Шпионинът

XXIII ГЛАВА

От къщата останаха само стените и те, почернели от дим и лишени от орнаментите си бяха само мрачни паметници на някогашното им съдържание и спокойствието царуващо между тях. Покривът заедно с останалата дървения се бе съборил в избите и сега само въглените им хвърляха слаби отблясъци през прозорците. Ранното бягство на скинърите позволи на драгуните да се опитат да спасят колкото се може повече от покъщнината, която сега лежеше на купчини по двора и придаваше на гледката последните щрихи на отчаянието. Когато някой по-силен лъч светлина се издигнеше над руините в далечината можеха да се видят сержант Холистър и хората му, въз седнали конете с изправени стойки и край тях кобилата на мисис Фланаган, която бе успяла да измъкне юздата си и сега пасеше кротко край пътя. Самата Бети бе дошла до сержанта и с невероятно самообладание наблюдаваше събитията. Тя неведнъж напомни на събеседника си, че след като явно сражението е свършило, дошло е времето за плячкосване, но ветеранът я осведоми за заповедите си и остана непреклонен и непоклатим на мястото си. Когато перачката видя капитан Лоутън да излиза иззад постройката със Сара на ръце, тя се осмели да отиде сред войниците. Капитанът остави Сара на едно канапе, изхвърлено през прозореца от хората му и се оттегли, за да могат близките й да се погрижат за нея. Мис Пейтън и Франсис се втурнаха към нея веднага, забравили всичко, освен желанието да и помогнат, да я поемат от войника но празният поглед и зачервеното лице ги върнаха към реалността.

— Сара, дете мое! — каза лелята и прегърна безчувствената си племенница. — Ти си спасена и нека Бог благослови този, който го направи!

— Виж! — каза Сара като леко я отблъсна и посочи просветващите развалини. — Прозорците са осветени в чест на моето пристигане! Те винаги посрещат така булката, той ми каза така, но вслушай се и ще чуеш камбаните!

— Тук няма булка, няма радост, няма нищо освен скръб!

— извика Франсис с не по-малко лудост в гласа от сестра си.

— О, защо Небето не те върне отново при нас, тук на земята!

— Мълчи, глупаво момиче! — каза Сара с престорена жална усмивка. — Всички не може да са щастливи едновременно. Сигурно нямаш брат или съпруг, за да те утешат… Но ти си красива и ще си намериш, но — гласът и спадна до шепот — внимавай да няма друга жена, ужасно е да си помислиш какво ще стане, ако той има две жени!

— Шокът е увредил ума й! — извика мис Пейтън. — Моята Сара, моята прекрасна племенница е полудяла!

— Не, не, не, не. Тя има треска! Замаяна е! Ще се оправи. Трябва да се оправи!

Лелята с надежда се хвана за думите й и изпрати Кейти да потърси помощта и съвета на доктор Ситгрейвз. Тя намери хирурга да търси приложение на професията си сред войниците и да оглежда педантично всяка драскотина, за която успее да получи Признание от загрубелите мъже. Той веднага се отзова на повикването и след минута застана до мис Пейтън.

— Това е тъжният край на една така щастливо започната вечер, мадам — отбеляза той с успокоителен тон. — Войната е съпътствана от нещастия, независимо, че без съмнение служи на каузата на свободата и спомага за развитието на медицинската наука.

Мис Пейтън не можа да отговори, а само посочи племенницата си.

— Това е треска — каза Франсис. — Вижте как стъклени са очите и, погледнете — колко зачервени са страните й!

Хирургът започна да проучва симптомите на пациентката си, а след това мълчаливо взе ръката й в своята. Рядко по замисленото и загрубяло лице на доктор Ситгрейвз се изписваха силни чувства. Той ги контролираше и чертите му почти никога не издаваха какво всъщност става в душата му. Сега обаче нетърпеливите погледи на лелята и сестрата веднага доловиха истината. След като задържа за минута красивата, оголена до лакътя и искряща от бижута ръка, която Сара не прибра, той я остави и като потри очите си, обърна се тъжно в страни.

— Тук няма треска, мадам. Това е заболяване, което времето и грижите ще излекуват. С Божията благословия, само те ще бъдат лек за нея.

