Шибалба

24

Докато Кейси приземяваше хели коптера на чакълестата писта на летище „Поптун“, Мадок забеляза една очукана „Тойота Лендкрузър“, украсена с емблемата на местна фирма за приключенски екскурзии. Обикновено колата караше служител на фирмата, но сега изглеждаше разумно да ограничат контактите с местните до възможния минимум. Нах Тунич беше туристически обект, но самата пещера беше затворена за публиката. Опитът да получат разрешение да я изследват щеше да отнеме много време и пари, да не говорим, че вероятно щеше да се разчуе. Така че най-добре беше да се промъкнат вътре. Не беше изненадващо, че за съответните пари туристическата фирма беше готова да подпише договор за „самостоятелна приключенска екскурзия“.

Докато Кейси и ЦРУ плащаха сметката, Мадок нямаше да се оплаква.

Кейси остана при хеликоптера, готова да им помогне, ако той и останалите имат нужда от бързо измъкване. Пещерата беше само на около петнайсетина километра оттук — поне на картата изглеждаше така. Въпреки това пътуването по неравните черни пътища нагоре в маянските планини им отне повече от час, преди да стигнат до своята цел. Тя беше отбелязана със синя табела, на която пишеше: „Добре дошли в археологическия обект „Пещерите Нах Тунич“. Тъй като обектът беше сравнително близо до населен район, ако бяха долетели право тук, щяха да предизвикат нежелано внимание, така че пътуването с кола изглеждаше най-разумното решение. Особено при положение че прикритието им като служители на Червения кръст не би издържало по-сериозна проверка. Мъдростта на решението им се потвърди, когато правеха късия преход през гората до входа на пещерата. Мадок чу отличителния плясък на хеликоптерни витла в небето над главата си. Той спря да се вслуша, а шумът се усилваше, докато летателният апарат прелиташе над тях и след това продължи пътя си.

— Прозвуча доста близо — отбеляза Ейнджъл.

— И като голяма машина — добави Боунс. — Може би „Чинук“.

Мадок си беше помислил същото. „Чинук“^[27] беше натовското обозначение на военния транспортен хеликоптер „Боинг СН-47“. Двамата бивши военноморски тюлени неведнъж бяха летели в кабината на хеликоптери „Чинук“, които често се използваха да довеждат и отвеждат военни части до и от целта на тяхната мисия. С фюзелаж, който малко приличаше на автобус от градския транспорт под двойката витла, в птицата имаше достатъчно място за петдесет пътници и можеше да транспортира дори превозни средства, ако положението го изисква.

— Близо до Поптун има тренировъчна база на гватемалските специални части. Вероятно това е всичко.

Въпреки това привидно оправдание мислите на Мадок продължаваха да се връщат към Копан и червенокосата жена, която някак бе пристигнала там преди тях. Вероятно работеше за Алекс Скано, а разкритието на Там, че „Сканоген“ действа в Хондурас, отчасти обясняваше нейното присъствие там, но цялата работа продължаваше да изглежда като твърде голямо „съвпадение“.

Входът се появи изведнъж, издигайки се от земята под дърветата без предупреждение. Зинала сенчеста цепнатина във варовиковата скала, висока трийсет метра и двойно по-широка. В продължение на хилядолетия тропическите дъждове бяха ерозирали камъка в свободно стоящи колони, които сякаш изригваха от земята. Висящата отгоре им стена беше осеяна със стотици провесени сталактити. В цялата си съвкупност те приличаха на зъбите в зиналата паст на огромен Левиатан.

Всички от групата забелязаха тази прилика.

— Пастта на змията — измърмори Бел.

Боунс само поклати глава.

— Айде, пак се почна.

Технически погледнато, хеликоптерът, който беше прелетял над тях, не беше „Чинук“, а неговата гражданска разновидност с твърде прозаичното обозначение „Модел 414“ — един от няколкото, чартирани от „Сканоген“ за нейната „хуманитарна мисия“ в Хондурас. 414 беше работно добиче и не предлагаше лукса, с който Алекс Скано беше свикнал, но в неговия директорски хеликоптер нямаше достатъчно място за всички, така че този път трябваше да се вози като обикновен човек. Това не беше преживяване, което му се искаше да повтори.

