Шпионинът

XIX ГЛАВА

Докато другарите му спяха, забравили за опасностите и трудностите, сънят на Дънуди бе неспокоен и накъсан. След като прекара една неспокойна нощ той стана неотпочинал от коравото легло, в което бе легнал с дрехите и без да буди никого излезе навън, за да потърси облекчение. Меките лъчи на луната вече избледняваха в зората, вятърът бе спрял и вдигащите се мъгли обещаваха един от тези хубави есенни дни, които сякаш като по магия настъпват след буря. Часът, определен за тръгване не бе още дошъл и той искаше да остави хората му да почиват колкото може по-дълго. Запъти се към мястото, на което предната вечер бяха наказани скинърите, дълбоко замислен за собственото си положение, несигурен как да помири чувството за дълг и любовта си. Въпреки че самият той не се съмняваше в чистите намерения на капитан Уортън, не беше никак сигурен, че офицерите, които ще решават съдбата му ще са също толкова доверчиви. Независимо от личните си чувства към него, той бе сигурен, че екзекуцията на британския офицер би направила невъзможен съюза със сестра му. Предната вечер бе изпратил един офицер до полковник Сингълтън, който командваше предната линия и по него му предаде за залавянето на капитана и собственото си мнение за неговата невинност, като искаше нареждания за по-нататъшната съдба на пленника. Тези заповеди той сега очакваше да пристигнат всеки момент и собствените му тревоги нарастваха с приближаването на часа, в който може би щяха да лишат капитана от защитата му. С Тези мисли той крачеше из овощната градина и така достигна до скалите, които бяха спасили скинърите в бягството им предната вечер. Тъкмо щеше да се обърне назад за да си върви, когато един неочакван вик го накара да се сепне:

— Стой или си мъртъв!

Дънуди се обърна изненадан и видя един човек застанал на скалата с насочен към него мускет. Светлината все още не бе достатъчна, за да го види добре и едва когато се вгледа внимателно успя с изумление да различи чертите на амбулантния търговец. Веднага осъзна опасното положение, в което се намира, но бе под достойнството му да моли за милост или да избяга, дори и да би било възможно. Извика му с твърд глас:

— Ако ще ме убиваш, стреляй. Никога няма да бъда твой пленник!

— Не, майор Дънуди — каза Бърч и свали мускета си. — Нямам намерение нито да ви пленявам, нито да ви убивам.

— Тогава, какво искаш, мистериозно същество?

— Доброто ви мнение за мен. Искам всички добри хора да ме съдят снизходително.

— За теб трябва да е безразлично как ще те съдят хората. Тяхната присъда изглежда не може да те достигне.

— Бог пази живота на слугите си, за да ги съди сам — каза търговецът сериозно. — Преди няколко часа бях ваш пленник и ме заплашваше бесилка. Сега вие сте мой пленник, но майор Дънуди, вие сте свободен. Наоколо има хора, които биха се отнесли с вас по-сурово. От каква полза ще е сабята ви срещу оръжие като мойто и стабилна ръка? Послушайте съвета на човек, който никога не ви е причинил зло и никога няма да го направи. Никога не се доближавайте до гора, когато сте сам и без кон.

— А имаш ли приятели, които са ти помотали да избягаш и не са толкова щедри колкото теб?

— Не. Наистина съм съвсем сам. За мен знаят само Бог и той.

— И кой? — попита майорът с интерес, който не можеше да овладее.

— Никой — отговори търговецът, възвръщайки самообладанието си. — Но сега става дума за друго, майор Дънуди. Вие сте млад и щастлив, има хора, които са скъпи за вас и не са далеч от тук. Тези, които най-много обичате са в опасност. Опасност отвън и отвътре. Удвоете бдителността си, засилете патрулите, но без много шум. С вашето мнение за мен, ако ви кажа повече, ще решите че ви подготвям клопка. Но запомнете, пазете най-много тези, които най-много обичате.

Търговецът изпразни мускета си във въздуха и го хвърли в краката на изумения майор. Когато изненадата му и димът се разсеяха, Дънуди погледна нагоре, но мястото, на което бе стоял търговецът бе празно.

