Шпионинът

XXVI ГЛАВА

Близките на Хенри Уортън бяха толкова уверени в невинността му, че не си представяха напълно опасността на положението му. С приближаването на процеса обаче неговото собствено безпокойство нарастваше. След като прекара по-голямата част от вечерта със семейството си, на следващата сутрин той се събуди след кратък и неспокоен сън, за да осъзнае по-добре положението си и начините да се измъкне от него жив. Рангът на Андре, съществеността на действията му, заедно с многото петиции в негова полза, бяха белязали екзекуцията му с по-лоша слава, отколкото другите събития на войната. Но шпиони често биваха залавяни и имаше много примери за наказанията в такива случаи. И Дънуди, и затворникът знаеха тези факти и за опитната им преценка подготовката за процеса изглеждаше наистина тревожна. Въпреки това, те скриха опасенията си, така че нито Франсис, нито мис Пейтън можаха да се досетят за съществуването им. Фермата се охраняваше от силна стража, разположена в една от помощните постройки и няколко часови наблюдаваха пътищата, водещи към нея. Друг часови се намираше в близост до стаята на британския офицер. Вече бе определен съдът, който щеше да проучи обстоятелствата и от чието решение щеше да зависи съдбата на Хенри.

Най-накрая моментът дойде и хората, участващи в разследването, започнаха да се събират. Когато погледна събралата се група, Франсис почувства, че се задушава. Съдиите, трима на брой, седяха отделно, облечени с отличителните дрехи на професията си и гледаха със сериозност, съответстваща на случая и на ранга им. В средата бе един мъж вече на години, чийто вид носеше отпечатъка на дългогодишни и многократно подлагани на изпитание навици на военен. Това бе председателят на съда и след като огледа неудовлетворена колегите му Франсис, се обърна към него, за да прочете по лицето му надежда за живота на брат си. Изражението му бе меко и сдържано, нещо което в сравнение с леденото самообладание на другите не можеше да не привлече вниманието й. Облеклото му бе в строго съответствие с предписанията на институцията на която служеше, но макар и да бе по военному стегнат и изправен, пръстите му несъзнателно си играеха с едно парче лента, увито около дръжката на сабята му, на която той отчасти се облягаше и която, както и той самият, изглеждаше реликва от по-стари времена. У него явно имаше неспокойна душа, но видът му на военен прибавяше страхопочитание към жалостта, която проявлението й предизвикваше. Колегите му бяха от източните войски, тези, които държаха крепостта Уест Пойнт и околните пътища. Те бяха достигнали средата на живота и човек напразно би се мъчил да долови у тях някаква емоция или чувство, които да могат да се тълкуват като човешка слабост. В поведението им се долавяше мека, но в същото време мрачна сдържаност. Ако нямаше грубост и свирепост от които да потрепериш, нямаше и съчувствие или внимание, които да те привлекат. Те бяха прекарали много време в света на строгия разум и изглежда бяха научени напълно да му подчиняват чувствата си.

Хенри Уортън бе доведен пред тези съдии под въоръжена стража. След влизането му настъпи дълбока и ужасяваща тишина и кръвта на Франсис замръзна, когато забеляза колко злокобни са всички действия. Имаше много малко показност в подготовката, а деловата сдържаност караше нещата да изглеждат сякаш самата съдба ще очаква резултатите. Двамата по-млади съдии гледаха изпитателно предмета на разследването си, но конвулсивните движения на лицевите мускули на председателя говореха за неспокойствие, неприсъщо за годините и длъжността му. Това бе полковник Сингълтън, който бе научил за съдбата на Изабела едва предния ден, но въпреки това бе настоял да изпълни дълга си. Тишината и изпълнените с очакване погледи сякаш го сепнаха и той заговори с гласа на човек, свикнал да му се подчиняват:

— Доведете обвиняемия напред.

Стражите наведоха напред щиковете си и Хенри Уортън пристъпи напред с твърди стъпки, докато стигна до средата на стаята. Навсякъде се възцари загриженост и нетърпеливо любопитство. Франсис отправи към Дънуди благодарен поглед, когато до ушите й достигна неравномерното му и дълбоко дишане, но веднага цялото й внимание отново се върна към брат й. Отзад седяха собствениците на фермата, а зад тях имаше един ред от блестящи, абаносови лица, които гледаха с приятно възбуждение. Сред тях се виждаше и лицето на Цезар Томсън.

— Вие сте Хенри Уортън — продължи председателят — капитан от шестдесети пехотински полк на Нейно Британско Височество.

