Шпионинът

XXX ГЛАВА

Нощта се спусна тъмна и студена и Франсис Уортън с разтуптяно сърце, но с лека стъпка премина през градината зад къщата, за да се отправи към планината, където бе видяла човека, когото сметна за Харви Бърч. Все още бе рано, но тъмнината и страховитостта на ноемврийската нощ по всяко друго време биха я накарали да се върне ужасена, при хората, които току що бе напуснала. Без да спира за да размишлява, тя тръгна напред със бързина, с която сякаш предизвикваше всички възможни препятствия но пътя си и не спря, дори за да си поеме дъх, докато не измина половината разстояние до скалата, до която бе видяла Бърч тази сутрин.

Доброто отношение към жените е сигурен знак, че един народ е цивилизован. И няма друг народ, който може да се похвали повече и топа отношение от американския. Франсис съвсем малко се безпокоеше от мирните и спокойни войници, които седяха край пътя и вечеряха точно срещу полето, през което тя се бе забързала. Те бяха селски хора от източната пехота и тя знаеше, че уважават жените. Но нямаше такова голямо доверие в безразсъдните и непостоянни южняци. Истинските американски войници рядко правеха какъвто и да било безобразия, но тя потръпваше дори само при мисълта за някакво унижение. Ето защо, когато чу равен конски тропот нагоре по пътя, тя инстинктивно се скри в едни шубраци, поникнали край бълбукащия наблизо поток. Патрулът, защото това бе патрул, мина покрай нея без да я забележи и бе погълнат от мелодийката, която си подсвиркваше, може би замислен за някоя друга хубавица, останала на бреговете на Потомак.

Франсис изчака неспокойно да утихнат стъпките и след това се осмели да навлезе навътре в полето, където, уплашена от тъмнината и неизвестността, тя се спря и се замисли за предприетото от нея. Отхвърли назад качулката на пелерината си, потърси опората на едно дърво и се загледа към планината, където бе нейната цел. Тя се издигаше пред нея като огромна пирамида и не се виждаше нищо, освен очертанията й. Върхът едва се различаваше на фона на по-светлите облаци, сред които за кратко проблясваха звезди и отново изчезваха зад мъглите, които вятърът гонеше ниско над повърхността. Ако се върнеше, Хенри и търговецът щяха почти сигурно да прекарат нощта на върха на самото това възвишение, към което тя бе тръгнала, напрягайки очи да зърне светлинка, която да я окуражи, и да си мислят че са в безопасност. Добре обмисления, и както на нея й се стори, коварен план на офицера за залавянето им, все още кънтеше в ушите й и я караше да продължава напред, но самотата, времето, опасността от изкачването, несигурността дали ще намери колибата или, което бе още по-обезкуражаващо, възможността в нея да има непознати хора, при това от лошия тип, я накараха да се върне назад.

Мракът все повече скриваше предметите и зад планината се събираха все повече мрачни облаци, докато накрая очертанията й се загубиха. Франсис прибра с две ръце косата си назад покрай слепоочията за да върне остротата на сетивата си, но планината бе загубена за погледа й. След малко тя забеляза мъждукаща светлинка в посоката, в която мислеше, че е постройката и поради непостоянството й, можеше да се приеме, че е от огън. Но илюзията изчезна, когато хоризонтът се проясни отново и вечерницата заблестя иззад един облак след дълга борба, сякаш за съществуване. Сега тя видя планината в ляво от звездата и неочаквано един лъч светлина озари чудатите дъбове по върха и постепенно слезе надолу по склона, докато пялата грамада ясно се открои под светлината на изгряващата луна. Въпреки че нашата героиня не би могла да продължи без светлината на луната, която сега осветяваше равната земя пред нея, тя не я и окуражаваше да продължи: Тя виждаше целта си, но също така виждаше и трудностите по пътя към нея.