— А къде е негодникът, който причини това нещастие? — възкликна Сингълтън и отблъсна ръката на ординареца си, който се опита да му помотае в усилието да се надигне от стола, на който седеше изнемощял. — Ако враговете ни могат да нанасят такива рани след като са сразени, напразни са победите ни!

— Защо мислиш, глупаво момче, — каза Лоутън с горчива усмивка — че сърцата в колониите имат право на чувства? Нима Америка не е само сателит на Англия — да прави каквото тя иска, да я следва където поиска, да свети, така че майката-родина да изглежда още по-великолепна с това сияние? Забравяш че е чест за един колонист да бъде унищожен от ръцете на дете на Англия.

— Не забравям, че нося сабя — каза Сингълтъп и отново се отпусна назад. — Но нямаше ли ръка, готова да отмъсти за страданията на това красиво момиче? Да плати за нещастията на побелелия и баща?

— Нито ръце, нито сърца липсват за такова дело — каза Лоутън свирепо. — Но понякога късметът помага на развратниците. Боже, бих дал коня си да мога да се срещна с този изверг очи в очи.

— Не! Капитане, драги, не се разделяй с коня — каза Бета — Ак’ питаш който тря’а, ш’ти дадат бая за него, кат’ закъсаш за сребро. Я к’ви крака има и скача кат’ катерица!

— Жено, не един, петдесет коня, най-добрите отглеждани по бреговете на Потомак ще продам за никаква цена, само за един удар срещу негодника!

— Хайде — каза лекарят — нощният въздух не е полезен за Джордж или за тези дами, трябва да ги заведем където може да им се окаже медицинска помощ и да отдъхнат. Тук останаха само развалини и миазмите от блатата.

Никой не можеше да възрази на това разумно предложение и Лоутън даде заповед да се отведат всички във Фор Корнърс.

В периода, за който разказваме, в Америка имаше малко и неотличаващи се един от друг производители на екипажи и всяка каляска, имаща претенции за престижност, бе резултат от труда на Лондонските работилници. Когато мистър Уортън напусна града, той бе един от малкото хора, които поддържаха собствен екипаж и когато мис Пейтън и дъщерите му се присъединиха към него по-късно, това стана с тежката каляска, която на времето бе правила толкова силно впечатление в криволиците на Куийн стрийт или на просторния Бродуей. Това превозно средство стоеше там, където бе оставено тогава и единствено възрастта на конете бе причина да се избегне секвестирането на любимката на Цезар от враждуващите в околността групировки. Подпомогнат от няколко драгуни чернокожият с натежало сърце се запъти да я подготви за дамите. Това бе едно тромаво превозно средство, чиято тапицерия и обшивки с променен цвят явно се нуждаеха от намесата на изкуството, създало първоначалния му блясък. Лъвът от великолепния герб на Уортън бе полегнал в пищния образец на хералдическото изкуство, който говореше за висш служител на църквата, а митрата, чийто блясък започна да се показва под американския прахоляк, говореше за ранга на първоначалния му притежател. Файтонът, с който бе дошла Изабела Сингълтън, също бе невредим, тъй като конюшнята и другите постройки не бяха засегнати от пламъците. Мародерите сигурно не т биха оставили в нея конете, ако ненадейното нападение на Лоутън бе осуетило плановете им не само за това, но и за много други неща. На място оставиха патрул под командването на Холистър, който след като се увери, че враговете са от смъртен произход зае поста си с възхитително хладнокръвие и умелост. Той оттегли хората си в тъмнината, така че да не се виждат, докато все още достатъчната осветеност на развалините му даваше възможност да види всеки, който се опита да се приближи с цел да граби.

Удовлетворен от тази предвидливост, Лоутън разпредели хората. Мис Пейтън, двете сестри и Изабела бяха настанени в каляската, а капитан Сингълтън зае каручката на Бети Фланаган, която бе снабдена с одеяла и дюшек. Доктор Ситгрейвз пое управлението на файтона, в който седна мистър Уортън. Какво е станало с останалите членове на домакинството не се знае, защото освен икономката, там бе само Цезар. След това Лоутън даде знак за тръгване. Сам той се забави малко, за да прибере няколко цепни сребърни предмети, които биха предизвикали собствените му хора и след като се увери, че повече няма какво да поставя на изпитание честността им, качи се на коня си с намерение да застане на края на колоната.

