Шпионинът

XIII ГЛАВА

Ароматът на приготовленията, забелязани от капитан Лоутън, започна да изпълва къщата и някои вкусни миризми, издигащи се от подземните владения на Цезар, предоставиха на войника най-приятни уверения, че обонянието му, което в такива случаи бе също толкова чувствително, колкото в други случаи бяха очите му, все още вярно му служи и за да се наслади на тези аромати още с появата им, драгунът така се разположи на прозореца, че нито облаче пара, наситено с ароматите на изтока не можеше да отиде към небето, без първо приятно да окади носа му. Но той по никакъв начин не си позволи да заеме това удобно положение, без преди това да сам да се подготви така, както изискваше достойнството на гощавката, доколкото оскъдният му гардероб позволяваше. Униформата на неговата част бе паспорт и за най-добрите маси, а тази макар и почерняла от вярна служба и безцеремонна употреба, бе добре почистена и украсена за случая. Главата му, която природата бе дарила с чернотата на гарга, сега блестеше с белотата на снега, а кокалестите му ръце, на които толкова подхождаше сабята се показваха изпод дантелените маншети с нещо подобно на моминска свенливост. Грижите на драгуна не се простираха по-далеч, освен че ботушите му блестяха с повече празничен блясък, а шпорите искряха на лъчите на слънцето, както подобаваше на чистия метал, от който бяха направени.

Цезар се движеше из стаите с вид по-важен дори и от този, който имаше при изпълнението на тъжния ритуал сутринта. Чернокожият се върна рано от задачата, за която го бе изпратил търговеца, и като се подчини на нареждането на господарката си, бързо се яви да предостави услугите си там, където ги дължеше. Задълженията му сега бяха наистина толкова сериозни, че само в отделни моменти можеше да разказва на черния си брат, изпратен да придружи мис Сингълтън до Локъст, отделни случки от невероятните си преживявания от предната паметна нощ. Като използваше много изобретателно тези моменти, Цезар разказа толкова основни моменти от своя разказ, колкото очите на слушателя му да се отворят до краен предел. Слабостта към чудесата у тези цветнокожи господа бе вродена и трябваше мис Пейтън да наложи авторитета си, за да отложи остатъка от историята за по-подходящо време.

— Ах, мис Жанет — каза Цезар клатейки глава и с израз напълно подхождащ на думите му — ужасно видиш Джони Бърч става от легло, когато умрял!

Това сложи край на разговора, макар че чернокожият си обеща да побърбори за това до насита, и не пропусна да се наслади на това удоволствие по-късно.

След като призракът бе оставен на мира, работата на мис Пейтън започна да върви бързо и когато слънцето бе изминало два часа път след пладне, от кухнята към гостната започна официална процесия, предвождана от Цезар, който на дланите на жилестите си ръце поддържаше дива пуйка със сръчността на цирков балансьор. Следваше слугата на капитан Лоутън, който ходеше сковано и с разкрачени крака, сякаш оставяше място за коня си, и който носеше шунка с истински аромат от Вирджиния — подарък от брата на старата мома, живеещ в Акомак. Носачът на това вкусно блюдо следеше товара си с военна педантичност и когато пристигна на местоназначението бе трудно да се каже, кое има повече сок — шунката, или устата му. Трети поред бе ординарецът на полковник Уелмър, който носеше пилета фрикасе и панирани стриди. След него беше помощникът на доктор Ситгрейвз, който инстинктивно бе сграбил огромен супник, като нещо, което най-много напомня нещата, от които разбира и който вървя в крак с другите докато парата от супата не замъгли така очилата, които носеше като белег на професията си, че се наложи да остави супника на пода докато освободи очите си, така че да се ориентира в купчините порцелан на масата.

Следваше още един войник, който прислужваше на капитан Сингълтън и който сякаш пригодил апетита си към тежкото състояние на господаря си, се бе задоволил да понесе две печени патици, чийто аромат го караше Да съжалява, че малко преди това е излапал закуската, предназначена за сестрата на капитана, заедно със своята.

Бялото момче, което живееше в къщата, идваше най-накрая, стенейки под различните съдове с плодове, с които необмислено го бяха натоварили.

Но това далеч не бе всичко, подготвено за обяда. Едва оставил птицата, само допреди седмица летяла волно над планините без и да сънува, че ще се окаже толкова скоро в такова вкусно обкръжение, Цезар се врътна на пета и пое обратно към кухнята. Това действие на черния бе повторено и от останалите, така че скоро нова процесия влезе в гостната в същия ред. Чрез това възхитително шествие цели ята гълъби, пъдпъдъци, множество калкани, костури и бекаси също се намериха при компанията.

Една трета атака осигури подходящи количества картофи, лук, цвекло, салати и всички други дребни неща, нужни за едно добро угощение.

Масата сега се огъваше под това американско изобилие и Цезар, като огледа всичко с доволство и донамести всяка чиния, която не бе поставил със собствените си ръце, съобщи на господарката, че задачата му е успешно изпълнена.

Около половин час преди току-що описаната кулинарна процесия, дамите изчезнаха по горе-долу същия необясним начин, както и лястовичките при приближаването на зимата. Но пролетта на тяхното завръщане дойде и сега всички се събраха в стаята.

Добросърдечната стара мома бе решила, че случаят си струва не само извънредните кулинарни приготовления, но и да украси собствената си персона с тоалет, достоен за гостите, които имаше щастието да бъдат на масата й.

На главата си мис Пейтън носеше шапка от най-фин лен, украсена с широка дантелена лента и китка изкуствени цветя точно над челото.

Цветът на косата и не можеше да се различи под изобилната пудра, но леките къдрици в краищата до някъде нарушаваха официалността на прическата и придаваха женствена мекота на чертите й.

