Шпионинът

V ГЛАВА

Тази вечер всички членове на семейство Уортън положиха глави на възглавниците си с предчувствието, че нещо ще смути обикновеното им спокойствие. Тревогата попречи на сестрите да се насладят на обикновената си почивка и на следната сутрин те станаха подтиснати и почти без да са спали през нощта.

Когато отправиха нетърпеливи погледи към долината през прозорците на стаята, не забелязаха нищо обезпокоително. Тя блестеше със светлината на един от тези меки и прекрасни дни, които не са рядкост, когато падат листата, и които правят американската есен един от най-хубавите сезони. Ние нямаме пролет — зеленината сякаш отведнъж облива всичко, вместо това да става постепенно, както е по същите географски ширини в Стария свят. А колко красиво се оттегля! Септември, октомври, дори ноември и декември тук са месеци за живот сред природата. Наистина, понякога има бури, но те са кратки и през повечето време небето е безоблачно и атмосферата прозрачна.

Тъй като нямаше нищо, което да обезпокои хармонията и радостта от един такъв ден, сестрите слязоха във всекидневната с възвърната увереност в безопасността на брат си и в собственото си щастие.

Семейството се събра рано около масата за закуска и мис Пейтън мило настоя, с не малко от тази прецизност, която се промъква в навиците на хората живеещи сами, че липсата на племенника й по никакъв начин не трябва да обърква режима, установен от нея. Когато капитанът се появи, те седяха на масата, макар че недокоснатите чаши с кафе ясно показваха, че отсъствието му не е отминато с безразличие.

— Мисля, че постъпих много по-добре — каза той след като поздрави и седна между сестрите си — че си осигурих хубаво легло и такава обилна закуска, вместо да се доверя на гостоприемството на небезизвестните каубои.

— Ако си успял да спиш, значи си имал повече късмет от Франсис и мен — каза Сара — Всяко шумолене в нощта ми звучеше като настъпление на бунтовническата армия.

— О! — засмя се капитанът. — Наистина, изпитвах известно безпокойство, а ти? — обърна се той към по-малката си и очевидно любима сестра и я потупа по бузата. — Привиждаха ли ти се знамена в облаците? А еоловата арфа32 на мис Пейтън приличаше ли ти на вражеска музика?

— Не, Хенри — отговори момичето и го погледна с обич. — Колкото и да обичам страната си, ако сега дойдат войските й ще ми причинят голяма болка.

Хенри не отговори, а като я погледна с братска обич, нежно стисна ръката й. Тогава Цезар, който бе станал още в зори и бе споделил всички тревоги на семейството, а сега гледаше през прозореца към долината, извика и лицето му придоби цвета на бял човек:

— Бягай, миста Хенри, бягай, ако обича стар Цезар, бягай — идва разбойници на кон.

— Да бягам! — изправи се британският офицер изпълнен с военна гордост — Не, Цезар, аз не съм от тези, които бягат — той се приближи до прозореца, където вече с ужас се бе скупчило цялото семейство.

На около повече от миля се виждаха петдесетина драгуни, навлизащи в долината през един от страничните проходи. Предвождаше ги офицер облечен като местен жител, който сочеше към къщата. Една малка група се отдели от другите и препусна към тях.

Когато достигнаха дъното на долината, те обърнаха главите на конете си на север.

Цялото семейство гледаше в ням ужас нататък, когато драгуните достигнаха къщичката на Бърч и тя за миг бе обкръжена от дванадесет души.

Трима от тях слязоха от конете и изчезнаха вътре. След малко отново се появиха в двора, а след тях и Кейти, чиито жестове ясно говореха, че не става дума за дребни неща. Когато дойдоха и останалите последва кратък разговор с приказливата Кейти и след като всички отново се качиха на конете, групата потегли бързо към Локъст.

Все още никой не бе добил достатъчно присъствие на духа, за да измисли някакъв изход за капитана и едва когато опасността бе твърде близка, за да се отлага повече, набързо се предложиха няколко възможности за укриването му, които той счете за недостойни. Вече бе късно да излезе през задната врата и да тръгне към гората, защото неизбежно щяха да го видят и понеже бяха на конете, също толкова неизбежно и да го заловят.

Накрая сестрите му с треперещи ръце се заеха отново с дегизировката, грижливо запазена от Цезар в очакване на неприятности.

Те свършиха набързо и недобре, когато драгуните влязоха в двора и със скоростта на вятъра обкръжиха къщата на Уортън.

