Шпионинът

II ГЛАВА

Бащата на мистър Уортън беше роден в Англия, в семейство, чиито парламентарни интереси бяха позволили по-младият син да бъде изпратен в колонията Ню Йорк. Както стотици други, така и той се установил в страната завинаги. Оженил се и единственият потомък от връзката му бил изпратен съвсем млад да се облагодетелствува от преимуществата на английските училища. След като завършил образованието си в един от английските университети, той получил познания за живота и за преимуществата на европейското общество. Прекарал там две години, но смъртта на баща му му припомнила, че е наследник на почтено име и на много голямо състояние.

В онези дни на мода било децата на определени семейства да се изпращат в армията или флота, като стъпала към издигането. Много от високите постове в колониите били заети от хора, чиято професия била военната и никак не било рядко, някой войн-ветеран, да остави оръжията и да наметне на раменете си съдийска тога, достигайки до върховете на съдебната власт.

В съответствие с това, старият мистър Уортън имал намерение да насочи сина си във военното поприще, но природната некадърност на сина му, попречила на този замисъл.

Младежът бил прекарал дванадесет месеца преценявайки добрите и лошите страни на различните видове войски, когато починал баща му. Безпроблемността на положението му, както и вниманието, с което хората обсипвали притежателя на едно от най-големите богатства в колонията, силно повлияли на амбициозните му планове. Любовта решила проблема — когато мистър Уортън станал съпруг, престанал да мисли за армията. Дълги години живял щастлив със семейството си и бил достатъчно уважаван от сънародниците си като честен и влиятелен човек, когато всички радости изчезнали, сякаш с един удар. Единственият му син, младежът за когото стана дума в предишната глава, постъпил в армията и пристигнал на родна земя, но малко преди да започнат военните действия, правителството решило, че е по-разумно да изпрати подкрепленията в най-нелоялните части на Северна Америка. Дъщерите му вече навлизали в живота и тяхното образование изисквало преимуществата предлагани от града. Здравето на жена му се влошавало от няколко години и тя дори не успяла да прегърне както трябва сина си и да се нарадва на идването му, когато избухнала революцията и като несекващ огън обхванала земите от Джорджия до Масачусетс. Ударът бил твърде тежък за майката, която доживяла да види сина си изпратен да се бие в Юга, срещу собствените й роднини и тя не издържала.

В никоя друга част на континента не преобладавали толкова силно британските маниери и аристократични схващания за кръв и роднинство, колкото в околностите на град Ню Йорк. Наистина, обичаите на ранните холандски заселници също се били смесили с английските, но все пак, влиянието на последните преобладавало. То се усилвало от факта, че често офицери от метрополията се женели за момичета от най-богатите и най-влиятелни местни семейства, и когато започнали военните действия това влияние едва не наклонило везните в полза на короната в района. Но и доста семейства прегърнали каузата на народа, като дали солиден отпор на усилията на привържениците на Англия, за да организират и с помощта на конфедеративната армия да поддържат независимо и републиканско по форма управление.

Само Ню Йорк и прилежащите територии не били обхванати от новото управление, а властта на краля, не отиваща по-далеч от опазването на авторитета му, можела да се поддържа чрез присъствието на войски. При това положение на нещата влиятелните лоялисти постъпвали според положението си и схващанията си. Много взели оръжието и с храбростта и усилията си се помъчили да осигурят правата на своя крал, така както ги разбирали, а и собствените си имоти, срещу последиците на закона за държавна измяна. Други напуснали страната в търсене на убежище срещу хаоса и опасностите на войната, надявайки се временно да намерят подслон в страната, която с любов наричали „у дома“. Трета група, по-предпазливите, останала по родните си места, за да наглежда благоразумно големите си богатства и може би, от привързаност към местата, където са прекарали младостта си. Мистър Уортън беше от последните. След като се подсигури срещу бъдещи непредвидени обстоятелства като вложи всичките си пари в британски ценни книжа, този джентълмен реши да остане там където се води борбата и да запази пълен неутралитет, така че да осигури безопасността на имението си независимо от това, кой ще победи. Той беше погълнат от образованието на дъщерите си, когато един негов роднина, заемащ висок пост в новата държава му каза, че да живее в лагера на британците не се отличава много в очите на сънародниците му от това да живее в самия Лондон. Мистър Уортън разбра, че при такова положение на нещата това би се сметнало за непростим грях и за да разреши проблема се премести да живее в провинцията. Имаше къща в Уестчестър и тъй като много години наред се оттегляше там от летните горещини, тя беше мебелирана и готова за живеене. По-голямата му дъщеря беше вече въведена в дамското общество, но Франсис, по-малката се нуждаеше от още година — две обучение, за да може да се появи с истински éclat18, или поне така смяташе мис Жанет Пейтън, по-млада сестра на починалата им майка, която беше напуснала бащиния си дом във Вирджиния и със себеотдаването и обичта, присъщи на пола й, се грижеше за осиротелите си племенници, а мистър Уортън смяташе, че мнението й трябва да се уважава. В съответствие със съвета й, той трябваше да подчини чувствата си на добруването на децата си.

