Шибалба

17

Мадок светна с фенерчето в тьмната ниша. Каменните блокове, образуващи отвора, бяха частично изместени от местата си от корените на растенията. Но по ирония на съдбата растенията, изглежда, бяха единственото, което предпазваше постройката от пълното ѝ превръщане в руина. През отвора се виждаха неравни каменни стълби, които се спускаха в мрака.

— Мислех, че стъпалата на пирамидата се изкачват — подхвърли Боунс.

— Това е Градът на Сянката — отговори Бел, все едно това обяснява всичко. — Подземният свят е отдолу.

— Тук нормалните правила не важат — добави Ейнджъл.

Боунс изръмжа в отговор.

— Наистина ли мислите, че това е входът към Шибалба? — попита Мадок.

— Това подсказва моето проучване, но не бива да забравяш, че легендите не трябва да се приемат буквално. Шибалба може да се окаже някоя свещена крипта, съдържаща останките на хората, почитани като Господарите на Шибалба. — Бел се опитваше да омаловажи откритието, но Мадок предположи, че се надява на нещо много повече от една стара крипта.

— Има голяма вероятност — каза той на глас — да намерим някой наводнен проход. Ако имаме късмет.

— А ако нямаме?

— Срутване. — Мадок сви рамене. — Има само един начин да разберем със сигурност. Предполагам, че няма да мога да ви убедя да останете тук, докато ние с Боунс проверим.

Беше се надявал, че Ейнджъл ще приеме предложението. Със сигурност промъкването с него през тъмни, мухлясали пещери беше изгубило всякаква привлекателност за нея. Ако Ейнджъл останеше тук, може би Миранда щеше да направи същото. Знаеше обаче, че Бел не би останал, особено след като проучването не изискваше някаква техническа експертиза. А където отидеше Бел, дъщеря му със сигурност щеше да го последва.

— Не? Така да бъде. Основните правила: не вървете твърде близо един до друг. Внимавайте къде стъпвате. Бъдете нащрек през цялото време. Ако ви кажа да спрете на място или да се обърнете и да бягате към повърхността, ще изпълнявате, без да задавате въпроси.

След като всички потвърдиха с кимване съгласието си, той мина под изместения трегер и тръгна напред, плъзгайки лъча на фенерчето насам-натам.

Въздухът в спускащата се надолу шахта беше значително по-студен и не миришеше толкова лошо, колкото човек би предположил предвид обстоятелствата. Усещаше се лек землист мирис, а не очакваната воня на разложение. Мадок прие това като обнадеждаващ знак, че шахтата не е наводнена, нито е леговище на прилепи или други горски създания. След няколко крачки корените и другите растения изчезнаха и се видя здрава зидария без изменения. Шахтата беше достатъчно широка, за да могат да крачат двама един до друг, така че Мадок взе Бел отпред, за да върви до него. Остави Ейнджъл и Миранда да ги следват, а Боунс в ариегарда. Фенерчетата осветяваха добре един район от около десетина метра пред тях, разкривайки влажни каменни стъпала, но нищо друго забележително.

Мадок знаеше, че се намират доста под равнището на местните подпочвени води, което означаваше, че строителите на пирамидата са успели да намерят начин да поддържат подземните помещения повече или по-малко сухи. Точно се готвеше да попита Бел за това, когато осъзна, че археологът тихичко брои стъпалата.

Отчетливо чу другият да казва:

— Четиресет и седем.

Четиресет и седем стъпала, всяко около двайсет сантиметра. Това правеше общо десетина метра дълбочина.

— Още няма пълзящи гадини — подхвърли Боунс. — Това е добър знак.

— С тия приказки може само да ни навлечеш лош късмет — обади се Ейнджъл. — Млъквай, да не те метна надолу по стъпалата.

— Иха, можеш да го превърнеш в игра. Например боулинг за Мадок.

— Хора — измърмори последният, — тук се опитваме да работим.

