XI ГЛАВА

О, мъка, мъка! О, ужасна мъка!

О, черен ден! Най-черния от всички,

които виждала съм досега!

Отде се взе, о, зъл, омразен, грозен,

невиждан до ден днешен, черен ден!

Ромео и Жулиета

Шекспир

В Локъст хората не усетиха нищо от събитията в къщата на Бърч. Нападенията на скинърите винаги бяха толкова тайни, че не само потърпевшите не можеха да се надяват на помощ, но и нерядко поради страх от бъдещи грабежи, на съчувствието на съседите си. Допълнителните задължения бяха вдигнали дамите на крак с около час по-рано от обикновено, а капитан Лоутън бе станал въпреки болките си, защото никога не нарушаваше правилото да спи не повече от шест часа на нощ. Това бе един от малкото въпроси, по които между драгуна и хирурга нямаше различия. Лекарят бе прекарал нощта до леглото на капитан Сингълтън без да затвори очи нито за миг. От време на време той посещаваше и англичанина, който ранен повече духовно, отколкото физически, приемаше тези прекъсвания на съня си много зле, а веднъж се опита да се прокрадне до леглото на упорития си другар и почти успя да докосне пулса му, когато се разнесе ужасна ругатня, произнесена насън от храбрия кавалерист. Хирургът се стресна и си припомни как войниците казват, че капитан Лоутън спи с едно око. Тази група се събра в гостната, когато сутрешното агънце се появи над източния хълм и започна да разгонва мъглите покрили долината.

Мис Пейтън гледаше през прозореца към къщата на търговеца и изказа някакво съжаление по адрес на болния, когато изпод гъстото прикритие на земния облак, който сега започваше да се разпръсква под радостните лъчи на слънцето изплува Кейти и се запъти с бързи крачки към имението. Тя изглеждаше извънредно разтревожена и добросърдечната господарка на Локъст отвори вратата на стаята, готова да утешава много силна мъка. Погледът отблизо потвърди съмненията на мис Пейтън и с шока, който винаги изпитват нежните души при внезапна и вечна раздяла дори и с най-незначителните си познати, тя каза:

— Кейти, той отиде ли си?

— Не мадам — отговори обърканата дама с горчивина — още не си е отишъл, но сега вече може да си върви когато поиска, защото най-лошото стана. Наистина, едва ли са му оставили повече пари, отколкото да си купи един кат дрехи да си скрие голотиите, а тия на него не са хич хубави, казвам ви.

— Как?! — Нима е възможно някой да има сърце да ограби човек, когато е в такова голямо нещастие?!

— Сърца ли? — повтори Кейти като си пое дъх. — Хора като тях нямат и черва. Грабеж и нещастие, наистина, мадам. Бяха под камъка на камината, ясно се виждаха — петдесет и четири златни гвинеи! Освен каквото е имало в торбичката. Ама Харви сега си е просяк, а просякът, мис Жанет е най-презряното същество от всички земни твари!

— Трябва да съжаляваме бедността, не да я презираме — каза дамата все още неразбрала напълно размера на сполетялото съседа и нещастие. — Но как е старият човек? Тази загуба ще му се отрази ли много?

Лицето на Кейти се промени — естествената й загриженост се превърна в нагласена тъга. Тя отговори:

— Той щастливо се измъкна от земните грижи. Дрънкането на парите го накара да стане от леглото и бедната душа не издържа туй напрежение. Умря около два часа и десет минути преди да изкукуригат петлите. Доколкото можем да кажем.

Прекъсна я лекарят, който се приближи до нея и я попита за болестта. Като хвърли едно око на този нов познайник, Кейти инстинктивно пооправи роклята си и каза:

— Тежките времена и че му откраднаха парите, това си го събори. Той си чезнеше от ден на ден, а сега грижите ми отиват на вятъра, защото Харви си с един просяк и кок ще ми плати за к’вото направих?

— Бог ще те възнагради за всичките добрини — отговори меко мис Пейтън.

— Да — прекъсна я Кейти припряно и изразът на почтителност веднага се смени от по-земни грижи. — Но като от три години не съм взимала от Харви заплата, сега как да СЕ я взема? Братята ми ми казваха да си искам парите, ама аз си викам, сметки между роднини лесно се оправят.

— Та нима имахте роднинска връзка с Бърч? — попита мис Пейтън, когато забеляза, че Кейти спря да говори.