Мистър Уортън се оттегли в Локъст със сърце, разбито от болката по останалите назад неща свързани с жена му, която той обожаваше, но се подчини на благоразумието, което силно призоваваше в полза на земните блага. В хубавата му градска къща междувременно живееха двете му дъщери и леля им. Полкът, в който служеше капитан Уортъп, беше част от постоянния градски гарнизон и присъствието на сина беше немалка утеха за бащата, непрестанно измъчван от мислите за липсващите му дъщери. Но капитанът беше млад и беше войник — преценките му за хората не винаги бяха от най-мъдрите, а и беше склонен да смята, че в червен мундир никога не може да се скрие безчестно сърце.

Къщата на мистър Уортън се превърна в моден салон за офицерите от кралската армия, така както и къщите на всички, които заслужаваха вниманието им. Последиците от тези връзки за малка част от посещаваните бяха щастливи, за други бяха разочарование, тъй като подклаждаха надежди, които никога нямаше да се сбъднат и за нещастие, за не малко те бяха унищожителни. Известното богатство на бащата и присъствието на брата премахваха всякакви опасения от този род у двете млади дами. Но не беше възможно да се приема несериозно цялото внимание и възхищение, с което обсипваха хубавата фигура и прекрасното лице на Сара Уортън. Поради климата в страната тя беше узряла рано и след обучението се беше превърнала в безспорната красавица на града. Никой не се наемаше да и оспори тази женска територия, освен разбира се, след известно време сестра й. На Франсис не й достигаха няколко месеца до вълшебната шестнадесетгодишна възраст и мисълта за конкуренция беше далеч от ума и на двете сестри. Наистина, освен разговорите с полковник Уелмър, за Сара най-голямо удоволствие беше да наблюдава напълващата красота на малката Хеба19, която играеше наоколо с цялата невинност на младостта, с пламенността и дяволитостта характерни за местния темперамент. Дали защото Франсис въобще не получаваше комплиментите, които получаваше сестра й, но дискусиите на политически теми, между военните контета, които често посещаваха дома им, се отразяваха на двете по съвсем различен начин. Тогава сред британските офицери беше на мода да се омаловажава противника и Сара приемаше всички празни излияния на ухажорите си за чиста монета. Първите политически мнения, които Франсис бе чула бяха придружени от подигравки към поведението на съотечествениците й. В началото тя им вярваше, но понякога идваха генерали, които за да оправдаят себе си, трябваше да казват истината за враговете си. Постепенно Франсис се изпълни със съмнения по отношение на твърденията за неспособността на съотечествениците си. Полковник Уелмър беше един от тези, които най-много се радваха, когато имат възможност да упражняват остроумието си върху нещастните американци и след време Франсис започна да слуша красноречието му с голямо подозрение, а понякога и с неприязън.

През един горещ, зноен ден, тримата бяха в гостната на баща им — Сара и полковникът седяха на канапето, заети в битка с погледи, подпомогнати от разговорите за дреболии, а Франсис бродираше в срещуположния ъгъл на стаята. Джентълменът внезапно възкликна:

— Колко весел ще стане градът, когато приетите армията на генерал Бъргойн, мис Уортън!

— О, колко чудесно ще бъде — отговори Сара без да мисли — зная, че с тази армия пътуват много очарователни жени, ще бъде много весело.