Докато се колебаеше така, ту отдръпвайки се с боязливостта на младо момиче, ту решавайки смело да спаси брат си на всяка цена, Франсис обърна лице на изток за да погледне облаците, които отново заплашваха да я обвият в тъма. Дори пепелянка да бе я ухапала, тя не би отскочила по-бързо от това, на което се бе подпряла и което сега забелязваше ясно за първи път. Двата изправени стълба, напречният, който ги свързваше и сандъкът отдолу твърде ясно говореха за какво е тази конструкция — дори въжето се полюшваше на вечерния вятър. Франсис не се колеба повече, а просто полетя през ливадата и скоро се оказа в подножието на скалата, където се надяваше да намери нещо като пътека към върха. Видя се принудена да спре, за да си поеме въздух и да се огледа. Склонът бе съвсем стръмен, но тя скоро намери една козя пътека, която се виеше покрай скалните тераси и през дърветата, така че изкачването да не е така изморително, колкото изглежда на пръв поглед. Тя хвърли уплашен поглед назад и решително пое пътя нагоре. Млада, силна и подтиквана от благороден мотив, тя се изкачваше нагоре с пъргави крачки и много скоро излезе от прикритието на гората и се озова на едно открито място, където дърветата бяха очевидно изсечени, за да се открие място за земеделие. Но или войната, или бедността на почвата бяха прогонили авантюриста от спечеленото от пустошта място, и сега шипките и храсталаците отново бяха почнали да никнат, сякаш плугът никога не е докосвал почвата.

Франсис почувства прилив на енергия от тези следи на човешкия труд и с нова надежда се заизкачва към целта си. Сега пътеката започна да се разклонява в толкова много посоки, че тя реши че е безполезно да я следва и при първия завой тръгна направо, в посоката, която и се струваше, че най-пряко ще я заведе на върха. Разчистената земя остана назад, а камъните и храсталаците, прилепнали до стръмните склонове отново се изпречиха на пътя й. Тя виждаше пътеката да се извива около разчистеното място и в околните шубраци, но никъде не видя да тръгва нагоре. По тръните висяха вълма вълна, които ясно показваха произхода на следите и Франсис с право заключи, че който слиза от планината, би се възползвал от тях, за да облекчи усилията си. Тя седна на един камък за да поеме дъх отново, а облаците се издигаха пред луната и всичко бе обагрено в най-меки цветове.

Белите палатки на пехотинците бяха подредени в правилни линии непосредствено под нея. Прозорецът на стаята на леля й още светете и Франсис можеше да си представи как тя стои на прозореца разкъсвана от страх за племенницата си. Е конюшнята, където знаеше, че са конете на драгуните, просвятваха фенери. Тя реши че се готвят за нощната си обиколка и отново тръгна нагоре.

Въпреки че бе изминала две трети от пътя, оставаше й още повече от четвърт миля до върха. Но сега нямаше пътека, пито водач, който да насочва стъпките За щастие, както и повечето възвишения от тази верига, и това бе конусовидни, така че, надяваше се тя, при всички случаи би трябвало да достигне до колибата, която бе почти на върха. Почти час се бори тя с различните препятствия пред себе си и след няколко почивки, след като няколко пъти една не падна, най-после достигна равната земя на върха.

Изтощена от твърде големите за нея усилия, тя се отпусна на един камък за да почине и събере сили за предстоящия разговор. Няколко минути й бяха достатъчни за тази цел и тя стана, за да намери колибата. Всички околни възвишения ясно се виждаха на лунната светлина и тя можеше да проследи пътя, който от равнината навлизаше в планините. Като проследи извивките му с поглед, тя забеляза мястото, от което бе видяла колибата и бе сигурна, че тя трябва да е точно срещу него.