— Да.

— Харесва ми искреността ви, сър. Тя е част от чувството за чест на войника и не може да не направи най-благоприятно впечатление на съдиите ви.

— Би било добре — каза един от колегите му — да уведомите подсъдимия, че има право да не казва повече от това, което той сметне за необходимо. Въпреки че ние сме военен съд, в това отношение зачитаме принципите на всяко свободно правителство.

Третият член на съда кимна мълчаливо и председателят продължи внимателно, като гледаше бележките пред себе си.

— Обвинението срещу вас е, че в качеството си на офицер от вражеската армия, на двадесет и девети октомври сте преминал през постовете на американската армия при Уайт Плейнс, преоблечен, поради което сте заподозрян във враждебни за интересите на Америка намерения и подлежите на наказание като шпионин.

Равният и мек глас на говорещия, който повтори същността на обвинението, бе изпълнен с авторитет. То бе толкова ясно, фактите толкова красноречиви и наказанието толкова утвърдено, че сякаш да се спаси изглеждаше невъзможно. Но Хенри отговори нетърпеливо:

— Вярно е че преминах маскиран през постовете ви, но…

— Внимавайте — прекъсна го председателят — военните закони са строги сами за себе си. Няма нужда да утежнявате собственото си положение.

— Подсъдимият има право да оттегли изказването си, ако желае — подчерта единият от съдиите. — Ако получим признанията му, те ще бъдат цялостно използвани за доказване на обвинението.

— Няма да оттегля нищо, щом е истина — каза Хенри гордо.

— Чувствата ви са благородни, сър. Само съжалявам, че един млад офицер като вас се е оставил дотолкова да бъде заблуден от лоялността си, че да бъде използван за целите на измамата.

— Измама? — повтори Уортън. — Смятах че е разумно да се предпазя от попадане в плен!

— Капитан Уортън — един войник никога не трябва да се изправя срещу врага си по друг начин, освен открито, с оръжие в ръка. В Англия съм служил На двама крале, както сега служа на страната си. Но никога не съм отивал срещу врага си освен на дневна светлина и с предупреждение, че отивам като враг.

— Можете да обясните защо влязохте в наша територия маскиран — каза единият съдия с леко помръдване на устните.

— Този възрастен джентълмен пред вас е мой баща — продължи Хенри — Изпаднах в беда, защото отидох да го видя. Освен това, онези територии рядко са във владение на вашите войски, и както говори името им, всеки е свободен да се движи там, когато пожелае.

— Това име, тоест неутрални земи, не е оторизирано от закона. То произлиза от положението в страната. Но когато една армия се придвижва, с нея се придвижват и правата й, а първото от тях е правото да се защити.

— Аз не съм казуист, сър. Но смятам че дължа на баща си чувствата, които имам към него и бих се изложил и на по-големи опасности, за да ги докажа при напредналата му възраст.

— Много похвални чувства — каза председателят. — Господа, тази работа започва да се прояснява. Признавам, че в началото смятах че положението е много сериозно, но никой не може да го съди за това, че се е видял са баща си.

— А имате ли доказателства, че това е било намерението ви?

— Да. Ето тук — баща ми, сестра ми, майор Дънуди всички знаят това.

— Тогава — каза невъзмутимият съдия — може би ще бъдеш спасен. Сър, ще бъде добре да проверим по-подробно нещата.

— Разбира се — отговори председателя оживено. — Нека възрастния мистър Уортън заповяда, за да положи клетва.

Бащата направи усилие да се овладее и като пристъпи напред с несигурни крачки, изпълни изискването на съда.

— Вие сте баща на подсъдимия? — попита полковник Сингълтън с тих глас, след кратка пауза на уважение към вълнението на свидетеля.

— Да, той е единственият ми син.

— Какво ще ни кажете за посещението му у дома ви на двадесет и девети миналия месец?

— Както той каза, дойде за да види мен и сестрите си.

— Беше ли преоблечен?

— Не беше с униформата на шестдесети полк.

— Да види сестрите си! — каза председателят с вълнение. — Имате ли и дъщери, сър?

— Да. Две. Те са тук, в тази къща.

— Беше ли с перука? — намеси се другият съдия.

— Имаше нещо такова на главата му, струва ми се.

— И от колко време бяхте разделени? — попита председателят.

— Година и два месеца.

— Беше ли облечен с палто от груб плат? — попита съдията, като гледаше листа с обвиненията.

— Имаше палто.

— И мислите, че е дошъл само за да ви види?

— Мен и дъщерите ми.

