Шибалба

11

Изабела Белтран остана сигурно на седлото, стиснала го здраво с бедра и с безупречно изправена стойка, докато жребецът се стрелна покрай варела^[12], изпълни три четвърти контур около него и отново се впусна в галоп. Тя държеше юздите свободно, оставяйки животното да прави онова, което знаеше как да върши, но готова да му покаже кой е господарят, ако се нуждае от напомняне. Но така и не се наложи.

Вече не се налагаше.

Преди време, когато току-що го беше купила, беше задължена да използва много по-здрава ръка, но сега той не само знаеше кой командва тук, но и какво трябва да прави. И го вършеше, без да е нужно да го подтикваш.

Този урок животните учеха много по-добре от хората.

Заобиколиха втория варел и точно когато жребецът се втурна в галоп към следващия, с крайчеца на окото си тя видя колата на Ектор на автомобилната алея. Помисли си дали да не завърши тренировката — мразеше да прекъсва жребеца, защото това само щеше да го обърка следващия път, когато тренират. Но също така знаеше, че чичо ѝ не би дошъл втори път лично само в течение на няколко дни, ако не става дума за нещо важно. Изабела дръпна юздите и насочи коня в тръс към оградата, докато Ектор спря отвън и слезе, за да се срещнат.

Напоследък доста мислеше за него и не само заради риска от онова, което би могло да бъде разкрито, ако сенотето стане известно на обществеността. Възможността Ел Гия и свързаното с него проклятие да са истински, бе извадила на повърхността всички истории на Ектор. А това я накара да постави под въпрос избора, който беше направила.

Искаше нейният баща, мир на душата му, да се гордее с нея, но дали той беше искал да тръгне по неговите стъпки, или по тези на чичо ѝ?

— Мислех, че ще ми се обадиш — подвикна тя. — Какво реши — ще включиш ли федералните?

Когато тръгна към оградата, Ектор имаше замислен вид.

— Археолозите се наложиха над мъжете, които бях наел да се оправят с възникналото положение.

Изабела накара коня да спре, но не слезе.

— Искаш ли аз да организирам намеса?

Той поклати глава.

— Злото вече е сторено. Реших да опитам друг подход. Но не затова съм тук.

— А за какво? Другият проблем? Хондурас? Да не би някой наистина да е намерил Ел Гия?

Ектор избягна да я погледне в очите.

— Всички си отидоха.

— Отидоха?

— Мъртви са.

— Какво искаш да кажеш с всички? Всички болни от треска?

— Всички. Селото го няма. Изгорено е.

Изабела се наежи.

— Чичо, трябва да контролираш хората си.

— Не бяха… — Той се поколеба. — Заповедта не дойде от мен. Не съм сигурен какво се е случило. Може да има и друг играч. Или… нещо друго.

— Ти си изпуснал положението от контрол — озъби се тя, после си пое дълбоко дъх. — Чичо, съжалявам, но трябва да осъзнаеш колко е важно този проблем да се реши.

— Осъзнавам — отговори той. — Затова мисля лично да се погрижа.

— С какво мога да ти помогна?

— В момента само с възможност да стигна бързо и дискретно на мястото.

— Имаш я. — Това беше най-малкото, което можеше да поиска от нея. Транспортната мрежа на картела редовно превозваше хора и товари — наркотици, пари, оръжия — от Колумбия до границата с Тексас. — Ще накарам Гарсия да се погрижи.

Ектор я погледна в очите.

— Има още. Ако нещо се случи с мен…

Изабела шумно си пое въздух.

— Не говори така.

— Ел Гия трябва да бъде намерен на всяка цена. Знаеш, че това е истина. Ако аз загина, ти трябва да довършиш работата.

Изабела се вторачи в него няколко дълги секунди.

— Всичко, от каквото имаш нужда, чичо.

Мадок изправи мъжа на крака, хващайки го за предницата на ризата.

— Hermandad de la Serpiente? Змийските братя? По дяволите, това пък какво означава?

Мъжът трепереше от страх, но не каза нищо разбираемо.

— Кои са тези Змийски братя? — попита Мадок и го разтърси. — Ти един от тях ли си?

Мъжът поклати глава, но Мадок не разбра дали това е отговор, или молба за милост.

