Шпионинът

XXIV ГЛАВА

За посрещането на дамите драгуните бяха подготвили една стая, в която с преграда бяха отделили място за спане. Изабела бе пренесена там по нейна молба и бе поставена на грубото легло до Сара. Мис Пейтън и Франсис се притекоха на помощ и я завариха усмихната и с такова самообладание, че сметнаха, че е невредима.

— Слава Богу! — възкликна разтреперана лелята. — Когато падна при тези изстрели, помислих, че е станало нещо лошо. Наистина, много ужасни неща се случиха, но това ни бе спестено.

Изабела притисна ръка към гърдите си и все още се усмихваше, но в усмивката й имаше нещо зловещо, което смрази кръвта на Франсис.

— Джордж наблизо ли е? — попита тя. — Кажете му, че искам да го видя още веднъж.

— Нима е вярно? — изпищя мис Пейтън. — Но ти се усмихваш, нали не си ранена?

— Щастлива съм, съвсем щастлива — прошепна Изабела. — Има лек за всяка болка.

Сара се надигна и изгледа безумно съседката си. После протегна ръка и вдигна нейната. Беше обагрена с кръв.

— Виж! Но кръвта няма ли да отмие любовта? Омъжи се младо момиче и тогава никой няма да може да го прогони от сърцето ти освен ако — тя се наведе над нея и продължи шепнешком — освен ако не откриеш друга пред теб. Тогава умри — на небето няма съпруги.

Красивата луда скри лицето си под завивките и остана мълчалива до края на нощта. В това време влезе Лоутън. Свикнал с опасностите от всякакъв вид и претръпнал от ужасите на гражданската война, сега той не можеше да не се вълнува. Наведе се над крехката фигура на Изабела и мрачният му поглед говореше за това, какво става в душата му.

— Изабела — промълви той накрая. — Зная, че имаш смелост, каквато другите жени не притежават.

— Говори — отговори тя. — Ако имаш да кажеш нещо, кажи го без страх.

Войникът извърна лице и каза:

— Никой, улучен от куршум на това място, не е оцелял.

— Не се боя от смъртта, Лоутън. Благодаря ти, че не се съмняваш в мен. Чувствах го от самото начало.

— Тя не бива да е за такива като теб. Достатъчно е че англичаните са предизвикали младежта ни на бойното поле. Но когато жертва на войната стане младо хубаво момиче като теб, занаятът ми ме отвращава.

— Чуй ме Лоутън — каза Изабела като се надигна с усилие, но отказа да и помогнат. — От детството досега живея във военни лагери и гарнизони. През цялото време съм се стремила да нося радост в живота на стария си баща — мислиш ли, че бих заменила тези дни на опасности и лишения за спокоен живот? Не. Поне имам утехата да знам, че съм направила това, което една жена може да направи за каузата.

— Кой страхливец може да има такъв дух? Виждал съм стотици войници потънали във кръв, но никога по твърд дух от твоя.

— Това е само дух. Полът ми и слабостта ми са ми отнели най-голямата привилегия, но към теб, капитан Лоутън, природата е била по-щедра. Ти можеш да посветиш на борбата и ръце, и сърце. И знам, че те ще и бъдат верни докрай. И Джордж и… — тя спря, устните й затрепериха, очите й се приковаха в пода.

— И Дънуди — каза драгунът. — За него ли говореше?

— Не споменавай името му — каза тя и се отпусна назад, прикривайки лицето със завивката. — Върви, Лоутън, подготви горкия Джордж за този неочакван удар.

Войникът остана още малко загледан с тъга в конвулсивно треперещото тяло — нещо което тънките завивки не можеха да скрият — и излезе за да се срещне с приятеля си. Срещата между Сингълтън и сестра му бе болезнена и за миг Изабела се поддаде на изблик на нежност, но сякаш осъзнаваше, че часовете и са преброени тя първа направи усилие да се овладее. По нейна молба в стаята останаха само тя, капитанът и Франсис. Многобройните молби на хирурга да му се позволи да окаже помощ бяха неизменно отхвърляни и накрая, той трябваше неохотно да се оттегли.

— Вдигнете ме, нека още веднъж погледна лицето, което обичам.

Франсис мълчаливо изпълни молбата й и Изабела отправи към брат си поглед изпълнен със сестринска обич.

— Сега вече няма значение. След няколко часа всичко ще свърши.

— Не умирай, Изабела, единствена моя сестричке! Какво ще стане с клетия ни баща!

— Смъртта е тежък удар, но той е войник и християнин. Мис Уортън, нека да поговорим за това, което ви интересува докато имам сили.

— Не — каза Франсис развълнувано — овладейте се. Нека желанието да ми направите добро не застрашава живота, който е толкова скъп на… на… много хора.