— Смело момче — прошепна председателят в ухото на мълчаливия си колега. — Не виждам заплаха в тази постъпка. Неразумна е, но пък е достойна.

— Знаете ли дали синът ви не е бил натоварен със специална задача от сър Хенри Клинтън? Дали посещението му при вас не е било прикритие за други цели?

— Как мога да знам? — каза мистър Уортън с тревога. — Сър Хенри не би ми доверил такова нещо!

— Знаете ли нещо за този пропуск? — съдията показа документа, който Дънуди бе взел при залавянето.

— Нищо. Кълна се в честта си. Нищо. — Бащата се дръпна от хартията като от зараза.

— Помните клетвата си?

— Не знам нищо.

— Имате ли да кажете още нещо? Това не може да ви помогне, капитан Уортън. Става дума за живота ви. Да докажете невинността си си остава ваша задача. Помислете спокойно. Имате време.

Страховитото спокойствие на съдията ужаси пленника. Добронамереността на полковник Сингълтън лесно можеше да го заблуди по отношение на грозящата го опасност, но упоритостта и хладината на другите двама бе достатъчно красноречива. Той мълчеше и хвърляше умолителни погледи към приятеля си. Дънуди разбра и предложи да свидетелствува. Положи клетвата и го поканиха да изложи каквото знае. Показанията му не промениха съществено нещата и той чувстваше, че няма как да е иначе. Той лично знаеше малко и това малко по-скоро усложняваше положението на подсъдимия, отколкото да го облекчи. Разказът му бе изслушан мълчаливо и многозначителното кимане на третия съдия достатъчно ясно говореше за ефекта предизвикан от него.

— Значи мислите, че подсъдимият не е имал други намерения, освен тези, които твърди? — каза председателят когато Дънуди свърши.

— Никакви други. Залагам живота си за това.

— Ще се закълнете ли?

— Но как мога? Само Бог може да чете душите на хората. Но аз познавам този джентълмен от детинство. Измамата никога не е била негова черта. Той стои над такива неща.

— Казвате, че е успял да избяга и че е бил заловен отново в боя?

— Да. И бе ранен. Виждате, че още трудно движи ръката си. Мислите ли, сър, че би рискувал да попадне отново в плен, ако съвестта му не бе чиста?

— Майор Дънуди, мислите ли че Андре би изоставил бойното поле, ако бе имал възможност да участва в сражения преди да го заловят? Не е ли естествено за един млад човек да търси слава?

— Нима позорната смърт и опетненото име могат да се нарекат слава?

— Майор Дънуди — отговори съдията без да трепне — вие действувахте благородно. Задълженията ви бяха тежки и жестоки, независимо от това, вие ги изпълнихте с чест и достойнство. Нека и ние изпълним нашите по същия начин.

По време на разпитите слушателите проявяваха изключително голям интерес. Повечето от тях, като не правеха разлика между принципите и каузата на обвиняемия, чувстваха, че ако Дънуди не успее да трогне сърцата на съдиите, никой друг няма да успее. Вниманието на мълчаливия съдия бе привлечено от безформеното тяло на Цезар, по чието лице така ясно бе изписана загрижеността и чието изражение толкова се различаваше от това на останалите черни, наблюдаващи събитията с празно любопитство. Той проговори за първи път:

— Нека чуем този чернокож.

Беше твърде късно за отстъпление и преди да успее да се опомни, Цезар се озова пред редица бунтовнически офицери. Разпитът бе оставен на този, който го бе поискал.

— Познаваш ли подсъдимия? — попита той с цялата си сериозност.

— Миела да — отговори Цезар с не по-малко официален тон.

— Той даде ли ти перуката, когато я свали?

— Не трябва мене. Има хубава коса.

— Натовариха ли те да предаваш писма или съобщения, каквито и да е, докато капитан Уортън бе в къщата на господаря ти?

— Прави к’вото кажат.

— Но какво ти казаха да направиш?

— Понякога едно нещо, понякога друго нещо.

— Достатъчно — каза полковник Сингълтън с достойнство. — Имате благородните признания на един джентълмен. Какво повече ще ви каже този роб? Капитан Уортън, разбирате неблагоприятното положение в което сте. Имате ли да добавите още нещо?