Бел стигна в броенето до петдесет, после шейсет. След шейсет и петото стъпало стените просто изчезнаха. Там, където преди се издигаха те, сега имаше открито, пространство и непроницаем мрак. Мадок усети, че са стигнали края на спускането, и когато стигнаха до стъпало номер осемдесет, различи плоския под на пещерата на няколко стъпала под тях.

— Деветдесет и едно стъпала — обяви Бел. — Точно както в Чичен Ица. Вероятно има още три стълбища, подобни на това. Всяко — в различна основна посока, и се срещат тук. Като се смята и подът, общо триста шейсет и пет, колкото са дните в годината.

Мадок насочи фенерчето си встрани, но беше твърде тъмно, за да потвърди хипотезата. Различаваше пода обаче, който се състоеше от богато украсени каменни блокове, всеки широк около метър и осемдесет. Отне му известно време да осъзнае, че сенчестите очертания по блоковете са не само гравирани релефи, но дълбоки дупки, издълбани през цялата дебелина на камъка.

— Това обяснява къде отива цялата вода — каза Бел, след като насочи своето фенерче към блока непосредствено пред тях. — Целият под на това помещение представлява огромен дренаж, който отвежда просмукващата се дъждовна вода.

— Една от тайните е разкрита — съгласи се Мадок, макар това обяснение да му се стори непълно. — Къде отива водата след това?

— Може би това не е същинското дъно — предположи Миранда. — Сигурно ще трябва още да повървим.

Мадок плъзна лъча на фенерчето по пода в подножието на стъпалата, насочвайки вниманието си особено към местата, където блоковете се съединяваха.

— Мислите ли, че е безопасно да се върви по тях?

— По-добре накарай Боунс да мине пръв — предложи Ейнджъл.

— Няма проблем — обади се той и се промъкна край сестра си. — Така или иначе ми омръзна да гледам дебелия ти задник.

— Така ли? — намеси се Миранда с нескрит сарказъм. — Сигурен ли си, че него си гледал?

Боунс ѝ се усмихна.

— Може и твоят да е бил.

Без да се колебае, слезе от стъпалото, стъпвайки тежко с единия крак, а след това и с другия върху пищно украсения под.

Мадок се стегна, донякъде очаквайки подът да рухне или от дупките в блоковете да изскочат шипове, но не се случи нищо подобно.

— Изглежда безопасно — каза той и предпазливо се придвижи до Боунс. — Въпреки това внимавай.

— Виж — каза Бел и тръгна да прекосява пода, все едно не беше предупреден. Беше насочил фенерчето си към огромна каменна скулптура, която се издигаше точно в центъра на помещението.

Мадок също насочи фенерчето към скулптурата — познатата глава на влечуго със зейнала челюст, гледаща право в стълбището вдясно от тях.

— Прилича на статуята в Чичен Ица. Онази в основата на Замъка.

Провери накъде гледа, след това се обърна в тази посока.

— Ние дойдохме от запад, което означава, че статуята гледа на юг.

— Интересно — каза Бел, — фигурата в Замъка гледаше на запад, но досега югът постоянно е бил преобладаващата основна посока. — Той плесна с ръце. — Върху диска пишеше, че ще намерим входа към Подземния свят при Пастта на змията. Изглежда, че трябва да го приемем буквално.

Мадок се приближи към статуята, за да я огледа отблизо. Пространството в пастта беше достатъчно, за да застане в нея, което със сигурност беше направено преднамерено. Задната част на зейналата паст представляваше сенчест отвор с диаметър около шейсет сантиметра. Дупката се извиваше надолу и изглежда продължаваше извън обсега на фенерчето му.

— Предполагам, че трябва да влезем там.

Боунс сложи ръце на кръста си.

— Виж, винаги съм готов да пъхам големия си нос, където не му е мястото, но мисля, че трябва да обясня очевидното. Подземният свят е задгробният живот. Мястото, където отиваш след живота. Маите са правели човешки жертвоприношения. Така… мисля, че трябва да го обмислим. Преди да позволим да бъдем погълнати от Пастта на пъкъла.

— Прав е — подкрепи го Миранда.

Мадок се вторачи в нея, очаквайки тя да превърне тревогата на Боунс в зла закачка, но за негова изненада, Миранда не го направи.

