Шпионинът

I ГЛАВА

Към края на 1780 година, самотен конник следваше своя път през една от малките долини на Уестчестър7. Със смразяващата си влага и увеличаваща се сила източният вятър безпогрешно вещаеше буря, която, както обикновено, можеше да се очаква да продължи няколко дни. Опитните очи на пътника напразно търсеха във вечерната тъмнина удобен подслон, където би могъл да намери условията, отговарящи на целите му, докато го задържа дъждът, който вече започваше да превръща въздуха в плътна мъгла. Обаче не се виждаше нищо подходящо, освен малките и неудобни къщур-ки на хората от ниските слоеве, на които, особено в този район, той не смяташе че е безопасно и разумно да се довери.

След като британците завладяха острова на Ню Йорк8 областта Уестчестър, остана територия, в която и двете страни действаха до края на войната. Поради симпатиите или страховете си голяма част от населението й претендираше за неутралитет, който всъщност не чувстваше. Южните градове бяха, разбира се, по-силно повлияни от роялистите, докато северните — поради близостта на континенталната армия9, посмело говореха за революционните си схващания и за правото си да се управляват сами. Много хора обаче носеха маски, които и до днес не са захвърлени. И много хора отидоха в гроба, дамгосани като врагове на сънародниците си, докато всъщност тайно са били ценни помощници на водачите на Революцията10, а от друга страна, ако тайните скривалища на много пламенни патриоти можеха да се изложат на дневна светлина, под купчините британско злато щяха да се намерят и британските кралски грамоти11.

Би могло да се забележи, че при тропота на силния кон на пътника, много от стопанките на фермите покрай които той минаваше, отварят вратите за да видят странника и понякога извръщат глава за да съобщят какво са видели на съпрузите си, готови при нужда да потърсят убежище в обичайните си скривалища в близките гори. Долината беше разположена в средата на областта и бе достатъчно близо до двете армии, поради което възвръщането на крадена собственост не беше рядко явление. Наистина, невинаги се получаваха обратно същите вещи, но при липсата на правосъдие, общо взето се прибягваше до заместители, които напълно компенсираха загубите на ищеца често и със значителни добавки за временното ползване на собствеността му. С една дума, в района нямаше съдебна власт и справедливостта се определяше от личните интереси и желания на най-силните.

Преминаването на един странник с донякъде съмнителна външност, възседнал животно, което макар и неукрасено със символите на войната, допринасяше в немалка степен за гордата и смела стойка, с която се отличаваше ездачът му, предизвика много предположения сред втренчилите се в него обитатели на околните жилища, а там където съвестта беше по-будна от нормалното — и немалки тревоги.

Уморен от необикновено тежкия ден и обезпокоен от нарастващата сила на бурята, вече превърнала дъжда в едри шибащи капки, пътникът реши, по необходимост, да помоли за подслон още при първата възможност. Такава му се предостави скоро и след като премина през запуснатата ограда, той почука силно на вратата на една къща с много бедняшки вид. Отвори жена на средна възраст, с нахакана стойка, но иначе едва ли по-предразполагаща от къщата си. Тя почти затвори вратата от уплаха, когато в отблясъците на големия огън вътре, видя конника застанал неочаквано близо до прага. Ужасът на лицето й се смеси с естественото й любопитство, когато го попита какво обича.

Въпреки че вратата беше почти затворена, за да може да огледа обстановката вътре, конникът се опита още веднъж с копнеещ поглед да разкъса мрака и да открие по-обещаващ покрив, преди, с едва прикрито нежелание да изложи нуждите си. Молбата му бе изслушана с явна неохота и преди още да довърши, думите му бяха прекъснати нетърпеливо от отговора:

— Не мога да кажа, че с удоволствие ще приютя непознат в тези несигурни времена — гласът й беше остър и дързък.

— Аз съм само една нещастна сама жена, старият господин си е в къщи, но то е все едно. Половин миля по-нагоре по пътя има една къща, в която ще ви окажат гостоприемство, при това без пари. За тях ще е по-удобно, а за мен по-добре. Както ви казах, Харви го няма — де да вземаше от дума та да спре да скита. Сега вече е заможен, може да зареже несигурните пътища и да се устрои добре в живота, както другите мъже на неговите години и с неговото богатство. Но Харви Бърч си е инат и ще свърши зле.

