Шпионинът

XXV ГЛАВА

И сега пътищата на Уестчестър са по-лоши от останалите в страната. Вече споменахме за състоянието им по времето на нашия разказ, ето защо не е трудно читателят да си представи трудностите, с които трябваше да се справя Цезар, когато се зае да преведе каляската на английския прелат през завоите в един от рядко ползваните проходи през възвишенията на Хъдзън.

Докато Цезар се бореше с тези трудности, хората в каляската бяха твърде заети с собствените си грижи, за да обръщат внимание на прислугата си. Умът на Сара сякаш се завръщаше към нормалното, но със всяка стъпка в посока към разума, тя сякаш правеше друга, назад от оживлението. От възбудена и капризна, тя ставаше замислена и тъжна. Наистина, имаше моменти, в които близките й смятаха, че различават у нея признаци на опомняне. Но изразът на изключително голяма мъка, която придружаваше тези мимолетни проблясъци на разума ги тласкаше в посока на страшната алтернатива да желаят завинаги да и бъде спестена агонията на мисълта. През по-голямата част от времето те не разговаряха, а нощта прекараха в различни ферми.

На следващата сутрин кавалкадата се разпръсна. Ранените се насочиха към реката с намерение да се превозят към болниците на американската армия, носилката със Сингълтън бе изпратена към мястото, където бе разквартируван баща му, където той трябваше да довърши лечението си, а каляската на мистър Уортън, заедно с една каруца, в която бяха икономката и багажът, който бяха успели да спасят се отправиха към мястото, където бе задържай Хенри в очакване на съда, който щеше да реши съдбата му. Първите четиридесет мили между река Хъдзън и протока на Лонг Айлънд, след устието й представляват един низ от възвишения и долини. Земята граничеща с морето след това постепенно става по равна и накрая се разлива в красивите равнини и ливади на Кънектикът. Когато обаче се приближавате към реката, нагънатостта на релефа се увеличава и накрая ще се сблъскате със значителната преграда на планините. Тук именно и свършват неутралните територии. Кралската армия държеше мястото където реката навлизаше в планините от юг, но всички останали проходи бяха овладени от американците.

Вече споменахме, че постовете на континенталните войски понякога слизаха по-надолу, и че градчето Уайт Плейнс понякога се оказваше под контрола им. Понякога тези постове се оттегляха назад и оставяха териториите на разбойническите банди, които върлуваха между двете армии без да служат нито на едната, нито на другата.

Нашите герои не поеха по пътя, свързващ двата главни града на щатите, а по един страничен и малко известен и до днес път, започващ на изток, изкачващ се до платото горе и достигащ на много мили от Хъдзън. За уморените коне щеше да е невъзможно да изтеглят тежката каляска по стръмнините пред тях и двамата драгуни, които все още ги придружаваха, успяха да осигурят два селски коня без много-много да се съобразяват с мнението на собствениците им. С тяхна помощ Цезар успя да продължи бавно и мъчително нагоре в планините. Когато стигнаха в подножието им, Франсис слезе за да подиша чист въздух, а и за да намали теглото. Тя видя че и Кейти се кани да се изкачи пеша. Наближаваше залез и войникът от охраната им каза, че целта на пътуването им ще може да се види от върха на планината. Франсис тръгна напред с пъргави младежки крачки и заедно с икономката, която я следваше, скоро загубиха от поглед бавната каляска, която час по час спираше, за да могат животните да си поемат дъх.

— О, мис Фани, какви ужасни времена доживяхме! — каза Кейти, когато те самите спряха за да починат. — Знаех си, че ще се случи нещо лошо, още като са видели кървавите облаци.

— На земята има кръв, Кейти, на небето няма.

— Няма кръв в облаците? Не е вярпо, има и понякога след нея има и димящи, огнени езици. Не видяха ли хората въоръжени мъже в небето точно в годината, в която започна войната? А в нощта преди битката за Уайт Плейнс нямаше ли буря, съща артилерийска канонада? Ах, мис Фани, страх ме е, че нищо добро не може да последва след един бунт срещу богопомазаните…

— Тези събития са наистина ужасни — отговори Франсис — и достатъчни за да разстроят и най-коравото сърце. Но какво да се прави, Кейти? Смелите и независими хора не желаят да се подчиняват повече на подтисниците. Боя се, че подобни неща никак не са редки по време на война.

— Ако можех да разбера видя защо се бием, нямаше да се противя толкоз. Първо казаха, че краля искал всичкия чай от островите да прибира за своето семейство, после, че искал колониите да му дават всичко, което са спечелили. За това си струва да се биеш, защото никой няма право, па бил той крал или господар, да пипа трудно изкараните пари на друг. След това беше казано, че сам Вашингтон искал да стане крал, та сега не знам на кой да вярвам.

— Не вярвай на никого, защото това не е вярно. Не претендирам, че много добре разбирам достойнствата на тази война, но някак си струва ми се неестествено една страна като тази да се управлява от друга, толкова далечна, колкото Англия.

— Чувала съм и Харви да казва това на баща си, дето сега е в гроба — каза Кейти с понижен глас и се приближи до младата дама. — Много пъти съм ги слушала да си говорят, като всички са заспали. И за какви nenia си приказват, нямаш представа! Мис Фани, Харви си беше объркан човек, беше като ветровете в Библията — не знаеш откъде идва и накъде отива.

Франсис я погледна с неприкрито желание да чуе повече.

— За него се говорят неща, които наистина ще съжалявам, ако са верни.