Наетата охрана беше наред, макар и малко притеснена. Хората на Карина с изпилените си остри зъби и татуировки му причиняваха тръпки, но онова, което наистина предизвика ужас у него, беше начинът, по който смазаха от бой онзи стар индианец в джунглата.

Карина също беше татуирана, макар бодиартът да беше скрит от блузата и камуфлажните ѝ панталони във военен стил с много джобове. Тя поне не си беше изпилила зъбите. Той донякъде харесваше мацки с татуировки и пиърсинг, но устата, пълна със зъби на акула, щеше да му дойде в повече.

Задната товарна платформа беше спусната, което позволяваше не само в кабината да влиза въздух и така да намалява горещината, но им осигуряваше и панорамен изглед към околността, докато прелитаха над нея. През по-голямата част от полета виждаха непрекъснато море от зеленина, но когато наближиха своята цел, Алекс забеляза смесица от обработени полета и пътища, а щом хеликоптерът започна да захожда към летището — кварталите на Поптун.

Когато се показа пистата, Карина скочи на крака, втурна се към вратата и за миг надникна навън, после изтича до единия от пилотите и му каза нещо. Алекс беше доволен да я остави да поеме нещата в свои ръце, докато хеликоптерът без никакво предупреждение се наклони настрани и започна да се отдалечава от летището.

— Какво става? — поиска да разбере той.

— Вече са тук — отговори Карина, а очите ѝ проблясваха заплашително.

— Кои са „те“?

— Групата на Мадок. Хората, които пътуват с твоята връзка.

Алекс хвърли поглед през отворената товарна рампа и видя по-малкия хеликоптер, паркиран на летището, да се смалява в далечината. Той знаеше всичко за Дейн Мадок, който беше помогнал на предателката Там Бродерик да пипнат баща му, при това почти съсипвайки „Сканоген“. Досега дейността на Дейн Мадок не представляваше истинска заплаха за техните планове. Всъщност ловците на съкровища, помагащи на Чарлз Бел, без да искат, бяха прокарали пътя за „Сканоген“, но сега, когато целта вече се виждаше, можеше да се окажат голямо препятствие.

— Е? — попита той и насочи погледа си към Карина. — Толкова по-важно е да кацнем още сега.

Тя поклати глава.

— Какво каза по-рано? Ще съкратим малко пътя.

Пастта на Нах Тунич беше огромно открито пространство, в по-голямата си част равно, като се изключат местата, където археолозите бяха изкопали проучвателни окопи. Бел обясни как по време на разцвета на маянската империя хиляди вярващи са се събирали в преддверието на пещерата, докато жреците изпълнявали ритуалите на една тераса над тях. Разкопките бяха потвърдили тази хипотеза. Подът всъщност се състоеше от артефакти: керамични чирепи и други отпадъци, циментирани на място през вековете от минерализираната вода, капеща от тавана.

— Някои от местните маи все още идват тук да се молят — продължи Бел, посочвайки останките от огнище.

— Все още почитат старите богове? — попита Мадок. — Смятах, че местните религии са почти напълно изчезнали.

— Идването на християните конквистадори принуждава практикуващите старите вярвания да минат в нелегалност — отговори Бел с крива усмивка. — Извинете за този каламбур. Но тези традиции са дълбоко вкоренени в тяхната култура.

В дъното на напомнящата катедрала паст на пещерата изследователите трябваше да се изкатерят по стръмна подпорна стена, издигната от маите, за да предпазят прохода, водещ в дълбините на пещерата. Мадок и Боунс поведоха групата, за да помагат на Бел в спускането. Ейнджъл бързаше да ги последва, а Боунс използва лост, за да разбие ключалката на оградата, издигната от гватемалското правителство. Докато стояха там, готвейки се да се спуснат вътре, Мадок почувства бриз по лицето си, който се издигаше от пещерата, все едно дишаше.

— Това място наистина е живо — каза той.

— Такова е и за маите — кимна Бел, който леко хриптеше, докато опитваше да си поеме дъх след изкачването.

