Шпионинът

XXIX ГЛАВА

Пътят, който трябваше да изминат търговецът и капитанът преди да достигнат до подслона на върха, в продължение на половин миля се виждаше изцяло от къщата в която пленникът доскоро бе затворен. Той минаваше през тучната равнина, достигаща до самото подножие на планината, която на това място се издигаше почти перпендикулярно нагоре, след това завиваше надясно и следваше извивките на природата.

За да запазят предполагаемата разлика в положението си, Харви яздеше малко по-напред от спътника си и с достойнство, подобаващо на ролята му. В дясно бяха опънали палатките си споменатите вече пехотинци и стражите им обикаляха с равни крачки наоколо.

Първият импулс на Хенри бе да пришпори коня си веднага и с един coup de main59 не само да избяга, но и да се освободи от несигурността на положението си. Но движението му напред бе моментално спряно от търговеца.

— Спри! — извика му той и ловко препречи пътя с коня си. — Искаш да убиеш и двама ни ли? Дръж се като черен, който следва господаря си! Не видя ли конете им оседлани и готови пред вратата? Колко време мислиш че ще можем да бягаме с тези кранти пред вирджинците? Всяка стъпка, която направим без да събудим подозрение се равнява на ден от живота ни. Язди след мен и не се обръщай назад. Хитри са като лисици и са кръвожадни като вълци!

Хенри неохотно овладя нетърпението си и послуша търговеца. Но във въображението си той непрекъснато чуваше звуци, сякаш преследването е започнало, макар че Бърч се обръщаше назад под претекст че разговаря със слугата си и го уверяваше, че всичко е спокойно.

— Но Цезар няма да остане неразкрит дълго време — каза Хенри. — Не е ли по-добре да препуснем и докато се сетят защо, вече да сме се скрили в гората?

— Малко ги познаваш, Хенри — отговори търговецът. — В този момент ни наблюдава един сержант и си мисли, че нещо не е наред. Гледа ме като тигър плячката си. Там на сандъка направо подозираше, че нещо не е наред. По-добре възпри коня си — трябва да сме на бавен ход. Той държи седлото. Ако се качи на коня — изгубени сме. Пехотинците ще ни стигнат с мускетите си.

— А какво прави той сега — попита Уортън и дръпна юздите на коня, макар че бе притиснал петите си в хълбоците му, готов за скок.

— Гледа на другата страна. Давай полека. Не толкова бързо, не толкова бързо. Виж часовия пред нас. Погледът му е остър.

— Не обръщай внимание на пехотинеца — каза Хенри с нетърпение. — Той само може да стреля по нас, докато драгуните могат да ме заловят отново. Харви, зад нас по пътя има конници. Нищо особено ли не виждаш?

— Хъм, виждам нещо особено зад храстите в ляво. Обърни малко глава и видът му може да ти е от полза.

Хенри се обърна нетърпеливо и кръвта замръзна във вените му, когато видя че минават покрай бесилката, без съмнение предназначена за него. Той извърна лице с неприкрит ужас.

— Това е предупреждение да бъдеш благоразумен — каза търговецът философски.

— Ужасна гледка, наистина — отговори Уортън и потри очи, сякаш да прогони кошмарното видение.

Търговецът се обърна малко назад и заговори с мрачна горчивина:

— И все пак, капитан Уортън, ти виждаш бесилката, когато залязващото слънце ни осветява с цялата си сила, въздухът който дишаш е чист и свеж заради планините пред теб. С всяка стъпка омразната бесилка остава назад, всяка пукнатина, всяка безформена скала в планината може да стане твое убежище от отмъщението на враговете. Но аз съм виждал бесилката да се издига там, където няма къде да избягаш. На два пъти са ме погребвали в тъмници, окован с вериги, прекарвал съм мъчителни нощи и съм чакал зората да ми донесе смъртта на позора. Потта се е стичала по тялото, когато ми се е струвало, че са изцедени жизнените му сокове и ако съм се осмелявал да погледна навън, през железните решетки, за да погледна природата, дарена и на най-малките Негови създания, виждал съм бесилката пред очите си, като болна съвест, измъчваща душата на умиращ. Още четири пъти са ме хващали, освен последния. На два пъти си мислех, че времето ми е дошло. Трудно е да умреш, капитан Уортън, но последните си минути да прекараш сам, без съчувствие, да знаеш, че никой край теб дори и не помисля за съдбата, която за теб означава раздяла с всичко земно, да си помислиш, че след няколко часа ще те изведат от мрака, който при мисълта за това, което те очаква ти става скъп, да видиш деня и всички очи вперени в теб, сякаш си див звяр и да ти причернее пред очите сред подигравките и презрението на други човешки същества — ето това, капитан Уортън, наистина значи да умреш.

