Шпионинът

III ГЛАВА

Буря в долното течение на река Хъдзън рядко продължава по-малко от дна дни, ако е докарана от източния вятър. Когато на следващата сутрин обитателите на имението Локъст се събраха на ранна закуска, проливният дъжд удряше прозорците почти хоризонтално и беше немислимо живо същество да се изложи на бурята. Харпър се появи последен и след като погледна навън се извини на мистър Уортън, за необходимостта да злоупотребява с добротата му още известно време. На пръв поглед отговорът беше не по-малко учтив от извинението, но в поведението на госта имаше някаква примиреност, която силно се различаваше от притеснеността на бащата. По настояване на баща си Хенри Уортън отново се маскира с нежелание, граничещо с отвращение. С непознатия не размениха нито дума след сутрешния поздрав, който той отправи до всички. Наистина, на Франсис се стори, че по лицето му пробягна нещо като усмивка, след като влезе в стаята и за първи път се оказа лице в лице с брат й, но тя беше повече в очите му и сякаш не беше достатъчно силна за да раздвижи мускулите на устните му и почти веднага се загуби в спокойния, доброжелателен израз, който неизменно присъстваше на лицето му и леко се променяше, но никога не изчезваше напълно. Любящата сестра обърна за миг изпълнени с тревога очи към брат си, после срещна погледа на непознатия, който с подчертано внимание й поднесе едно от малките лакомства на масата. Сърцето на момичето, започнало да бие трескаво, отново си възвърна равномерния пулс, характерен за младостта, здравето и веселия дух. Докато още бяха на масата влезе Цезар и постави до господаря си един пакет, след което се отдръпна почтително назад, сложи едната си ръка отзад и зачака.

— Какво е това, Цезар? — попита мистър Уортън и обърна пакета за да разгледа опаковката с подозрителен поглед.

— Тюн, сър. Харви Бърч върна в къщи и носи малки хубав тюн от Йорк.

— Харви Бърч? — заговори мистър Уортън много предпазливо и крадешком погледна госта си. — Не съм искал от него да ми купува тютюн. Но след като го е купил ще трябва да му платим за усилията.

Само за миг, докато негърът говореше, Харпър прекъсна храненето си и премести поглед от слугата към господаря, след което отново потъна в непробиваемата си сдържаност.

Тази новина достави на Сара Уортън неочаквано удоволствие — тя стана нетърпеливо от стола си и каза на чернокожия да покани Бърч да влезе, след което внезапно се опомни, погледна пътника с извинение и каза:

— Ако мистър Харпър няма нищо против присъствието на един амбулантен търговец.

Доброжелателността на лицето му, когато кимна в знак на съгласие, беше по-красноречива и от най-прекрасната реторика, така че младата дама повтори нареждането си с увереност, която премахна всяко смущение.

Покрай прозорците, разположени в дълбоки ниши имаше дървени столове, а богатите жакардови завеси, украсявали гостната на Куин стрийт и донесени в Локъст, придаваха на стаята този неподлежащ на описание уют, който предвещава настъпването на зимата. Капитан Уортън влезе в една от тези ниши и дръпна завесата след себе си, така че почти се скри от погледите, а по-малката му сестра, загубила естествената си прямота, непривично затворена в себе си зае другата.