— Стой, стой — извика женски глас. — Нима ще ме оставите сама да ме убият? Лъжицата се е стопила и аз ще получа компенсация, ако има закони в тая нещастна земя!

Лоутън погледна в посоката на гласа и видя от развалините да се измъква една жена, натоварена с чувал с размерите на този на Харви Бърч.

— Какво е това? — попита Лоутън. — Птицата Феникс се възражда от жаравата? Но кълна се в Хипократ, това е жената-доктор, известна с иглата си! Е, добра жено, какво значи това викане?

— Викане! — повтори Кейти като се бореше да си поеме въздух. — Не е ли достатъчно наказание да изгубиш сребърна лъжица ми трябва и да остана сама на това пусто място, да ме ограбят, може и да Ме убият? Харви нямаше да се отнесе така с мен. Когато живеех при Харви, винаги поне ме е зачитал, ако и да беше разпилян с парите и потаен.

— Значи мадам, някога сте била част от домакинството на Харви Бърч?

— Може да се каже, че съм му била цялото домакинство! Нямаше никой освен мене и той, и стария джентълмен. Ти сигурно не познаваш стария?

— Нямал съм това щастие. И колко време живяхте при мистър Бърч?

— Не знам точното време, но трябва да е къде девет години. И с к’во ми е сега по-добре?

— Сигурно е така. Малко облаги си спечелила от него. Но няма ли нещо необичайно в постъпките му, в характера на този мистър Бърч?

— Необичайно? Това е слаба дума за чудатостите му — отговори Кейти и понижи глас, като се огледа наоколо. — Той си беше чуден, разпилян човек и смяташе гвинеята, за каквото аз смятам какалашката от царевица! Ама ако ми помогнеш да ида някак при мис Жанит, ще ти кажа чудесата, дето ги е направил Харви, от игла до конец.

— Добре — каза драгунът замислен. — Я дай да ти пипна ръката над лакътя. Така, костите ти са здрави, каквато и да е кръвта ти — той каза това и неочаквано завъртя старата мома, така че тя загуби ума и дума, и се оказа безопасно, макар и не много комфортно на задницата на коня му.

— Така мадам, сега имате утехата да знаете, че сте здраво седнала на коня, като самия Вашингтон. Краката на крантата са сигурни и ще подскача като пантера.

— Пусни ме да сляза — извика Кейти, като се бореше да се освободи от желязната му хватка и едновременно с това се страхуваше да не падне. — Така не може да се качи една жена на кон, освен това, не мога да яздя без седло!

— По-полека добра госпожо, конят ми никога не пада напред, но може да се изправи назад. Не е свикнал чифт пети да го ритат отстрани като барабан по време на маршировки. Едно докосване с шпорите му стига за цяла седмица и никак не е умно да го притесняваш така, защото не обича да му се налагат.

— Пусни ме да сляза, казвам — изпищя Кейти. — Ще падна и ще се убия! И няма с какво да се държа, ръцете ми са заети!

— Вярно — отговори войникът като забеляза, че я е вдигнал от земята заедно с вързопа. — Сигурно си от тези, които се грижат за багажа. Но коланът на сабята ми ще обхване тънкото ти кръстче, заедно с моя.

На Кейти и стана твърде приятно от този комплимент, за да протестира докато той я закопча с колана за себе си, а когато пришпори животното те излетяха с такава скорост, че вече нямаше възможност за никакви възражения. След известно време, което костваше на старата мома доста сериозно замайване, те настигнаха каручката на Бети Фланаган, която се движеше бавно по неравния път, заради раните на капитан Сингълтън. Събитията през нощта бяха възбудили младия офицер и сега съвсем закономерно, реакциите му бяха отпуснати. Той лежеше добре увит в одеяла и ординарецът му го подкрепяше, но не бе в състояние да говори, макар и потънал в мисли за миналото. Диалогът между Лоутън и събеседничката му спря при тръгването им, но сега, когато ходът на коня стана по-благоприятен за разговори, драгунът започна отново:

— Та значи си живяла в една къща с Харви Бърч?

— Повече от девет години — каза Кейти като си пое дъх зарадвана, че са намалили скоростта.

Дълбокия тембър на гласа на Лоутън едва достигна до ушите на перачката, седнала отпред за да направлява движението на кобилата си и тя се намеси в разговора:

— Значи драга жено, ти шъ зпайш дали е рода на Велзевул. Сержант Холистър вика така, пък той не’й глупав, шъ знайш.

