Шибалба

23

Ектор Канул не намали, докато пресичаше кръстовището, където планинският път се срещаше с магистралата. Пътят беше блокиран от кола на хондураската полиция и той нямаше никакво желание да привлича вниманието на полицая, който седеше вътре. Вместо това продължи още километър и половина, преди да слезе от пътя. Земята беше още мека от скорошните проливни дъждове, така че можеше да заседне и с 4x4 задвижване, но това беше най-малката му тревога.

Родриго беше изчезнал. Ектор разчиташе на алчността на стария мародер на гробове като по-силен от страха подтик, но очевидно го беше разбрал погрешно. Сега щеше да се наложи да го направи по трудния начин.

Той слезе, взе малката раничка с храна и вода и мачетето и влезе в гората. Във въздуха се усещаше лека миризма на пушек — напомняне за огъня, който унищожи планинското село Опалака — родното място на Родриго. Правителството наричаше случилото се „нещастна случайност“, горски пожар, причинен от живите въглени на оставен без надзор кухненски огън. Как пламъците са запалили напълно подгизналата растителност — по този въпрос управляващите не можеха да дадат обяснение, но районът беше отцепен в очакване на предстоящото разследване.

Листакът беше гъст, но гъвкав, позволявайки на човек да мине, без да се налага да го сече. Ако се беше заел да изсича пътека, щеше да напредва по-бързо, но и да вдига повече шум. И ако полицията решеше да проучи сякаш изоставената край пътя кола, не искаше да знаят накъде беше поел. След около петнайсетина минути попадна на нещо, което приличаше на животинска пътека, виеща се из джунглата. Той започна внимателно да я проучва, докато не откри отличителната форма на отпечатък от ток на ботуш. На лицето му се изписа доволна усмивка.

Нямаше гаранция, че отпечатъкът е от Родриго или неговия съперник Диего, но Ектор беше уверен, че и двамата мъже са ползвали тази пътека в някакъв етап на търсенето на съкровища и маянски реликви, които да продават на черния пазар.

Той пое предпазливо надолу по пътеката, като постепенно навлизаше все по-дълбоко в гората, проучвайки други пътеки и разклонения. Тук-там намираше следи от разкопки и дори камъни от стените на древните маянски жилища. Въпреки тези привидни успехи безплодността на издирването му нарастваше с всяко ново „откритие“.

След като за кратко се беше появил, Ел Гия щеше отново да изчезне в джунглата. Проклятието — maladiciôn de la sombra — отново щеше да потъне в дрямка може би за десетилетия или дори векове в очакване да бъде отново открито от поредната безпомощна жертва, която пак ще отприщи ужасната болест.

Ектор погледна часовника си. Вече минаваше обяд. Той въздъхна, заби мачетето в меката земя и свали раницата от гърба си. Беше гладен, но храната не беше най-важното. Извади сателитния телефон, набра номера на Изабела и точно натисна бутона за набиране, когато зърна нещо само на няколко крачки нагоре по пътеката. Все още притискащ телефона към ухото си, той тръгна да провери какво е това.

Сега вече го виждаше по-ясно: малка каменна колиба, достатъчно голяма да осигури подслон на един или двама души от лошото време. Сламеният покрив изглеждаше здрав и направен скоро, но стените бяха древни.

Гласът на Изабела прозвуча в ухото му.

— Чичо?

— Минутка — измърмори Ектор и продължи напред. Колибата нямаше прозорци, а достатъчно голям отвор, който позволяваше на човек да влезе сгънат на две. Вътрешността беше тъмна.

Все още стиснал телефона с една ръка, с другата извади фенерче от раницата и светна вътре, без да смее да се надява, че това е мястото, което търси.

Колибата беше празна.

Той въздъхна и се готвеше да се изправи, когато откъм гърба му се чу глас.

— Татко мой, търсите ли нещо?

Ектор се завъртя на пети и едва не изгуби равновесие заради меката глинеста земя. Телефонът и фенерчето паднаха от ръцете му, докато напразно се опипваше за оръжие, каквото нямаше. Не че пистолетът или мачетето щяха да му помогнат. Жената, която го беше заговорила — екзотична рижа красавица, чието почти голо тяло беше покрито с татуировка, която приличаше на кожата на горската пепелянка — не беше сама. Шестима мъже, украсени по подобен начин с бодиарт, сливащ се почти напълно с околната среда, стояха в хлабав кръг около него. Някои държаха в уста тръстикови тръби за стрелички, а други носеха традиционни бойни тояги. Жената не беше въоръжена, с изключение на плетения колан около кръста, на който висеше обсидианова кама в кания. Двама мъже, облечени във всекидневни дрехи — по вида им личеше, че са гринговци — стояха от двете ѝ страни. Единият от тях беше едър, с късо подстригана коса, което подсказваше бивш военен. Другият беше дребен, хилав на вид, но с жестоко лице.