Харви Бърч беше амбулантен търговец от младежките си години, както той самият твърдеше, а опитността му в професията потвърждаваше правотата на думите му. Той беше роден в една от източните колонии и по високата интелигентност на баща му можеше да се съди, че в родните си места те са имали по-добра участ. Харви се държеше както всички хора от неговата класа и се отличаваше от тях, само по това, че действията му бяха ловки и обгърнати в тайнственост. Бяха пристигнали в долината преди десет години и след като купиха бедната къща, на чиято врата без успех почука Харпър предната вечер, останаха да живеят тук незабележими и малко познати. Докато възрастта и здравето му позволяваха, бащата обработваше малкото парче земя, влизащо в покупката, а синът продължи да се занимава усилено с дребната си търговия. Репутацията им на подредени и тихи хора нарасна дотолкова, че да накара една тридесет и петгодишна жена да забрави характерната за пола си стеснителност и да поеме грижата за домашния им уют. Алените рози отдавна бяха изчезнали от страните на Кейти Хейнс и тя бе видяла роднините си, мъже и жени един след друг да влизат в съюза, така желан от представителките на пола й, когато подтиквана от свои мисли тя влезе в семейството на Бърч. Нуждата е лош господар, така че баща и син се принудиха да приемат услугите и. Все пак на нея не й липсваха качествата, необходими на една добра домакиня. От една страна бе трудолюбива, честна, подредена и много организирана. От друга — беше бъбрива, себична, суеверна и любопитна. Поради усърдното и прилагане на последното качество, на петата година тя можеше да обяви, че е чула, или по-скоро дочула достатъчно, за да може да каже каква е била предишната съдба на хората, с които живееше. Ако Кейти притежаваше достатъчна доза ясновидство, за да предскаже бъдещата им участ, задачата й щеше да е изпълнена. От разговорите между бащата и сина тя научи, че един пожар ги е довел до немотия и е намалил членовете на семейството им до двама. Гласът на бащата трепереше дори и при споменаването на това събитие, което не оставяше безразлично даже и сърцето на Кейти, но няма преграда, която да може да отблъсне любопитството на простолюдието. Тя упорстваше, докато Харви не я заплаши съвсем ясно, че ще повери мястото й на жена с няколко години по-млада от нея, едно ужасно предупреждение, че има граници, отвъд които тя не може да премине. Оттогава любопитството й похвално се ограничи и макар че не пропускаше да подслушва, когато имаше възможност, към знанията й се прибавиха много малко нови неща. Обаче тя успя да научи едно нещо, представляващо немалък интерес за нея и оттогава насочи енергията си към постигането на една цел, подпомогната от двойния стимул на любовта и алчността.

Харви имаше навика често, посред нощ, да ходи до камината в стаята, служеща за кухня и всекидневна. Кейти забеляза това и възползвайки от отсъствието на бащата, отмести един от камъните на тази камина и извади отвътре желязно гърне, в което блестеше този метал, който рядко не успява да размекне и най-коравите сърца. Кейти успя да върне камъка на мястото му без да бъде открита и след това никога не се осмели да го махне пак. Оттогава сърцето на девицата загуби упоритостта си и между Харви и щастието му стоеше само неговата ненаблюдателност.

Войната не попречи на дейността на амбулантния търговец, който се възползва от златната възможност, предоставена му от прекъсването на редовната търговия, и се посвети на голямата цел да натрупа пари. За година-две дейността му продължи необезпокоявана и успехът му бе подобаващ, но най-накрая, тъмни и заплашителни намеци хвърлиха подозрение около действията му и гражданските власти решиха, че е наложително да проучат отблизо начина му на живот. Пребиваванията му в затвора бяха чести, но не дълги, и отърваването от стражите беше лесно в сравнение с това, което трябваше да изтърпи поради преследването на военните. И все пак Бърч оцеляваше и продължаваше търговията си, макар и принуден да бъде много предпазлив, особено когато приближаваше северните граници на областта — с други думи — американските бойни линии. Посещенията му в Локъст вече не бяха толкова чести, а в собствената си къща се появяваше толкова рядко, че това изтръгна от разочарованата Кейти, от дълбините на сърцето й, оплакването, за което разказахме при срещата й с Харпър. Но изглежда нищо не можеше да спре неуморния търговец, който сега, за да се освободи от някои вещи, за които купувач можеше да се намери само сред най-богатите семейства, бе изминал в дъжда половин миля от дома си до къщата на мистър Уортън.

Няколко минути, след като получи нареждането от младата си господарка, Цезар въведе в стаята обекта на предходното отклонение. Той беше на ръст над средния, слаб, но пълен с мускули и кокали. На пръв поглед силата му беше недостатъчна, за да носи тежката си торба, но той я слагаше на земята и я качваше на рамото си с такава сръчност и лекота сякаш бе пълна с пера. Очите му бяха сиви, хлътнали, неспокойни и през кратките моменти, когато се спираха на тези, с които разговаря, сякаш проникваха в самите им души. Лицето му имаше две характерни изражения, които даваха представа за цялата му личност. Когато търгуваше, то ставаше необикновено проницателно, оживено и подвижно, а ако разговорът се насочеше към ежедневието, то ставаше незаинтересовано и неспокойно. Ако, обаче, се заговореше за революцията и за страната, той се преобразяваше — способностите му се концентрираха — слушаше дълго време без да говори, след това нарушаваше тишината с някоя шеговита забележка, която твърде контрастираше с нормалното му поведение, но без да звучи неестествено. За войната и за баща си той говореше рядко и винаги само ако е неизбежно.