За Хенри сега имаше малко надежда. Увереността в добрия изход бързо се изпаряваше и той погледна бледото лице на Франсис, сякаш хубостта й можеше да му помогне. Тя стана и с несигурни крачки се запъти към съдиите. Бледостта и се задържа само за миг и отстъпи мястото си на огнена руменина, а крачките и станаха леки и сигурни, когато застана пред тях. Тя вдигна ръка към челото си и като отмахна падащите кичури, откри красота и невинност, която би могла да развълнува и по-сурови хора. Очите на председателя се замъглиха за миг, сякаш си припомни образа на друга. Той се съвзе бързо и заговори с вълнение, което издаваше тайните му желания:

— Значи вашият брат е споделил с вас намерението си да посети тайно семейството си?

— Не, не — каза тя и притисна с ръка главата си, сякаш за да събере мислите си — не ми каза нищо. Не знаехме че ще дойде докато не го видяхме. Но нима ще трябва да обяснявам на смели мъже, че един син би се изложил на опасност за да се види с единствения си жив родител, във времена като нашите и в положение като нашето.

— Това за първи път ли беше? Никога ли не е ставало дума, че ще направи това? — попита полковникът като се наведе към нея бащински.

— Разбира… разбира се… не… това е само четвъртото му идване… — каза Франсис като забеляза доброжелателното изражение на лицето му.

— Знаех си — възкликна ветеранът като потриваше доволно ръце — това е един буен младеж с горещо сърце и, сигурен съм, смел войник на бойното поле! Как беше преоблечен?

— Никак. Защото не беше необходимо. Територията владееха кралските войски и той можеше да идва когато си поиска.

— Значи сега за първи път дойде не в униформата на полка си? — попита полковникът с тих глас, като отбягваше пронизващите погледи на колегите си.

— О, да. Това е първото му нарушение, ако това въобще е нарушение.

— Но сигурно вие сте му писала… накарала сте го да дойде… Искала сте да видите брат си?

— Че искахме, че желаехме и се молехме да дойде… да, о как се молехме… но контактът с кралската армия би изложил на опасност баща ни и не посмяхме.

— Напускал ли е къщата до пленяването му, разговарял ли е с някой извън семейството ви?

— С никой… никой освен един съсед, Харви Бърч.

— С кого? — извика полковникът, пребледня и се дръпна като от отровна змия.

Дънуди простена, хвана главата си с ръка и извика пронизително:

— Загубен е! — след което излезе навън.

— Освен Харви Бърч — повтори Франсис отправила обезумял поглед към вратата през която излезе любимият й.

— Харви Бърч — повториха съдиите в един глас. Двамата по-млади се спогледаха и отправиха въпросителни погледи към подсъдимия.

— За вас, господа, не може да бъде новина, че Харви Бърч предпочита каузата на краля — каза Хенри и отново пристъпи към съдиите — защото той вече е осъден от вашите трибунали на това, което както виждам заплашва и мен. Ето защо ще ви кажа, че именно с негова помощ си осигурих костюма и преминах постовете. Но до последния си дъх, ще твърдя, че намеренията ми са били толкова невинни, колкото и това невинно същество пред вас.

— Капитан Уортън — каза председателят сериозно. — Враговете на американската свобода полагат големи и подмолни усилия да отхвърлят нашата власт. От хората с неговото обществено положение и образование, за нас няма по-опасен враг от търговеца Бърч. Той е шпионин — ловък, коварен и проникващ на всякъде — по-добър от всеки друг. Сър Хенри не би могъл да постъпи по-добре, ако при следващата си офанзива го придаде към офицера си. Той би могъл да спаси Андре. Млади човече, тази връзка може да се окаже фатална за вас.

Честното възмущение на стария войн у колегите му бе абсолютна увереност.

— Аз го убих! — извика Франсис и закърши пръсти ужасена. — Значи ни изоставяте и вие! Тогава наистина е загубен!

— Успокойте се, прекрасно невинно същество — каза полковникът силно развълнуван — така не променяте нищо, а само разкъсвате сърцата ни.

— Престъпление ли е да имаш чувства? — каза Франсис обезумяла — Дали Вашингтон — благородният, безпристрастният, гордият — би съдил толкова прибързано? Изчакайте да го изслуша той!

— Невъзможно е — каза председателя и закри очите си като че ли искаше да скрие красотата й от погледа си.

— Невъзможно! Само една седмица, на колене ви моля, отложете присъдата си с една седмица. Както бихте очаквали милост и вие, когато никой човек не може да ви я даде, поне ден му дайте!

— Невъзможно е — каза полковникът сякаш имаше буца на гърлото. — Имаме изрична заповед и вече отлагаме твърде дълго.

Той се обърна встрани от коленичилата молителка, но не можеше, или не искаше да изтегли ръката си от трескавите й длани.