След като успя да запази равновесие с протегнати ръце, Ектор се изправи, поддържайки зрителен контакт с жената.

— Карина, какво правиш тук?

Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устата ѝ.

— Не е ли очевидно? Правя онова, което ти трябваше много отдавна да направиш.

— Да търся Ел Гия? Не знаех къде да го търся, докато…

— Не говоря за кучето — изсъска Карина. — Говоря за твоето свещено задължение като върховен жрец на Пернатата змия.

Яростта на обвинението беше като физически удар.

— Моето задължение?

— Като вратар ти беше поверено да позволиш на Сянката да излезе в света в навечерието на тринайсетия бактун^[26], каквото беше желанието на боговете. Ти не изпълни това задължение. Ти си слаб. Не си способен да водиш братята, още по-малко да председателстваш новия вид човечество.

Ектор се наежи.

— Ти си проста послушница. Как се осмеляваш да диктуваш волята на боговете? — Той насочи поглед към останалите хора змии. Познаваше всеки от тях, някои броеше за свои приятели. Тяхното предателство го пареше като отрова. — Говорите за свещен дълг, а позволявате на послушница да ви бунтува срещу помазания избраник на Кукулкан?

Порицанието му предизвика единствено друга усмивка.

— Кукулкан благослови моите усилия. Заведе ме при Ел Гия.

— Значи е у теб? Карина, още не е късно да направиш правилния избор. Прекрати този бунт още сега и аз ще забравя какво си направила.

— Това започва да става досадно — каза тя и махна с ръка. — Търпях твоята грубост, защото имам нужда да ми кажеш как да стигна до Ciudad de la Sombre.

Ектор поклати глава.

— Не си заслужила това познание. Може би след време, но…

— Има и други начини да го намеря.

Ектор повдигна вежди.

— Имаш предвид сама да тръгнеш по пътя на Ел Гия? Аз няма да ти помогна.

— А какво стана с твоя свещен дълг? — попита тя подигравателно. — Змийските братя съществуват с една-единствена цел: да водят онези, които са били докоснати от Сянката, в царството на Господарите на Шибалба. Ти си ни учил на това. Ако откажеш, ще се отречеш от свещената клетва и вече няма да си способен да ни водиш.

Ектор стисна зъби. Карина го беше изпързаляла. Всичко, което каза, беше истина. В течение на векове Змийските братя бяха държали под контрол ужасното проклятие на Сянката, като водеха докоснатите от нея в Подземния свят, където, стига да оцелеят от изпитанията на Господарите на Шибалба, ако легендите не лъжат, здравето им ще бъде възстановено и дори ще им бъде вдъхнато безсмъртие, подобно на божественото. Някои бяха случайни жертви, но повечето, които следваха Пътя на змията, го правеха преднамерено, предлагайки се в жертва на старите богове. Сянката — онова странно вещество, което съдържаше самата същина на Господарите на Шибалба — не само заставяше заболелите да започнат пътуването. А и разкриваше древни познания, макар физическите симптоми често да пречеха на пълното изразяване на тези разкрития.

Разбира се, това не се беше случвало наскоро. Пътеводителите бяха забравени, а съдовете, които съдържаха праха на Ел Гия и някога са били съхранявани в свещените храмове, бяха разпръснати и изгубени след идването на испанските завоеватели с техния нов Бог.

На Ектор и през му не му беше минавало, че някога ще бъде призован да изпълни това задължение или че то ще бъде използвано срещу него в борбата за власт над Змийското братство.

Той опита друг подход.

— Карина, сега е XXI век. Ние може да почитаме традициите на нашите предци, но трябва и да прокарваме наш собствен път в бъдещето. Сянката е ужасно нещо. Тя не може да бъде контролирана.

— Остави това на мен — отговори мъжът с жестокото лице.

Карина го стрелна с кос поглед, но после веднага насочи очи към Ектор.

— Къде е Градът на Сянката? Кажи ми и може би ще те оставя жив.

— Убий ме и никога няма да разбереш.

