Да ви следя? Не, господине, бъркате…

Кракът на Ейнджъл го натисна по-здраво и пресече отрицанието му.

— Хайде да опитаме отново — каза Мадок. — Защо ни следиш?

Мъжът изхърка нещо, докато Ейнджъл малко отпусна хватката си.

— Исках само да ви предупредя.

— За какво?

Отговорът на мъжа беше дрезгав шепот, който нямаше нищо общо със стъпалото на Ейнджъл.

— La Hermandad de la Serpiente! Те никога няма да ви разрешат да намерите Ciudad de Sombre.