Студеният въздух въздишаше през клоните на възлестите и криви дъбове, когато тя със стъпки толкова леки, че листата под тях едва прошумоляваха, тръгна към мястото, на което очакваше да намери колибата. Но не можеше да види нищо, което да прилича на човешко жилище. Напразно поглеждаше във всички ниши в скалите и напразно обикаляше всяко място на върха, където би могла да е колибата на търговеца. Мисълта за самотата й я ужаси и като се наведе над една скална тераса, за да види живота долу, в низината, в очите й попадна лъч силна светлина и топъл полъх обля цялото й тяло. Като се възстанови от изненадата, тя погледна терасата отдолу и видя че е застанала непосредствено над това, което търсеше. През една дупка в покрива се извиваше димът, който при поривите на вятъра откриваше весел огън, който гореше и хвърляше искри в едно грубо каменно огнище. Към колибата се слизаше по една пътека, която тръгваше от терасата, на която бе застанала, и тя се спусна по нея.

Трите стени на тази особена постройка, ако изобщо можеше да се нарече така, бяха направени от кръстосани трупи и малко надвишаваха човешки ръст. Четвъртата стена бе скалата. Покривът бе направен от дървесна кора, поставена на дълги ленти от билото към стрехите. Пролуките между трупите бяха замазани с глина, която на някои места бе изпадала и бе заменена със сухи листа, за да задържат топлината. Отпред имаше един прозорец с четири стъкла, но внимателно бе закрит е капак, за да не се вижда светлината на огъня. След като огледа това особено скривалище, защото тя бе сигурна че е такова, Франсис доближи око до една цепнатина за да види какво има вътре. Нямаше лампа или свещ, но огънят бе толкова силен, че бе достатъчен за четене. В единия ъгъл имаше легло от слама с две небрежно хвърлени отгоре одеяла, сякаш оставени така, както са били ползвани. На куки по стените висяха дрехи, явно подходящи за всички възрасти и типове и от двата пола. Британски и американски униформи висяха миролюбиво едни до други. На една кука, на която висеше рокля от раирана басма, бе окачена също и добре напудрена перука — накратко, там имаше подходящи облекла за цяла енория.

В ъгъла до скалата, срещу огъня, който гореше в отсрещния край, имаше малък бюфет, на който бяха наредени една-две чинии, канче и остатъци от някакво месо. Пред огнището имаше маса, скована от груби дъски, и с един счупен крак. Това, заедно с единия стол, представляваше мебелировката. На масата имаше затворена книга, по чиито форма и размери можеше да се съди, че е Библия. Но Франсис най-много се интересуваше от обитателя на това място. Това бе един мъж, седнал на стола с глава подпряна на ръката, така, че лицето му не се виждаше, който с интерес разглеждаше някакви листа. На масата имаше чифт богато и причудливо инкрустирани кавалерийски пистолети, а между краката на джентълмена се показваше дръжката на поставена в ножницата си сабя, също с много добра изработка. Едната му ръка небрежно бе подпряна на нея. Високият ръст и атлетичната фигура на обитателя бяха достатъчни за да се разбере, че това не е нито Харви, нито брат й. Високата яка на униформата бе закопчана до гърлото на непознатия, а на краката си имаше кожени бричове, военни ботуши и шпори. Косата му бе сресана така, че да открива цялото му лице и по модата на деня, бе обилно напудрена. На камъните с които бе покрит пода беше кръглата му шапка, за да има на масата място за голяма карта, наред с другите книжа.

За нашата героиня това бе неочаквано. Тя бе уверена, че човекът, когото бе видяла два пъти е Харви, и след като научи за помощта му при бягството на брат й, не можеше да допусне, че в къщичката ще завари друг. Тя гледаше напрегнато през пролуката и се колебаеше дали да си тръгне, или да остане с надеждата все пак да види Хенри, когато непознатият махна ръка от очите си и откри лицето си, очевидно потънал в мисли. Франсис позна доброто, добре очертаното, и съсредоточено лице на Харпър.

