Шпионинът

XX ГЛАВА

Когато реши да остави капитан Лоутън в лагера при ранените и по-тежкия багаж на ескадрона заедно със сержант Холистър и още дванадесет души като тяхна охрана, Дънуди взе под внимание не само писмото от полковник Сингълтън, но и белезите по тялото на другаря си. Лоутън напразно се опитваше да го убеди, че е годен да изпълни всякаква задача не по-зле от здрав човек и направо му каза, че хората му никога няма да последват Том Мейсън със същата увереност и ентусиазъм, с която следват него в атаките, но командирът му остана непреклонен и той се видя принуден да се подчини с толкова учтивост, колкото можа да си наложи за момента. Преди да се разделят, Дънуди повтори предупреждението си да наблюдава добре къщата и му нареди, ако види някакво съмнително движение в околността да вземе хората си и да слезе в Локъст. Амбулантният търговец бе събудил у него неясни подозрения, макар че не бе казал точно от какво би трябвало да се страхува и защо.

Известно време след тръгването на ескадрона капитанът ходи напред, назад пред вратата на „хотела“ като вътрешно ругаеше съдбата осъдила го на безславно безделие в момент, когато можеше да се очаква среща с врага и отговаряше на зададените на висок глас от вътрешността на постройката, въпроси на Бети, за различни моменти от бягството на търговеца, които тя все още не бе разбрала. В този момент при него дойде хирургът, който до сега бе зает с пациентите си в една от по-отдалечените постройки и не знаеше нито какво се е случило, нито че ескадронът е потеглил.

— Къде са часовите, Джон? — попита той след като се огледа с любопитство наоколо. — И защо си тук сам?

— Заминаха. Всички заминаха. Надолу към реката с Дънуди. Само аз и ти сме тук, да се грижим за няколко ранени и за жените.

— Все лак, радвам се — каза хирургът — че майор Дънуди е проявил достатъчно съобразителност да не мести ранените. Хей, мисис Елизабет Фланаган, по-бързо ми приготви нещо за ядене, защото имам да правя дисекция на труп и много бързам.

— А, ето го и мистър доктор Арчибалд Ситгрейвз, дето вечно закъснява — отговори Бети през един счупен прозорец.

— Тук ня’а нищо за ядине освен кожата на Джени и трупа, дето казваш.

— Жено! — извика докторът ядосано. — За канибал ли ме вземаш, че се обръщаш към мен с този мръсен език? И ти казвам да побързаш с нещо за закуска и подходящо за гладен стомах.

— Взимам те по-скоро за тапищник, отколкото за топ — отговори Бети, смигайки на капитана — и ти казвам, че ша тря’а да постиш, ако ни щеш да ти напра’я пържоли от кожата на Джени. Момчетата сичко ми изядоха.

Лоутън се намеси за да опази мира и им каза, че вече е изпратил хора да намерят някаква храна. Омилостивен от това съобщение докторът забрави глада си и каза, че ще започне работата си веднага.

— И къде е обектът ти? — попита Лоутън.

— Търговецът — отговори хирургът и погледна стълба.

— Накарах Холистър да направи ниска поставка, така че врата да не се размести при падането. От него ще направя такъв скелет, какъвто няма в Северна Америка. Приятелчето има добри пропорции и костите му са добре сложени. Ще го направя хубавец. Отдавна чакам нещо такова, за да го изпратя подарък на леля си във Вирджиния, която бе много добра с мен, когато бях малък.

— По дяволите! Как можеш да изпратиш на леля си кокали на мъртвец?

— Че защо не? Какво по-благородно има в природата от човешката фигура? А скелетът е основната й част. Но къде е трупът?

— Няма го.

— Няма го? Кой се е осмелил да се меси в моите работи?

— А, дявола самия — намеси се Бети. — И тия дни ше та земе и тебе без да та пита много, много.

— Мълчи, вещице! — каза Лоутън и едвам се удържа да не се разсмее. — Така ли трябва да се говори с офицер?

— А кой ми вика „мръсна Елизабет Фланаган“? Приятел помня година, враг не забравям по месец — каза тя презрително.

Но приятелството и враждебността на мисис Фланаган за лекаря бяха безразлични, защото той не можеше да мисли за нищо друго, освен за загубата си. Наложи се Лоутън да обясни как се е стигнало до тази загуба.

— И добре че бега, съкровище — извика Бети, след като Лоутън свърши — щот’ сержант Холистър го видя очи в очи и казва че е Велзевул, а не търговец, освен за разни дреболии — крадене, мамене, такива работи. Я си представи като как щеше да си да седнеш да режеш Велзевул, ако майорът го беше обесил. Май нямаше да му е много сгодно под ножа.