Конникът не изчака да чуе друго освен съвета й да продължи по пътя, обърна бавно коня си и вече се увиваше с широката си пелерина, за да продължи под дъжда, когато нещо в думите на жената внезапно го спря.

— Значи тук живее Харви Бърч? — попита той неволно и очевидно спря преди да изрече всичко.

— А, човек трудно ще нарече това тук негов дом — каза тя на един дъх, като човек бързащ да отговори — Той никога не идва тук, или толкова рядко, че почти не мога да позная лицето му, когато реши че си струва да го покаже на мен и на бедния си стар баща. Но все ми е едно дали ще се върне или не. Влезте в първата порта от ляво… Не, не ме интересува дали Харви ще си дойде или не. Никак.

Тя рязко затвори вратата и конникът с радост продължи още половин миля нататък, към подслона обещаващ повече удобства и по-голяма сигурност.

Все още имаше достатъчна светлина, за да може пътникът да разгледа подобренията12 и общия вид на земите около къщата към която се приближаваше. Тя беше ниска, продълговата, каменна и с по едно малко крило от двете страни. Голямата веранда отпред, добре загладените дървени колони заедно с поддържаните и запазени огради, и стопански постройки и придаваха вид, далеч превъзхождащ обикновените фермерски къщи наоколо. След като заведе коня си зад един ъгъл в стената, където донякъде щеше да е защитен от вятъра и дъжда, той метна торбичката си през рамо и почука силно на вратата. Появи се възрастен негър, който изглежда не сметна за необходимо при тези обстоятелства да попита собствениците, а след като го огледа на светлината на свещта, която държеше в ръка, прие молбата му за подслон. Въведе го в една много добре подредена гостна, в която гореше огън, за да разсее монотонността на бурята и да оживи октомврийската вечер. След като даде торбичката си на любезния слуга и учтиво повтори молбата си пред стария джентълмен, който стана за да го посрещне, след като направи комплимент на трите дами, заети с ръкоделията си, непознатият започна да съблича връхните си дрехи.

Когато свали от врата си една кърпа, след това пелерината и сюртука от син плат, пред внимателните погледи на семейството застана висок и елегантен мъж на около петдесет години. Лицето му излъчваше уравновесеност и достойнство, носът беше прав, почти гръцки, очите — сиви на цвят, бяха спокойни, замислени и доста меланхолични. В устните и долната част на лицето му се долавяше решителност и силен характер. Предназначените му за пътуване дрехи бяха обикновени и прости, но все пак такива, каквито се носят от висшите класи. Не носеше перука и прическата му му придаваше военен вид — впечатление подсилвано и от изправената му и стегната стойка. Външният му вид беше толкова внушителен и толкова явно беше, че е на джентълмен; че когато остави настрана дрехите си, дамите станаха от местата си и заедно със стопанина на къщата отговориха на направените им комплименти за втори път.

Домакинът беше с няколко години по-възрастен от пътника и държането му, облеклото му и всичко у него говореше, че е видял много от живота и доброто общество. Едната от дамите беше на около четиридесет години, а другите две, далеч по-млади, изглежда не бяха достигнали и половината на тази възраст. Хубостта на възрастната дама вече беше прецъфтяла, но очите й и меката й коса й придаваха много благ вид, който заедно с приветливото й държание я правеше очарователна — чар, който много млади лица не притежават. Сестрите, защото приликата помежду им говореше, че са такива, бяха в цъфтяща младост и розите, с които се гордееше панаирът в Уестчестър, грееха на страните им и озаряваха дълбоките им сини очи с блясъка, който доставя толкова голямо удоволствие на наблюдателя, и който говори за вътрешно спокойствие и невинност. И у трите се виждаше женската деликатност, така характерна за пола им в тази страна. Държанието им, както и това на мъжа, говореше за принадлежност към висшите класи.

След като подаде на госта си чаша отлична Мадейра, мистър Уортън, защото така се наричаше собственикът на това отдалечено имение, зае отново мястото си край огъня също с чаша в ръка. За момент се поколеба, сякаш за да се пребори с учтивостта си, но накрая отправи въпросителен поглед към госта:

— За чие здраве имам честта да пия?

Пътникът също бе седнал и се взираше замислено в огъня. Когато домакинът му заговори, той бавно извърна наблюдателните си очи към него. По лицето му играеха отблясъци от огъня.

— Мистър Харпър.

— Мистър Харпър — каза домакинът с официалния тон приет в онези дни — имам честта да пия за вашето здраве и да се надявам, че дъждът, на който сте бил изложен не ви е навредил.

