Шибалба

28

Изабела Белтран гледаше яростно Карина.

— Ти уби моя чичо. Какво те кара да мислиш, че ще ти помогна?

Известно време рижата отвръщаше на изпепеляващия ѝ поглед, но после каза:

— Съжалявам за случилото се с Ектор, но той предаде нашите богове. Трябва да разбереш това.

— Не си ти тази, която да говори за предателство.

Карина не обърна внимание на това обвинение.

— Ектор не изпълни своя свят дълг да възвести новата епоха. Но още не е късно да се поправи неговата грешка.

— Сянката? — Въпреки всичко, което Ектор я беше научил за Сянката и ролята на Змийското братство за опазването ѝ в тайна, Изабела винаги се беше питала дали има нещо вярно в това. — Всъщност искаш да сложиш началото на пандемия?

— Волята на боговете винаги е била такава. В края на всяка епоха те са замитали провалите и са започвали наново.

Изабела гледаше покрай жената и изучаваше другите лица в помещението. Гринговците не познаваше, но останалите — да. Послушници в братството като Карина.

Предатели.

— Не ми казвайте, че сте съгласни с нея. Ектор на нищо ли не ви научи? Целта на нашите традиции е да ни свързват с нашите предци. Предназначението им не е да бъдат приемани буквално.

Никой от послушниците не смееше да срещне погледа ѝ, но грингото, който я беше познал, заговори:

— Госпожице Белтран, разбирам защо не искате да видите света прочистен. Вие сте престъпник. Наркотрафикантка. Вашето богатство и власт са изградени върху гърба на нежелани хора и антисоциални стремежи. Обаче със сигурност разбирате, че в дългосрочен план това не може да продължава. Просто има твърде много от тях.

— Тях? Искате да кажете човешки същества?

— О, моля ви. Те са нещастни хлебарки. Затова посягат към наркотиците ви. Знаят, че са нещастници.

Известно време Изабела го гледа втренчено.

— Кой сте вие?

— Наричайте ме Алекс.

Тя си спомни, че малко по-рано един от охраната беше извикал едно име.

— Алекс Скано. Чувала съм за вас. Как смеете да ме наричате наркотрафикант? Вие сте направили повече пари, продавайки хапчета на тези „нещастни хлебарки“, отколкото аз бих могла да мечтая някога да спечеля.

— Разликата е, че аз съм готов да ги стъпча, а вие предпочитате да ги държите като домашни любимци. Госпожице Белтран, те са паразити. Зараза, която трябва да бъде унищожена.

— Ако наистина мислите така — отговори Изабела, задържайки погледа му, — какво чакате още? Вие вече имате Сянката, нали? Зная, че сте намерили Ел Гия в Хондурас. — Тя замълча, залагайки капана. — Обаче ви е страх да умрете като хлебарка. Права ли съм? Тук сте, защото мислите, че може да намерите лекарство, за да оцелеете.

Алекс се обърна към Карина.

— Това е губене на време. Хайде да взривим стената.

— Чакайте! — извика Изабела. Макар да не беше нарочно, Скано беше намерил начин да нападне така, че тя да не може да се защити. — Няма нужда да го правите. Има начин да се влезе в Къщата на Шибалба.

— И ти ще ни го покажеш? — попита Карина е подозрение. — Защо тази промяна в настроението?

— Сама го каза. Ектор ме направи своя наследница. Аз съм великата жрица на Змийското братство, а не ти. Не мога да ти позволя да разрушиш това свято място. Ако наистина уважаваш нашите традиции, ще се съгласиш.

Единственият отговор на Карина беше да посочи все още топлия камък за готвене.

— Направи го.

Изабела се освободи от хватката на своите похитители, но вместо към огнището се насочи към каменните фигури в края на помещението. Тя избра една от тях, положи ръце върху нея и каза на древния език:

— Добро утро, Хун-Каме.

След това се премести пред статуята до него и също я поздрави.

— Добро утро, Вукуб-Каме.

— Разбира се — прошепна Карина. — Изпитанието по разпознаване. Трябваше да се сетя.

Изабела погледна през рамо другата жена.

— Така е, но преди това трябваше да го видиш.

