Шибалба

7

Мадок се хвърли в прохода, плувайки така, все едно най-голямата бича акула на света го хапе по плавниците. Макар да не знаеше със сигурност какво бе накарало Боунс да му махне да изчезва, сигурни бяха две неща: не можеше да изплува, нито да остане безкрайно под водата. Това му оставяше само една осъществима възможност: да намери друг изход, и то бързо.

Кислородът нямаше да е проблем, или поне не най-спешният. В главната си бутилка имаше въздух най-малко за час. Това беше достатъчно, за да проучи пасажите в другата пещера, но беше съмнително, че неговите приятели имаха толкова време.

Той излезе в пещерата с олтара, незабавно зави надясно, а после отново, за да се хвърли в най-близкия проход. Беше по-тесен от другия тунел и само след няколко метра започна да се извива надолу. Първоначалният импулс на Мадок беше да спре и да се върне, но нямаше достатъчно място да се обърне и продължи, като се молеше най-накрая пасажът да се разшири достатъчно, за да смени посоката.

Това не стана, наклонът остана постоянен, отвеждайки го все по-надълбоко. Толкова далеч от повърхността беше лошо, защото го отдалечаваше от хората, които имаха нужда от неговата помощ. Дълбоко под водата обаче беше още по-лошо, защото увеличаваше риска от декомпресионна болест. Най-накрая спря, откопча жилетката си и я остави да падне. Ритна с крака и се отдалечи малко, направи кълбо и се озова с лице към изхода от този пасаж.

Само че сега тунелът беше пълен с непрозрачен облак тиня.

Мадок устоя на изкушението да си харчи въздуха в чакане, затова се гмурна с главата напред в непрозирната тиня, протегна ръка и напипа каменното дъно. Заплува напред, потискайки почти неустоимото желание да заблъска с крака и ръце, за да напредне по-бързо.

Водолазната му жилетка беше наблизо там, където я бе пуснал, а той можеше да изкара без въздух две минути.

Предостатъчно време.

Ръката му напипа нещо, което не беше твърдо като камък. След няколко секунди търпеливо опипване осъзна, че това е един от шланговете, закачен за неговия регулатор. След още няколко секунди намери мундщука, пъхна го в устата си и най-накрая пое толкова нужния въздух. Но облекчението му беше краткотрайно, защото все още не можеше да помогне на приятелите си, а времето работеше срещу тях.

Той ритна с крака и навлезе дълбоко в сумрака с протегната ръка, която се плъзгаше по стената на пасажа, а с другата влачеше водолазната жилетка. Облакът тиня леко се разреди и скоро зрителното му поле се оказа чисто. Но той изчака, докато се върна в голямата пещера, за да си сложи жилетката.

Един пасаж проверен. Остават още десет.

Мадок поклати глава. Методът на пробата и грешката не вършеше работа. Нямаше никаква гаранция, че някой от тези проходи ще го изведе обратно на повърхността. Не можеше да си позволи други задънени улици и дори по-лошо — риска да се изгуби в този подводен лабиринт. Ако не можеше да намери начин да намали рисковете от своя избор, щеше да се наложи да изпита късмета си с предната врата.

С тази разлика, че пасажът обратно в карстовата дупка не навяваше усещане за предна врата. Ако не нещо друго, приличаше повече на закъсняло хрумване — начин да се наводни подземният храм или гробница, за да се скрие тяхното съществуване.

Дванайсет тунела. Един от тях идваше от карстовата дупка, а останалите единайсет водеха Бог знае къде.

Мадок не знаеше много за маянската космология и традиции, но помнеше, че се ползват с добро име като астрономи. Знаеше също, че архитектурата им отразява познанията им за небесата.

Той затвори очи и опита да си представи разположението на пасажа спрямо карстовата дупка.

Север, реши, макар че не беше напълно сигурен.

Страната на олтара със златния диск гледаше в противоположната посока — на юг. Дали за маите югът беше важна или свещена посока?

Джейд щеше да знае, помисли си мрачно той. Джейд Ихара, бившата му приятелка, беше световноизвестен археолог, специалист по предколумбови култури. Всъщност Миранда Бел много му напомняше Джейд не само заради това.

Джейд обаче я нямаше, но независимо от всичко, имаше логика главният вход на пещерата да е от страната, която е срещу предната част на олтара.