— Отведете арестувания — каза един от съдиите на офицера, командващ стражите. — Полковник Сингълтън, ще се оттеглим ли?

— Сингълтън, Сингълтън! Вие сте баща и можете да съчувствате на бащина мъка. Вие няма, вие не можете да нараните едно сърце, което вече е разбито! Чуйте ме, полковник Сингълтън, Бог ще чуе и вашите молитви, чуйте ме и пощадете брат ми!

— Отстранете я — каза полковникът и внимателно се опита да се освободи от ръцете й. Но, изглежда никой не бе склонен да му се подчини. Франсис се мъчеше да прочете израза на извърнатото му встрани лице и отстояваше на всичките му опити да си тръгне.

— Полковник Сингълтън, доскоро и вашият син бе изложен на страдания и опасности! Под покрива на баща ми той намери закрила и подслон. Получи грижи и съчувствие! Представете си само този ваш син, утеха за годините ви, закрила за по-малките ви деца и се осмелете да признаете брат ми за виновен!

— Какво право има Хийт48 да ме превръща в палач? — възкликна полковникът гневно, с пламнало лице. — Но аз се самозабравям, господа. Да тръгваме, тежкият ни дълг трябва да бъде изпълнен.

— Не тръгвайте, недейте — изпищя Франсис. — Можете ли да откъснете син от баща му? Брат от сестра му? И толкова хладнокръвно! Това ли е каузата, която толкова силно обичам, това ли са мъжете, които съм научена да боготворя? Но вие ще ме разберете, ще бъдете милостиви и ще простите!

— Да тръгваме, господа — каза полковникът и посочи с жест вратата. Той се изправи величествено, изпълнен с напразната надежда да успокои чувствата си.

— Тръгвайте, но ме чуйте — Франсис отново конвулсивно стисна ръката му. — Полковник Сингълтън, вие сте баща! Имайте жалост, милост за сина! Милост за дъщерята! Да, вие имахте дъщеря. На моите гърди издъхна, с тези ръце склопих очите й! С тези ръце извърших това, на което осъждате да има нужда и горкият ми брат.

Ветеранът се пребори с първото силно чувство, но със стон, който го разтърси целия. Дори се огледа наоколо, осъзнал победата си. При втория пристъп, обаче, не издържа. Главата му, посипана със снега на седемдесет зими потъна на рамото на умоляващото го момиче. Сабята, придружавала го в толкова битки се изплъзна от безчувствената му ръка и той извика:

— Бог да те благослови за стореното! След това се разплака.

Чувствата владяха полковника дълго време. Когато се съвзе, той предаде Франсис на леля й, и обръщайки се към другарите си, каза твърдо:

— И все пак, господа, трябва да изпълним дълга си на офицери. На чувствата си на обикновени хора ще се отдавам после. Каква е присъдата ви над подсъдимия?

Единият от колегите му подаде присъдата, написана докато полковникът бе зает с Франсис и обяви, че това е мнението и на другия му колега.

Там се казваше, че Хенри Уортън е бил заловен да преминава линията на Американската армия като шпионин и с маскировка. В съответствие с военновременните закони, той подлежи на смъртно наказание и съдът го осъжда да го изтърпи. Препоръчваше се това да стане чрез обесване, преди девет часа на следната сутрин.

Смъртното наказание нерядко се изпълняваше без да се иска одобрението на главнокомандващия или на най-старшия офицер при негово отсъствие. Но тъй като щабът на Вашингтон бе в Ню Уиндзър, на западния бряг на Хъдзън, имаше достатъчно време да се изчака отговора му.

— Времето е много кратко — каза ветеранът, стискайки напрегнато молива в ръката си. — Няма ли да има поне ден, за да се подготви един толкова млад човек за небето?

— Кралските офицери дадоха на Хейл49 само час — отговори другарят му. — Осигурили сме необходимото време. Вашингтон може да го удължи или да го помилва.

— Тогава ще отида при него — извика полковникът и върна присъдата с подписа си. — И ако службата на ветеран като мен, или тази на смелия ми син, ми осигурят среща с него, ще спася този младеж.

Той тръгна, изпълнен с щедри намерения по отношение на Хенри Уортън.

Присъдата бе съобщена на затворника с подобаващото съчувствие и след като дадоха няколко необходими нареждания на командващия офицер и изпратиха доклад в главната квартира, двамата други съдии се качиха на конете си и потеглиха със същите каменни лица, каквито бяха и по време на процеса, но и чувство за осъзната безпристрастност и достойнство.