Всички обещания на Дънуди към брат й, всички думи за възможностите му, цялата увереност създадена от достойното му и бащинско държане нахлуха в главата на Франсис. Тя отвори рязко вратата, хвърли се в краката му и заплака:

— Спасете го, спасете го… брат ми… спомнете си обещанието… спасете го…

При отварянето на вратата Харпър се бе изправил и бе направил леко движение към пистолетите си, но то бе премерено и веднага спряно. Той вдигна качулката на пелерината, която бе паднала върху лицето й, и възкликна с притеснение:

— Но как е възможно! Мис Уортън, нима сте сама!

— Тук няма никой, освен моя Бог и вас. И в неговото светло име, умолявам ви, спомнете си обещанието си и спасете брат ми.

Харпър внимателно я изправи на крака, сложи я да седне на стола и като я помоли да се овладее, попита я за какво е дошла. Франсис веднага обясни, като чистосърдечно му каза, какво е смятала да завари в къщата в този час, сама.

Винаги е било трудно да се разгадаят мислите на човек, който владее чувствата си толкова добре, колкото Харпър, но все пак в замислените му очи пробягна светлинка и мускулите му се изопнаха, докато слушаше забързания и развълнуван разказ а Франсис. Интересът му към начина по който е избягал Хенри и към бягството му в гората бе силен и той я изслуша докрай с доброжелателно внимание. Опасенията й, че брат й може да закъснее с придвижването си в планината, изглежда доста го обезпокоиха, защото той стана и прекоси няколко пъти колибата, замислен.

Франсис се поколеба, попипа несъзнателно дръжката на единия пистолет, и бледостта, с която страховете й бяха покрили лицето й, отстъпи мястото си на обилна руменина, когато тя добави:

— Ние много разчитаме на помощта на майор Дънуди, но чувството му за чест е толкова неопетнено, че… че… въпреки чувствата му… желанието да ни помогне… той ще реши че е длъжен да залови брат ми отново. Освен това ще сметне че това няма да е опасно, защото много разчита на вашата намеса.

— На моята? — каза Харпър изненадан.

— Да, на вашата. Когато му казахме за добрите ви думи, той веднага ни увери, че вие имате тази власт, и щом сте обещал, ще сте склонен да осигурите помилването на брат ми.

— Каза ли още нещо? — каза Харпър, който изглеждаше притеснен.

— Нищо. Само отново ни увери в безопасността на Хенри. Дори и сега ви търси.

— Мис Уортън, сега е излишно да твърдя, че в борбата между Англия и Америка съм неутрален. Вие дължите бягството на брат си тази вечер на това, че съм уверен в неговата невинност и на това, че помня обещанието си. Майор Дънуди греши, когато казва, че мога открито да му осигуря помилване. Сега съдбата му наистина е в моите ръце и наистина имам някакво влияние пред Вашингтон, чрез което ще предотвратя повторното му залавяне. Но от вас също искам едно обещание. Този разговор, трябва да остане между нас докато не получите разрешението ми да говорите за него.

Франсис даде това обещание и той продължи:

— Търговецът и брат ви скоро ще са тук, но кралският офицер не трябва да ме вижда. Ако това стане, Бърч ще заплати с живота си.

— Никога! — извика Франсис. — Хенри никога не може да падне толкова ниско и да предаде човека, който го е спасил!

— Ние сега не играем детска игра, мис Уортън. Животът и съдбите на хората са окачени на тънки нишки и нищо, от което можем да се предпазим не бива да се оставя на случайността. Ако сър Хенри Клинтън научи, че търговецът е свързан с мен, при това по такъв начин, животът му веднага ще бъде отнет. Ето защо, ако цените човешката кръв, ако си спомняте за спасяването на врат си, бъдете разумна и не говорете. Кажете им каквото знаете и им кажете незабавно да тръгват. Ако достигнат последните постове на нашата армия преди утрото, моя грижа ще е да няма кой да ги залови. Майор Дънуди има по-добри неща за вършене, отколкото да рискува живота на приятеля си.