— Е, бяхме също като роднини. Чудя се дали нямам право на част от къщата и двора? А те сега казват, щом е на Харви, сигурно ще я конфискуват.

Тя се обърна към Лоутън, който седеше без да помръдне и я пронизваше мълчаливо с поглед:

— Може би този джентълмен знае — слуша внимателно каквото казвам.

— Мадам — каза драгунът и се поклони леко — и вие, и разказът ви сте от голям интерес за мен. — Кейти се усмихна неволно. — Но скромните ми познания се ограничават до командването на ескадрон на бойното поле. Моля за позволение, да ви препоръчам доктор Арчибалд Ситгрейвз, човек с универсални постижения и неограничена филантропия — самото милосърдие — смъртен враг на безразборното сечене със сабя.

Докторът се изправи и като си заподсвирква нещо тихичко, впери поглед в някакви шишенца на масата, а старата мома се обърна към него и като наклони глава на една страна, продължи:

— Предполагам, сър, че една жена не може да иска част от собствеността на съпруга си, ако не са наистина женени.

За доктор Ситгрейвз беше правило, че никоя област на познанието не бива да се пренебрегва и в резултат на това, той беше емпирик във всичко, освен в професията си. Първоначално замълча, обиден от иронията на капитана, но после смени решението си и отговори с добронамерена усмивка:

— Смятам че не. Ако смъртта е била предходна по отношение на встъпването в брак, боя се, няма лек срещу тази строга присъда.

На Кейти това и прозвуча добре, макар че не разбра много, освен „смърт“ и „брак“. Към тази част от репликата му тя и насочи своя отговор:

— Смятах, че само чака смъртта на стария господин преди да се ожени — тя впи очи в килима — а сега е нищо. Един презрян, или все тая, амбулантен търговец без къща, стока и пари. Трудно ще е за човек да намери жена като е на такова дередже, нали мис Пейтън?

— Аз рядко се замислям за такива неща — каза дамата мрачно.

През цялото време капитан Лоутън наблюдаваше икономката с най-подигравателно изражение и от страх да не свърши разговорът попита с вид на много заинтересуван:

— Мислите, че старият господин е починал от старост и немощ?

— И тежките времена. Бедите са голямо бреме за болния. Но май си му беше дошло времето и тая като стане, няма значение какви докторски лекарства гълтаме.

— Искам да ви изясня въпроса от тази гледна точка — прекъсна я лекарят. — Вярно е, че всички трябва да умрем, но можем да използваме достиженията на науката и да забавяме бедата, докато…

— Можем да умрем secundem artem41. — извика капитанът.

Лекарят счете, че е под достойнството му да отговори на тази забележка, но че професионалното му достойнство го задължава да продължи разговора:

— Може би при добро лечение животът на болния можеше да се удължи. Кой се е грижил за него?

— Никой — каза тя бързо. — Но сигурно и сам си е направил завещанието.

Хирургът не обърна внимание на усмивките на дамите и продължи:

— Без съмнение, да се подготвим за смъртта е добре. Но аз попитах, под чии грижи беше болният по време на страданието си.

— Под моите — каза Кейти с достойнство. — И туй са грижи хвърлени на боклука, защото Харви сега не може да предложи нищо насреща.

Взаимното им неразбиране не бе причина да се прекъсне разговора, защото и двамата не го бяха осъзнали. Докторът продължи:

— И как се отнасяхте с него?

— Най-любезно, може да сте сигурен — каза Кейти троснато.

— Докторът пита за медицина, мадам — каза Лоутън и лицето му бе подходящо за погребение.

— А, повече му давах биле — каза тя и се усмихна, сякаш разбра грешката си.

— Прости неща — отговори хирургът — в ръцете на неуките те са по-безопасни от по-силните средства, но защо не прибягнахте до редовната практика, мадам?

— Сигурна съм, че Харви се е напатил достатъчно от редовните. Загуби всичко и се скита немил-недраг по земята. Има защо да проклинам деня, дето им прекрачих прага!

— Доктор Ситгрейвз има предвид редовни лекари, а не редовната армия, мадам — каза драгунът.

— О, как защо! Защото нямаше! Затова се хванах аз. Сигурна съм, че щяхме да вземем доктор, ако имаше. Мен ако питате, аз обичам лековете, нищо че Харви казва, че се убивам с тях. Сигурна съм, че малко го интересува дали съм жива или не.