— Нима наистина си бил толкова близо до смъртта?

— Не съм ли звярът срещу който всички са се вдигнали през последните три години? Веднъж дори ме закараха до самата бесилка. Отървах се само защото нападнаха кралските войници. Ако бяха закъснели с четвърт час, щях да съм умрял. Там бях сред безчувствени мъже и зяпащи жени и деца. Като някакво проклето чудовище. Когато се молех на Бога в ушите ми изреждаха престъпленията ми. И когато в тази тълпа се оглеждах за да видя едно единствено лице на което да има съчувствие, не намирах такова — нито едно. Всички ме проклинаха като отрепка, която е готова да продаде страната си за злато. В очите ми слънцето светеше по-силно от обикновено — но това беше за последен път. Нивите бяха весели и хубави — всичко беше сякаш този свят е някакъв рай. О, колко сладък ми се стори животът в този момент! Ужасно време бе това, капитан Уортън, и то за теб е непознато. Имаш близки, които да ти съчувстват, а аз имах само баща си. Той щеше да ме оплаче, когато научи за смъртта ми. Наблизо нямаше жал, нямаше състрадание да ме успокои. Сякаш всички ме бяха изоставили. Струваше ми се, че дори Той е забравил, че ме има.

— Какво! Чувстваше, че Бог те е изоставил?

— Бог никога не изоставя слугите си — каза Бърч почтително и по лицето му се изписа набожността, която до сега само бе имитирал.

— Тогава кой е този „той“?

Търговецът се изправи на седлото вдървен, както подхождаше на външния му вид. Огънят, залял страните му, постепенно изчезна и бе заменен от сериозното изражение на непоколебимо самоунижение. Той заговори като на негър:

— На небето няма разлика в цвят, братко, така че у теб има това, за което ще трябва да даваш сметка, когато му дойде времето — той понижи глас. — Последният страж е наблизо. Не се обръщай, ако ти е мил животът.

Хенри си спомни в какво положение се намира и веднага влезе в ролята на низш слуга. Необяснимият изблик на Харви бе забравен поради чувството за собствената му беда и с неговото събуждане, той отново почувства тежестта, която го бе напуснала за миг.

— Какво виждаш, Харви? — попита той когато видя че търговецът гледа назад със злокобен интерес.

— Нещо, което не вещае нищо добро за нас. Хвърли маската и перуката. Ще ти трябват всичките ти сетива веднага. Хвърли ги на пътя. Пред нас няма нищо страшно, но зад нас са тези, които ще ни гонят докрай.

— Тогава — извика капитанът и хвърли реквизита на пътя — да наваксаме загубеното време колкото се може по-бързо!

— Спокойно. Те са под тревога, но няма да тръгнат без офицер, освен ако не видят че бягаме… ето го идва…тича бързо… към дузина са на седлата, но той затяга ремъка… надяват се да ни изненадат… ето, качи се. Сега галоп, капитан Уортън, и язди по петите ми. Ако ме изпуснеш, загубен си!

Нямаше нужда от второ подканяне. В момента, в който Харви препусна с всички сили, капитанът се втурна по петите му и караше горкото животно да тича с всички сили. Бърч сам бе избрал коня си и въпреки, че бе много по-лош от чистокръвните и охранени жребци на драгуните, той многократно надминаваше малкото конче, което бяха решили, че е достатъчно за Цезар Томсън. Още с първите скокове капитанът се увери, че бързо изостава от спътника си, а с един поглед назад разбра, че преследвачите се приближават не по-бавно. С отчаянието, което прави нещастието два пъти по-лошо, ако трябва да го преживеем сами, Хенри извика силно на Харви да не го изоставя. Търговецът веднага дръпна юздите и заязди до Уортън. Перуката и шапката му бяха паднали на пътя още щом започна да язди в галоп и тази метаморфоза бе забелязана от драгуните, които отбелязаха факта с необуздан вик, който сякаш щеше да пробие ушите им — толкова силен бе този вик и толкова малко разстоянието между тях.

— Не е ли по-добре да оставим конете и да тръгнем към планината вляво. Оградата ще ги спре.