Мистър Харпър мълчаливо кимна в отговор и скоро отново потъна в мислите си, прекъснати преди малко, за което би могъл да бъде извинен поради дългото яздене на дъжда и вятъра.

Младите дами се завърнаха при гергефите си, докато леля им, мис Жанет Пейтън се оттегли за да проследи подготовката на вечерята за неочаквания им гост. Последва тишина и мистър Харпър очевидно се наслаждаваше на промяната в положението си, когато мистър Уортън отново заговори, за да попита госта си дали има нещо против тютюневия дим. След като получи отрицателен отговор, той незабавно взе лулата си, оставена настрана при влизането на пътника.

Домакинът очевидно изпитваше желание да започне разговор, но или поради опасенията си да не навлезе в опасни води, или поради нежеланието си да се натрапва на явно мълчаливия си гост, на няколко пъти се въздържа, преди да се осмели да заговори. Най-накрая, когато мистър Харпър вдигна очи към присъстващите, той започна:

— Намирам, че е много трудно — в началото мистър Уортън внимателно избягваше темата, която искаше да подхване — да си доставям за моето вечерно забавление такъв качествен тютюн, на какъвто съм свикнал.

— Мисля че магазините в Ню Йорк могат да доставят най-добрия в страната — спокойно отговори другият.

— Да, наистина — домакинът се поколеба, вдигна очи към Харпър и бързо ги сведе под влияние на нетрепващия му поглед — Сигурно в града има много, но едно отиване в града, колкото и невинно да е то, е твърде опасно поради войната. Не си струва да се рискува заради дреболия като тютюна.

Кутията, от която мистър Уортън току-що бе напълнил лулата си, лежеше отворена на няколко инча от лакътя на Харпър, който взе оттам малко тютюн и го постави на върха на езика си по начин, който макар и съвсем естествен, изпълни домакина му с тревога. Без да казва, че тютюнът е от най-одобрявания сорт, пътникът отново се върна към мислите си, което бе голямо облекчение за събеседника му. Сега мистър Уортън не желаеше да губи придобитата преднина и, като направи по-голямо усилие от обикновено, продължи:

— От дъното на душата си желая тази неестествена война да свърши, да можем отново в мир да посрещаме приятелите и роднините си.

— Това е много желателно — каза Харпър натъртено и отново вдигна поглед към лицето на домакина си.

— Не съм чул за някакви съществени военни действия откакто пристигнаха новите ни съюзници — мистър Уортън изтърси пепелта от лулата си и под предлог, че взема въгленче от по-малката си дъщеря се обърна с гръб към госта.

— Все още не се е чуло, според мен.

— Смята ли се, че ще се предприемат някакви важни стъпки? — продължи мистър Уортън, все още зает с дъщеря си, но се обърна в очакване на отговор.

— Мислите ли че се подготвя нещо?

— А, нищо специално. Но естествено е да се очаква една сила като тази под командването на Рошамбо13 да предприеме нещо.

Харпър кимна в знак на съгласие, но не каза нищо, а мистър Уортън, вече със запалена лула, продължи:

— На юг са по-активни. Гейтс и Корнуолис явно искат да разрешат войната там14.

Харпър присви вежди и сянката на меланхолията се отбеляза по-дълбоко върху лицето му. В погледа му проблясна огън, който издаваше у него скрит източник на дълбоки чувства. Преди възхитените очи на по-малката сестра да имат време да прочетат това изражение, то изчезна и отстъпи мястото си на самообладанието на непознатия и на впечатляващото достойнство, което така явно характеризира царството на разума.

По-голямата сестра помръдна няколко пъти в стола си преди да се осмели да каже с тон, в който имаше не малка доза триумф:

— Генерал Гейтс имаше по-малко щастие с графа, отколкото с генерал Бъргойн15.

— Но генерал Гейтс е англичанин, Сара — извика по-младата дама бързо, след което, изчервявайки се до очите поради собствената си дързост, започна да рови в кошницата с ръкоделието, надявайки се искрено, забележката й да остане незабелязана.

Пътникът погледна едната, после другата сестра, тъй като те заговориха една след друга и едно едва доловимо движение на устните му издаде друга емоция, когато попита по-малката:

— Може ли да запитам, какво заключение правите от този факт?