Така двойно разочарован от закуската и работата си, хирургът обяви желанието си да слезе в Локъст, за да прегледа капитан Сингълтън. Лоутън бе готов за пътуването и двамата скоро яздеха по пътя, макар че лекарят трябваше да чуе още доста подигравки от перачката, преди да се отдалечат достатъчно. Известно време бяха яздили без да говорят, когато Лоутън почувства, че настроението на спътника му е лошо поради разочарованията и нападките на Бети, и направи опит да го успокои.

— Онази песен, която започна снощи преди да доведат търговеца, беше много хубава, Арчибалд. И алюзията за Гален беше много на място.

— Знаех че ще ти хареса Джак, когато винените пари освободят главата ти. Поезията е достойно изкуство, макар че изисква прецизността на точните науки и естествените преимущества на физикалното. В светлината на жизнените нужди, бих казал, че тя е успокояващо средство, не подхранващо.

— И все пак, одата ти беше пълна с храна за въображението.

— Ода по никакъв начи не е подходящ термин за композицията. Бих я нарекъл класическа балада.

— Сигурно си прав. От един куплет човек трудно може да я определи.

Хирургът почти несъзнателно започна да прочиства гърлото си, а капитанът, като видя неудобството му, продължи:

— Времето е спокойно, пътят е пуст, защо не довършиш? Никога не е късно да се поправи един пропуск.

— Драги ми Джон, ако това би поправило грешките, които си допуснал поради угаждане и пиянство, за мен няма да има по-голямо удоволствие.

— Наближаваме едни скали в ляво и ехото ще удвои моето удоволствие.

Така окуражен и подтикнат от мнението, че пее и съчинява с вкус, хирургът усърдно се заподготвя да удовлетвори молбата — трябваше му известно време за да допрочисти гърлото си и да вземе верния тон, но веднага щом като това свърши, Лоутън има удоволствието да чуе приятеля си:

Бил ли си ти нявга…

— Ш-ш-ш! — прекъсна го драгунът. — Какъв е този шум откъм скалите?

— Сигурно е от песента, силният глас е като вятъра. Бил ли си ти нявга…

— Слушай — каза Лоутън и спря коня си.

Още не бе затворил уста, когато един камък падна в краката му и се търкулна на пътя.

— Не много враждебен изстрел — извика войникът. — Нито оръжието, нито силата му говорят за зла воля.

— Ударите с камък водят само до контузии — забеляза хирургът оглеждайки се напразно наоколо за да види ръката, която е хвърлила камъка. — Трябва да е бил метеорит, няма жива душа освен нас двамата.

— Зад тези скали може да се скрие цял полк — каза драгунът и като скочи от коня си, вдигна камъка в ръка. — О, ето го и обяснението на загадката. — Той отвърза един лист хартия, който бе закрепен за така странно падналия камък и като го разгъна прочете не много четливия почерк: Куршум от мускет достига по-далеч от камък и в скалите на Уестчестър се крият по-опасни неща от билките за ранените. Конят може да е хубаво нещо, но може ли да прескочи пропаст?

— Истината говориш непознати човече — каза Лоутън.

— Смелостта и бързината ще помогнат малко срещу опит за убийство в тези скалисти проходи.

Той се качи отново на коня си и извика:

— Благодаря ти незнаен приятелю! Ще запомня предупреждението ти!

За миг иззад една скала се показа слаба ръка и след това нищо повече не се видя и чу.

— Много странно спиране по пътя ни — каза Ситгрейвз.

— И много тайнствено писмо.

— А, трябва някой нехранимайко да се е пошегувал, ще му се да сплаши двама вирджинци с такава измислица — каза Лоутън и прибра бележката в джоба си. — Но да ти кажа, мистър Арчибалд Ситгрейвз, преди малко ти искаше да направиш дисекция на един дяволски честен човек.

— Търговеца — един от най-опасните шпиони на служба при врага. И трябва да кажа, че според мен за него ще е чест да бъде поставен в служба на науката.

— Може и да е шпионин и сигурно е такъв, но сърцето му е над враждите, а душата му би била чест за всеки войник.

Хирургът изгледа спътника си с празен поглед, а той забеляза пред тях една друга скала, която стърчеше напред и почти затваряше пътя, който я заобикаляше в основата й.

— Там където конят не може да достигне, могат човешките крака — каза драгунът и скочи отново от коня си. Той се покатери на една скална стена и тръгна да се изкачва към върха, откъдето скоро щеше да види всички скали, заедно с пукнатините им. Когато стигна горе, Лоутън видя един човек бързо да се отдалечава от него в другия край на пропастта.