Повърхностният наблюдател би приел, че алчността е чувството, което го управлява — и като се вземе предвид казаното, той беше толкова неподходящ за плановете на Кейти Хейнс, колкото можем да си представим.

Когато влезе в стаята, търговецът свали на пода товара си, който достигна почти до раменете му и поздрави семейството със сдържана учтивост. Той леко се поклони на Харпър, без да вдига поглед от килима. Не видя капитан Уортън зад завесата. Сара не отдели много време за обичайните поздрави, а веднага се залови да изследва съдържанието на чувала. Още известно време двамата продължиха да изваждат на показ различните вещи отвътре. Скоро масите, столовете и пода се покриха с коприни, крепове, муселини и целия асортимент на пътуващия търговец. Докато те изпразваха чувала от съдържанието му, Цезар държеше гърлото му отворено и насочваше вниманието на младата дама към някоя хубава вещ. Накрая Сара избра няколко неща и уговори приемлива цена, след което каза с весел глас:

— Но, Харви, не си ни казал никакви новини! Лорд Корнуолис успя ли да разгроми бунтовниците отново?

Харви може би не чу въпроса, защото бе заровил глава в чувала, откъдето след малко извади някакви много фини дантели, които предложи на вниманието на младата дама. Мис Пейтън изпусна чашата, която миеше, а Франсис показа хубавото си лице изцяло иззад завесата, от която досега се бе показвало само едно весело око, искрящо от цвят засенчващ жакарда, който така ревностно закриваше фигурата й.

Лелята остави заниманието си и Бърч се освободи от голяма част от хубавата си стока. Похвалите на дамите накараха Франсис да стане от мястото си, а Сара повтори въпроса с възторжен глас, но по-скоро поради покупката, отколкото от някакви политически чувства. Малката сестра седна отново и си даде вид, че гледа облаците. Търговецът разбрал, че от него очакват отговор, каза:

— Говори се, че Тарлтън е победил генерал Самтър при река Тайгър25.

Сега капитан Уортън неволно показа главата си иззад завесата, а Франсис, която слушаше без да диша, забеляза спокойният поглед на Харпър наблюдаващ търговеца над книгата, която се преструваше, че чете. Изразът на лицето му говореше, че интересът му не е обикновен.

— Наистина! — извика Сара тържествуващо — Самтър… Самтър… кой е той? Няма да купя и една карфица докато не ми кажеш всички новини. — Тя се разсмя и захвърли муселина, който разглеждаше.

За момент търговецът се поколеба, после погледна към Харпър, който все още го гледаше съсредоточено и изведнъж се преобрази. Той се приближи до огъня, извади от устата си голямо количество тютюн за дъвчене и без никаква милост го остави заедно с изобилните му сокове върху добре излъскания саджак на мис Пейтън. След това се върна при стоката си.

— Живее някъде сред чернилките на юг — каза той внезапно.

— Не по чернилки от тебе, миста Бърч — каза Цезар троснато и пусна чувала със стоката на земята.

— Ш-ш-т, Цезар, ш-ш-т. Не обръщай внимание — каза Сара Уортън успокоително, нетърпелива да чуе нататък.

— Черен човек добър като бял, мис Сали, щом държи се добре — продължи обиденият негър.

— Много често е и по-добър — каза господарката му. — Но, Харви, кой е този Самтърс?

На лицето на търговеца се появи лека насмешка, но после изчезна и той продължи, сякаш не беше прекъснат от чувствителността на слугата.

— Както казвах, той живее сред цветнокожите на юг — Цезар отново взе чувала — и наскоро влезе в бой с полковник Тарлтън…

— Който, разбира се, го е победил — каза уверено Сара.

— Така казват войниците.

— А ти какво казваш? — попита мистър Уортън тихо.

— Аз само повтарям това, което съм чул — той показа на Сара парче плат, но тя го отблъсна, очевидно решена да научи още преди да купи каквото и да било.

— В Уайт Плейнс обаче казват — продължи търговецът, като огледа стаята и спря за миг поглед на Харпър — че само Самтър и един-двама други са били ранени и, че редовните26 са били направени на пух и прах, тъй като опълчението се скрило в една плевня от греди.

— Не е много вероятно — каза Сара презрително — макар, че няма съмнение, че бунтовниците са се скрили в плевнята.