— Това е скандална обида! — извика Кейти възмутено. — По-добра душа не е идвала с чувал тъдява. И за нощница или престилка никога няма да вземе от приятел й пукната пара. Велзевул! Как ли не! Тогава що ще му е да чете Библията, ако има туй-онуй с Нечестивия?

— Той е честен дявол, к’вот’ и да разпра’ят, Гвинеята му си беше истинска. Сержанта го мисли за опак, а той си е учен.

— Той е глупак — каза Кейти троснато. — Харви можеше да е на положение сега, ако не беше толкоз разпилян. Колко пъти съм му казвала, че само ако си търгува и си носи печалбата в къщи и се ожени, та да не пилее нещата навън, и остави алъш-вериша с редовните, скоро ще стане заможен човек. Сержант Холистър ще е доволен да му носи свещта!

— Дрън, дрън — каза Бети философски. — Не ти иде на ум, че сержанта е офицер и седи до лейтенанта във войската. Но тоз’ търговец дигна алармата снощи и ни съ знае дали капитан Джак щеши да са опра’и без пукреплението.

— Какво казваш, Бети — извика капитанът като се наведе напред. — Бърч ви е предупредил за нападението?

— Той самия, драги, и много тичах, докат’ са размърдат момчетата. Аз иначе си знаех, че си достатъчен за каубойците, а и щом дявола е с тебе, сигурна бях, че ще ги биеш. Чудя са само, що има толкоз малко плячка, кат е дяволска работа?

— Задължен съм ти за помощта и за мотивите.

— За плячката? Ма аз не се сетих за туй преди да видя покъщнината по двора, изгоряла, почупена, ма имаше и нови работи. За войската ще е хубаво да има идно пухино лигло, а?

— Навременна помощ, няма що! Ако конят не беше по-бърз от куршумите, щяха да ме убият. Този кон струва колкото тежи в злато.

— В континентални пари, искаш да кажеш. Златото е тежко и го няма много в колониите. Ако го нямаше негъра да плаши сержанта с приказки за духове, щяхме да стигнем навреме да убием сичките кучета, и да вържем останалите.

— И така стана добре, Бети — каза Лоутън. — Вярвам, ще дойде денят, когато тези изверги ще си получат своето, ако не с присъди над тях лично, попе в мислите на съотечествениците им. Ще дойде времето, когато Америка ще прави разлика между патриот и разбойник.

— Говори тихо — каза Кейти — защото има хора, дето се имат за много нещо, дето си имат вземане-даване със скинърите.

— Тогава значи, имат се за повече, отколкото ги имат другите хора. Крадецът си е крадец, няма значение дали краде за крал Джордж или за Конгреса.

— Знаех, че злото скоро ще се случи — каза Кейти. — Слънцето залезе зад черен облак и кучето виеше, нищо че сама му дадох вечерята. Освен това, сънувах съня за хилядата запалени свещи и за сладките дето изгарят във фурната.

— Е, аз малко сънувам и тъй и тъй — каза Бети. — Глей да ти е чиста съвестта и да имаш повече пукница в корема и шъ спиш кат’ бебе. Последния път сънувах, като момчетата туриха магарешките тръни в одиалото и си мислех, че ординареца на капитан Джак ме’й сбъркал с коня та ма трие с чесалото. Ма хич и не се сърдя.

— Сигурна съм, — каза Кейти като се изправи вдървено, което върна капитан Лоутън на седлото — че нито един мъж няма да посмее да пипне леглото ми. Това е неприлично и долно поведение.

— Дрън, дрън — извика Бети. — Ако ходиш с конницата, от време на време трябва да има и майтап. К’во ше стане с щатите или със свободата, ако момчетата ня’ат чиста риза или глътка за утеха? Я питай капитан Лоутън дали шъ са бият, госпожо Велзевул, ако нямат чисто бельо да си приберат в него после победата?

— Аз съм неомъжена и се казвам Хейнс. И ще съм ти благодарна, ако не използваш непочтителен език като ми говориш.

— Трябва да не обръщате толкова голямо внимание на волностите на мисис Фланаган, мадам — каза Лоутън. — Капката за която говори, често е с извънредно големи размери, а и тя самата е свикнала със свободата на войнишките маниери.