Думите й бяха почти задушени от вълнението, защото бе засегната най чувствителната струна в душата й.

— Бедно, деликатно момиче — каза Изабела и я погледна с нежност. — Но животът е пред вас. Защо да нарушавам малкото щастие, което може да ви донесе? Мечтайте, невинно създание, и нека Бог отдалечи деня на познанието.

— Вече няма много на какво да се радвам — каза Франсис и зарови лице в завивките. — Сърцето ми е разбито във всичко, което най-много съм обичала.

— Не — прекъсна я Изабела. — Вие имате нещо, което да желаете в този живот, нещо много важно за женската душа. Чувство, което само смъртта може да унищожи. — Изтощението я принуди да спре и присъстващите изчакаха в напрегната на Франсис и продължи:

— Мис Уортън, ако на тази земя има душа сродна на Дънуди и заслужаваща любовта му, това е вашата.

Лицето на Франсис пламна и тя вдигна към Изабела очи, изпълнени с щастие, но гледката и припомни реалността и тя отново сведе поглед. Ранената я гледаше с възхищение и жалост.

— Това чувство ми убягна. Да, мис Уортън, Дънуди е изцяло ваш.

— Бъди справедлива, Изабел — каза младежът. — Нека романтичната щедрост не те кара да забравяш себе си.

Тя го чу и го погледна с нежност, но поклати глава:

— Това не е романтика, а самата истина. За това и говоря. О, колко много преживях само за час! Мис Уортън, родена съм под лъчите на изгарящото слънце и страстта ми сякаш е погълнала топлината му. За нея единствено съм живяла.

— Не говори така — каза развълнуваният брат. — Спомни си обичта към баща ни, колко нежна и безпристрастна е тя, а чувствата ти към мен?

— Да — отговори тя с усмивка на удоволствие. — Това поне е спомен, който мога да занеса в гроба.

Нито Франсис, нито брат й, прекъснаха мълчанието й, което продължи няколко минути. След това тя каза неочаквано:

— Оставам си егоистка докрай. Мис Уортън, Америка и свободата и са първата ми страст и… — тя отново спря и на Франсис се стори че вече се бори със смъртта. После пак се съвзе и продължи: — Защо да се колебая преди смъртта! Дънуди бе моята втора и последна страст. Но — тя закри лицето си с ръце — това бе несподелена любов.

— Изабела! — извика брат и започна да ходи из стаята объркан.

— Не говори повече — каза Франсис — измъчваш и двете ни, недей, умолявам те!

— За да съм честна към него трябва да говоря. И по същата причина ти трябва да слушаш, братко. Никакво негово действие или думи не са ми давали основание да мисля, че той иска да сме нещо повече от приятели. Нещо повече, напоследък изпитвах срам да си помисля, че избягва присъствието ми.

— Би ли се осмелил? — попита Сингълтън ядосано.

— Успокой се, братко, и ме слушай — каза тя и отново се изправи с последно усилие. — Ето я простата, разбираема причина. Ние и двете сме останали без майка. Но лелята — таза мила, чистосърдечна, внимателна жена е причина ти да спечелиш, Франсис. О колко губи тази, която не е била под грижите на жена като малка! Аз винаги съм показвала чувствата, които ти си научена да подтискаш. След всичко това как мога да искам да живея?

— Изабела, моя Изабела, ти бълнуваш!

— Само още една дума — защото чувствам как кръвта, която винаги е била буйна, сега изтича бързо от място, което природата не е предвидила. За да оцениш една жена трябва да я търсиш, животът й е низ От прикрити чувства и блажени са тези, които в младостта си са успели да се научат да правят това без лицемерие, защото само те могат да бъдат щастливи с мъже като… като Дънуди.

Гласът и заглъхна, и тя се отпусна назад върху възглавницата. Викът на Сингълтън доведе и останалите в стаята, но смъртта вече бе поставила знака си на лицето и — тя успя само да хване ръката на Джордж и да я притисне до сърцето си за миг, след което я отпусна и с лека конвулсия издъхна.

Франсис Уортън бе смятала, че съдбата е нанесла най-лошия си удар, като е изложила брат и на опасност и като е взела разсъдъка на сестра й, но сега, след облекчението донесено й от предсмъртните думи на Изабела, тя разбра, че и друга мъка е изпълвала сърцето й. Осъзна цялата истина, осъзна мъжката деликатност на Дънуди — всичко го издигаше в очите й — и съжалението, че поради дълг и гордост се е заставила да го подценява, се смени с тъга, дори с отчаяние. Но отчаянието не е присъщо на младостта и сега тя имаше една тайна радост, която й даваше нови сили.