— Всичко са лъжи — извика икономката. — Харви има нещо общо с Велзевул колкото ти и аз. Сигурна съм, че ако се е продал, щеше да си направи сметката да му платят по-добре. Макар че, да си говорим правичката, винаги е бил разпилян и прахосник.

— Не, не, нямам такива лоши подозрения за него. Но нима не се е продал на един земен принц? Принц, който е твърде много зает с интересите на острова си, за да се грижи за интересите на цялата си страна.

— Не кралското височество? Но, Фани, твоя собствен брат, дето е сега в затвора, той служи на краля!

— Вярно, но не тайно, а открито, по мъжки и храбро.

— Говори се че е шпионин, а с какво един шпионин е по-лош от друг?

— Не е вярно. Брат ми никога не би се занимавал с измама, не би се занимавал с нещо толкова долно за да спечели или за да го повишат.

— Сигурна съм, че е така — каза Кейти уплашена от държанието на Франсис. — Ако някой свърши работата, трябва да му се плати. Харви никак не е придирчив като стане дума да си вземе, което му се полага. И смея да кажа, крал Джордж му дължи пари и в тая минута.

— Значи признаваш връзката му с британската армия? Трябва да кажа, че е имало моменти, в които съм мислила друго.

— Боже, мис Фани, Харви е човек, дето не можеш да обясниш. Въпреки че му живях в къщата дълги години, никога не разбрах дали е от горе, или от долу47. Като падна Бъргойн той си дойде в къщи и много приказки се изприказваха между него и стареца, но убий ме, не мога ти каза от радост ли беше или от мъка. После, онзи ден като големия английски генерал — толкова съм объркана от бедите ни, че му забравих името…

— Андре — каза Франсис.

— Андре, да. Та като го обесиха, старият едва не полудя и не спа ни денем, ни нощем докато не се върна Харви. След това имаше само златни гвинеи, но скинърите отмъкнаха всичко, та сега е просяк, или същото, презрян бедняк.

Франсис не отговори и продължи нагоре, потънала в собствените си мисли. Споменаването на Андре и припомни съдбата на брат й.

Скоро достигнаха до върха и Франсис седна на един камък да се полюбува на гледката. Непосредствено под краката и имаше дълбока долина, но малко променена от земеделие и покрита от мрака на ноемврийския залез. Срещу нея имаше друг склон, по който нямаше нищо освен скали и дъбове, чийто слаб растеж говореше за бедна почва.

Тези планини са най-хубави непосредствено след листопада. Тогава нито листата, с които лятото дарява дърветата, нито зимният сняг скриват и най-дребното нещо от погледа. Смразяваща самота — това е най-точната характеристика на пейзажа. Умът тогава не може, както през март, да предчувства новата зеленина, която скрива гледката през лятото.

Денят бе облачен и хладен, и по хоризонта сега имаше тънки вълма, които обещаваха да се разсеят, но все оставяха Франсис разочарована, защото й се искаше да зърне последните слънчеви лъчи. След малко един единствен лъч освети основата на склона отсреща и грациозно се издигна нагоре, докато достигна върха, като някаква корона. Светлината бе толкова силна, че сега се забелязваха и най-малките подробности. Тя наблюдаваше картината с чувство на страхопочитание към тайните на това пусто място, до които така неочаквано бе допусната, когато сред редките дървета и причудливи скали забеляза някаква груба постройка. Тя бе ниска и така се сливаше с околните цветове, че ако не бе покривът и блясъка на прозореца, можеше и да не я забележи. Докато още не се бе съвзела от удивлението, че намира жилище на такова място, тя премести погледа си и видя нещо, което още повече я изненада. Очевидно това бе човешка фигура, но много особена и деформирана. Тя седеше на скалите малко над колибата и за нашата героиня не бе трудно да си представи, че гледа към изкачващите се по склона коли. Но разстоянието бе твърде голямо, за да се каже с точност. След като продължи да гледа известно време учудена, тя реши, че и се е привидяло и че това е част от самата скала, но изведнъж човекът се раздвижи и бързо се мушна в колибата, премахвайки всяко съмнение. Дали поради разговора с Кейти или поради някаква въображаема прилика, но и се стори, че фигурата силно напомня тази на Харви Бърч, превит под чувала си. Тя продължи да гледа към тайнствената къщичка, докато слънчевият лъч се премести и изведнъж над долината засвириха тръби, чиито звук ехото повтаряше от всички посоки. Тя скочи уплашено на крака и чу тропот на копита. След миг иззад една скала наблизо се показа отряд конници с добре познатите и униформи на вирджинците. Отново прозвуча бодрият сигнал на тръбите и преди Франсис да успее да събере мислите си от групата се отдели Дънуди, скочи от коня си и се приближи до нея.

Той бе внимателен и готов да помогне, но до известна степен сдържан. С няколко думи обясни, че му е било наредено с някои от хората на Лоутън, но без самия него, да присъства на съда над Хенри, който щеше да се състои на сутринта и че притеснен за безопасността им по лошите планински пътища, той е слязъл една две мили надолу, за да ги намери. Франсис обясни защо е сама и му каза да очаква пристигането на баща й. Неговата сдържаност, без тя да желае това, се предаде и на нея, така че пристигането на каляската бе облекчение и за двамата. Майорът и подаде ръка да се качи и като размени няколко окуражителни думи с мистър Уортън и мис Пейтън, качи се на коня си и ги поведе към равнината на Фишкил, която се откри пред погледите им; с чудна красота след като заобиколиха скалата. След още половин час бяха пред вратата на една ферма, която Дънуди грижливо бе подготвил за пристигането им и в която с нетърпение ги очакваше капитан Уортън.