Макар никога да не беше идвала в помещението, Изабела знаеше, че това е правилното решение. Ектор ѝ беше разказал тази история още когато беше малко момиче. Историята как Героите близнаци изпратили Москито да ухапе Господарите на смъртта в тяхната зала за съвети. Първите двама се оказали дървени статуи. Третият обаче извикал, когато бил ухапан, което накарало четвъртия да го попита какво става. Така не само разкрил, че са Господарите на смъртта, но и името на своя брат. По този начин Москито научил имената на Господарите на смъртта и ги докладвал на Близнаците. Това им помогнало да издържат изпитанието.

Да пусне натрапниците в Къщата на Шибалба беше почти толкова богохулно, колкото да им позволи да влязат с взрив, но Изабела знаеше, че това е най-лесното изпитание, срещу което щяха да се изправят.

Господарите на Шибалба може и да не бяха истински, но в никакъв случай не бяха беззащитни.

— Получи се! — извика Миранда. — Ти беше прав.

Мадок издиша облекчено, защото беше затаил дъх, и се спусна в пукнатината. Както и Миранда беше казала, спускането надолу беше много по-лесно от предишните, тук имаше истински стъпала и ръкохватки чак до долу, където чакаше Миранда.

Светлината от фенерчето му се отрази в стотиците проблясващи заострени върхове като слънчев лъч, който танцува по морските вълни. С тази разлика, че това море се състоеше от лъскави черни обсидианови късове, дълги колкото ръката на Мадок от лакътя до върха на показалеца.

Около Миранда имаше чист район от няколко квадратни метра, разкривайки равен под, осеян със стотици малки дупки, от които проблясваха още лъскави черни върхове. Всичко тук напомняше за реката от скорпиони. Между острите като бръсначи остриета бяха разпръснати три човешки скелета. От лявата страна се виждаше чист участък, напомняйки началото на път. Миранда обаче мъдро не беше стъпила на него.

— Щом стъпих на остриетата, те потънаха в пода. Този път изглежда чист, но я виж това.

Тя посочи стената на около петдесетина метра отвъд чистия път. Помещението не беше естествена пещера, а по-скоро приличаше на вътрешността на пирамидата в Града на Сянката със стени от дялани камъни. Във всяка стена имаше правоъгълни врати — Мадок преброи общо десет — включително тази, през която бяха влезли. Но Миранда не сочеше това. Една от секциите отразяваше светлината на фенерчетата им с топъл златист оттенък, който Мадок веднага разпозна.

— Това е друг пътеводител.

— Към него ли трябва да вървим, или в посоката, в която сочи?

Последният избор щеше да ги накара преднамерено да стъпят върху още обсидианови остриета, но нямаше гаранция, че очистената част ще си остане така.

— Каквото и да правим, не бива да се разделяме — каза Мадок. Той надникна в шахтата. — Безопасно е, слизайте!

— Ха! — долетя до него недоверчивият смях на Боунс. — Дано!

Въпреки това след няколко минути всички се събраха на пода на Къщата с остриетата. Бел се зае да изучава подреждането на пътеводителя на стената и след няколко секунди изказа своето мнение.

— Само предположение: ако става дума за изпитание на смелостта, както ти предполагаш, да поемем по най-лесния път няма да е правилно.

— И аз мисля така — кимна Мадок. След това се обърна към Миранда. — Сега е мой ред, нали?

Тя се смръщи в отговор и веднага реши да действа, вдигайки крак над обсидиановите остриета.

Щом прехвърли тежестта си върху този крак, се чу друго силно щракване и още един участък с остриета, дълъг около пет метра, потъна в пода. Едновременно с това остриетата в чистия участък, който не бяха избрали, изскочиха от пода. Настъпи и друга промяна, която Ейнджъл първа забеляза.

— Пътеводителя го няма.

Мадок обърна глава да погледне и видя, че златната плоча наистина я няма. Докато осмисляше станалото, Боунс извика:

— Намерих го. Ето там!

Пътеводителят, или по-точно пълно копие на първия, сега блестеше от друга стена почти перпендикулярно на наскоро разчистения участък.

— Ето ви отговора — каза Мадок. — Вървете натам, накъдето гледа кучето водач.

— Стига, разбира се, да не е някакъв номер — подхвърли Боунс. — Ами ако вземат да променят правилата по средата на играта?

— Господарите на смъртта били жестоки — обади се Бел, — но не особено нечестни. Изпитанията, описани в „Попол Вух“, са доста опростени. Разбира се — завърши той, — всичко е възможно.