— Там ни чака бесилото — отговори търговецът. — На наши две крачки те правят три и оградата ще ги спре, колкото нас ни спират тези кални коловози. До завоя има четвърт миля, след това има разклон и ще спечелим малко време докато се чудят кой път сме хванали.

— Но този кон вече е свършил! — извика Хенри и удари животното с края на юздата, а Харви пусна в действие тежкия, кавалерийски камшик, който носеше. — Няма да издържи и половин миля повече!

— Четвърт стига. Четвърт миля ще ни спаси, ако правиш, каквото ти кажа.

Донякъде окуражен от хладнокръвието и увереността на търговеца, Хенри продължи да пришпорва коня си мълчаливо. След малко стигнаха до завоя и когато минаха покрай някакви ниски храсти, беглеците зърнаха преследвачите си пръснати по протежение на пътя. Мейсън и сержантът, възседнали по-бързи коне от останалите, бяха по-близо до тях, отколкото търговецът изобщо предполагаше, че е възможно.

В подножието на склона и малко по-нататък по протежението на тъмната долина, извиваща се през планината, край пътя бе израсъл гъст пояс от млади дръвчета, а по-големите бяха изсечени за гориво. Като видя това прикритие, Хенри отново предложи ма търговеца да оставят конете и да се скрият там, но той отказа. Двата пътя споменати по-горе, се съединяваха под остър ъгъл малко след завоя и бяха с много криволици, така че не се виждаше надалеч. Търговецът тръгна по левия и след малко кривнаха в една пътека в гъсталака. Пред тях имаше стръмен склон и те започнаха да се изкачват. Това ги спаси. Когато стигнаха до разклона, драгуните продължиха по десния път и чак след малко забелязаха, че следите на беглеците са изчезнали. Хенри и търговецът ги чуха да викат, към тези отзад да тръгнат по левия път, докато запъхтените им животни се катереха по склона. Капитанът отново предложи да изоставят конете.

— Не още, не още — каза Бърч тихо. — След върха пътят се спуска надолу също така стръмен, както и тук. Но нека първо стигнем върха.

След малко те го достигнаха и скочиха от конете. Хенри се мушна в гъсталака, а Харви удари животните силно с камшика, което ги накара да побягнат с всички сили надолу по склона, след което го последва.

Търговецът навлезе в гъсталака предпазливо и като избягваше, доколкото е възможно, да чупи клонки и да разклаща храсталаците. Едва бе успял да се скрие и чу гласа на един от драгуните, които вече се изкачваха по възвишението:

— Видях единия от конете им. Ей сега се скри зад билото.

— Напред, момчета — извика Мейсън. — Хванете капитана и убийте търговеца, нека се свърши с него!

Хенри почувства как спътникът му го стиска за ръката, докато слушаше тези викове. Те бяха последвани от преминаването на дузина конници с такава бързина, която ясно показваше доколко уморените им коне щяха да са в състояние да им помогнат.

— Сега — каза търговецът като се изправи в храсталака за да огледа наоколо — каквато преднина наберем е чиста печалба, защото ние ще се изкачваме, а те ще слизат от другата страна. Хайде, тръгваме.

— Но мислиш ли, че те няма да ни видят и да обкръжат планината? Спомни си че имат и пехота, а и ние ще умрем от глад тук.

— Не се бой — каза уверено търговецът. — Ние няма да останем тук. Нуждата ме е накарала да опозная добре тези планини. Ще те заведа на място, където никой няма да посмее да ни последва. Виж, слънцето вече залязва и след още два часа ще изгрее луната. Кой, според теб ще се осмели да ни гони в ноемврийската нощ през тези скали и пропасти?

— Слушай! — извика Хенри. — Пак викат. Разбрали са, че са ни изгубили.

— Ела при тази скала и ще ги видиш — каза Харви спокойно и седна да си почине. — Ето и те ни видяха. Сочат ни с пръст. Дори стреляха, но разстоянието е твърде голямо.

— Ще дойдат, да тръгваме!

— Няма и да помислят — отговори търговецът като започна да къса боровинките, растящи около него, и да ги слага в устата си. — Докъде ще стигнат с тежките си ботуши, шпори и саби? Не, не. Могат да се върнат и да вдигнат пехотата, но конниците минават през такива места, ако това изобщо е възможно, с много страх. Хайде, следвай ме, капитан Уортън. Чака ни тежък преход, но ще те заведа на място, където никой няма да се осмели да дойде през нощта.