Франсис тръсна назад гъстата си руса коса и вдигна очи, изпълнени с пламъка на националното й чувство. След това се разсмя и попита със скрита ирония:

— Толкова ли е сигурно, че ще позволят на генерал Бъргойн да стигне до града?

— Позволят?! — повтори полковникът. — А кой може да забрани, хубава мис Фани?

Франсис беше в тази възраст, в която младите хора най-много следят за положението си в обществото — не още жена, но вече не и дете. Това „хубава мис Фани“ беше твърде фамилиарно, за да се преглътне и тя сведе поглед към работата си с поаленели страни.

— Генерал Старк20 взе германците21 в плен — отговори тя с присвити устни — няма ли да реши, че англичаните ще са опасни, ако се разхождат свободно?

— О, но както казваш, те са германци — каза полковникът, ядосан, че трябва да обяснява всичко това — обикновени наемници. Но когато става дума за истински британски полкове, разликата е много голяма.

— В това няма никакво съмнение — каза Сара, без да приема неприязънта на полковника към сестра й върху себе си, но вече приветстваща в сърцето си британската победа.

— Кажете, полковник Уелмър — каза Франсис, възвърнала доброто си настроение, и пак повдигна поглед към лицето на джентълмена — този лорд Пърси от Лексингтън, сънародник ли е на този, който се е бил при Чеви Чейс22?

— О, мис Фани, ставате истински бунтовник — каза полковникът като се опита да прикрие със смях гнева, който го бе обзел. — Това, което ви доставя удоволствие да намеквате, че е било бягство, всъщност беше най-обикновено преднамерено отстъпление… един вид…

— Битка в бягство — прекъсна го момичето, като особено наблегна на втората дума.

— Да, млада госпожице… — Този път полковник Уелмър бе прекъснат от смеха на човек, когото досега никой не бе забелязал.

До стаята, в която се намираха тримата имаше друга и течението беше отворило вратата помежду им. Близо до нея те видяха да седи един хубав млад човек, който, ако се съди по усмивката му, явно бе слушал разговора им с удоволствие. Той веднага стана и с шапка в ръка влезе в стаята — висок и строен, мургав, с искрящи черни очи от които веселостта все още не беше изчезнала, когато се поклони на дамите.

— Мистър Дънуди! — извика Сара изненадана — Не знаех, че сте у дома, в тази стая щяхте да намерите повече прохлада!

— Благодаря ви — отговори той — но трябва да намеря брат ви, който ме остави тук да чакам в засада, както той се изрази и обеща да се върне преди един час. — Без никакво по-нататъшно обяснение младежът се поклони любезно на дамите и хладно на джентълмена и тръгна. Франсис го последва във вестибюла и като се изчерви попита забързано:

— Но защо? Защо ни оставяте, мистър Дънуди? Хенри трябва скоро да си дойде.

Джентълменът взе ръката й в своята и строгото изражение на лицето му бе заменено от възхита. Той отговори:

— Ти го подреди чудесно, малка сънародничке. Никога, ама никога не забравяй земята, която те е родила. Помни — ако си внучка на англичанин, ти също така си внучка и на Пейтън.

— О, трудно ще забравя това — отвърна засмяното момиче — с постоянните лекции за нашето родословно дърво на които ни подлага леля Жанет. Но защо си отивате?

— Бързам за Вирджиния и имам да свърша много неща. — Той стисна ръката й и като погледна назад затваряйки вратата, възкликна:

— Бъди вярна на страната си. Бъди американка. Момичето му изпрати въздушна целувка и като покри пламтящи страни с красивите си ръце, се прибра в стаята си, за да скрие объркаността си.

Поставен между нескрития сарказъм на Франсис и зле прикритото презрение на младия човек, полковник Уелмър се почувства в неловко положение, но тъй като се срамуваше да изрази възмущение за такава дреболия в присъствието на своята възлюбена, той се задоволи да каже надменно:

— Доста своеволно поведение за момче в неговото положение. Чирак в магазин, с вързопче предполагам.

Представата за мистър Пейтън Дънуди като магазинерски чирак никак не се вместваше в главата на Сара и тя се огледа изненадано наоколо, когато полковникът продължи:

— Този мистър Дън… Дън…

— Дънуди! О не, той е роднина на леля ми — извика младата дама — и близък приятел на брат ми, заедно бяха на училище и се разделиха едва в Англия, когато единият отиде в армията, а другият във Френската военна академия.