— Ето тук личи разумът ви — каза доктор Ситгрейвз и се приближи до нея, докато тя смекчаваше страданията си, като грееше и краката и ръцете си на приятния огън. — Вие сте разсъдъчна и благоразумна жена и доста от тези, които са имали възможност да добият по-правилни възгледи, могат да завадят на респекта ви към светлината на знанието и просвещението.

Въпреки, че не разбра напълно какво има предвид лекаря, Кейти долови, че й прави комплимент и й стана приятно. Тя се оживи и продължи:

— Винаги са казвали, че само да съм имала възможност, щяла съм да стана бая лекарка. Преди да отида при баща му на Харви ми викаха „доктор с фуста“.

— Вярно, макар и неучтиво — отвърна хирургът и възхищението му от нейното уважение към лечителското изкуство засенчи другите и недостатъци. — При липсата на по образовани съветници грижите на една благоразумна дама могат да са много полезни за спирането на болестта. При тези обстоятелства, мадам, най-ужасното е да се бориш с невежеството и ината.

— Много лошо, от опит знам — извика Кейти триумфално. — Харви е такъв инат за тези неща, като пън. Ще си помислиш, каквото направих за болния му баща трябваше да го е научило да уважава добрите грижи. Един ден ще разбере какво е да имаш внимателна жена в къщата си, въпреки че сега е твърде беден за да има къща.

— Мога да си представя огорченията ви, когато е трябвало да имате работа с толкова своенравен човек — каза докторът и я погледна укоризнено другаря си. — Но трябва да се издигнем над тези възгледи и да съжаляваме невежеството, което ги е породило.

Кейти отново не разбра съвсем какво и казват, но усещаше, че е любезно и похвално за нея, и затова поограничи естествения си наплив на красноречие:

— Казвам му на Харви, че често не прави както трябва и снощи думите ми се оказаха верни. Мнението на такива неверници не е много важно, но е страшно да си помислиш как се държи понякога. Сега, след като захвърли и иглата…

— Какво? — извика лекаря — Той не зачита иглата! Но съдбата ми е ежедневно да се срещам с хора също толкова ненормални, които нямат никакво отношение към науката!

Докторът се обърна към капитан Лоутън докато говореше, но високо изправената му глава му попречи да види мрачното лице на войника. Кейти го изслуша с възхищение и добави:

— Но Харви не вярва и в приливите.

— Не вярва в приливите! — повтори изумен лечителят на плътта.

— Този човек не вярва ли на сетивата си? Сигурно се съмнява и във влиянието на луната?

— Точно така — възкликна Кейти във възторг, че среща учен човек, който да подкрепи възгледите и. — Ако го послушаш да говори, ще решиш че не вярва, че изобщо има луна.

— Нещастието да си невежа и неверник подхранва тези възгледи, мадам. След като веднъж отхвърли полезните знания, умът започва неразумно да си обяснява порядъка на природата със суеверия и прави заключения, които толкова се разминават с принципите на човешкото познание, колкото и са пълни с предразсъдъци по отношение на истината.

Старата мома бе твърде изпълнена със страхопочитание за да се осмели да даде непремислен отговор и хирургът, изпълнен с нещо като философско презрение, продължи:

— Не мисля че човек, който е с всичкия си може да съмнява в разстройствата причинявани от приливите. Но упоритостта е опасен спътник и може да ни доведе до най-големи грешки.

— Значи смятате, че влияят на разстройството? — попита Кейти.

Мис Пейтън стана и повика племенниците си да и помогнат нещо в килера, а мрачното изражение на капитан Лоутън светна от оживление, което той подтисна с такова усилие, с каквото си бе наложил и да бъде сериозен.

След като се замисли върху думите на събеседничката си, хирургът, който оцени жаждата за знание и липсата на образование, отговори:

— Става дума за луната. Много философи са се съмнявали, че тя влияе на приливите, но според мен да отричаш, че луната е причина за тези флуктуации, означава да не зачиташ светлината на науката.

Тъй като Кейти не бе запозната със заболяването „флуктуации“, реши че е по-разумно да си замълчи, но все пак понеже изгаряше от любопитство по въпроса за светлините, които другият толкова често споменаваше не се сдържа:

— Тия светлини, те северно сияние ли им викат тъдява? От добронамереност към незнанието и, доктор Ситгрейвз бе готов да се впусне в дълги обясненията думите си, но го прекъсна смехът на капитан Лоутън. Досега той бе успял да се владее, но сега се разсмя така, че натъртените му кости му напомниха за падането му и по бузите му се затъркаляха сълзи по-големи от всякога. Най-накрая хирургът се възползва от паузата и каза:

— За вас, капитан Лоутън, може да е много смешно, че една необразована жена е направила грешка по отношение на нещо, по което учените от дълго време спорят. Но забележете, че тази уважавана жена не отхвърля просвещението — не отхвърля използването на подходящи инструменти при лечението на човешките страдания. Спомнете си думите и за иглата.

