Шибалба

18

Първите хиляда лемпири осигуриха много гуаро на Родриго и течната увереност, която му беше нужна, за да обоснове своя отказ да покаже на Ектор къде Диего най-вероятно беше скрил Черното куче. Но след като изпи и остатъка от кьоравото, което удари, имаше причина да съжалява за това си решение. Не можеше да си спомни мотивите за тази си сдържаност, ала в едно беше сигурен: Ектор беше готов да му даде 2000 лемпири само за да поговорят за това. Със сигурност можеше да предложи много повече.

Освен това не се налагаше да го води непременно до скривалището на Диего. Имаше толкова много други стари руини, които можеше да му покаже. Ектор нямаше да усети разликата, а ако започне да се оплаква… ами джунглата е опасно място. Там може всичко да се случи.

Родриго стана от столчето си, оставяйки банкнотите до празната бутилка, и се помъкна към вратата. Не можеше да си спомни дали Ектор спомена къде ще отседне, но това нямаше значение. Паласиос беше малко селище, където имаше само няколко хотела. Щеше да намери богатия чужденец.

Залитна навън в сумрака на настъпващия здрач, ревейки с пълни гърди:

— Ектор, курвенски сине, ще те заведа до Кучето!

Единственият отговор, който получи, беше тишина. Улиците бяха пусти, не се виждаха нито коли, нито пешеходци.

Родриго се обърна надясно и тръгна, мерейки тротоара от единия до другия край. Успяваше някак да остане на крака, но движението накара червата му да закуркат. Щом зави в тъмната уличка зад пивницата, се преви и повърна поток от кисела жлъчна течност.

Облекчението настъпи почти на мига. Усети главата си по-ясна, гаденето се превърна в далечен спомен. Изкашля се и изплю храчка горчива флегма, след това напълни дробовете си и килна глава назад.

— Ект…

Някой или нещо го стисна за рамото и го дръпна толкова рязко, че го повдигна във въздуха. Зъбите му се блъснаха в устата и усети вкуса на кръв, защото си прехапа езика. Замята се, опитвайки да се освободи от своя похитител, но хватката беше прекалено силна и не успя да стъпи на краката си, за да има опора. Уличката беше обгърната в мрак и той едва различаваше очертанията на своя нападател. После се показа слаба светлинка в далечината. Родриго осъзна, че това е вътрешното осветление на автомобил и на сумрачната му светлина успя да зърне своя противник.

Крачеше като човек, но вместо кожа имаше зелени и черни люспи на гущер или горска усойница.

В колата чакаха още двама хора змии.

Родриго отвори уста, за да изреве отново, но преди да успее, в главата му избухнаха светлина и болка и той изгуби съзнание.

Отдихът от съзнанието беше кратък или поне така изглеждаше. Събуди се от звука на барабани, които отмерваха монотонен ритъм, съпровождан от пронизителни флейти. Шумотевицата усили болката, която беше стиснала като менгеме черепа му. Болка, която на равни части беше резултат от прекаляването с гуаро и леко сътресение от удара с палка, нанесен му от единия човек змия.

Знаеше, че са обикновени хора, че люспите са само нарисувани върху голите им тела, но това не му донесе утеха.

Отвори очи и ги видя отново. Танцуваха около него на яркочервената светлина на факли, пеейки на език, който звучеше като старото наречие чорти, все още използвано в някои затънтени села.

Хората змии свиха кръга, разтърсиха над него дрънкалки, после се отдръпнаха, когато над него се появи друга фигура. Тя носеше пищна маска, украсена с ярки пера.

Гласът, който долетя изпод маската, беше суров, но определено женски. Думите звучаха като древна молитва, призоваваща дявол от ада.

След това маскираната фигура стрелна ръце нагоре и излая команда. На мига шумът секна.

За миг тя остана неподвижна като статуя, а изрисуваната ѝ кожа сякаш потръпваше на трепкащата светлина. В дясната си ръка стискаше черна кама, която приличаше на дълъг чиреп строшено стъкло. В този момент свали ръце, вдигна маската от двете страни и откри истинското си лице.