Останалата част от групата се връщаше по пътеката, за да се присъедини към тях. Гриего изглеждаше смаян, но не се намеси. Обаче Боунс се приближи и се извиси над пленника.

— Моторно масло и дървени пръчки — каза той заплашително. — Аз ще го разприказвам.

— Платиха ми да ви предупредя — ахна мъжът. — Това е всичко, което знам.

— Кой ти плати? Как се казва?

— Никой не знае имената им. Това са старци, които пазят Ciudad de Sombre. — Това признание сякаш върна малко кураж на мъжа. — Няма да ви позволят да го намерите. Ще ви убият, за да опазят тайната. Бях изпратен да ви предупредя.

— Градът на Сянката — повтори Мадок. — Значи знаеш за него?

— Да. Всички знаят за него.

— Изглежда това е истината — измърмори Боунс.

— Знаеш ли къде е?

Мъжът отново поклати енергично глава, сякаш този въпрос едновременно го плаши и обижда.

— Никой не знае. Сянката трябва да остане скрита, иначе светът ще умре.

— Този май наистина вярва в тия бабини деветини — обади се Боунс. — Оставете на мен да се оправя с него.

— Нищо няма да измъкнеш от него — намеси се Миранда. — Той е просто наемник. Като онези типове, които се опитаха да ни нападнат при сенотето.

Мадок беше склонен да се съгласи.

— Сега поне знаем кой стои зад всичко това.

— Змийските братя? — Боунс не беше сигурен. — Звучи като името на най-скапаната момчешка група на света.

Мадок отпусна хватката, с която стискаше ръката на мъжа.

— Кажи на Змийските братя, че ако искат да ни откажат от търсенето, ще трябва да прекратят заплахите и смътните предупреждения и да се срещнат с нас лице в лице. Разбра ли?

В отговор мъжът само се вторачи в него с ококорени очи. Мадок го задържа още миг, след това го пусна да си върви. Той залитна няколко крачки заднешком, сетне се обърна и започна да тича, хвърли се в джунглата и изчезна.

Боунс се смръщи и скръсти ръце на гърдите.

— Мадок, сигурен ли си, че това е добра идея?

Мадок се замисли за злокобното предупреждение на мъжа: сянката трябва да остане скрита или светът ще умре. Накрая поклати глава неуверено.

— Започвам да се питам дали изобщо нещо от всичко това е добра идея?

Дъг Симпсън прочете отново доклада, защото се надяваше, че е пропуснал нещо първия път, но резултатите си останаха такива, каквито бяха.

Не данните бяха проблем, а самият той. Беше затънал до уши.

Глупаво беше да си мисли, че е готов за работа като тази. Наистина, когато кандидатства в компанията, прясно завършил програмата по биотехника в Калифорнийския университет „Дейвис“, не беше очаквал, че ще му дадат този пост. Беше по-подходящ да бъде лабораторен асистент, а не главен изследовател, но компанията имаше отчаяна нужда от квалифициран персонал. Тя разполагаше с пари, но никой достоен за уважение не искаше да работи за нея. Носеха се слухове за неетично, дори криминално поведение, но Симпсън не им беше обърнал внимание. Скандалите бяха вчерашна новина. Светът на биотехниката е капризен: днешният герой утре можеше да се провали, а кой е в състояние да каже какво ще донесе следващата седмица?

Що се отнася до неговата собствена квалификация… по дяволите, изследванията не бяха ли един дълъг процес на проба и грешка? Можеше да се справи с това.

А сега щяха да умрат хора, защото не можеше да извади чудо от джоба си.

Полевият екип беше докарал повече от дузина обекти. Една строга паметна бележка право от писалището на началника искаше те да бъдат наричани така. Не жертви или пациенти, а обекти. Всички бяха изолирани при условията на IV равнище на биобезопасност. Всеки получаваше различно лечение, за да се унищожи все още неизвестната инфекция, която ги убиваше.

Отвратен, той избута стола си назад от работната станция и точно се готвеше да излезе за цигара, когато вратата на лабораторията се отвори и влезе началникът, придружен от рижата латиноамериканка, която беше предвождала полевия екип. Симпсън не знаеше как се казва и дори не беше сигурен дали работи за компанията, или е доведена като външен изпълнител.

Той скочи на крака.

— Господин Ска…

Началникът вдигна ръце и го прекъсна.

— Дъг, знаеш какво мисля за това. Баща ми беше господин.