Ако входът на пещерата беше зиналата паст на живо чудовище, онова, което лежеше зад него, трябваше да е гърлото — тесен, дълъг деветдесет и пет метра проход, спускащ се в дълбините. Макар че във варовика бяха изсечени що-годе прилични стъпала и дръжки, скалата беше хлъзгава от влагата. За щастие предишните експедиции бяха оставили фиксирано въже, за което Бел се държеше, докато се спускаха.

Първият етап на слизането завърши при едно прохладно езеро, където течащата надолу по далечната стена минерализирана вода беше формирала заоблени издатъци от подобни на стъкло седиментни скали, които проблясваха на светлината на фенерчетата. Ефектът беше драматичен, но те нямаха време да спрат, за да му се възхитят. Вертикалната шахта, която според Бел щеше да ги отведе в Шибалба, беше в края на дълъг проход с дължина повече от три хиляди и двеста метра.

Докато прекосяваха с плисък езерото, Боунс се провикна през рамо:

— Миранда, внимавай да не намокриш телефона си!

Ейнджъл се приближи плътно до Мадок и го прегърна сякаш в спонтанен израз на привързаност. В същото време доближи устни до ухото му и прошепна:

— Боунс наистина я тормози за този телефон. Знам кога се бъзика, а това е нещо различно. Какво става?

Мадок поклати глава.

— Може би нищо.

— Дейн, я стига. Между нас не бива да има тайни.

Той стрелна поглед към Миранда, която помагаше на Бел да прекоси езерото.

— Тя непрекъснато гледа в този телефон. Това е лош навик за агент от разузнаването. Освен ако няма друга причина. „Сканоген“ стигна в Копан преди нас. А когато дадох на Миранда погрешни координати за Града на Сянката, никой не ни досаждаше.

— Това не доказва нищо.

— Да, така е. Затова ще внимавам с нея.

Ейнджъл се отдръпна леко от него.

— Не вярвам. В края на краищата тази експедиция е на баща ѝ. Защо да я рискува? Да рискува неговия живот? Сигурен ли си, че не е за това, че си пада по момичета?

— Сигурен съм. — За това беше сигурен, но не и за своите подозрения. Онова, с което разполагаше в действителност, бяха множество предположения. Срещата в Копан можеше да е и просто съвпадение, както вероятно и прелитането на чинука над главите им.

Във всеки случай това нямаше значение в момента. Бяха доста извън района с обхват и дори Миранда да имаше сателитен телефон, а тя нямаше, сигналът не можеше да мине през тоновете скали, които ги заобикаляха отвсякъде.

Те продължиха през проходи, украсени с маянски глифи и картини, които изобразяваха човешки жертвоприношения и ритуали по кръвопускане, както и откровени сексуални актове. Боунс не можа да се въздържи да коментира едно от изображенията, на което се виждаше маянска двойка, готвеща се за съвкупление. Фигурата на мъжа беше с огромен фалос, който той тласкаше към корема на жената. Подробностите на стилизираната картина не оставяха нищо за въображението.

— Обзалагам се, че този тип е някой бог — каза той.

— Господин Боунбрейк, този също ще ви хареса — намеси се Бел, като посочи друга картина на приклекнал мъж.

— Тип, който се готви да сере? — попита Боунс, повдигайки вежди в съмнение.

— Не точно. Това е изображение на ритуал по кръвопускане. Маите вярвали, че в кръвта има голяма сила, така че, когато крал е искал боговете на плодородието да го благословят с дете, вкарвал игла от кост или шип от скат в пениса си като жертвоприношение.

Дори Боунс да се беше потресъл от чутото, не го показа.

— Ей, Мадок, това напомня малко за Кий Олсен, нали? — Макар въпросът да беше зададен на Мадок, той се обърна така, че да вижда Миранда.

— Това момче от нашия взвод имаше пиърсинг „принц Алберт“. Когато се напиеше, го вадеше, прокарваше карабинер през него и му окачваше разни тежки неща.

— Това е много яко — отговори Миранда с безизразно лице, но със зли пламъчета в очите. — Трябва да си направиш и ти.

— Колкото и да обичам да си спомням за младостта — намеси се Мадок, — вероятно е по-добре да продължим напред.

— Дейн — извика Ейнджъл. — Вижте това!

Тя сочеше друг самотен глиф по-долу на стената. Изображението беше по-избледняло от откровеното сексуално изображение, но въпреки това се разпознаваше лесно.