След това двамата станаха и се скриха от погледите сред скалите и гъсталаците на планината.

Предположението на търговеца се оказа вярно. Мейсън и хората му се втурнаха надолу по склона, но в подножието му видяха само конете им. Изгубиха малко време докато огледат наоколо и преценят откъде биха успели да минат с конете си, когато един от тях съгледа Харви и капитана до вече споменатата скала.

— Той избяга! — процеди Мейсън като гледаше вбесен нагоре. — Избяга, а ние сме опозорени. Вашингтон никога няма да ни повери охраната на заподозрян шпионин, ако всеки разбойник може да си играе с нас така. Ето го и англичанина! Гледа ни и се подсмихва, сякаш го виждам! Добре момче, да си седнал удобно е по-добре, отколкото да висиш във въздуха, но още не си на запад от река Харлем и ще се срещнем пак преди да идеш при сър Хенри за да му разкажеш какво си видял.

— Да стрелям ли? — попита един от тях и извади пистолета от кобура си.

— Да, подплаши птиците наоколо. Да видим как могат да летят.

Драгунът стреля, а Мейсън продължи:

— Сигурен съм, че ни се смеят сега. Да се прибираме или ще започнат да събарят камъни върху главите ни, а кралските вестници ще затръбят как двама лоялисти са победили цял полк на бунтовниците. Писали са и по-големи лъжи досега.

Тръгнаха мълчаливо след офицера си към лагера, замислени над дилемата. Пристигнаха по здрач и пред къщата се бяха събрали много офицери и войници за бягството на шпионина и се разказваха най-различни небивалици. Покрусените драгуни разказаха мрачно какво се бе случило и офицерите се събраха около Мейсън за да обсъдят следващите си действия. От прозореца непосредствено над главите им мис Пейтън и Франсис слушаха без дъх всичко, което се говореше.

— Трябва да предприемем нещо и при това бързо — каза офицерът, командващ частта разположена пред къщата. — Този британец без съмнение е част от удара, който се замисля срещу нас. Освен това, става дума и за честта ни!

— Да тръгнем из горите — до сутринта ще ги хванем.

— Спокойно, господа — каза полковникът. — Никой не може да се движи тук нощем, освен ако не познава местността. Само конницата може да свърши работа тук и предполагам, лейтенант Мейсън няма да тръгне без заповед от майора си?

— Наистина не смея — той мрачно поклати глава — освен ако не поемете отговорност и наредите. Но майор Дънуди ще се върне след два часа, така че ако поставим постове навсякъде между двете реки и обещаем награда на местните хора ще е невъзможно да се измъкнат, освен ако не се доберат до войските по река Хъдзън.

— Това е изпълним план и би трябвало да успее — каза полковникът. — Но изпратете куриер до Дънуди, за да не се забави прекалено много, макар че е съвсем сигурно, беглеците ще се крият в планината тази нощ.

Мейсън прие предложението и изпрати куриер, който да съобщи на Дънуди за бягството и да го повика, за да оглави преследването. След това офицерите се разотидоха.

Когато мис Пейтън и племенницата й научиха за бягството на Хенри, отначало не повярваха на ушите си. Те толкова безгранично вярваха в успеха на Дънуди, че сметнаха действието на Хенри за безразсъдно, но все едно, вече бе късно да се поправи. Докато слушаха разговора на офицерите и двете схванаха колко опасно ще е положението на Хенри, ако го заловят отново и потрепериха при мисълта какви усилия щяха да се положат да стане това. Мис Пейтън се утешаваше с мисълта, а се опита да успокои и Франсис, че беглеците няма да спрат докато не стигнат до неутралните територии преди конницата да успее да разпространи новината за бягството им. Отсъствието на Дънуди й се струваше много важно и тя започна да крои план как да го задържи, така че да даде на племенника си колкото се може повече време. Но мислите на Франсис бяха съвсем други. Тя вече не се съмняваше, че човекът на върха на хълма е бил Бърч и бе сигурна, че вместо да бяга към приятелските войски долу, брат й ще прекара нощта в колибата.

Франсис и леля й проведоха дълъг и оживен разговор помежду си, и добрата жена неохотно се съгласи с думите на племенницата си. Като я прегърна и целуна по бузата, благославяйки я горещо, тя я изпрати да изпълни дълга си на сестра.