На следната сутрин, след тази нощ на страдания, слънцето се показа с целия си блясък и сякаш се присмиваше на дребните проблеми на хората. С първите му лъчи Лоутън бе готов да се качи на коня си. Той вече бе дал нарежданията си и мълчаливо прехвърли крак през седлото. Хвърли един тъжен поглед към малкото разстояние, което бе помогнало на бандита да избяга и тръгна бавно надолу към долината.

Всичко наоколо бе мъртвешки застинало и нямаше и следа от събитията от предната вечер, които да помрачат блясъка на прекрасната сутрин. Поразен от контраста между човек и природа, драгунът продължи да язди безразличен към дебнещите го по пътя опасности, докато конят му не изпръхтя в поздрав на жребците от патрула на сержант Холистър. Тук вече ясно се виждаха следите от предната вечер, но капитанът гледаше на тях като човек свикнал с такива леща. Без да губи време за безполезни съжаления, той премина направо на въпроса.

— Нещо особено? — попита той.

— Нищо, което бихме се осмелили да нападнем. По едно време чухме далечни изстрели и бяхме готови да тръгнем.

— Добре — каза Лоутън мрачно. — Ех, Холистър, бих дал коня си, да можеше да си с мен, когато този убиец натисна спусъка на скалите, които са навсякъде тук.

— На светло и очи в очи ме бива, колкото и всеки друг. Но не мога да кажа, че прекалено много обичам да се бия с този, който не го поваля пито стоманата, нито оловото.

— Какви глупости са завладели отново мистифицирания ти мозък, Холистър?

— Не ми харесва никак онова тъмно нещо, което се движи покрай гората още от зори. През нощта го видяхме два пъти да минава през светлината от огъня, без съмнение с лоши намерения.

— Онази черна топка ли имаш предвид? Наистина се движи.

— Но не като смъртен — каза сержантът като гледаше нататък боязливо. — Сякаш плува и няма крака.

— И крила да има, ще я хвана: Чакай докато се върна. Едва изговорил това, конят му се понесе през равнината, сякаш за да потвърди думите на господаря си.

— Проклетите скали! — изруга той, когато видя, че това, което преследва се запътва към склона на хълма. Но сигурно поради неопитност или от страх, то подмина очевидното убежище и побягна по равнината.

— Ще те хвана, човек или дявол! — изрева Лоутън и извади сабята си. — Спри и се отбранявай!

Предложението явно бе прието, защото при звука на могъщия му глас нещото се свлече на земята в безформена черна маса, без признаци на живот.

— Какво е това? — каза Лоутън когато стигна до него. — Официалният тоалет на добрата Жанет Пейтън се разхожда из околността? Или напразно се мъчи да намери разтревожената си стопанка?

Той се наведе напред в стремената и с върха на сабята си махна копринения плат, за да открие отдолу част от преподобния джентълмен, който бе избягал предната вечер от Локъст с богослужебните си одежди.

— Холистър наистина е имало за какво да се тревожи. Военните свещеници винаги са били кошмар за кавалерията.

Свещеникът събра достатъчно сили, за да разбере, че има работа с познато лице и някак си разстроен поради изпитания страх и неприличната поза, в която го намират, се опита да стане и да даде някакво обяснение. Лоутън прие оправданията му с чувство за хумор, ако не и с вяра в истинността им, и след кратък разговор за положението в долината, той почтително слезе от коня си и двамата се запътиха към стражите.

— Сър, аз съм малко запознат с бунтовническите униформи, така че наистина не знаех дали тези хора, за които казвате, че са ваши, не са от шайката на мародерите.

— Извинения не са нужни сър, — каза Лоугън с присвити устни. — Като Божи служител, не е ваша работа да познавате униформите. Ние всички признаваме флага, под който служите.

— Аз служа под флага на негово величество крал Джордж III — каза свещеникът и изтри студената пот от челото си. — Но мисълта, че могат да ме скалпират наистина може да уплаши новак като мен.

— Скалпиран! — повтори Лоугън и се закова на мястото си. След това продължи със самообладание:

— Ако имате предвид лекия ескадрон от Вирджиния на капитан Дънуди, трябва да ви уверя, че те заедно с кожата махат и част от черепа.

— О, не се безпокоя от хора като вас — каза свещеникът и подсмръкна. — Имах предвид местните жители.

— Местните жители? Имам честта да съм един от тях, уверявам ви сър.

— О не, моля да бъда разбран правилно — имам предвид индианците — тези които само грабят, убиват и рушат.

— И скалпират.

— Да, сър. Също и скалпират — свещеникът погледна Лоутън с подозрение. — Червенокожите, диви индианци.

— И вие очаквахте да срещнете тези господа с украшения по носовете в неутралните територии?

— Разбира се. В Англия научих, че вътрешността гъмжи от тях.

— И наричате това „вътрешността на Америка“? — Лоутън отново спря и погледна лицето на събеседника си с изненада, която бе твърде спонтанна, за да е престорена.