На това пряко питане, касаещо мнението й по въпрос, който беше засегнала съвсем непредпазливо в присъствието на непознат, Франсис се изчерви още по-силно, но нямаше как да не отговори. Със запъване, тя каза:

— Ние със… със… сестра ми, понякога имаме различно мнение за смелостта на англичаните — когато завърши, на детски невинното й лице заигра многозначителна усмивка.

— И в какво точно се различават мненията ви? — посрещна Харпър оживлението й с почти бащински мека усмивка.

— Сара мисли, че англичаните никога не търпят поражения, а аз не съм толкова убедена в непобедимостта им.

Пътникът я изслуша с това снизходително любопитство, с което зрялата възраст обича да наблюдава жарта на младежката невинност. Но той не отговори, а мълчаливо се обърна към огъня.

Мистър Уортън напразно се опитваше да отгатне политическите възгледи на госта си — в лицето му нямаше нищо отблъскващо, по и нищо предразполагащо, напротив — то беше поразяващо резервирано. Домакинът стана, за да заведе госта си в другата стая и до масата за вечеря, тънещ в неведение по най-важната за онези дни характеристика на един човек. Мистър Харпър предложи ръката си на Сара Уортън и те влязоха в стаята заедно. Франсис ги следваше и се чудеше дали не е наранила чувствата на посетителя на баща си.

Навън бурята вилнееше с нова сила и дъждът шибащ къщата предизвикваше това тихо чувство на наслада, което подобни звуци предизвикват ако сте в топла и уютна стая. Тогава, един вик откъм входната врата отново призова верния негър, който след минута се върна и съобщи на господаря си, че още един пътник, настигнат от бурята, желае да получи подслон за нощта.

Още при първото повикване на новия посетител мистър Уортън стана от мястото си и, очевидно объркан, започна да хвърля погледи ту към госта, ту към вратата, сякаш очакваше нещо да се случи, нещо свързано с непознатия, появил се първи. Едва бе казал с тих глас на негъра да въведе новодошлия, вратата се отвори широко и непознатият влезе. Когато видя Харпър, той се поколеба и след това с по-официален тон, повтори молбата, която вече бе отправил към прислужника. На Мистър Уортън и семейството му никак не се хареса вида на новодошлия, но лошото време и неясните последствия, ако откажат желания подслон, ги накараха неохотно да дадат съгласието си.

По нареждане на мис Пейтън бяха донесени нови блюда и обруленият от вятъра посетител получи покана да сподели вечерята, с която другите току-що бяха свършили. Като хвърли настрана грубата си връхна дреха, той спокойно взе предложения му стол и без да се церемони започна да утолява апетита си, който по никакъв начин не можеше да се нарече деликатен. След всяко напълване на устата си той обръщаше неспокоен поглед към Харпър, който го изучаваше с внимание, което го притесняваше. Накрая, като си наля чаша вино, новодошлият кимна многозначително към гледащия го и преди да изпие виното, каза с нещо напомнящо горчивина:

— Пия за нашето по-добро опознаване, сър. Според мен се виждаме за първи път, въпреки че вашето внимание към мен говори обратното.

Виното вероятно му хареса много, защото, след като постави чашата си на масата, той премлясна с устни — звук, който изпълни цялата стая, взе бутилката и я повдигна срещу светлината, за да се наслади на цвета на кристално прозрачната течност.

— Не мисля че сме се виждали, сър — отговори Харпър с лека усмивка, докато наблюдаваше действията на другия. След това, удовлетворен от наблюденията си се обърна към Сара Уортън, която седеше до него и небрежно отбеляза:

— Вие без съмнение намирате сегашното си жилище за самотно, след като сте свикнала на веселия живот в града.

— О, безкрайно сте прав — каза тя веднага — И аз и баща ми желаем тази война да свърши, за да се върнем отново при приятелите си.

— А вие, мис Франсис, и вие ли така силно желаете мира както и сестра ви?

— Поради много причини, да — отговори тя, като се осмели да погледне боязливо задалия въпроса. Когато в очите му прочете същото доброжелателно чувство, както и преди, тя продължи, като на лицето й се появи сияйна, жива и интелигентна усмивка — Но не за сметка на правата на моите сънародници.

— Права? — повтори сестра й нетърпеливо — Кой може да има по-големи права от един суверен? И кое задължение е по-ясно, от това да се подчиняваш на тези, които имат естественото право да управляват?