— Татко, намерихме Града на Сянката. Ти беше прав, а другите грешаха. Важно е откритието. Затова хайде да се върнем в цивилизацията и да съобщим на света за твоето откритие. Няма нужда да поемаме още рискове.

Бел поклати глава.

— Не мога да си тръгна, без да разбера какво има там долу.

— Съгласен — включи се Мадок, преди Миранда да успее да възрази. — Кейси няма да бъде тук преди утре сутринта. Мисля, че знам начин да погледнем, преди да скочим вътре.

Пет минути по-късно се бяха събрали около таблета на Бел, гледайки видеозаписа на живо от камерата на Миранда. Тя вече не беше закачена на челото ѝ, а се плъзгаше надолу по каменното гърло на скулптираната змия, вързана за края на едно от алпинистките въжета заедно с едно от фенерчетата.

Само след няколко метра шахтата стана вертикална, а след това без предупреждение екранът потъмня.

— Изгубихме интернет сигнала! — предположи Миранда.

— Не мисля — каза Мадок и посочи индикатора, показващ силата на сигнала. — Причината да не можем да виждаме е, че няма нищо за гледане. Под нас има друго открито помещение, но светлината е прекалено слаба, за да го освети. Боунс, колко навътре сме влезли?

— Около три метра.

Боунс продължи да спуска въжето в змийската паст, измервайки напредъка с участъци от трийсетина сантиметра. Мадок държеше под око индикатора за силата на интернет сигнала. Колкото повече се спускаше камерата, толкова по-слаб ставаше сигналът и при дълбочина от шест метра изобщо прекъсна.

— Продължавай — каза Мадок.

Боунс кимна, но след няколко секунди спря.

— Струва ми се, че сме стигнали до дъното. Седем метра и половина.

След това нави обратно въжето без никакви затруднения. Камерата и фенерчето работеха нормално, по тях нямаше следи от повреди. Преглеждането на записа не показа нещо ново. Единствената разлика беше, когато към края на пътуването на камерата фенерчето освети пода на другото помещение. Светлинният лъч се бе отразил в дузина малки точици, все едно беше покрит с натрошено стъкло.

— Там долу има нещо — каза Миранда, връщайки записа назад за повторно гледане. — Но не мога да кажа какво е.

— Изглежда безопасно — каза Мадок. — Ще се спусна, за да видя какво е.

С въжето, вързано за проверената в практиката швейцарска алпинистка сбруя, Мадок се спусна в гърлото на змията с краката напред, а Боунс го подсигуряваше.

— Уф — изстена престорено той. — Не искам повече да чувам приказки за моите килограми.

— Мускулите тежат повече от сланината — обади се Мадок, който се включи в шегата, но гласът му прозвуча странно в тесния тунел и така съсипа опита му да подобри настроението на групата.

След няколко секунди спускане изскочи от шахтата и се оказа увиснал във въздуха на около шест метра от пода на долното помещение. То беше не по-малко от горното, стените бяха извън обсега на фенерчето му, но поне можеше да вижда пода под себе си. Беше украсен с пищни изсечени в камъка мотиви, подобни на дупките, пробити в каменните плочи горе. Но тези дупки не бяха празни, а пълни с нещо, което отразяваше лъча на фенерчето в странна игра на светлина и сенки. Приличаше на асфалт, инкрустиран с диаманти. Единствената неукрасена част беше квадрат с размери метър и двайсет, който се намираше точно под него.

Той рапелира надолу, докато краката му не достигнаха пода и леко го докосваха. След това освободи въжето и стъпи с цялата си тежест на ходилата.

Внезапно подът изчезна.

Мадок залитна, хвана се за въжето и се хвърли към украсената част от пода. Фенерчето се изплъзна от ръката му и падна надолу, осветявайки някакво движение. Нещо излизаше от пода… Не, не нещо, а неща. Хиляди неща с блестящи черни черупки и опашки, завършващи с връхчета, подобни на куки. Те се втурнаха към него, докато падаше.

Подът на помещението беше покрит със скорпиони.