Беше същата фигура на куче, изобразена върху златния диск пътеводител, който бяха намерили в мексиканското сеноте. Това тук обаче беше в профил с протегната лапа, все едно показваше пътя, като сочеше нататък в пещерата.

— Предполагам, че сме на точното място — каза Мадок.

Те продължиха надолу по виещия се коридор и там, където той се разклоняваше, намираха още насочващи глифи. На няколко места коридорът се стесняваше до такава степен, че се налагаше да вървят в индианска нишка. Боунс трябваше да сваля раницата си, за да може да се промъкне.

Късо почти отвесно спускане ги изведе в пещера с разделящи се наляво и надясно разклонения. Право напред имаше тераса, която гледаше към бездънна бездна. Шахтата не беше много широка. Фактически имаше диаметъра на комин, но беше толкова дълбока, че светлината от фенерчетата им не можеше да стигне до дъното. На задната ѝ стена се виждаше друг насочващ глиф, който показваше право надолу.

— Предполагах, че тези глифове ще ни доведат тук — каза Бел. — Намираме се в частта, наречена Пещерата на Подземния свят. Тунелът на Нах води навън оттук обратно в пещера, наречена Тихия път. Но това… — Той махна с ръка към отвесната шахта. — Това е кладенецът за жертвоприношения. Един вид сеноте. Проход към Подземния свят.

— Направо магистрала до ада — измърмори Боунс.

— Предполагам, че ако беше на дъното, щеше да я наречеш стълба до небето. За маите пещерите са били и двете. Вярвали са, че вечер слънцето залязва в някоя пещера на запад, пътува под земята и след това изгрява от друга на изток. Както можеш да си представиш, това е място, където смъртните не са добре дошли. Доколкото знам, само една експедиция е стигнала до дъното, но е прекарала едва няколко минути долу.

— Защо? — попита Ейнджъл.

— Мисля, че един от членовете на експедицията е бил ранен, което ги накарало да побързат. Освен това имало проблем с въздуха. Високо ниво на въглероден двуокис, вероятно от някакво гниещо органично вещество.

Мадок беше очаквал подобен проблем, откакто Бел спомена за дълбоката сто и петдесет метра шахта по-рано през деня. В добавка към другото оборудване, което носеше, беше взел и един прост уред за определяне равнището на въглеродния двуокис — евтина запалка, която беше купил в Белиз Сити. Той я извади от джоба си, завъртя с палец колелцето и произведе яркожълт пламък.

— Стар миньорски номер — обяви той. — Докато гори с жълт пламък, във въздуха има достатъчно кислород. Ако пламъкът стане син, ще трябва да се връщаме.

Ейнджъл се наведе над шахтата и направи гримаса.

— Сигурно не трябваше да оставяме горката Кейси сам-сама на летището. Късно ли е да променя намеренията си?

Мадок ѝ прати въздушна целувка.

Бяха донесли два водолазни регулатора и една бутилка със сгъстен въздух, в случай че се наложи да преплуват наводнени проходи. Ако се наложеше, можеше да дишат подред, както бяха направили в Града на Сянката. Обаче запасът нямаше да им позволи много дълга екскурзия. Ако попаднат на лош въздух, вероятно щеше да се наложи да съкратят проучването си. Мадок се съмняваше, че ще има проблем, докато въздухът продължава да се изкачва от дълбините.

С помощта на Миранда, която бе преминала почти толкова сериозно обучение за боравене с въже, колкото военноморските тюлени, Мадок и Боунс съоръжиха фиксирано въже — първото от няколкото дължини, които щяха да са нужни, за да се спуснат на дъното. Имаше причина тази шахта да е смутила по-раншните експедиции. Щяха да се спуснат четиресет и пет етажа надолу — половината от височината на Айфеловата кула^[28]. Спускането беше лесната част. Носеха повече от триста метра въже, което в съчетание с останалото алпинистко и водолазно оборудване тежеше доста. За щастие нямаше нужда да го носят нататък.

Мадок силно се надяваше забележката на Бел, че смъртните не са добре дошли в подземния свят, да не се окаже твърде пророческа. Спускането в шахтата можеше да се окаже най-лесната част от цялата експедиция.