Симпсън кимна разкаян. Все още му беше трудно да свикне с политиката да се обръщат един към друг на малки имена. Струваше му се неправилно, особено ако се обръща към директора компанията, обаче той настояваше. Точно както беше настоял хората в изолационния блок да бъдат наричани обекти.

— Алекс — поправи се Симпсън. — Какво мога да направя за вас, сър?

— Сър? — Алекс поклати глава от неискрено отвращение. — Това не е много по-добре!

Той не представи своята придружителка, а погледна покрай Симпсън към информацията, която се виждаше на компютърния екран.

— Как върви?

— Страхувам се, че недобре. Нито една от терапиите, които опитахме, не даде резултат. Имам пред вид нищо. Нула. Трима вече починаха, а други двама са в тежко състояние. Останалите… — Той поклати глава.

— Нито една от обичайните терапии не действа? — попита Алекс, макар въобще да не звучеше разочарован. Симпсън дори си помисли, че май се развълнува от новината. Явно на лицето му се беше изписал шок, защото Алекс продължи:

— Дъг, не забравяй нашата мисия. Ние сме новатори. Идеята е да разработим нова терапия. Инфекцията победи всичко, с което разполагаме, и това не е лошо. Ако не беше, нямаше да има нужда от нещо ново. И за нас нямаше да има работа.

Това беше твърде цинична гледна точка, но Симпсън я разбираше. Колкото и ужасно да беше това заболяване, неговата съпротива срещу обичайния набор лекарствени терапии, представляваше рядка възможност в силно конкурентната биотехническа индустрия. Лекарството щеше да бъде сребърен куршум не само за лечението на това заболяване, но вероятно и на десетина други. А те щяха да контролират патента му.

Но само ако успееше да намери лечение.

— Ако през следващите четиресет и осем часа не можем да открием нещо, което действа — отговори Симпсън, — така или иначе ще останем без работа. Поне ще се отнася до този агент. Напредваме като охлюв, засега имаме сто процента смъртност и трябва да признаем, че успехът на лабораторните ни анализи е много малък. Като оставим настрана трагедията, това ще е истински проблем при изследването.

— Какво искаш да кажеш?

— Изпитваме трудности да култивираме агента извън жив гостоприемник. Очевидно има нужда от особено съчетание на биологически, химически и физически условия, в които да се размножава. Това означава, че когато и последните пациенти умрат, няма да разполагаме с възможност да изпробваме някоя от нашите терапии.

— А лабораторни животни? Плъхове, маймуни?

— Изглежда белите мишки имат вроден имунитет. Подозираме, че има нещо общо с техния природен висок метаболизъм. Ако случаят е такъв, ще имаме същите ограничения с повечето дребни животни. Може да имаме по-голям късмет с по-големите примати. Например някое шимпанзе, но тук не разполагаме с такова.

— Намерете. Няма значение колко ще струва.

— Не е само въпрос на пари. Съществуват строги международни правила за използването на примати в научните изследвания. Прозрачността е много важна. Може да намерим няколко чрез… ъъъ… неофициални канали, но това е много рисково решение.

— Това звучи като ужасно много неприятности — Алекс се намръщи и погледна към рижата жена. — Смяташ ли, че можеш да намериш още няколко обекта?

Нещо в небрежния начин, по който каза това, накара Симпсън да потръпне от ужас.

— Не би трябвало да е проблем — отговори жената. — Обаче това е губене на време. Вече ти казах. Има само един начин за премахване на maldicion de la sombra.

Алекс ce усмихна широко, разкривайки всичките си зъби. Симпсън си помисли, че сигурно точно преди да задъвчат плячката си, крокодилите се усмихват така.

— Това ми каза, но на мен ми трябват по-скоро резултати. Върви да намериш своя изгубен… или каквото е там. А Дъг тук ще продължи своите изследвания. Може би и двамата ще се окажете късметлии.

— Възможно е вече да е утихнало — каза Симпсън нервно. — Това би било голям късмет.

Алекс се обърна към него.

— Дъг, не бъди такъв черногледец. Не даваме на света смърт и болести. Бог се е заел с това. Ние просто превръщаме нещо лошо във възможност. — Той се наведе малко към него. — Намери лечението за това и двамата ще станем богове в един прекрасен нов свят^[13].