— Очевидно е хвърлил парите си на вятъра — отбеляза полковникът, издавайки озлоблението си, което неуспешно се мъчеше да скрие.

— Да се надяваме, че е така — додаде Сара с усмивка — защото се говори, че ще се присъедини към бунтовническата армия. Той току що пристигна с френски кораб и може скоро да го видим с оръжие в ръка.

— Е, нека. Желая на Вашингтон много такива герои. След това той смени темата с по-приятна, като насочи разговора към тях самите.

Няколко седмици след тази сцена армията на Бъргойн се предаде. Мистър Уортън, който вече започваше да се съмнява в резултатите от войната, за да спечели благоразположението на сънародниците си и за да достави удоволствие и на себе си, повика дъщерите си. Мис Пейтън се съгласи да ги придружи. Оттогава, до момента от който започнахме нашия разказ, те живееха като едно семейство.

Капитан Уортън, разбира се, се движеше с армията, но веднъж или два пъти, когато големи техни отряди бяха действали в околностите на Локъст той бе успял да открадне кратки срещи със семейството си. Сега обаче беше минала цяла година без да ги е виждал и нетърпеливият Хенри се беше маскирал както споменахме, но за нещастие, пристигна в имението, в което рядко идваха външни хора, когато там бе дошъл непознат и доста подозрителен гостенин.

— Мислиш ли, че ме подозира? — попита загрижено капитанът, след като чу мнението на Цезар за скинърите.

— Как би могъл, след като сестрите ти и баща ти не можаха да те познаят? — извика Сара.

— Има нещо съмнително в държанието му. В очите му има твърде много любопитство за обикновен човек — продължи младият Уортън замислено. — И лицето му ми е познато от някъде. Съдбата на Андре23 предизвика голямо недоволство и у двете страни. Сър Хенри заплашва, че ще отмъсти за смъртта му, а Вашингтон е непреклонен, сякаш командва половината свят. Ако имам нещастието да попадна в ръцете им бунтовниците ще решат че съм подходящ за плановете им.

— Но, синко — каза бащата с тревога — ти не си шпионин! И не си на бунтовническа, тоест, американска територия. Тук няма какво да се шпионира!

— Това може да се оспори — продължи младежът замислено. — Редиците им бяха достигнали Уайт Плейнс24, когато минах маскиран. Вярно, намеренията ми са съвсем невинни, но как би им изглеждало на тях? Идването ми тук може да се тълкува като прикритие за други намерения. Спомнете си, сър, как се отнесоха с вас, когато преди година ми изпратихте плодове за зимата.

— Това стана, защото любезните ми съседи ме злепоставиха. Надяваха се, че като конфискуват имението ми, ще могат да купят хубава ферма на ниска цена. Но Пейтън Дънуди скоро издейства да пи освободят. Държаха ни само месец.

— Ние? Искаш да кажеш, че са арестували и сестрите ми? Фани, ти не ми писа нищо за това.

— Мисля, че ти писах за доброто отношение на приятеля ти Дънуди и, че е издействал освобождаването на баща ни. — каза Франсис като се изчерви силно.

— Вярно. Но бяхте ли с него в лагера на бунтовниците?

— Да — каза бащата меко. — Фани не искаше да ме остави сам. Жанет и Сара се грижеха за имението, а тя ми беше компания в пленничеството.

— И Фани се върна от пленничество още по-голям бунтар от всякога — каза Сара с възмущение. — А би трябвало страданията на баща ни да я излекуват от тези прищевки.

— Какво ще кажеш на това обвинение, сестричке? — извика капитанът весело. — Пейтън опита ли се да те накара да намразиш своя крал повече от него самия?

— Пейтън Дънуди не мрази никого — отговори веднага Франсис. След това, като поруменя от собствената си смелост добави. — Той те обича Хенри, знаеш това. Аз знам, защото ми го с казвал много пъти.

Младият Уортън тупна сестра си по бузата усмихнат и я понита с престорен шепот:

— А не ти ли каза, че обича и малката ми сестричка Фани?

— Глупости! — каза Франсис и остатъците от вечерята бързо изчезнаха от масата, под нейното ръководство.