— Аз мисля, — каза търговецът спокойно, като отново предложи парче коприна — че е по-разумно между теб и пушките да има дърво, отколкото ти да си между дървото и пушките.

Погледът на Харпър се върна към страниците на книгата в ръцете му, а Франсис стана и с усмивка се приближи към Харви. С приветливост, каквато никога не беше проявявала към него, тя попита:

— Имате ли още от тези дантели, мистър Бърч? Желаната стока беше извадена веднага и Франсис също си взе от нея. По нейно нареждане на търговеца бе дадена чаша алкохол, която той прие с благодарност и след обичайните комплименти към господаря на къщата и към дамите я изпи.

— Значи, смята се че полковник Тарлтън е победил генерал Самтър? — попита мистър Уортън, който се правеше че оправя чашата счупена поради припряността на мис Пейтън.

— Така говорят войниците — каза Бърч сухо.

— Имаш ли други новини приятелю? — попита го капитан Уортън подавайки цялото си лице зад завесата.

— Чухте ли, че майор Андре е бил обесен?

Капитанът се сепна и размени многозначителен поглед с търговеца, а после отбеляза с престорено безразличие:

— Трябва да е било преди няколко седмици.

— Вдигна ли се шум около екзекуцията? — попита бащата, все още мъчейки се да съедини счупения порцелан.

— Хората говорят, сър.

— Очакват ли се някакви маневри надолу, които да направят пътуването опасно? — попита Харпър като гледаше другия с нетрепващ поглед в очакване на отговор.

Бърч изпусна някакви панделки и изражението му се смени моментално. Проницателността му изчезна и бе заменена от напрегнато внимание. Той каза бавно:

— От известно време редовната кавалерия е навън. Видях някои от хората на Де Ланси да чистят оръжието си като минах покрай казармите им. Няма да е чудно, ако тръгнат скоро по следата, защото кавалерията от Вирджиния е слязла на юг.

— Много ли са? — попита мистър Уортън, като с тревога изостави заниманието си.

— Не съм ги броил.

Само Франсис забеляза промяната у Бърч, който, когато се обърна към Харпър възвърна старото си изражение. Тя взе в ръка няколко панделки, остави ги отново, наведе се над предметите, така че косата й падаща на обилни къдрици да прикрие лицето й и отбеляза, изчервявайки се чак до врата:

— Мислех, че южната кавалерия е отишла в Делауеър27.

— Може и така да е — каза Бърч — аз минах на доста голямо разстояние от войските.

Цезар взе парче басма с пищни шарки в червено и жълто на бял фон, погледа го известно време, после го остави обратно и въздъхна:

— Много губава басма.

— Тази? — каза Сара — Да. От нея ще стане хубав пеньоар за жена ти, Цезар.

— Да, мис Сали — извика зарадваният негър — сърце на стара Дайна скочи от радост. Толкова мило…

— А-ха — добави търговецът лукаво — само това й трябва на старата Дайна, за да заприлича на дъгата.

Цезар гледаше настойчиво господарката си, докато накрая тя попита за цената.

— Зависи какъв е купувача — отговори търговецът.

— Но колко? — настоя Сара изненадано.

— Зависи дали имам късмет с намирането на купувачи. За приятелката ми Дайна го давам за четири шилинга.

— Това е твърде много — каза Сара и се обърна към други стоки за нея.

— Ужасно цена за груб басма, миста Бърч — възнегодува негърът и отново пусна чувала.

— Тогава да кажем три, ако по ви харесва…

— Сигурен, че по харесва. Мис Сали харесва три, като дава и четири, като взема — Цезар се усмихна добродушно и пак отвори чувала.

Сделката беше сключена на момента, но при меренето се оказа, че платът е малко под от десетте ярда, нужни за Дайна. Обаче, след като приложиха сила дължината се увеличи под опитния поглед на търговеца, който съвестно додаде и една също толкова пищна панделка. Цезар бързо излезе, за да съобщи радостната новина на старата си жена.

По време на раздвижването, създадено от пазарлъка, капитан Уортън се осмели да дръпне завесата и да се изложи на погледите на останалите. Той попита търговеца, който вече събираше разпръснатата си стока, кога е тръгнал от града.

— На смрачаване — беше отговорът.

— Толкова късно! — каза другият изненадан. После, овладявайки се, продължи. — Успя да преминеш постовете толкова късно?

— Успях.

— Сигурно офицерите от британската армия добре те познават, Харви. — усмихна му се Сара с разбиране.

