Шибалба

26

Мадок се обърна, надявайки се да види как вратата към прохода се плъзга обратно на място, но тя остана отворена. Воинът змия стоеше в далечния край на помещението и внимателно пълнеше тръстиковата си тръба. Предупреждението на Мадок обаче бе чуто. Боунс реагира на секундата, извади пистолета си и стреля надолу в прохода, преди мъжът да успее да издуха стреличката. Многократното ехо беше толкова силно, че ушите на Мадок зазвънтяха. През леката барутна мъгла той видя Змийския брат да рухва на земята.

— Сам ли беше? — извика Боунс.

— Не бих се обзаложил — отговори неговият приятел. Той се наруга наум, че беше избутал назад в списъка на възможните врагове тайнственото братство. Разкритията на Там за „Сканоген“ бяха отвлекли вниманието му от другите опасности. — Да се надяваме, че камъкът за готвене е достатъчно горещ, за да държи настрана всеки, който иска да премине. При това положение може би разполагаме с няколко минути. Във всеки случай не мисля, че ще излезем обратно по този път.

Обърна се и бавно плъзна лъча на фенерчето наоколо. След като бяха минали през множество разточително украсени помещения, като кулминацията бяха изсечените в скалата Господари на смъртта, тази нова пещера беше истинско разочарование. Всъщност представляваше голямо естествено геоложко образувание. От тавана висяха сталактити, а неравният под беше покрит с лабиринт от сталагмити и други минерални натрупвания. Но нямаше нищо, което да сочи, че е била използвана за церемониални цели, още по-малко, че е служила като маянската разновидност на първия кръг на ада.

— Как се нарича това място? — обърна се Мадок към Бел. — Къщата на мрака?

Бел кимна.

— Място на пълната тъмнина. Поклонникът трябва да намери опипом пътя си или да остане завинаги тук.

— Добре че донесохме фенерчета — каза Боунс, който бе насочил своето към пода и откри няколко сенчести празнини, които приличаха на цепнатини. — Виждам, че без тях щеше да е голямо предизвикателство.

— Може да не са имали фенерчета — вметна Ейнджъл, — но вероятно са си носили факли, нали?

— Сигурно в помещението на Съвета е имало жреци, които са конфискували факлите, преди да позволят на когото и да било да започне ритуалното пътуване.

Мадок обаче реши, че Ейнджъл е права.

— Без източник на светлина нямаше да можем да стигнем дотук. Това важи и за древните. Господарите на смъртта са искали единствено хората да страдат. Вероятно зад това изпитание се крие нещо повече от това просто да намериш пътя си през тъмна пещера.

Бел разтвори ръце безпомощно.

— Както и да е — каза Мадок. — Хайде да се разпръснем. Претърсете всеки ъгъл на това място. Внимавайте за капани и помнете, че ако нещо прилича на изход, не значи, че трябва да хуквате през него.

— Типично за Мадок — подхвърли Боунс и се засмя. — Отвън има въоръжени Змийски братя, а той иска да претърсваме по координатна мрежа.

— Не е координатна мрежа — възрази Мадок. — А може и да си прав, но сам знаеш защо понякога вършим нещата по този начин.

Боунс вдигна ръце в знак, че се предава, но не можа да се сдържи да не каже последната дума.

— Може би причината е в годишното време — прошепна той театрално.

Плати си за думите, когато Ейнджъл и Миранда го сръчкаха в бицепсите. Ударите им бяха достатъчно силни, за да накарат едрия мъж да изстене. Когато свършиха, той поклати глава и взе да си разтрива ръцете.

— Забравих, че съм малцинство — измърмори той. — Мадок, следващия път ще работим само с обичайния екип. Тези момчета поне имат чувство за… Ох! Ох!

Мадок се обърна и плъзна лъча по пещерата.

— Стига толкова, хайде да се залавяме за работа.

Карина замръзна на място и вдигна ръка.

— Чухте ли това? Беше изстрел.

Те бяха преполовили пътя надолу в третото спускане, увиснали на въжетата, оставени от техните съперници.

Тук не е най-доброто място за спиране, помисли си Алекс.

Той също беше чул шума, но не беше сигурен за неговия източник.

— На мен ми прозвуча повече като звук от тупане на килим. Не знаех, че твоите воини носят пистолети.

Карина и хората ѝ бяха увиснали на въжетата като маймуни. Алекс нямаше техните умения, затова само бяха преполовили спускането в сто и петдесет метровата шахта. Карина беше изпратила двама от хората си напред, за да проучат дъното. Вероятно те бяха причината за шума.

— Не носят — отговори тя през стиснати зъби. — Някой е стрелял по тях. Хората на Мадок. — Тя държеше главата си извърната, ослушвайки се за други шумове.