— Никое, разбира се — каза Франсис като се разсмя с голямо удоволствие. После пое с обич ръката на сестра си и каза с усмивка, насочена към Харпър:

— Казах ви, че със сестра ми имаме различни политически възгледи, но в лицето на баща ни, имаме безпристрастен арбитър — той обича сънародниците пи, но обича и британците, така че не взема страна.

— Да — каза мистър Уортън доста разтревожен, като гледаше ту единия, ту другия си гост. — Имам близки приятели и в двете армии, и победата на която и да е от тях, за мен ще бъде нещо като лично нещастие.

— Доколкото разбирам — каза мъжът край масата, като отново невъзмутимо напълни чашата си — нямате големи основания да се опасявате от янките.

— Негово величество има по-опитни войски от континенталните, по американците имат по-големи успехи. — отговори домакинът боязливо.

Харпър остави без внимание забележките на двамата. Той стана и помоли да му покажат мястото за почивка. Едно малко момче получи нареждане да го заведе до стаята и след като учтиво пожела на всички лека нощ, той излезе. Вилицата и ножа паднаха от ръцете на натрапника, след като вратата се затвори след Харпър. Той стана бавно от мястото си, приближи се до вратата, отвори я, заслушан в отдалечаващите се стъпки, и пред уплашените и изумени погледи на останалите я затвори отново. За миг червената перука, покриваща черните му къдрици, парчето което скриваше половината му лице и прегърбването, което го правеше да изглежда поне на петдесет години, изчезнаха.

— Татко! Мили татко! — извика хубавият млад мъж. — И вие, скъпи мои сестри и лельо! Най-сетне ви виждам отново!

— Хенри! Синко! Господ да те благослови! — възкликна изуменият и щастлив баща, а сестрите увиснаха на врата му облени в сълзи.

Единственият друг свидетел на тази сцена беше верният стар негър, отраснал в къщата на господаря си и наречен Цезар, сякаш за подигравка е истинското му положение. След като пое протегнатата ръка на младия господар, той я целуна горещо и излезе. Момчето не се върна в стаята, а след известно време се върна възрастният негър, точно когато младия капитан от британската армия попита:

— Но кой е този Харпър? Може ли да ме издаде?

— Не, не, не, миста Хари — извика негърът, като клатеше посивялата си глава уверено — аз видял… миста Харпър на колене… моли на Бог… джентмен, който моли на Бог не каже добър син, дошъл види стар баща — скинър16 прави — християнин, не.

Лошото мнение за скинърите не принадлежеше само на Цезар Томсън, както той сам се наричаше, или Цезар Уортън, както беше известен на малкото хора, които го познаваха. Удобството или нуждата беше накарала водачите на американската армия да прибягват до услугите на хора с крайно непостоянни навици при изпълнението на по-дребните си планове за раздразвано на врага. Времето не беше подходящо за щателни проверки в случаи на злоупотреби от какъвто и да било характер, така че подтисничеството и несправедливостите бяха естествен резултат от наличието на въоръжена сила, неограничавана от цивилна власт. С времето се оформи ясно очертана обществена прослойка, чиято главна задача беше да освобождава сънародниците си от всякакви, макар и малки признаци на временен просперитет, на който се смяташе че се радват, претендирайки, че вършат това от свободолюбие.

От време на време военните власти също не взимаха участие в това произволно преразпределяне на земни блага и някой дребен пълномощник на щатската войска често можеше да придаде нещо като законен вид на най-тежкия грабеж, и дори на кръвопролитие.

От страна на британците стимулирането на лоялността също не беше оставено да заспи, особено когато полето за прилагането му е толкова плодовито. Но техните разбойници бяха записани в списъци и усилията им бяха систематизирани. Дългият опит бе научил водачите им да ценят ефективността на концентрираната сила и, освен ако историята не се окаже несправедлива към подвизите им, резултатите не говореха никак лошо за тази предвидливост. Тези отряди — поради всеизвестната им почит към полезното животно — бяха получили чудатото прозвище „каубои“17.

Цезар, обаче, беше твърде лоялен за да свързва хората, упълномощени от Джордж III, с нередовната войска, чиито безобразия неведнъж бе виждал, и от чиито хищнически нрави дори неговото робско положение и бедност не го бяха спасили. Ето защо каубоите не бяха удостоени с внимание, когато чернокожият каза, че не християнин, че никой друг освен скинър, не може да предаде вярващия в Бога син, дошъл да се види с баща си въпреки многото опасности.