Тук нищо няма да се получи, каза си той, ритна с крака и заплува към другия край на пещерата.

Точно срещу олтара имаше широк тунел с лека извивка нагоре. Мадок си помисли, че той определено прилича повече на главен вход, отколкото пасажът, който водеше от карстовия кладенец в пещерата. Все пак опита да потисне усещането си за неотложност с малко повече предпазливост, отколкото беше проявил в по-раншните проучвания.

На около трийсет метра навътре в прохода лъчът на фенерчето му попадна върху блещукаща плоскост, подобна на огледало, което плува надолу с лицето във водата.

Това беше повърхността.

Мадок ритна силно, за да стигне колкото може по-бързо до нея, и няколко секунди по-късно стоеше върху наклонена рампа, а главата и раменете му стърчаха от водата. Подуши предпазливо въздуха, преди да вдиша дълбоко за първи път. Миришеше слабо на влага и плесен, затова държеше мундщука готов, ако случайно му се замае главата.

Още няколко крачки го изведоха на сух камък. Той свали плавниците и ги остави на рампата. След това реши да остави там и останалата част от водолазното си оборудване.

Загаси фенерчето и закрачи напред в мрака, търсейки да види някъде блясъка на дневната светлина или да усети полъх на вятър и да чуе шумолене на листа.

Но нито видя, нито чу нещо.

Светна фенерчето и се затича напред, но след като измина около петнайсетина метра, се озова в задънена улица. Купчина камъни, повечето големи колкото плажни топки, напълно запушваха тунела. Приличаше на срутване.

Мадок плъзна лъча на фенерчето по камъните, докато обмисляше своите възможности. Това приличаше на първоначалния вход към пещерата. Вероятно външният свят се намираше отвъд срутилите се камъни. Може би трябваше да махне само няколко камъка, за да разчисти достатъчно голямо пространство, през което да се промуши.

Който не рискува, той не печели, измърмори Мадок и започна да се катери по купчината камъни. За начало избра един от по-малките. Хвана го с две ръце и го дръпна към себе си. Отмести се с изненадваща лекота и освободи лавина от мръсотия и камъчета. Мадок махна още един, разширявайки пролуката, и когато пусна камъка да се търкулне надолу, видя проблясък на дневна светлина.

Загреба още от мръсотията и я избута, разшири отвора и се наслади на свежия въздух от външния свят. В този миг замръзна на място, защото вятърът донесе звука на гласове.

— Мамка му, откачи се!

— Съжалявам, момчета, но се налага да се гмурнем след него. Може да отнеме няколко минути.

Първият глас беше женски и почти със сигурност на Миранда. Вторият без съмнение беше на Боунс, но и двата бяха някак си кухи, все едно говореха в бутилка.

Следващият глас беше непознат, но ясен като камбана.

— Бъзикаш ли се? Направи голяма грешка.

Гневът в гласа на мъжа наелектризира Мадок. Той се хвърли напред, промуши се през дупката, без да има ни най-малка представа какво го очаква от другата страна. Бариерата от пръст рухна под него и той се озова на малък склон, покрит със зелена растителност. Когато се претърколи надолу, видя канията на водолазния си нож. Извади ножа и се изправи приведен, готов да нападне всеки противник.

Обаче нямаше никого.

— Стана случайно! — извика Миранда. Гласът ѝ прозвуча по-силно, но не много. — Ще се гмурна и ще го извадя. Не стреляйте!

Не стреляйте, помисли си Мадок. Значи те… които и да са… имат оръжия.

Спомни си старата мъдрост какво значи да вадиш нож на човек с пистолет, но имаше само него. Гласовете се носеха иззад хълма, който го отделяше от карстовата дупка и беше причината неговата поява да остане незабелязана. Това щеше да му осигури малко предимство, но само ако незабавно започне да действа. Започна да се катери по хълма с нож, готов за нападение.

От върха на хълма пред Мадок се откри безпрепятствена гледка към сенотето, което се намираше на около четиресет и пет метра от него. Имаше четирима мъже с пистолети, но само единият от тях изглеждаше готов да използва своя. Мъжът стоеше на ръба на дупката, стиснал с една ръка косата на Ейнджъл, а с другата беше насочил голямокалибрен револвер към водната повърхност. Чарлз Бел лежеше неподвижно на земята. Мадок се втурна надолу по хълма и успя да измине девет, тринайсет, почти осемнайсет метра, преди някой от мъжете край карстовата дупка да забележи неговото приближаване. Още две големи крачки го доближиха до средата на разстоянието, макар че мъжете започнаха да вдигат и насочват оръжията си към него.