— Да! — извика развеселеният войник. — С нея кърпи панталоните на търговеца.

Кейти се изправи с очевидно неудоволствие и като побърза да се оправдае, изтъквайки по-високи умения, каза:

— Не използвах иглата за обикновени неща, а за нещо много по-достойно.

— Обяснете, мадам, за да няма повод този джентълмен да се смее.

Успокоена по този начин, Кейти се спря, за да събере достатъчно красноречие за гарнитура на разказа си. По същество, историята бе за едно момче, което било оставено от благотворителна организация при Харви и един ден, когато било само, се наболо лошо с една голяма игла. Пакостният инструмент бил смазан, увит с вълна и поставен в една омагьосана пролука между два камъка на комина, а кракът, от страх да не се развали магията, бил оставен на грижите на природата. Пристигането на търговеца променило това възхитително лечение. Кейти, в заключение изложи последствията:

— Не беше чудно, че момчето умря от вцепенянка!

Доктор Ситгрейвз погледна през прозореца и се възхити на светлата утрин, като правеше всичко възможно, за да избегне убийствения поглед на приятеля си. Въпреки това, едно чувство, което не можеше да овладее го накара да погледне към лицето му. Всеки мускул от него изразяваше съчувствие към съдбата на бедното дете, но ликуването в очите му изуми човека на науката — той промърмори нещо за състоянието на пациентите си и бързо излезе.

Мис Пейтън навлезе в положението на нещата в къщата на търговеца с целия интерес, който чудесните й чувства позволяваха. Тя слушаше търпеливо докато Кейти разказваше, по-специално, за събитията през миналата нощ. Старата мома не забрави да се спре по-обстойно на тежестта на финансовата загуба, претърпяна от Харви и не спести грубите си думи по негов адрес, затова че е издал тайната, която лесно би могъл да скрие.

— Защото, мис Пейтън — продължи икономката, след като спря да си поеме дъх — бих се отказала от живота преди да издам тази тайна! Най-много да бяха го убили, а сега може да се каже, че са му ликвидирали и тялото, и душата или което е същото, направиха го презрян просяк. Чудя се коя ли си мисли, ще се ожени за него или ще му гледа къщата. А пък аз, името си ми е скъпо, за да живея със сам мъж. Въпреки че, ако ме питаш, него никога го няма. И съм решила още тоз ден да му кажа, че сама жена и час след погребението няма да стоя там. А и няма да се омъжа за него, ако не стане по-солиден и не си седи повече в къщи.

Добродушната господарка на Локъст изчака чувствата на икономката да се излеят и тогава с няколко въпроса, които говореха за по-дълбоки познания за перипетиите на човешките сърца, свързани с Купидон, отколкото би могло да се подозира, че старата мома притежава, тя накара Кейти да разбере колко невероятно е, в положението, в което се намира, Харви дори да си помисли да предложи ръката си на Кетрин Хейнс. Ето защо тя спомена собствената си нужда от помощ при сегашното положение на домакинството и изрази желание Кейти да се премести в Локъст при положение, че търговецът няма да използва повече услугите й. След няколкото предварителни условия поставени от внимателната икономка, споразумението бе постигнато и след като оплака няколко пъти тежестта на собствените си загуби и глупостта на Харви, и добави доза любопитство за бъдещата съдба на търговеца, Кейти се оттегли за да участва в подготовката на погребението, което щеше да се състои същия ден.