От вцепенението му го извади конски тропот и сигнал на тръба. Изстрелът бе привлякъл вниманието на един патрул и ескадронът бе вдигнат под тревога. Без да дава обяснения на конниците, майорът се върна бързо в лагера, където завари конниците въоръжени и в очакване на командира си. Офицерът, който отговаряше за подобни неща бе наредил да се свали надписа „Хотел Фланаган“ и сега стълбът бе готов за екзекуцията на шпионина. След като чуха от майора, че сам той е изпразнил мускета, който вероятно е бил изоставен от скинърите при бягството им (защото Дънуди бе вече научил за наказването им от Лоутън и реши да премълчи за срещата си с Бърч) офицерите му предложиха да екзекутират търговеца преди да тръгнат. Той все още не можеше да повярва, че каквото бе видял е истина и заедно с една група офицери последва сержант Холистър към мястото където трябваше да е затворника.

— Е господине — каза майорът на часовият пред вратата — надявам се, че сте опазил затворника?

— Все още спи — отговори войникът. — И хърка така, че не можах да чуя тръбата.

— Отворете и го доведете.

Заповедта бе изпълнена и за пълно изумление на честния ветеран, който влезе вътре, завари мястото в безпорядък — палтото на търговеца бе там, където би трябвало да е той самият, част от гардероба на Бети бе пръснат по пода, а самата тя спеше на сламеника, потънала в пълна забрава и облечена както обикновено с изключение на черното й боне, което тя носеше непрекъснато и всички смятаха, че го използва както за дневна, така и за нощна шапчица. При влизането и възклицанията им тя се събуди.

— Да прая закуска ли мъ будите? — каза тя и разтърка очи. — Верно, изглеждате, катч’ели ша ма глътнете мен. Търпение милинки, малко търпение и ще ви направя такива пръжки, дет’не сте ги сънували…

— Пръжки! — повтори сержантът, който в присъствието на офицерите забрави религиозните си схващания. — Теб ще те опечем, безпътна жено! Помогнала си на проклетия търговец да избяга!

— Ти си безпътник и гадния търговец и той! — извика Бети, която лесно се палеше — Мистър сержант, к’во общо имам с търговци и с избягване! Можех и аз да съм на търговец жена и да си ходя с коприни, само да бях се взела със Соуни Мактил, вместо да са мъкна по петите на шайка драгуни-разбойнйци, дет не знаят как да се държат с почтена дама!

— Приятелчето е оставило Библията ми, вместо да се подготви да умре като добър християнин, той е мислил как да избяга.

— Че кой ше ти седи да го бесиш кат’ пес? — извика Бети, която бе започнала да разбира за какво става дума. — Секи ней кат’ теб, мистър Холистър.

— Тишина! — извика Дънуди. — Господа, трябва внимателно да разследваме това. Освен вратата, друг отвор няма, а той не би могъл да мине през нея без стражата да го забележи и да се направи, че не го вижда или да е бил заспал на поста си. Извикайте часовите.

Тъй като те не бяха в строя любопитството вече ги бе довело на мястото и всички отричаха да са виждали който и да било да излиза, с изключение на един, който каза, че е видял Бети, но не я е спрял в съответствие със заповедта.

— Лъжеш, мошеник, лъжеш — извика тя след като нетърпеливо изслуша обвиненията му. — Ще клеветиш една стара жена, че оди из лагеря ноще! Тук съм спала кат нахранено бебе, цяла нощ!

— Вижте ето тук сър — каза сержантът, като се обърна почтително към Дънуди. — В Библията има нещо написано, което го нямаше преди! Аз нямам семейство и няма какво да записвам в Библията!

Един от офицерите прочете на глас: Долупотписниа удостовирявам, че ако исбягам, Бог ми е само помогнал и на Божиата му милост ся оставям. Принуден сам да взема дрехите на жената, но в джеба и има компинсация. Подписан с ръката си: Ларви Бърч.

— К’во-о-о? — изрева Бети — обрал е никаквецът старата жина от сичко?! Обисете го! Фанете го и го обисете, майоре! Ако има закони по тая зимя!

— Провери в джоба си — каза един от младежите, който се забавляваше наблюдавайки сцената без да го интересуват последиците от нея.

— Ах, Бога ми — каза тя когато извади една гвинея. — Ма той бил чудо човек! Да живей дълго и да му въри занаята. Халал да са му парцалите, и ако го него обесят, по-големи разбойници шъ останат на свобода.