Мамка му!

Той намести ножа в ръката си, стискайки здраво ръкохватката с палец върху плоската страна на острието. След това от движение вдигна ръка над рамото и хвърли с все сили ножа напред.

Той се стрелна напред, въртейки се бавно, докато описваше арка във въздуха. Мадок продължи да тича подире му. Целта му беше мъжът, който държеше Ейнджъл за заложник. Изборът му беше рискован. Пропуснеше ли целта си дори с малко, можеше да улучи нея, а не лошия. Но от четиримата нападатели онзи, който държеше Ейнджъл, представляваше най-непосредствената опасност.

Прицелът на Мадок беше точен. Но когато ножът стигна до края на пътя си, превъртайки се напълно, така че острието му отново да сочи напред, мъжът трепна. Вместо да улучи целта, като прониже лявата очна орбита на мъжа, острието само проряза кървава бразда по бузата му, когато прелетя.

Мадок продължи да тича, остро осъзнавайки факта, че вече няма никакво оръжие и трябва да се изправи срещу четирима неприятели с пистолети. Елементът на изненада беше преминал, но все още разполагаше с едно асо в ръкава: той не беше сам.

Ейнджъл реагира по-бързо от своя похитител. Извъртя се, за да се озоват лице в лице, и заби коляно в слънчевия му сплит. Мъжът се сви като червей на кука, а револверът и конската опашка на Ейнджъл паднаха от безчувствените му пръсти. Все още стиснала го за раменете, тя се изви и изстреля мъжа срещу един от съучастниците му, поваляйки и двамата на земята. Така за няколко секунди неравните сили се изравниха.

Почти.

Останалите мъже още държаха оръжията си.

Когато стигна до мястото на сбиването, видя как Ейнджъл заема позиция срещу един от останалите нападатели. Видя и как той вдига пистолета за изстрел.

Мадок не можеше да направи нищо. Мъжът беше прекалено далече, а и извън обсега на Ейнджъл. Мадок направи единственото, което му хрумна. Приведе се и повали Ейнджъл на земята.

В мига щом го направи, нещо изригна откъм карстовата дупка. С крайчеца на очите си Мадок зърна да проблясва злато — русата коса на Миранда. Тя и стрелецът рухнаха на земята с преплетени крайници. Мадок видя, че револверът лежи там, където беше паднал. Протегна ръка да го вземе, но с периферното си зрение забеляза, че друг стрелец се прицелва в него с полуавтоматичен пистолет, и смени посоката на движение миг преди да прозвучи изстрелът. На мястото, където Мадок беше само преди част от секундата, изригна малък вулкан от пръст. Пистолетът отново изрева, а Мадок продължи да се търкаля, едва успявайки да изпреварва куршумите, които бродираха земята, докато го преследваха.

После пистолетът замлъкна. За всеки случай Мадок се претърколи още няколко пъти, след което скочи на крака, заел бойна поза. Но се оказа, че няма останали на крака врагове. Ейнджъл беше коленичила върху мъжа, който току-що се бе опитал да го убие, налагайки го безмилостно с юмруци. А Миранда беше възседнала онзи, който се бе опитал да застреля Ейнджъл, и го беше приковала в класическа поза, яхнала гърдите му.

Изглежда някой я е учил как да се бие, помисли си Мадок разсеяно.

Оставаха двамата, които Ейнджъл бе повалила, когато Мадок нападна. Единият от тях, мъжът с големия револвер, беше извън строя, но другият правеше опити да се изправи. Мадок го връхлетя, поваляйки го с чуков удар с двете ръце.

В този миг някакво движение в карстовата дупка привлече вниманието му. Той се завъртя, за да посрещне тази нова опасност, но това беше Боунс, който бе приклекнал в бойна поза и пръстите му обхващаха ръкохватката на ножа.

Мадок издиша дъха, който дори не бе усетил, че е затаил, и се усмихна на своя приятел:

— Тъкмо навреме.