— Да, сър, смятам, че съм във вътрешността.

— Погледнете натам — каза капитанът и посочи на изток. — Виждате ли това море, което очите не могат да обхванат? Някъде там е Англия, за която смятате, че е достойна да владее половината свят. Виждате ли родната си земя?

— Не е възможно да се види нещо, което е на три хиляди мили — отговори свещеникът учудено, изпълнен със съмнения по отношение на нормалността на събеседника си.

— Не! Колко жалко че способностите на човека не отговарят на амбициите му! Сега погледнете на запад. Вижте тази огромна морска шир, която лежи между бреговете на Америка и Китай.

— Не виждам нищо, освен суша. Няма никаква вода.

— Невъзможно е да се видят неща на три хиляди мили разстояние! — каза Лоутън и тръгна отново — Ако се боите от диваците, търсете ги в редиците на вашия принц. Ромът и златото са осигурили верността им.

— Нищо не е по-вероятно, от това, да съм бил заблуден, — каза духовникът като крадешком поглеждаше едрата фигура н бакембардите на събеседника си — но у дома се ширят слухове, а и не бях сигурен какво ще стане, като срещна врагове като вас, затова и побягнах като ви видях.

— Не много умно. Конят ми бяга доста по-бързо от вас, а и да бяхте избягали от Сцила, щяхте да попаднете на Харибда. В тези гори и скали се крият точно тези, от които се страхувате.

— Диваците! — възкликна свещеника и инстинктивно забърза.

— Повече от диваци! Това са хора, които под маската на патриотизма бродят из страната с неутолим апетит за плячкосване и жестокост, пред която изобретателността на индианците е нищо — те са хора, чиито усти са пълни със свобода и равенство, а сърцата им с алчност и злост — джентълмени, наречени скинъри.

— Чувал съм да се споменава за тях в нашата армия — каза уплашения свещеник — и винаги съм мислил че са туземци.

— Обиждате местните жители.

Те стигнаха до мястото, където бе Холистър, който се изненада, когато научи кой е пленникът на капитана. След заповедта на Лоутън, войниците започнаха да събират остатъците от покъщнината, които си струваха усилията, а той и преподобният му спътник, който възседна един буен кон се отправиха към лагера на кавалеристите.

Сингълтън желаеше тялото на сестра му да бъде пренесено при поста на баща им и съответната подготовка бе направена рано. Ранените британци бяха предадени на свещеника и към обяд Лоутън смяташе, че приготовленията ще позволят след няколко часа малката му група да остане сама и необезпокоявана във Фор Корнърс.

Докато стоеше облегнат на вратата и гледаше замислен пред себе си до ушите му достигна конски тропот и след малко по пътя се появи препускащ конник от ескадрона, чиято мисия сякаш бе от особена важност. Конят му бе разпенен, а ездачът изглеждаше удовлетворен от изпълнената задача. Без да каже дума, той подаде на Лоутън едно писмо и поведе коня си към конюшнята. Капитанът позна почерка на майора и прочете следното:

Това писмо промени напълно плановете. Вече нямаше причини да се пренася тялото на Изабела, тъй като баща й не беше на поста си и Сингълтън неохотно се съгласи да бъде погребана незабавно. Избраха едно усамотено и хубаво място в подножието на близките скали и направиха подготовката, която времето и ситуацията позволяваха. Няколкото събрани от любопитство съседи, Франсис и мис Пейтън плакаха искрено над гроба й. Църковният ритуал отслужи свещеникът, който съвсем скоро бе служил на друга церемония, а Лоутън бе свел глава и триеше челото си, докато първите буци изтропаха по ковчега.

Семейство Уортън бе отново обнадеждено от писмото на Дънуди и Цезар трябваше да се погрижи за конете. Остатъците от собствеността им бяха поверени на един съсед, на когото имаха доверие и потеглиха заедно със Сара, четирима драгуни и всички ранени. Скоро след тях тръгнаха и англичаните, но към брега, където ги очакваше кораб. Лоутън с удоволствие наблюдаваше движението им докато се загубят от погледа му и веднага след това нареди да свирят неговия сигнал. Всичко незабавно се раздвижи. Кобилата на мис Фланаган отново бе впрегната, безформеното тяло на доктор Ситгрейвз отново бе на кон, а капитанът се качи на седлото радостен, че е свободен.

Командата за тръгване бе дадена и най-напред тръгнаха доктор Ситгрейвз и Лоутън, който хвърли мрачен поглед към мястото, където бе изчезнал убиецът, а след това погледна с тъга и съжаление към гроба на Изабела. Най-отзад бяха сержант Холистър и Бети, оставила свежия южен вятър да свири в отворените врати и счупените прозорци на „Хотел Фланаган“, където доскоро бяха кънтели шегите и смеха на войниците, и жалните стонове на мъката.