Беше красива по екзотичен и леко плашещ начин. Върху мургавата кожа на лицето ѝ имаше пръснати лунички, а дългата рижа коса беше сресана назад, откривайки челото ѝ. Около врата си носеше навита змия. Главата ѝ с формата на стрела сякаш се движеше, но той знаеше, че тази зрителна илюзия се дължи на трепкащата светлина. Жената дишаше тежко, сякаш изтощена от ритуалния танц, но след като го гледа само няколко секунди, заговори:

— Днес в пивницата говори с един човек. Какво му каза?

Въпросът изненада Родриго почти толкова силно, колкото фактът, че жената, маскирана като древен демон, говори напълно разбираем испански.

— Аз… искаше да купи от мен реликви. Нищо не съм му казал.

— Защо е сметнал, че можеш да му покажеш реликви?

— Защото с това се занимавам. Търся реликви в джунглата.

— Какво му каза?

Родриго нищо не скри. Историята се изля от устата му като повърнатото преди малко. Откритието на Диего, проклятието, идването на войниците със скафандри, смъртта на селото и огънят, който последва.

Известно време жената слуша внимателно, но след това с една махване на ръка го застави да млъкне.

— Каза ли на мъжа, къде може да намери Ел Гия?

— Не разбирам…

— Онова, което наричаш Черното куче.

— Не. Не знам къде го е скрил Диего.

Тя присви очи, сякаш искаше да проникне в душата му.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Заклевам се.

Тя се наклони към него и лицето ѝ се доближи само на няколко сантиметра от неговото. С крайчеца на очите си забеляза, че нещо се движи.

Змията. Значи е жива!

Между тях се появи главата на усойницата с формата на стрела, а разцепеният ѝ език се показваше и прибираше от устата, изследвайки въздуха.

— Разкажи ми всичко!

— Вече го направих — изплака Родриго, а по лицето му започнаха да се стичат сълзи.

— Тогава го повтори!

— В зората на двайсети век — започна Алекс, — световното население е 1,6 милиарда. От 1800 до 1900 година нарастването му е само половин милиард. Сто години по-късно е вече шест милиарда.

През 2011 станахме седем милиарда, а днес сме над седем и половина. Населението на развитите държави застарява и раждаемостта му е ниска. Обаче развиващите се нации в най-провалените държави, където бедността е ендемична и почти няма здравеопазване, имат астрономическа раждаемост. По консервативни оценки още преди края на века ще бъдем над десет милиарда. Десет милиарда души, Дъг. Още три милиарда души, борещи се за ресурси, които вече са твърде оскъдни, за да задоволят нашите нужди. Това е невъзможно.

Симпсън преглътна нервно. Усети гадене, докато Алекс изстрелваше числата. Заключението, към което го подтикваше, изглеждаше неизбежно.

— За… отстрел ли говориш?

Отговорът на Алекс последва твърде бързо:

— Дъг, ние сме във фармацевтичната индустрия. Това решение трябва да вземат политиците. Но не за това говоря. Дъг, ти си биолог. Какво се случва, когато даден вид надхвърли естествения баланс?

— Ами… обикновено започва измиране. Твърде много консуматори, а няма достатъчно храна. Популацията рухва.

— Точно така. Но измирането може да причини и нещо друго, особено когато вид, подобен на нашия, придобие умението да променя своето поведение, за да увеличи снабдяването си с храна. Случвало се е и преди. През XIV век Черната смърт унищожава шейсет процента от населението в Европа. Болестта се разпространява бързо, защото населението е струпано в градове и хората са зависими едни от други заради занаятчийската и търговска специализация. Точно както нас, само че населението е в порядъка на милиарди. Днес пандемично заболяване, подобно на Черната смърт, ще се понесе над земята като светкавица.

— С тази разлика, че ние можем да лекуваме чумата.

Алекс кимна.

— Да. Засега. Но нарастването на населението води след себе си нарастващата вероятност от появата на устойчиви на лекарствата разновидности на бактериите. Вируси като инфлуенцата мутират по-бързо от нашата способност да разработваме ваксини. А плесенните инфекции, подобни на тази, която ние изследваме, са най-лоши от всички. Възможно е вирусите и бактериалните агенти да бъдат сдържани с карантинно управление и стерилизиране, но плесенните спори могат да бъдат носени от вятъра или да лежат с векове латентни. Като змии, които спят в тревата.