Не оставаше нищо друго, освен да се приеме надвисналата опасност с колкото се може по-голямо безразличие. Водачът на групата слезе от коня си и придружен от двама от своите хора се приближи до входната врата, която Цезар бавно и неохотно отвори. Тежките стъпки на войника, приближаващ към вратата на гостната отекваха в ушите на жените и накараха кръвта да се оттегли от лицата им, обзе ги притъпяващ сетивата мраз.

Влезе мъж чийто ръст издаваше огромна физическа сила. Той свали шапката си и поздрави семейството с тон, чиято мекота външният му вид не предполагаше. Гъстата тъмна коса обграждаща челото му бе намазана с пудра, която се носеше в онези времена, а лицето му бе деформирано от огромни бакенбарди. Независимо от това, погледът му, макар и пронизващ не бе лош и гласът му, дълбок и силен, далеч не бе неприятен. Франсис се осмели да то погледне боязливо и веднага позна човека, от когото Харви Бърч ги бе предупредил да се пазят.

— Няма причина да се безпокоите, любезни дами — каза офицерът и огледа пребледнелите лица около себе си. — Работата ми налага да ви задам няколко въпроса. След като получа отговорите ви, веднага ще ви освободя от присъствието си.

— И, к-какви са те, сър? — запъна се мистър Уортън и стана от мястото си в очакване на отговора.

— Беше ли при вас един непознат господин по време на бурята? — в гласа на драгуна имаше интерес и известно безпокойство.

— Този господин тук, ни почете с присъствието си по време на бурята и още не си е тръгнал.

— Този господин? — повтори другият и се обърна към капитан Уортън.

Той се вгледа в него и по лицето му заигра усмивка. Приближи се до младежа, поклони се с комична тържественост, след което му каза:

— Съжалявам за болката в главата ви, сър.

— Болка!? Аз не съм болен! — възкликна изненадано капитанът.

— Тогава, така съм си въобразил, виждайки че сте покрил тези хубави, черни къдрици с такава стара, грозна перука. Грешката е моя, моля за извинение.

Мистър Уортън простена, а момичетата, които още не бяха наясно докъде се простира осведомеността му, останаха мълчаливи и напрегнати. Капитанът попипа неволно главата си и разбра, че в притеснението си сестрите му са оставили част от естествената му коса неприкрита. Драгунът забеляза жеста без да спре да се усмихва, след което се обърна към бащата и продължи:

— Тогава, сър, да разбирам ли, че при вас не е идвал човек на име Харпър?

— Харпър? — каза бащата и сякаш от раменете му свалиха товар — Да, бях забравил. Но той си отиде и ако е извършил нещо лошо, то ние не знаем нищо за това. За мен той е напълно непознат.

— Няма защо да се безпокоите — каза драгунът сухо, но след като си е тръгнал, кажете ми кога, как и накъде?

— Тръгна си както и дойде — каза мистър Уортън, възвърнал самоувереността си от държането на офицера. — На кон, миналата вечер и се отправи на север.

Драгунът го изслуша с интерес и изражението на лицето му постепенно просветна в усмивка на удоволствие. В момента, в който мистър Уортън свърши, той се завъртя на пета и излезе от стаята. Съдейки по действията му, всички останаха с впечатлението, че той се кани да продължи търсенето на човека, за когото попита. Видяха го навън да разговаря оживено и с явно удоволствие с двамата си лейтенанти. След малко бяха дадени заповеди и по различните пътища, излизащи от долината, препуснаха конници.

Очакването на хората в къщата скоро приключи, защото тежките стъпки на драгуна отново прокънтяха в предверието. Той отново се поклони учтиво и като отиде до капитан Уортън, каза с комична сериозност:

— Сега сър, след като основната ми задача е изпълнена, мога ли да помоля за позволението ви да видя качеството на перуката ви?

Британският офицер, имитирайки маниера на другия, решително оголи главата си и му подаде перуката.

— Надявам се сър, че ви харесва.

— Не мога да кажа, че е така, без да изменя на истината. Предпочитам черната ви коса, от която с голямо усърдие сте махнал пудрата. Но, изглежда сте получил тежко нараняване. Имам предвид това голямо черно парче на лицето ви.

— Вие сте толкова наблюдателен сър, че бих чул мнението ви за него — каза Хенри и махна коприната скриваща бузата му.

— О, здравето ви се подобрява удивително бързо! — лицето на драгуна беше неподвижно и мрачно. — Ако можех да ви убедя да смените стария сюртук с тази хубава синя дреха до вас, бих станал свидетел на най-чудесната метаморфоза, която съм виждал откакто съм капитан.

Младият Уортън направи каквото се искаше от него и застана пред драгуна такъв какъвто е в действителност — хубав, елегантен млад мъж. Той го изгледа с насмешка и продължи:

— На сцената се явява нов човек. В такива случаи е прието непознатите да се представят. Аз съм капитан Лоутън от кавалерията на Вирджиния.