— Тук долу звуците могат да ти изиграят лоша шега — каза Алекс. — Сигурна ли си, че не дойде от повърхността? Моите хора имат оръжия. Може да са стреляли по някоя маймуна или нещо подобно.

По съвет на Карина беше оставил наетата охрана горе: двама да пазят хеликоптера, а другите входа, за да неутрализират евентуални любопитни относно тяхната екскурзия. Карина му беше обяснила, че пещерите са свети места и докато той е под нейна закрила, Господарите на смъртта няма да погледнат благосклонно на присъствието на други външни хора.

Тези алабализми изненадаха Алекс. Първоначалното му впечатление от Карина беше за човек, който е надраснал примитивните традиции на своите предци и приема старите митове за богове и демони като алегории, криещи истини, по-добре обяснявани от науката. Но очевидно играта ѝ на велика жрица бе предизвикала един вид духовен рецидив. Той нямаше проблем с това, стига, разбира се, все още да беше способна да намери лекарството срещу Сянката. Обаче готовността му да задоволява суеверните ѝ вярвания свършваше там, където се появяваше опасността да бъде застрелян.

— Не се чу откъм повърхността — настоя Карина.

— Тогава може би трябваше да доведем моите хора. Не, без „може би“. Та аз им плащам за това. Да се върнем да ги вземем.

Карина не му обърна внимание. Шумът не се повтори и след известно време на обмисляне тя отново започна да се спуска. Сега рапелът беше бърз, почти като свободно падане. Алекс силно се изкуши да се върне. Но катеренето обратно щеше да е трудно и той се съмняваше, че може да убеди хората на Карина да се върнат горе, за да го изтеглят.

Стисна зъби от безсилие и се заспуска, стигайки до границите на своите възможности. Въжето изгаряше дланта му, но той продължи до следващата тераса. Откачи се и започна да се спуска по последната дължина на въжето. Няколко минути по-късно цопна в калта на дъното.

— Уф — изръмжа той, — отвратително.

Нямаше кой да чуе оплакването му, но пръските кал по далечната стена показваха накъде бяха поели останалите.

Той се забъхти през калта, проклинайки на всяка крачка, и се изкачи в прохода, където намери Карина и останалите наведени над две проснати тела.

Единият воин притискаше ръка към едното си рамо, опитвайки се да спре кръвта, която течеше от раната. Татуираната му кожа беше покрита с кал и кръв, а изпилените му зъби бяха оголени в гримаса на болка. Той сипеше думи на онзи неразбираем език, който ги беше чул да използват. Карина отговаряше на същия диалект.

Това раздразни Алекс. Беше ѝ наредил в негово присъствие винаги да говори на английски, макар да беше готов да търпи разговорите на испански — знаеше достатъчно, за да разбира какво си казват. Сега обаче те със сигурност не говореха на испански. Карина вдигна очи, за да покаже, че го е забелязала. Изражението ѝ беше изпълнено с яростно очакване.

— Намерили са помещението на Съвета. Трябва да побързаме.

— Карина, почакай.

Тя обаче не му обърна внимание и тръгна надолу по прохода почти тичешком. Раненият воин и останалите мъже я следваха по петите. Алекс изръмжа от раздразнение, но любопитството му беше по-силен мотиватор от предпазливостта му.

Най-накрая успя да ги настигне в помещение, украсено със сложни гравирани изображения и което беше най-странно: огнище, под което гореше истински огън.

Горещината в тясното пространство беше задушаваща, но Карина и нейните воини се бяха струпали около огнището, сякаш търсеха още топлина.

— Какво правите? — изръмжа той.

Карина го стрелна с нетърпелив поглед.

— Намираме се в Залата на Съвета на Господарите на Шибалба. Входът към тяхното царство е ето там. — Тя посочи сенчестата празнина зад огнището.

— Чудесно, какво чакаме още?

Карина се смръщи към него.

— Забравяш, че хората на Мадок имат оръжия. Може да ни чакат в засада.

Алекс се намръщи. Не беше очаквал плахост от толкова пламенен човек като Карина. Може би не я беше преценил правилно.

— Добре, аз ще вляза първи.

— Мислиш, че ще пощадят живота ти?

— Моят контакт няма да позволи да ме убият. — Не можеше да е напълно сигурен, но това беше риск, който си заслужаваше да поеме, особено в контраст с колебанието на Карина. Той мина през групата воини, но излъчващата се от огнището топлина го спря. Протегна ръка, но още на петнайсетина сантиметра от каменната повърхност усети, че кожата му започва да се покрива с плюски.

— Това единственият вход ли е? — Без да изчака отговор, той клекна и пъхна ръка в пламъците.