Дънуди се обърна, за да излезе и видя капитан Лоутън да седи със скръстени ръце, и да гледа мълчаливо пред себе си. Поведението му толкова се различаваше от обичайната за него импулсивност и разпаленост, че озадачи майора. Погледите им се срещнаха и те повървяха няколко минути заедно като разговаряха тихо. След това Дънуди се върна и освободи часовите. Сержант Холистър остана с Бети, която след като се увери, че гвинеята е повече от достатъчна в замяна за изчезналите и неща, бе в най-добро настроение. Перачката от дълго време бе гледала на сержанта с очите на чувствата и още преди време бе решила да премахне някои деликатни възражения свързани с особеното и положение в ескадрона, като го направи наследник на починалия си съпруг. От известно време изглеждаше, че сержантът се ласкае от това предпочитание и Бети, усещайки, че с грубостта си може да го отблъсне, сега се стремеше всячески да компенсира предишното си поведение. Освен грубостта, у нея имаше и достатъчно женственост, за да разбере, че моментите на помирение са и моменти, в които тя владее положението. Ето защо, тя напълни една чаша със сутрешното си питие и му я предложи в знак на помирение.

— Добрите думи между приятели са нищо, знаиш, сержант. Майкъл Фланаган най-много си патеше кат’ го обичах най-много.

— Майкъл беше добър войник и смел човек — каза сержантът като изпразни чашата. — Когато той падна ние прикривахме фланга на техния полк. Аз сам минах край него тогава. Горкият човек. Беше по гръб и изглеждаше спокоен, сякаш е умрял от естествена смърт, след като е изкарал черна сипаница.

— О, Майкъл обичаше да си сипва по доста и може да си сигурен, ти и аз здравичката ще подбием стоката. Ама ти си сериозен и скромен човек мистър Холистър и наистина ще си от помощ.

— Е мисис Фланаган, досега не исках да говоря за нещо, което е легнало тежко на сърцето ми, но сега ще го открия, ако имаш време да ме изслушаш.

— Да слушам? — извика нетърпеливата жена. — Ще слушам, сержант, та ако ще офицерята да не хапнат и залче. Но, пийни си още глътка, тъй ще ти е по леко да говориш.

— Вече не ми липсва смелост — отвърна сержантът и не прие почерпката й. — Бети, мислиш ли че снощи в стаята ти наистина бе търговецът-шпионин?

— Че кой друг?

— Лукавия.

— К’во? Дявола?

— Да, самия Велзевул, преоблечен като него, а скинърите, малки дяволчета.

— Сержанте, малко попрехвърли тоя път, нищо че ако дяволи се разхождат из Уестчестър, то ще трябва да са скинърите.

— Мисис Фланаган, искам да кажа, дяволите въплътени. Той е знаел, че първо ще арестуваме търговеца Бърч и се е превъплътил в него за да може да влезе в твоята стая.

— И к’во ша иска от мене? — тросна се Бети — И няма ли и без това достатъчно дяволи в ескадрона, та да трябва да излиза чак от бездънната яма да ма плаши?

— От милост към тебе, Бети му е било позволено да дойде. Той си е изчезнал през вратата като се е превърнал в тебе, и това ще ти е съдбата ако не поправиш живота си. О, забелязах как се разтрепери, като му дадох Библията. Мислиш ли, драга Бети, че един християнин ще пише така в Библията? Освен ако не записва раждане или смърт, или нещо такова?

На перачката й стана драго от благостта му, но бе скандализирана от инсинуацията му. Тя обаче овладя яда си и веднага продължи:

— А дявола щеше ли да плати за дрехите? Да. И да надплати.

— Без съмнение парите са лошо нещо — каза сержантът леко смутен от такава проява на честност у някого, когото той смяташе за нечестен по принцип. — И мен се опита да изкуси с блестящата си монета, но Бог ми даде сили да устоя.

— Златото си е съвсем нормално, но ще го сменя и тъй и тъй с капитан Джак. Още днес. Той хич не го е бъз от никакъв дявол.

— Бети, Бети. Не говори пренебрежително за злия дух. Той винаги е наоколо и ще ти се разсърди за приказките.

— Фу-у! Ако има малко от малко здрав стомах, изобщо няма да му е терсене, че една бедна сама жена го е почукнала малко. На друг християнин няма да му е.

— Но косматия няма изобщо стомах, освен, за да яде дечицата на хората — каза сержантът и се огледа ужасен наоколо. — И е по-добре да си имаш приятели навсякъде, щото не се знае какво ще стана, когато той дойде. Бети, никой друг не може да мине от тук и да не го познаят стражите. Това посещение значи е предупреждение…

Тук разговорът им бе прекъснат от един нетърпящ възражение глас, който я повика да направи закуската и те трябваше да се разделят — жената с тайната надежда, че интересът на сержанта бе от по-земно естество, а той — решен да спаси душата си от тъмния дух бродещ из лагера в търсене на жертви.