— А аз съм капитан Уортън от шестдесети пехотен полк на Негово величество — Хенри се поклони леко и възвърна естественото си поведение.

Лицето на Лоутън се промени веднага и пародийната тържественост изчезна. Той се вгледа в капитан Уортън, който бе изпълнен с гордост, която не допускаше да се крие повече, и му каза със сериозен тон:

— Капитан Уортън, с цялата си душа съжалявам за вас.

— Но след като го съжалявате, защо трябва да го измъчвате — извика бащата ужасен. — Той не е шпионин. Осмелил се е да дойде чак тук маскиран само заради желанието да види близките си. Оставете го с нас. Няма награда и няма сума, която да не съм готов да платя!

— Сър, само загрижеността за вашия син извинява думите ви — каза Лоутън високомерно. — Но забравяте, че съм от Вирджиния, и че съм джентълмен.

Той се обърна към младежа и продължи:

— Капитан Уортън, не знаете ли, че сте преминал през нашите постове?

— Разбрах, че ще трябва да ги премина едва когато стигнах до тях и за връщане назад бе вече късно — каза Уортън намръщено. — Дойдох тук, както каза баща ми, за да се видя със семейството си. Смятах че войските ви са при Пийкскил33 или на североизток. Иначе нямаше да дръзна да дойда тук.

— Това може и да е вярно, но случката с Андре ни кара да бъдем внимателни. Когато предателството достигне до офицерите, приятелите на свободата трябва да са много предпазливи, капитан Уортън.

При тази забележка Хенри кимна в знак на съгласие, а Сара се опита да каже нещо в защита на брат си. Драгунът я изслуша любезно и със съчувствие, но понеже желаеше да избегне безполезните и дълги молби, отговори меко:

— Аз не командвам тази част, мадам. Какво ще стане с брат ви ще реши майор Дънуди. При всички случаи, с него ще се отнасяме добре.

— Дънуди! — възкликна Франсис, чието лице се бореше за надмощие над бледността. — Слава богу, тогава Хенри е в безопасност.

Лоутън я изгледа с нещо средно между възхищение и жалост. Той поклати глава със съмнение и каза:

— Надявам се. И с ваше позволение, нека оставим да реши нещата той.

По лицето на Франсис бледността на страха се замени от светлината на надеждата. Ужасът за съдбата на брат й силно намаля, но все пак дишането й беше неравномерно и учестено и цялото й тяло издаваше голяма възбуда. Тя погледна за миг драгуна и отново сведе поглед към килима — явно искаше да каже нещо, но усилието беше непосилно за нея. Мис Пейтън наблюдаваше племенницата си и като се доближи с чувство за женско достойнство, попита:

— Тогава, сър, можем да очакваме компанията на майор Дънуди скоро?

— Незабавно, мадам — драгунът свали възхитения си поглед от Франсис. — Съобщението за положението ни вече пътува към него. Без съмнение той бързо ще дойде тук, освен ако няма някакви лични причини, които да направят това посещение особено неприятно.

— Ние ще сме щастливи да видим майор Дънуди.

— О, без съмнение. Той е любимец на всички. Мога ли тогава да помоля за разрешение хората ми да разседлаят и починат? Те са част от неговия ескадрон.

У войника имаше нещо, което би накарало мистър Уортън да е доволен, ако тази молба не бе отправена, но той бе обзет от желанието да не предизвиква конфликти, а и бе безполезно да се отказва нещо, което биха направили и принудително. Ето защо той даде съответните нареждания, за да се удовлетвори желанието на капитан Лоутън. Офицерите бяха поканени на закуска в къщата и след като свършиха работата си навън, приеха поканата с удоволствие. При това, никои от мерките за сигурност необходими в положение като тяхното не бяха пренебрегнати от уморените войници. По склоновете на хълмовете бяха изпратени патрули, които охраняваха почиващите си другари от опасности — сигурност която се постига само чрез дисциплина, бдителност и безразличие към собствените навици.

Допълнението към масата на мистър Уортън се състоеше от трима души, чийто груб външен вид, резултат от тежката служба, прикриваше вътрешно благородство и изтънченост. В резултат на това нарушаването на уединението на семейството на мистър Уортън се характеризираше със спазването на строг етикет. Дамите оставиха масата на своите гости, които без излишна неувереност, започнаха да отдават заслуженото на гостоприемството на мистър Уортън.

След известно време капитан Лоутън изостави атаката си над ръжените питки и попита домакина си дали в долината от време на време не живее амбулантен търговец на име Бърч.