— Познавам някои от тях по лице — каза Бърч и огледа стаята, като за миг се спря на капитан Уортън и на Харпър.

Мистър Уортън слушаше внимателно разговора и вече беше спрял да се прави на безразличен. Започна да чупи парчетата порцелан, на които бе отделил толкова време. Когато видя, че търговецът завързва последния възел на чувала си, го попита:

— Има ли опасност врагът да ни безпокои отново?

— Кого наричате враг? — попита търговецът като стана и хвърли на мистър Уортън такъв поглед, че той се обърка.

— Всички, които нарушават спокойствието ни, са врагове — каза мис Пейтън, след като видя, че Уортън не може да отговори. — Но кралските войски идват ли от юг?

— Много вероятно е това скоро да стане — каза Бърч, като вдигна чувала от пода и се приготви да си върви.

— А континенталната армия? — продължи мис Пейтън любезно. — Тя в областта ли е?

Харви тъкмо се капеше да промърмори нещо, когато вратата се отвори и влезе Цезар, придружен от възторжената му жена.

Типът чернокожи, към които принадлежеше Цезар, вече е много рядък. Старият семеен слуга, който роден и отрасъл в къщата на господаря, си се отъждествява с добруването на тези, на които по съдба трябва да служи, вече навсякъде се измества от скитническото племе, което се навъди през последните тридесет години, и чиито членове се шляят из цялата страна, необезпокоявани нито от принципи, нито от ангажименти. Защото едно от проклятията на робството е, че жертвите му се оказват негодни за атрибутите на свободата. Късата къдрава коса на Цезар беше посивяла с възрастта, което още повече увеличаваше почтеността на вида му. Дългата и неуморна употреба на гребена беше изправила гъстите къдрици над челото, което му даваше поне още два инча ръст. Блестящият черен цвят от младостта му бе заменен от мътнокафяво. Очите му, стоящи на значително разстояние едно от друго бяха малки и добродушни, от време на време засенчвани от раздразнението на разглезения слуга, но сега искряха от неподправена радост. Носът му имаше по, биещ на очи начин, всичко необходимо, за да може да усеща миризмите, но твърде скромна бе ненатрапчивостта му. Ноздрите бяха широки, но без изпяло да заемат мястото на съседите си. Устата му беше ужасно голяма и се търпеше само заради двата реда бисери, които съдържаше. Беше нисък и може да се каже ъгловат, но не всичките му ъгли и кривини излизаха от рамките на математическата симетрия. Ръцете му бяха дълги и мускулести и завършваха с две кокалести длани — черносиви от едната страна и бледорозови от другата. Но природата се беше отдала на капризното си чувство за хумор най-много в краката му. Там имаше излишество от неблагоразумие използван материал. Прасците му не бяха нито отпред, нито отзад, а отстрани на крайника и толкова близо до колената, че предизвикваха съмнения в свободната им употреба. От стъпалата си, като се има предвид, че на тях човешкото тяло стои, Цезар нямаше повод да се оплаква, освен, че кракът му беше разположен толкова близо до центъра им, че понякога можеше да се поспори дали не ходи назад. Но каквито и дефекти да може да установи един ваятел по тялото му, сърцето на Цезар Томсън си беше на мястото и размерите му бяха много точни.

Придружен от старата си спътница, Цезар се приближи и започна да изразява благодарността си с думи. Сара я прие благодушно и направи няколко комплимента за вкуса на съпруга и за това как ще изглежда съпругата. С лице грейнало в усмивка подобна на тази на чернокожите, Франсис предложи услугите си на шивачка за приспособяването на харесаната от тях басма към бъдещата и роля. Предложението беше прието с благодарност и покорство.

Когато Цезар, жена му и амбулантният търговец излизаха от стаята, точно когато затваряше вратата, старият негър се размекна и произнесе благодарствен монолог:

— Добър малка лейди — мис Фани — грижи за баща — иска направи пиняр за стара Дайна също.

Какво друго са го накарали да каже чувствата му е неизвестно, но гласът му се чуваше доста време след като думите вече не можеха да се различат.

Харпър беше свалил книгата и гледаше с възхищение сцената, а Франсис изживя двойно удовлетворение, когато получи одобрителна усмивка от лицето, което криеше под маската на дълбока мисъл и загриженост, добронамерените черти, характеризиращи най-добрите чувства на човешкото сърце.