Докато говореше, Харпър внимателно сви картата и я постави заедно с различните други книжа в джоба си. Той още не бе свършил, когато над главите им се чу гласът на търговеца:

— Застани тук, капитан Уортън и ще видиш палатките на лунна светлина. Но нека се качват на конете и тръгват. Но тук аз си имам гнездо, в което ще се приютим и двамата и можем да отидем там, когато си пожелаем.

— И къде е това гнездо? Трябва да призная, че съм ял малко през последните два дни и с удоволствие бих опитал някои от радостите, за които говориш.

— Хъм — прокашля се търговецът като още повече напрегна гласа си. — Хъм, настинал съм от тази мъгла. Бавно, внимавай да не паднеш, защото направо ще се нанижеш на щика на часовия долу. Да се изкачиш е не лесно, но да слезеш не е никакъв проблем.

Харпър допря пръст до устните си и като взе шапката и пистолетите си, така че от него не остана и следа, дръпна няколко дрехи висящи над скалата, влезе в някаква ниша, пусна ги отново и изчезна. Франсис успя да види на светлината на огъня, че това е естествена пещера и не съдържа нищо, освен някои домакински неща.

Не е трудно да си представим изненадата на Хенри и търговеца, когато вътре завариха Франсис. Без да чака обяснения и въпроси, момичето се хвърли в прегръдките на брат си и даде свобода на сълзите си. Но търговецът сякаш бе обзет от много по-различни чувства. Най-напред той погледна огъня, в който горяха наскоро донесени дърва, после дръпна едно чекмедже на масата и се изненада, когато го намери празно.

— Сама ли сте, мис Фани? — попита той веднага. — Не сте дошла тук сама!

— Както виждате, мистър Бърч — отговори тя и като се отдели от брат си, хвърли бърз поглед към тайната пещера, който търговецът разбра.

— Но защо, и как се озова тук — попита изуменият й брат. — И как изобщо разбра за това място?

Франсис веднага разказа накратко какво се бе случило в къщата след тяхното бягство и причините, които я бяха накарали да ги потърси.

— Защо дойде тук, когато ние избягахме по отсрещния склон?

Тя разказа за това как е видяла колибата и търговеца при пристигането си, и на следващия ден, и за заключението й, че биха търсили убежище именно тук. Бърч наблюдаваше лицето й докато тя разказваше съвсем откровено случайностите, които са я направили свидетел на тайната му. Когато свърши, ток скочи на краката си и с тоягата, която държеше в ръката си, счупи прозореца с един удар.

— Това са единствените удобства, които познавам — каза той — не дори и на тях не мога да се радвам в безопасност! — той говореше с горчивината, така характерна за него — По тези места ме преследват като див звяр от гората и когато, уморен от работата си, успея да се добера до това място, колкото и ужасно да е то, мога да прекарам нощите си спокойно. Мис Уортън, ще спомогнете ли животът на един нещастник да стане още по-непоносим?

— Никога! — извика Франсис пламенно. — Никой няма да научи тайната ти от мен!

— Майор Дънуди — каза търговецът бавно и отправи към нея поглед, който проникваше в душата й.

За миг Франсис сведе очи засрамена, после с пламнало лице добави:

— Никога, Харви, нека Бог не чува молитвите ми, ако те излъжа!

Търговецът изглеждаше поуспокоен, защото се дръпна назад, и като използва един момент, в който Уортън не гледаше, вмъкна се бързо в пещерата зад дрехите.

Франсис и брат й, който мислеше, че Харви е излязъл навън, продължиха да разговарят за положението в продължение на няколко минути, когато тя му каза, че трябва да тръгва, за да изпревари Дънуди, от чието чувство за дълг те знаеха, че не може да се избяга. Капитанът извади едно тефтерче и написа няколко реда с молив, сгъна листа и го подаде на сестра си.

— Франсис — каза той — тази нощ ти доказа, че си изключителна жена. Ако ме обичаш, предай това без да го отваряш на Дънуди. И помни, че два часа могат да спасят живота ми.

— Ще го предам. Но защо да се бавиш? Защо не тръгнете веднага за да спечелите ценно време?