По време на закуската пристигнаха няколко депеши. Едната от тях съобщаваше за силата и направлението на противника по река Хъдзън, а другата беше заповед да се изпрати капитан Лоутън при първия пост, с охрана от драгуни. Последната инструкция, или по-скоро команда, защото не допускаше никакво отклонение от изпълнението й, окончателно разтревожи Дънуди. Отчаянието и нещастието на Франсис бяха непрекъснато пред очите му, и десетки пъти той се почувства изкушен да се качи на коня си и да препусне към Локъст, но успя да се овладее. В съответствие със заповедта, той изпрати в имението един отряд, начело с офицер, който трябваше да ескортира Хенри Уортън до указаното място. На офицера той даде писмо, в което окуражаваше Уортън и го уверяваше, че няма да пожали сили в негова полза. Лоутън бе оставен с част от хората си да охранява ранените и веднага след закуска главната част от ескадрона потегли към Хъдзън. Дънуди повтори многократно инструкциите си на Лоутън, като се спря на всяка дума, произнесена от търговеца, и се опита по всякакъв начин да си представи какво точно е имал предвид с мистериозните си предупреждения, докато вече нямаше никакъв повод да забавя повече тръгването си. Той обаче внезапно си спомни, че няма никакви нареждания за полковник Уелмър и вместо да настигне колоната, се поддаде на желанията си и препусна към Локъст. Конят му бе много бърз и сякаш не бе минала и минута, когато от височината видя самотната долина, а когато стигна долу, видя в далечината ескорта на Хенри Уортън да се отправя през един проход към горните постове. Тази гледка го накара още повече да ускори темпото и скоро достигна до целта си. Франсис бе следвала донякъде ескорта и когато той изчезна от погледа й, тя се почувства изоставена от всички, които са й най-скъпи на света. Необяснимото отсъствие на Дънуди, както и ударът от раздялата с Хенри при такива обстоятелства, бяха окончателно сломили силите й, и тя се свлече на един камък край пътя в ридания, сякаш сърцето й щеше да се скъса. Дънуди скочи от коня, метна юздите на гърба му и след миг бе до пея.

— Франсис, моя Франсис — възкликна той. — Защо тези сълзи? Не се тревожи за брат си. Веднага щом свършим тази акция, ще отида при Вашингтон и ще помоля да го освободят. Бащата на тази страна никога няма да откаже това на един от любимите си ученици.

— Майор Дънуди. За интереса към съдбата на брат ми ви благодаря — каза тя разтреперана, избърса очите си и стана изпълнена с достойнство. — Но да се обръщате така към мен е неприлично.

— Неприлично! Нима не си моя? Със съгласието на баща ти… леля ти… с твоето собствено съгласие, мила Франсис!

— Майор Дънуди, не желая да се намесвам, когато друга дама претендира за сърцето ви, при това преди мен — каза Франсис с усилие да говори твърдо.

— Никоя друга, кълна се в небесата, никоя друга не може да има претенции към мен! — каза Дънуди разпалено. — Ти си единствената господарка на моята душа!

— Вие сте опитен, толкова опитен и с толкова успехи, майор Дънуди, че не е чудно колко съвършен сте в измамите си към доверието на моя пол — отговори Франсис, като се опита да се усмихне, опит, който треперещите й мускули задушиха в самото начало.

— Злодей ли съм аз, Франсис, че ме посрещаш с такива думи? Мамил ли съм те някога? Кой се е намесил по този начин в чистото ти сърце?

— Защо майор Дънуди не почете с присъствието си дома на бъдещия си тъст? Забрави ли той, че там се намира негов ранен приятел и още един човек, дълбоко нещастен? Забравил ли е, че там се намира и евентуалната му съпруга? Или се бои да не срещне и още някой който може да се нарече така? О, Пейтън, Пейтън, колко съм се лъгала в теб! С доверчивостта си съм те смятала за образец на храброст, благородство, щедрост, вярност…

— Франсис, виждам как се заблуждаваш — извика Дънуди с пламнало лице. — Несправедлива си с мен! Кълна се в най-скъпото за мен, че си несправедлива.

— Не се кълнете майор Дънуди — каза тя с женска гордост. — Времето когато вярвах на клетви мина.

— Мис Уортън, желаете да ме накарате да се направя на глупак, да ме накарате сам да се презирам и със самоизтъкване да се опитам да се издигна в очите ви?

— Не си мислете, че това е толкова лесно, сър — каза Франсис и тръгна към къщата. — Разговаряме насаме за последен път. Но… възможно е баща ми да приветства роднината на майка ми.