— От време на време, сър — отговори мистър Уортън предпазливо. — Той рядко е тук. Мога да кажа, че почти никога не го виждам.

— Това е странно като имаме предвид, че той живее съвсем близо — каза капитанът като гледаше домакина си внимателно. — Би могъл да ви посещава често, а и за дамите това би било много удобно — не се съмнявам, че онзи муселин до прозореца е два пъти по-скъп, отколкото той ви поиска за него.

Мистър Уортън се обърна изненадано и видя, че някои от скорошните покупки все още стояха разпръснати из стаята.

Двамата лейтенанти се мъчеха да прикрият усмивките си, но капитанът се върна към закуската си по начин, който предизвикваше подозрение, че той едва ли очаква отново да му се представи възможност да закусва. Поради необходимостта да се донесат още продукти от царството на Дайна се получи нова пауза, от която Лоутън се възползва.

— Имах намерение да освободя този Бърч от необщителността му и да го посетя тази сутрин. Ако го бях заварил в къщи щях да го поставя сред общество, поне за известно време.

— Къде имате предвид, сър? — попита мистър Уортън, който реши, че трябва да каже нещо.

— В затвора — отговори драгунът сухо.

— И какво е престъплението на бедния Бърч? — попита мис Пейтън като му подаде четвърта чаша кафе.

— Беден!? — извика капитанът — Ако той е беден, крал Джордж не умее да плаща.

— Да наистина, — обади се един от лейтенантите — кралят му дължи цяло херцогство.

— А конгресът му дължи бесило — продължи драгунът, като започна да яде нова партида питки.

— Съжалявам, че моят съсед е предизвикал недоволството на управляващите ни — каза мистър Уортън.

— Ако го хвана — извика драгунът — ще го окача на клона на някоя от съименниците му34.

— Не би украсил лошо и някоя от акациите пред собствената му врата — добави единият от лейтенантите.

— Без значение — каза капитанът докато мажеше с масло нова питка. — Ще го хвана преди да стана майор.

Тъй като офицерите говореха искрено, като хора, чиято груба професия ги прави склонни към това, Уортън смяташе, че е по-разумно да се смени темата. За никого не беше тайна, че американската армия няма доверие на Харви Бърч и че го преследва. Твърде често бе ставало дума за арестуванията му и за бягствата му, твърде мистериозни, за да се забравят лесно. И наистина, немалка част от гнева на капитан Лоутън към Харви се дължеше на необяснимото му изчезване от охраната на двама от най-верните му драгуни.

Не беше минала и година откакто го бяха видели да се върти край главната квартира на войските и то по време, когато всеки момент се очакваха важни събития. Веднага щом за това докладваха на офицера, отговарящ за сигурността на американския лагер, той изпрати капитан Лоутън по следите на амбулантния търговец.

Лоутън познаваше пътищата наоколо и понеже беше неуморен в изпълнението на задачите си, бе успял, след много усилия да постигне целта си. Тогава групата бе спряла в една ферма за почивка, а затворникът бе оставен в отделна стая, но под охраната на споменатите вече двама души. Единственото което се знаеше после бе това, че се бе появила една жена, която се занимаваше с домакинска работа в близост до тази стая и която с голямо внимание следеше да се изпълняват желанията на капитана, докато той седна на масата за вечеря.

След това не можаха да намерят нито жената, нито търговеца. Намериха торбата му отворена и почти празна, а малката врата водеща в съседна стая открехната.

Капитан Лоутън не можеше да прости тази измама. Той истински ненавиждаше враговете си, но сега към това се бе прибавила и обидата, която го бе засегнала дълбоко. Той продължи мълчаливо да мисли за постъпката на пленника си и механично да върши това, за което бе седнал, докато след известно време, достатъчно за да се нахранят спокойно, в ушите им отекна тръба, която извиси неспокойния си, войнствен сигнал над долината. Офицерът веднага стана от масата:

— Господа, бързо на конете. Пристига Дънуди — възкликна той и следван от лейтенантите си, бързо излезе от стаята.

Драгуните, освен тези оставени да пазят капитан Уортън, се качиха на конете си и препуснаха на север, за да посрещнат другарите си.

Бдителността, така необходима във война, в която езикът, обичаите и дори облеклото на враждуващите страни са еднакви, не бе забравена от предпазливия командир. Когато се приближиха достатъчно до групата конници, около два пъти по-голяма от тяхната, за да могат да различават лицата им, Лоутън заби шпори в коня си и след миг бе до своя командващ.

Дворът пред къщата отново се изпълни с коне и след като се взеха предохранителни мерки, новопристигналите се присъединиха към другарите си.