— Чудесен начин за събуждане на доверие, докторе — измърмори Боунс, мина покрай Мадок и Миранда, отдалечи се от новопоявилия се пътеводител и стъпи върху остриетата…

Те изчезнаха веднага заедно със златния пътеводител, който им беше показал пътя.

Продължиха предпазливо напред, следвайки указанията на всеки нов пътеводител, който се покаже. Докато напредваха през лабиринта от остриета, околната температура спадна забележимо, стана толкова хладно, че кожата им взе да настръхва. Хладният въздух излизаше от една от вратите, към която пътеводителят — това не беше изненадващо — изглежда ги водеше.

— Това трябва да е Къщата на треперенето — обясни Бел, щом стигнаха до вратата. Говорът му беше отсечен, накъсан, сякаш отново му беше трудно да диша.

— Известна и като Студената къща.

— Така ли? — каза Боунс с гримаса. — Все едно сме в индустриален хладилник за месо.

— Какво може да очакваш от място, наречено Студената къща? — заяде се Миранда.

— Мислех си, че просто ще е хладно и влажно. Като в пещера.

— Колкото и да ми е неприятно да призная — намеси се Ейнджъл, — брат ми е прав. Това не е естествената пещерна прохлада. Усещането е за… ами да, индустриален хладилник за месо.

Мадок подуши въздуха. Още преди това беше доловил слаба миризма на химикал като почистваща течност. Сега беше много по-силна. Дотолкова, че дори лек полъх от нея го накара да се свие.

— Тази миризма. Амоняк. Това е естествено охлаждащо вещество.

— Естествено? — Ейнджъл подуши и потръпна. — Шегуваш се, нали?

— Вярно е — обясни Миранда. — Амонякът е срещащо се в природата съединение на водорода и азота. Има много ниска точка на кипене — няколко градуса под нулата. При определено налягане се втечнява и действа като много резултатно охлаждащо вещество.

— Сега и специалист по химия ли стана? — отбеляза Боунс.

— Зная доста за взривните вещества — отговори тя за първи път без следа от сарказъм в гласа. — Особено за амониевия нитрат, който се произвежда между другото и от гуано. Каквото понякога се намира в пещерите. Но да измислиш как да го използваш, за да охлаждаш въздуха… — Тя поклати глава. — Ние не успяхме да го измислим чак до XIX век.

— Спомена технологиите на древните — отговори Боунс. — Непрекъснато слушам колко напреднали били маите. Може и да са измислили нещо подобно. Особено ако са получили помощ от…

— Не го казвай — помоли Ейнджъл и скръсти ръце на гърдите си. — Има и Гореща къща, нали? Колкото по-бързо минем през това, толкова по-бързо ще можем да се сгреем. Да оставим фантастичните предположения за по-късно. Съгласни ли сте?

— Аз съм съгласен — отговори Мадок. После се обърна към Бел. — Някакви полезни съвети от „Попол Вух“?

— Студената къща е описана като място на невъобразим хлад с тракаща градушка. А що се отнася до оцеляването, само казва, че Близнаците разсеяли студа, но не споменава как.

Мадок прекрачи предпазливо през вратата и стъпи върху тераса, широка около метър и половина, която се простираше успоредно на стената зад него. Напред подът се спускаше под ъгъл от четиресет и пет градуса в неясна мъгла, която напълно скриваше долните простори на пещерата. Таванът беше покрит с гора от провесени издатини — замръзнали водни капки върху минерални сталактити. Терасата, подобно на сталактитите, беше покрита с тънък слой лед.

— Не знам за градушката — каза Мадок, докато другите се подреждаха зад него, — но определено ще бъде студено. Няма къде другаде да се ходи освен надолу в мъглата.

Той посочи надолу по склона и веднага усети как кракът му започва да се плъзга. Разпери ръце и ги размаха, за да запази равновесие и да не падне. Боунс го подхвана, преди да се стовари на заледения под или да се понесе с главата напред надолу по склона. Но не беше достатъчно бърз, за да запази достойнството му.

— Хлъзгаво е — беше единственото, което успя да измисли за оправдание.

Ейнджъл се приближи до склона и светна с фенерчето надолу, плъзгайки го насам-натам по него. След това насочи лъча към място на около десет метра вдясно от тях и няколко надолу.

— Прилича на следа от кучешка лапа. Може би това е посоката, в която трябва да поемем.

— Тръгнем ли надолу по склона, няма да има спиране — каза Боунс. — Как да се спуснем, без да се пребием?

Мадок се поизпъна.

— Бих казал много внимателно.