— Не, мис Уортън, сега не мога да вляза в къщата му. Това ще е недостойно за мен. Ти ме отблъскваш отчаян. Отивам в тежък бой и може да не доживея да се върна. Ако съдбата се окаже сурова, моля те бъди поне справедлива към паметта ми, помни че и последният ми дъх ще е за твоето щастие.

— Когато каза това, единият му крак вече бе в стремето, но младата му любима го погледна така, че прониза душата му и той застина.

— Пейтън… майор Дънуди, можете ли някога да забравите святата кауза, за която се борите? Дългът пред Бога и пред страната ви, ви забранява да вършите каквото и да било необмислено. Тя има нужда от вас. Освен това… — тя не можа да продължи.

— Освен това, какво? — попита той, като скочи на земята до нея и протегна ръка за да хване нейната. Но Франсис вече се бе овладяла, отблъсна го студено и продължи към къщата.

— Това ли е нашата раздяла? — извика Дънуди отчаян. — Нима съм подлец, че се отнасяш с мен така жестоко? Ти никога не си ме обичала и сега искаш да скриеш собственото си непостоянство с обвинения, които не желаеш да обясниш!

Франсис спря и се обърна към него с толкова чист и изпълнен с чувства поглед, че, покрусен, Дънуди бе готов да коленичи пред нея и да иска прошка. Тя заговори още веднъж:

— Чуйте ме, майор Дънуди, за последен път. Когато за първи път научим собствените си недостатъци, това е много тежко, но факт е, че наскоро аз разбрах. Срещу теб нямам обвинения, нямам упреци, не и в мислите си, не съзнателно. Дори и да имах право да се боря за сърцето ти, аз не съм за теб. Не, слабо и боязливо момиче като мен не може да те Направи щастлив. Не Пейтън, ти си създаден за славни и велики дела, за смели и големи дела. Душата ти трябва да се съедини с някоя, подобна, някоя, която може да се издигне над слабостите на жените. За теб ще бъда тежест, която ти ще трябва да влачиш след себе си в прахта. Но ако се ожениш за друга, може да се издигнеш до върха на земната слава. Така че, оставям те на такава жена свободно, макар и не с радост и се моля, горещо се моля да бъдеш щастлив с такава жена…

— Мили Боже, ти не познаваш нито себе си, нито мен! Самата ми природа желае жена мила, нежна и постоянна като теб. Не се заблуждавай с празни желания да бъдеш щедра. Това само ме измъчва!

— Сбогом, майор Дънуди. — каза развълнувано тя и спря за миг да си поеме дъх. — Забрави, че си ме познавал някога. Помни нуждата на кървящата ни родина. И бъди щастлив.

— Щастлив… — повтори младият войник горчиво, като гледаше как леката й фигура преминава през портата и се скрива зад храстите. — Щастлив съм, наистина…

Той се метна на коня си и като заби шпори в корема му, скоро настигна ескадрона, който се придвижваше бавно по неравните пътища към бреговете на Хъдзън.

Колкото и болезнени да бяха чувствата на Дънуди при този неочакван край на разговора между тях, те не можеха да се сравнят с тези на момичето. С острото око на ревнивата любов Франсис бе успяла, да долови чувствата на Изабела Сингълтън към Дънуди. Самата тя деликатна и сдържана, и през ум не можеше да й мине, че тези чувства са нетърсени. Нейните чувства бяха пламенни и проявлението им безхитростно, бе привлякла погледа на младия войник отдавна, но Дънуди трябваше да прояви цялата си мъжка искреност и себеотдаване, за да спечели благосклонността й. След това, неговата власт пад нея бе трайна, цялостна и всеобхватна. Но необикновените събития през изминалите дни, промененото държание на любимия й, необичайното му безразличие към нея и най-вече романтичното боготворене на Изабела бяха събудили в сърцето й нови чувства. Освен страхът за почтеността на любимия й, появил се бе и вечния спътник на най-чистите чувства — неверието в собствените й достойнства. В миговете на решителност задачата да предаде любимия си на друга, която е по-достойна за него, изглеждаше лесна, но въображението винаги напразно се мъчи да измами сърцето. Дънуди едва бе заминал и нашата героиня почувства цялото нещастие на положението си. Ако той донякъде можеше да намери утеха в службата си, за Франсис бе по-трудно, защото единственият дълг който тя имаше, бе резултат на любовта и към нейния баща. Заминаването на сина му бе почти унищожило и малкото сили на мистър Уортън, и Дъщерите му трябваше да употребят цялата си нежност, за да гЪ убедят, че все още е в състояние да живее.