Карина се вторачи в него. С изрисуваното си тяло приличаше повече на влечуго, отколкото на човек, усойница, която се готви за удар.

В този момент се чу електронен звън, който разруши магията.

Карина се опита да продължи да гледа втренчено, но в изражението ѝ се промъкна лек намек за раздразнение.

— Това съм аз — каза мъжът с жестокото лице и извади от джоба сателитен телефон, подобен на онзи, който Ектор беше донесъл. Той го разтвори и го допря до ухото си.

— Ало?

Послуша известно време, после очите му заблестяха като мъниста.

— Страхотно! Къде е това? — друга пауза. — Можем да сме там след час.

Той затвори телефона със замах.

— Карина, добри новини. Знам къде е.

Сърцето се качи в гърлото на Ектор.

— Ciudad de Sombre?

— Майната му на града. Ще прескочим няколко крачки. Знам къде е Шибалба. Това е място, наречено Нах Тунич.

Ектор не успя да скрие изненадата си.

Карина отново вторачи змийския си поглед в него.

— Вярно е, нали? Кофти работа, Ектор. Сега вече нямам нужда от теб.

Тя се обърна към най-близкия от своите придружители и кимна.

На шестстотин и петдесет километра от мястото кокалчетата на ръката на Изабела побеляха, докато стискаше телефона. Наложи се да потисне подтика си да кресне в телефона на мъчителите на чичо си да престанат, ако не искат да понесат нейния гняв.

Нейният гняв.

През целия си живот не се беше чувствала по-безпомощна.

Тя се беше преборила почти сама за контрола на Заливния картел срещу мъже, чиято жестокост би накарала Господарите на Шибалба да треперят. Командваше истинска армия от лейтенанти и пехотинци и онова, което не можеше да вземе насила, винаги можеше да купи. Но не можеше да направи нищо, за да помогне на своя чичо.

Карина!

Изабела веднага разпозна името. Карина Ривера, няколко години по-млада от нея, беше една от послушничките на Ектор. Изабела си спомни как, като малко момиче, Карина беше тормозена заради рижата си коса — видим знак за смесена кръв. Но след като прие древната религия на своите предци и влезе в Змийското братство, това се промени. Тя беше станала част от почитана традиция сред хората с маянски произход. Дори сред такива като Изабела, които само на думи отдаваха дължимото на традициите.

Очевидно престижът да е част от Змийското братство не беше достатъчен за Карина. Тя искаше повече. Власт. Може би отмъщение срещу света, който я беше тормозил.

За Изабела мотивите ѝ нямаха значение. Кучката щеше да си плати за това, което правеше.

След студеното заявление на Карина за няколко секунди настъпи мълчание. След това се чу отвратителното хрущене на костите на човек — в случая нейния любим чичо — когото пребиват до смърт. Шумът от нанасяните удари продължи известно време, след това отново се чу мъжкият глас — почти със сигурност на американец — който се развика:

— Стига бе, хора. Той вече е мъртъв, а нас път ни чака.

— Bastante! — нареди Карина на испански и ударите престанаха на мига. В продължение на още няколко секунди Изабела чуваше приглушени гласове, после настъпи тишина.

Очите ѝ се замъглиха от сълзи, докато гледаше екрана на телефона. На него се виждаше продължителността на обаждането и отброяването продължаваше безспирно — секунда след секунда. Тя очакваше връзката да прекъсне, но изведнъж осъзна, че Карина и останалите си бяха тръгнали очевидно без да забележат отворения телефон на Ектор. И сега вече нямаше кой да затвори.

Хрумна ѝ, че трябва да прекъсне връзката, но не можа да се насили да скъса тази последна нишка, която я свързваше с брата на баща ѝ.

Тогава чу нещо. Шумолене, движение и накрая дрезгав глас:

— Бела.

Думата я накара да потръпне от хлад.

— Чичо — изхлипа тя. Още беше жив!

— Бела. Сянката. — Думите се ронеха една по една, разделяни от мъчителни дълги паузи, докато Ектор се опитваше да си поеме дъх, за да продължи да говори.

— Дръж се, чичо! — изплака тя. — Ще повикам помощ!

— Вече е късно. Спри я! Само ти, жрецът, можеш да я спреш!

— Не, чичо. Не казвай това.

Тя слушаше как той се мъчи да диша, в очакване да ѝ каже още нещо. Да я увери, че всичко ще бъде наред, но в този момент той въздъхна дълбоко и тишината се възцари отново.