По време на разговора между двете жени Лоутън деликатно излезе. Загрижеността го накара да отиде в стаята на капитан Сингълтън. Характерът на този младеж, както вече бе казано, го бе направил симпатичен но особен начин на всички офицери в ескадрона. Мекото поведение на младия драгун в много случаи бе доказано, че не е резултат на липса на решителност, така че почти женственото му поведение и външен вид не бяха уронили уважението към него дори в този отряд на военни. Майорът го имаше за брат, а безропотното подчинение на нарежданията на доктор Ситгрейвз го направиха и негов любимец. Раните, получени в боевете, в които участваха кавалеристите, бяха поставяли всички офицери за известно време под грижите на хирурга. Той бе обявил капитан, Сингълтън за олицетворение на послушанието в подобна ситуация, а капитан Лоутън бе направо извън всякакви граници. Лекарят често декларираше с непоправима простота и настоятелност, че за него удоволствието когато първият от двамата е ранен е по-голямо, отколкото който и да било друг офицер, докато при втория то бе най-малко. Този комплимент и укор се приемаше с тиха добронамерена усмивка от единия и с мрачен поклон на благодарност от другия. Сега огорченият хирург и възторженият войн се срещнаха в стаята на капитан Сингълтън, където бяха на тяхна обща територия. Отделиха известно време на общите си усилия да се погрижат за удобството на ранения, след което лекарят се прибра в съседната стая, приготвена специално за него. След две-три минути там го изненада Лоутън. Той бе толкова доволен, че сметна, че може да си позволи да бъде щедър. Той небрежно хвърли мундира си настрана и каза:

— Ситгрейвз, приложи малко от помощта на светлината На науката върху тялото ми, ако обичаш.

Хирургът отначало реши, че всякаква мярка е премината, но когато погледна другаря си, с изненада откри, че той вече се е подготвил и че го гледа с искреност, която за него бе рядкост в такова положение. След като сподави първоначалния изблик на възмущение, лекарят попита с учтив тон:

— Имате ли нужда от помощ?

— Вижте сам, драги приятелю. На това рамо май има всички цветове на дъгата.

— Имате право — отвърна докторът и започна да го опипва много внимателно и с професионална сръчност. — Но нищо за щастие не е счупено. Това е щастливо отърваване.

— От малък съм падал много и нямам нищо против още няколко падания от кон. Но, Ситгрейвз — продължи той и показа един белег — помните ли тази работа?

— Много добре, Джак. Рана получена със смелост и добре излекувана. Няма ли да е по-добре да намажа тези синини с масло?

— Разбира се — каза Лоутън с неочаквано смирение.

— Е, драги мой — каза лекарят тържествуващо, докато го мажеше — не мислиш ли, че ако бях направил това снощи щеше да е по-добре?

— Сигурно си прав.

— Така е, Джак, но ако ме беше оставил да ти направя кръвопускане веднага, щеше да е още по-добре.

— Без кръвопускане — каза драгунът решително.

— Сега е твърде късно, но една доза лекарство ще разсее отоците чудесно.

Капитанът не отговори, но изскърца със зъби, с което показа, че крепостта на устата му не може да се превземе лесно. Опитният лечител веднага смени темата:

— Жалко, Джон, че не хвана онзи разбойник след толкова опасности и усилия.

Капитанът не отговори и продължи, докато му поставяше превръзки:

— Ако изобщо искам да се Отнема човешки живот, то е защото искам да видя този предател обесен.

— Мислех, че твоята работа е да лекуваш, не да убиваш.

— Да, но заради неговото доносничество сме претърпели такива тежки загуби, че нямам никакви скрупули за него.

— Не трябва да изпитваш такава враждебност към човек — отговори Лоутън с тон, който накара лекаря да изпусне карфицата подготвена за бинта. Той погледна лицето на пациента си, за да се увери в самоличността му и като се убеди, че това е старият му другар, капитан Лоутън, прикри изумлението си и каза:

— Убежденията ти са правилни и в общи линии аз също мисля така. Джон, стегната ли е превръзката?

— Добре е.

— Като цяло, съгласен съм с теб, по има толкова много случаи, че не може без изключения. Лоутън добре ли се чувстваш?

— Много.

— Не само за страдалеца е жестоко, но е и несправедливо към другите, когато отнемеш живота му, при положение че и по-малко наказание стига. Джак, ако само… вдигни ръката малко… ако само… надявам се че си добре, нали?

— Много.

— Ако, драги Джон, научиш хората си да секат по-разумно със сабите си, това е напълно достатъчно и ще ми достави голямо удоволствие.

Лекарят въздъхна, защото успя да каже каквото тежеше на сърцето му, а драгунът спокойно облече мундира си и когато тръгваше, каза:

— Не познавам войници, които да секат по-внимателно от моите — от темето, до челюстта.

Разочарованият лекар прибра инструментите си и с натежало сърце отиде в стаята на полковник Уелмър.

Загрузка...