— Бързо. Ситгрейвз, бързо — извика драгунът и се спусна колкото се може по-бързо след него. — Убий злодея преди да избяга!

Първата част на искането бе изпълнена и хирургът скоро видя един въоръжен с мускет човек да пресича пътя, очевидно опитвайки се да се скрие в гората отсреща.

— Спри, приятелю, спри докато дойде капитан Лоутън, ако обичаш — извика хирургът и видя че той се отдалечава със скорост, която го затрудняваше като ездач. Но сякаш подканянето му подплаши човека още повече и той удвои усилията си, без да се спре нито за миг, докато не достигна гората, където се обърна и изпразни мускета си срещу доктора, след което изчезна без следа. Докато стигне долу и се качи на коня си, капитан Лоутън изгуби известно време и достигна до приятеля си, точно когато беглецът се скри.

— Накъде избяга? — извика драгунът.

— Джон, аз нали не участвам в боеве?

— Накъде избяга мошеникът?

— Където не можеш да го последваш — в гората, но кажи ми аз нали не участвам във военни действия?

След като разбра, че врагът му е избягал, разочарованият капитан изгледа доктора с очи пълни с гняв, но постепенно мускулите на лицето му се отпуснаха и гневът в очите бе заменен от така характерната за него насмешка. Хирургът седеше с възмутено достойнство на коня си — слабото му тяло бе изправено, а главата вдигната нагоре с негодувание, като човек към когото са се отнесли несправедливо.

— Защо остави бандита да избяга? — попита капитанът — Веднъж да ми беше попаднал на сабята щях да ти осигуря обект за дисекционната маса.

— Нямаше как да го спра — отговори хирургът и посочи дървената ограда, пред която конят му бе спрял — той премина от другата страна, а аз останах тук. Той изобщо не ме послуша като му казах, че ти искаш да разговаряш с него.

— Неучтив разбойник. Но защо не прескочи оградата за да го спреш? Виж колко е ниска, дори Бети Фланаган щеше да я прескочи със старата крава!

Хирургът за първи път отдели очи от мястото, където бе изчезнал беглецът и го насочи към другаря си. Главата му, обаче, остана вдигната нагоре, когато отговори:

— Моето скромно мнение, капитан Лоутън е, че нито мисис Елизабет Фланаган, нито нейната крава, са подходящ пример, който доктор Арчибалд Ситгрейвз трябва да следва.

За науката би било много жалък комплимент, ако един доктор по медицина си счупи краката, като неразумно ги удари в прътите на една ограда. — Докато говореше, лекарят разкрачи почти хоризонтално крака — положение, в което очевидно не можеше да премине между близките вертикални подпори. Капитанът без да обръща внимание на това доказателство за невъзможността на това действие, извика:

— Нямало е какво да те спре, човече! Цял взвод би могъл да прескочи оттук без нито една шпора да се закачи. Толкова често съм налитал на щиковете на пехотата и на по-големи трудности от тази! Фю-ю-ю!

— Трябва да помните капитан Лоутън, че аз не съм майсторът по езда на ескадрона, нито пък обучаващ сержант, нито пък луд лейтенант. Не сър, и — тук говоря с цялото си уважение към офицерите на Конгреса — не съм безразсъден капитан, който смята живота си за също толкова евтин, колкото и този на враговете си. Аз сър, съм един обикновен човек на науката, прост доктор по медицина, незначителен абсолвент от Единбург и лекар на драгуните. Уверявам ви.

— Да, истината говориш. Ако и най-слабият ездач от хората ми бе тук с мен, щях да хвана този бандит или поне да го убия. Но, Арчибалд, никой не може да язди добре с такава стойка като Родоския колос. Трябва по-малко да разчиташ на стремената и повече на колената.

— С полагащото се уважение към вашата опитност капитан Лоутън, не смятам себе си за некомпетентен по въпросите на действието на мускулите, както в коляното, така и в другите части на тялото. И въпреки скромното си образование не сега научавам, че колкото по-широка е основата, толкова по-стабилна е постройката.

— Значи си готов да си опънеш краката, като шипове на осите на древна колесница и да заемеш сам място, колкото за десетима?

— За тези живели преди нас, трябва да се говори с уважение. Колкото и невежи да са били в науките, особено в хирургията, те са ни оставили много ценни съвети за нашето собствено усъвършенстване. Сър, аз не се съмнявам, че Гален е оперирал рани нанесени от шиповете, които споменавате, макар и в литературата да няма свидетелства за това. Тези шипове са нанасяли ужасни рани и не се съмнявам, затруднявали са много джентълмените от медицинската професия от онова време.