Запознат ли си с хитридиомикозата? Това е гъбично заболяване, което предизвиква опустошение сред световната земноводна популация. Сред някои видове жаби е сто процента смъртоносно. Представи си, че нещо подобно стане преносимо между човешките популации и се разпространи сред населението на Пекин или Мексико Сити. Освен това гъбичните заболявания често се проявяват като вторични заболявания сред хора, чиято имунна система е вече изложена на риск от СПИН или недохранване.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Разбира се, не ти казвам нещо ново. Откриването на лекарства, които още не съществуват, е нашата мисия донякъде. Ние сме героите, които се борят срещу чудовищата микроби.

Симпсън отново преглътна.

— Каза „Сенки и светлини“. Това го кара да звучи така, сякаш има и тъмна страна.

Алекс му отговори със студена усмивка.

— Всъщност казах „Светлина и Сянка“. Не можеш да имаш едното без другото.

Той замълча, сякаш искаше да подчертае казаното.

— Древните май наричат гъбичния агент, който ти сега изследваш, „сянка“. Maldiciôn de la Sombra — Проклятието на Сянката. Или поне така ми каза Карина. — Той килна глава настрана. — Запознах ли те с Карина? Очарователна жена.

През десети век Сянката почти изтрива от лицето на земята древната империя на маите. Според легендата двама храбри воини намерили лек в някаква пещера. Смятам, че ако този лек не е бил намерен, Сянката е щяла да погълне света.

— И ме караш да имам вземане-даване с нея? — изстреля Симпсън. — Заболяване, което би могло да убие всички? Чуваш ли се какво говориш?

Алекс поклати глава.

— Дъг, пропускаш главното. Важното е, че лек може да бъде намерен. Карина замина, за да опита да намери пещерата с лекарството, но ние двамата сме учени. Вярвам, че ти ще я изпревариш. И тогава ще контролираме и двете: Сянката и лекарството — Светлината.

— Контролираме? — повтори невярващо Симпсън.

— Дъг, това е просто добър бизнес. Когато онези маянски воини се върнали с лека, започнали да ги почитат като богове. Защо ние да не получим малко печалба?

— А онази история за световното население? Защо ми я разказа?

— Защото е малко като в старата мъдрост: „лекарството може да е по-лошо от болестта“. Сянката ще има роля в бъдещето на нашия вид. Тя е начинът природата да възстанови равновесието. Ако равновесието не бъде възстановено, може да се появи нещо много по-лошо от Сянката. Нещо, за което нямаме лек.

— Ти каза „контролираме“. Сянката и светлината. Планираш да стовариш това заболяване върху света? — Щом го каза, веднага съжали, че го беше направил. Ако Алекс беше готов да децимира човечеството, със сигурност не би се поколебал да „изчезне“ един опак учен.

Алекс обаче само поклати глава.

— Каква печалба има в това? А и кой съм аз, че да решавам съдбата на хората? Не, вероятно ще извадя Сянката на свободния пазар. Все някой ще плати. Вероятно някой луд дребен диктатор като онзи мазен тип в Северна Корея. И щом тип като този се сдобие с нея, всички ще поискат да я имат. Ще поискат и лекарството, а тогава ще можем да обявим каквато си пожелаем цена.

— Някой ще я използва — каза Симпсън. — Ще излезе в света и ще умрат хора. Милиони хора, които не могат да си позволят лекарството.

Алекс сви рамене.

— Всички все някога ни чака смърт. А по този начин ще можем да спасим планетата. — Той направи кратка пауза. — Дъг, не се тревожи. Разбира се, че моите верни хора първи ще бъдат ваксинирани срещу заразата.

Той остави загатването си да увисне във въздуха.

— Вярвам, че скоро ще намериш лекарството. Но дори да не успееш, Карина скоро ще открие източника. Имам и друг агент, който работи по въпроса. Всички вероятности са покрити. Затова, Дъг, мисля, че ти предстои да направиш избор. Светлината и Сянката? Или мракът?