— Недей! — извика Карина, но предупреждението ѝ закъсня със секунда, за да подейства. Отворената длан на Алекс вече беше разпиляла купчината живи въглени. Оранжевите пламъци изчезнаха, след като въглените бяха разпръснати из огнището. Макар че продължаваха да тлеят в тъмночервено, помещението изведнъж потъна в почти пълен мрак.

— Не се притеснявай — каза Алекс. — Изкарал съм нестинарски курс. Човек може да докосва горящи въглени, без да се изгори, стига контактът с тях да не е много дълъг. Нарича се Ефект на Лайденфрост^[30]. Щом камъкът малко изстине, аз ще…

Преди да успее да довърши изречението, се чу ниско боботене, което разтърси пода под него и завърши със силно тряскане.

— Какво беше това? — попита той, докато се протягаше за фенерчето си.

— Шумът от затварянето на вратата — отговори раздразнено Карина. — Не може да заблудиш Господарите на смъртта с психологически игрички, които си научил на някой семинар за самоусъвършенстване. Единственият начин да стигнеш до подземния свят е като минеш през огъня.

— О, това е тъпа идея.

— Затова поисках хората ти да останат горе. Те не са готови за пътуването до подземния свят. — Тя въздъхна. — Трябва да съберем дърва за огън.

— Забрави. Хората ми имат експлозиви. Просто ще взривим вратата. — Той усети да се надига друго възражение, затова вдигна ръка. — Сега ще действаме по моя начин.

Точно се готвеше да поеме обратно по прохода, когато видя към тях да се приближава светлина. Не можа да различи подробности, но предположи, че е някой от неговите хора. Предположението му се потвърди, когато мъжки глас извика:

— Господин Скано?

— Алекс — изръмжа той под нос. — Как никой не можа да го разбере? — След това каза високо, така че да го чуе наближаващата група. — Тук съм. Защо ви отне толкова време?

Мъжът явно нямаше чувство за хумор.

— Уф, нали ни казахте да останем горе — каза той, докато скъсяваше разстоянието, — но решихме, че ще искате да научите това.

Още четирима души се спускаха по прохода, но единият от тях не беше част от охранителния екип. Беше жена, която двама въоръжени мъже влачеха помежду си. Алекс освети с фенерчето лицето ѝ.

Беше средна на ръст, слаба, със стройна фигура, което подсказваше, че прекарва поне половината ден във фитнес залата. Кожата ѝ беше порцеланово бяла, а лъскавата черна коса бе опъната назад и стегната в конска опашка. Тя не ѝ отиваше, но отговаряше на камуфлажната униформа с тигрови шарки, която носеше. Красива е, помисли си Алекс, въпреки или може би точно заради натъртванията по бузата и капещата кръв от дълбоката рана на лявото слепоочие. Както всички останали, и тя беше изпоплескана с кал.

— Коя е? — попита той.

— Бяхме нападнати — отговори началникът на охраната. В гласа му прозвуча гняв. — Без предупреждение. От джунглата изскочи група мъже с автомати. Видяхме им сметката, но изгубихме няколко души в сражението. Изглежда тя ги командваше, затова я оставихме жива.

Алекс закрачи към нея, докато лицата им почти се допряха.

— Платих доста на правителството на Гватемала, за да не се бърка. Бъдете уверена, че ще си поискам парите обратно.

— Тя не е гватемалка — каза Карина, която стоеше до него, с нисък и опасен глас. — Аз познавам тази жена.

Алекс изгледа рижата с повдигната въпросително вежда, но преди да успее да формулира въпрос, затворничката изправи рамене и изплю кървава крачка пред краката на Карина.

— И аз те познавам — изсъска тя. — Курва! Уби единствения човек, който някога е бил мил с теб.

— Това е Изабела Белтран — обясни Карина, без да обръща внимание на обидата.

— Белтран? — Алекс беше чувал това име. — Кралицата на Заливния картел от Юкатан? Чувал съм за теб. Ти си кораво момиче. Не знаех, че си се забъркана с тези маянски вуду глупости.

Погледът на Изабела се стрелна към него.

— Забъркана като теб, задник?

За миг от черните ѝ очи сякаш започна да капе отрова, но после те се извърнаха от него, все едно е прокажен.

— Тя е племенница на Ектор Канул — продължи Карина. — Бившият върховен жрец на Змийските братя. — Подчерта „бившият“, завъртайки ножа в очевидно отворената от скръб рана на другата жена. — Мисли си, че е дошла тук, за да отмъсти за него.

— О, сюжетът се задълбочава. Изглежда, че вие, момичета, имате да си казвате много неща.

— Ектор я отгледа в традициите на нашия народ. Той искаше тя да бъде неговата наследница.

На Алекс не убягнаха триумфалните нотки в гласа на Карина, но не можеше да схване причината.

— И защо това е важно?

— Тя познава най-дълбоките тайни на братството. Може да ни преведе през Къщата на мъртъвците.