— Сигурно се е случвало човек да бъде разсечен на две части от тези шипове, за да се изпробва дали тези господа могат да ги съединят заедно.

— Какво!? Да се съединят две части от едно и също човешко тяло, срязано с остър предмет, за да продължи да живее?

— Да, отрязано на две и съединено, за да продължи да служи в армията — каза Лоутън.

— Това е невъзможно, напълно невъзможно! Напразно човек с уменията си би се опитвал да се противопостави на природата. Помислете сър, в такъв случай вие разрязвате артериите, нервите, вътрешностите, всички вени и сухожилия и най-главното последствие е, че…

— Достатъчно, доктор Ситгрейвз, казахте достатъчно за да убедите и доктор с противното мнение. Никога нищо няма да ме накара да ви се противопоставя по този въпрос.

— Убеден съм, че не може да бъде приятна една рана, която по природата си е нелечима.

— И аз мисля така — каза Лоутън сухо.

— Какво според вас е най-голямото удоволствие в живота? — попита лекарят неочаквано.

— За различните хора трябва да е различно.

— Съвсем не! — извика хирургът. — Това е да виждаш, да чувстваш как светлината на науката в сътрудничество с природата премахва развилнялата се болест. Веднъж нарочно счупих малкия си пръст, за да мога да наместя костите и да наблюдавам как оздравява. Разбира се, това бе само дребна работа, драги Джон, но все пак вълнението, предизвикано от наместването на костта, заедно с удоволствието да наблюдаваш човека, който прави това в единство с природата бе удоволствие, по-голямо от което никога не съм изпитвал. Ами ако беше някой от по-важните крайници — крак или ръка, колко ли още по-голямо щеше да бъде то?

— Или врата — каза войникът, но разговорът им бе прекъснат от пристигането им в къщата на мистър Уортън. Тъй като никой не излезе да ги посрещне, Лоутън направо влезе в гостната, където знаеше, че обикновено се приемат посетителите. Отваряйки вратата, той се спря изумен възхищавайки се на това, което видя вътре. Погледът му най-напред попадна на полковник Уелмър, който се бе наклонил към червящата се Сара Лоутън толкова унесено, че никой От двамата не чу влизането на капитана. Някои признаци, които набитото око на Лоутън веднага долови му разкриха тайната им и той се канеше да си отиде също така тихо, както бе и дошъл, когато приятелят му нахълта в стаята. Хирургът се приближи веднага до стола на полковник Уелмър и възкликна:

— Боже мой! Бърз и неравен пулс, зачервени бузи и горящи очи — силно изразени симптоми на треска, които трябва да се лекуват. — Докато говореше докторът, който като повечето военни лекари бе свикнал да лекува комплексно, извади един скалпел и по всичко личеше, че смята веднага да пристъпи към действие. Но полковник Уелмър, съвзел се от объркването и изненадата етапа надменно и каза:

— Сър, цветът ми се дължи на топлината в стаята, а и вече твърде много съм задължен на вашите умения, за да ви създавам повече грижи. Мис Уортън знае, че съм здрав и ви уверявам, че през живота си не съм се чувствал по-щастлив.

Последната част на изказването му колкото и да се хареса на Сара, не можеше да не я накара повторно да се изчерви и Ситгрейвз, който проследи погледа на пациента си не можеше да не забележи това.

— Дайте ми ръката си ако обичате, мадам — каза той и се приближи с поклон — Грижите и липсата на сън са се отразили на деликатният ви организъм и у вас има симптоми, които не бива да се пренебрегват.

— Извинете ме сър, — каза Сара, с женска гордост след като се съвзе. — Горещината наистина е голяма и аз ще се оттегля, и ще съобщя на мис Пейтън за пристигането ви.

Не бе трудно да се отговори на разсеяната простоватост на доктора, но се наложи да вдигне глава, за да отговори на Лоутън, който се поклони почти до ръката, с която бе отворил вратата за да излезе тя. Един поглед му стигаше — тя можеше да контролира стъпките си достатъчно, за да се оттегли с достойнство. Но веднага щом се освободи от наблюдаващите я погледи, тя се отпусна в един стол и се отдаде на смесеното си с удоволствие чувство за срам.

Малко жегнат от неподчинението на полковник Уелмър, доктор Ситгрейвз, който отново му бе предложил услугите си, и те отново бяха отблъснати се качи в стаята на младия Сингълтън, където вече се бе качил капитан Уортън.