— Ф-ю-ю, капитане драги, що тормозиш жената? Говоря си с моя си език и той хич не е глупав. Ама ето туканка на спря сержанта и мислеше, че мой да има и още дяволи да будят нощта. Облаците черни кат’ сърцето на генерал Арнолд и дяволска звездичка никъде се не види. Ма мойта кобилка е свикнала да ходи ноще, та надушва пътя кат’ кучка.

— След малко ще изгрее луната — забеляза Лоутън. Той извика един войник, който яздеше напред, даде му няколко заповеди и предупреждения относно удобствата и безопасността на Сингълтън, размени сам няколко думи с него и пришпори коня напред, със скорост, която отново прогони философията на Катрин Хейнс.

— Късмет ти желая, храбри коннико — извика след него Бети. — Ако пак срещнеш Велзевул, спри при него да му покажеш изгората му, дет’ ти’й на задницата на коня. Май няма тоз път да са забави да си приказвате! Е, той сам каза, че сме му спасили живота, нищо че плячката не го интересува.

Виковете на Бети Фланаган бяха твърде познати на Лоутън за да им отговори. Въпреки по-големия товар, конят премина разстоянието между каручката на Бети Фланаган и каляската на мис Пейтън по начин, който макар и да отговаряше на намеренията на Лоутън, никак не допринесе за удобството на спътничката му. Застигна ги малко преди квартирата си и в същия момент луната се показа зад облаците и освети околността.

В сравнение със семплата елегантност и значителен комфорт на Локъст, „Хотел Фланаган“ представляваше мрачна гледка. Вместо покрити с килими подове и прозорци със завеси, в грубо направените стени зееха цепнатини и вместо стъкла, на повечето места имаше дъски или хартия. Лоутън бе предвидил какво ще им е необходимо и преди да пристигнат, там вече горяха силни огньове. Няколко драгуни бяха натоварени да донесат някои най-важни неща за обзавеждане и когато групата пристигна, завари нещо подобно на обитаеми стаи. Разсъдъкът на Сара бе продължил да витае и по време на пътуването и с изобретателността на безумните тя успяваше да пригоди всяко обстоятелство към чувствата, които в момента имаха превес у нея.

— Не е възможно да се лекува ум, който е претърпял такъв удар — каза Лоутън на Изабела Сингълтън. — Времето и Божията милост само могат да помогнат, но ние можем да направим нещо за удобствата на тялото. Ти си дъщеря на войник и си свикнала на такива неща, помогни ми да спрем студа влизащ през тези прозорци.

Мис Сингълтън прие молбата му и докато той се опитваше отвън да запуши останалите счупени прозорци, Изабела търсеше заместител на завесата отвътре.

— Чувам каруцата — каза Лоутън в отговор на нейния въпрос. — В душата си Бети е мекосърдечна. Повярвай, бедният Джордж не само ще е в безопасност, но и ще се чувства удобно.

— Бог да я благослови за грижите. Бог да ви благослови всички — каза тя развълнувано. — Знам че доктор Ситгрейвз е отишъл на пътя за да го посрещне. А какво блести хей там?

Точно срещу прозореца на който бяха, имаше друга постройка и бързият поглед на капитана веднага видя това, за което тя говореше.

— Това е отблясък на огнестрелно оръжие — каза той и скочи към коня си, който още бе завързан пред вратата. Движението му бе бързо, но още не направил и крачка, просветна огън и изсвистя куршум. От къщата се чу силен писък и капитанът скочи на седлото. Всичко стана само за миг.

— На конете, на конете и след мен! — изкрещя той и преди изненаданите мъже да разберат какво става, конят му прескочи оградата между него и врага му. Гонитбата бе на живот или смърт и понеже разстоянието до скалите бе малко, той можа да види жертвата си да изчезва в една теснина, където не можеше да го последва с коня си.

— Кълна се в живота на Вашингтон — процеди капитанът и мушна сабята си обратно в ножницата. — Щях да го разсека на две ако не бе толкова пъргав… Но ще му дойде времето.

След това той тръгна към къщата с хладнокръвието на човек, който знае, че животът му във всеки момент може да бъде принесен в жертва на страната му. Суматохата в къщата го накара да забърза и когато стигна до вратата, обзетата от паника Кейти му каза, че куршумът предназначен за него е уцелил мис Сингълтън в гърдите.