— Сестра ти казва истината, Хенри — възкликна Харви, който отново незабелязано се бе вмъкнал вътре. — Трябва да тръгваме веднага. Ето храна за из път.

— Но кой ще изпрати сестра ми невредима до долу? Не мога да я оставя сама на такова място!

— Остави ме, остави ме! Мога да сляза, както се изкачих. Не се съмнявай в мен. Не познаваш нито смелостта ми, нито силата ми!

— Наистина не съм те познавал, мило момиче. Но след като научих стойността ти, още по-малко мога да те оставя. Не, не!

— Капитан Уортън — каза Бърч — може да си играете с живота, ако имате няколко. Аз имам само един и трябва да го пазя. Сам ли ще тръгна, или не?

— Върви, върви, Хенри — каза Франсис като го прегърна. — Върви и Помни баща ни, помни Сара — тя не изчака отговора му, а нежно го избута през вратата и я затвори след тях.

Последва кратък спор между двамата, но накрая Харви надделя, и Франсис чу шума от бързото им спускане по склона.

Веднага щом те си отидоха, Харпър се появи отново. Той взе мълчаливо ръката й и я изведе от къщичката. Ясно бе, че познава пътя, защото внимателно я предупреждаваше за препятствията пред тях.

Франсис чувстваше, че върви до необикновен човек. Твърдостта на стъпките му и неговата уравновесеност говореха за решителност и сила. Те вървяха бързо надолу и разстоянието, което тя бе изминала за час, сега взеха за десетина минути. Навлязоха в разчистеното място и Харпър я поведе по една от пътеките, по която след малко стигнаха до един кон, оседлан като за ездач с ненисък ранг. При приближаването на господаря си благородното животно изпръхтя и заудря земята с копито.

Харпър се обърна, взе ръката на Франсис и заговори:

— Тази нощ вие спасихте брат си, мис Уортън. Няма да е уместно да ви обяснявам, защо възможностите ми да му помогна са ограничени. Но ако успеете да задържите конницата с два часа, той ще бъде спасен. След това, което направихте, не се съмнявам, че можете да изпълните всяка задача. Бог е отредил да нямам деца, но ако благословената му воля не бе бракът ми да е бездетен, за съкровище като вас бих се помолил на височайшата му милост. Но вие сте мое дете. Всички, които живеят по гази широка земя са мои деца и моя грижа. Приемете благословията на човек, който се надява на среща в по-добри времена.

Докато произнасяше тези думи, които затрогнаха Франсис до дъното на душата й, той постави ръка на главата й. Чистосърдечното момиче вдигна лице към него и красивото й лице бе осветено от лунните лъчи. По двете й страни блестяха сълзи, а в очите и се четеше възхищение. Харпър се наведе и я целуна бащински по челото.

— Всяка от тези пътеки ще те заведе долу в равнината. Сега трябва да се разделим. Трябва да отида надалеч и имам да върша много неща. Спомняй ме само в молитвите си.

Той се качи на коня си, повдигна шапка за поздрав и тръгна към задната част на планината, където скоро се изгуби от погледа й. Франсис тръгна надолу с олекнало сърце и след няколко минути бе долу в равнината. Докато се промъкваше крадешком през ливадите към къщата, стресна я тропотът на коне и тя разбра колко повече трябва да се страхува от хората, отколкото от самотата. Прикри се до една ограда край пътя и се вгледа в конниците. Това бе малка група драгуни, но в униформи различни от тези на драгуните, която премина в лек тръс. Следваше ги човек, наметнат с широка пелерина, и тя позна Харпър. Зад него яздеха един чернокож слуга с ливрея и двама младежи с униформи. Вместо да тръгнат по пътя към лагера, те завиха наляво и навлязоха в планините.

Учудена кой наистина е този могъщ приятел на брат й, Франсис премина през полето и със съответната предпазливост, влезе в къщата без да я забележат и невредима.