Роклята и беше от тежка коприна, виолетова на цвят и изрязана ниско отпред, с корсаж от същия материал, който подчертаваше истинските пропорции на фигурата и от раменете до кръста. Надолу роклята падаше на богати дипли и доказваше, че пестеливостта не е от слабостите на деня. Една малка флъонга показваше красотата на материала и спомагаше да придаде величие на фигурата й.

Високият ръст на дамата бе увеличен от обувки от същия материал, чиито токчета подпомагаха с повече от инч щедростта на природата.

Ръкавите бяха къси и прибрани до лакътя, откъдето започваха големи дантелени маншети, които падаха надолу в богато изобилие при вдигане на ръката. Дрезденските дантели и финия лен придаваха допълнителна изящност на ръцете, запазили белотата и формата си. Три реда едри перли обхващаха шията и една дантелена кърпа частично закриваше непокритата от коприната част, която, както мис Пейтън бе научила от четиридесетгодишният си опит, сега не трябваше да е на показ.

Облечена така и изправена с гордата осанка, отличаваща тогавашните нрави, мис Пейтън би могла да засенчи цял рояк съвременни красавици.

Вкусът на Сара не я бе оставил по-назад от леля й. Роклята й, различаваща се от току що описаната само по плата и цвета, показваше не по-зле преимуществата на красивата и фигура. Нейният тоалет бе в бледосиньо, но двадесетгодишната възраст не изисква да се прикрива онова, което на четиридесет изглежда благоразумно да се скрие, така че гарнитурата от изящна дантела само отчасти изпълняваше тази роля. Горната част на бюста й и нежните извивки на раменете блестяха с естествената си красота, и както и при леля й, на шията й имаше троен гердан от перли, съчетан с подходящи обици. На главата й нямаше шапка и косата бе прибрана назад, така че да открива за погледите чело, полирано като мрамор и бяло като сняг. На врата й падаха няколко изящни къдрици, а на главата си бе сложила букет изкуствени цветя, напомнящ корона.

По съвета на доктор Ситгрейвз, който бе успял да накара пациента си да заспи, след като се погрижи за някои от симптомите на треската, последвали вълнението на срещата, мис Сингълтън бе оставила брат си сам. Внимателната господарка на къщата я бе убедила да се присъедини към останалите и сега тя седеше до Сара, и външността й малко се различаваше от нейната, освен по това, че не бе напудрила гарвановочерните си къдрици и необикновено голямото й чело, както и блестящите й очи й придаваха замислен вид, подчертан от бледността на страните й.

Най-млада и последна, но не и най-непривлекателна в този парад на женска красота бе Франсис, най-малката дъщеря на мистър Уортън, която както вече казахме, бе напуснала града преди да достигне възрастта на модата. По онова време някои неспокойни духове вече започваха да нарушават обичаите, които толкова дълго бяха пречили на удобството на техния пол, и младото момиче се бе осмелило да повери красотата си на природните дадености, а това което природата бе създала, бе шедьовър. Тя на няколко пъти бе решавала да вложи повече усилия в украсяването на персоната си, но след всяко такова решение бе отправяла напрегнат взор на север и неизменно се бе отказвала.

В уречения час нашата героиня се появи в гостната, облечена с бледосиня копринена рокля, чиято кройка много напомняше тази на сестра й. Косата бе оставена както я бе дарила природата, но изобилието й бе прибрано на тила посредством светъл гребен от костенурка, чийто цвят едва се различаваше сред златистите кичури. Роклята й нямаше басти или гънки и така точно следваше формите й, че човек би си помисли, че хитрото момиче има достатъчна представа за красотите, които роклята показва. Отпред имаше орнамент от богата дрезденска дантела, който омекотяваше контурите на фигурата. На главата й нямаше украшения, но на врата си носеше златна огърлица, закопчана отпред с орнамент от красив, червен халцедон.

Веднъж, само веднъж, докато отиваха към масата Лоутън успя да зърне стъпалото и изпод диплите на роклята, обхванато от обувки от сипя коприна с диамантени токи. Драгунът въздъхна дълбоко при мисълта, колко прекрасно тези, обувки биха украсявали един менует, макар че в стремената биха били безполезни.

Когато чернокожият се появи на прага на стаята и се поклони дълбоко, жест който от векове се тълкува като „Масата е сложена“, мистър Уортън, облечен в светлокафява дреха украсена с огромни копчета, се приближи изискано към мис Сингълтън и като се наведе напудрената си глава почти до протегнатата си ръка, пое нейната.

Доктор Ситгрейвз предложи същата почит на мис Пейтън и бе посрещнат със същата благосклонност, но дамата първо се спря докато сложи ръкавиците си.

Сара удостои полковник Уелмър с усмивка, докато той изпълняваше същото задължение, а Франсис подаде крайчеца на фините си пръсти на капитан Лоутън с моминска срамежливост.

Доста време мина докато всички се настаниха удобно около масата, с подобаващото внимание към етикета и обичаите, за голямо удоволствие на Цезар. Чернокожият добре знаеше, че с времето ястията не стават по-хубави и, въпреки че много добре схващаше недостатъците на изстиналите блюда, беше извън възможностите му, да прецени скритите последствия от това, за обществото, държащо на добрите нрави.

Първите десет минути харесаха на всички, освен на капитана на драгуните. Дори той щеше да е напълно доволен, ако извънредната учтивост на домакина и мис Пейтън не му пречеха да опитва ястията които желае, за да може да отклони тези, които не желае. Както и да е, след време угощението бе в разгара си и вниманието им към храната бе по-красноречиво от хиляди похвални думи за уменията на Дайна.

Дойде ред и на тостовете, но тъй като виното бе отлично и чашите големи, Лоутън прие прекъсването с прекрасно разположение на духа. И толкова се страхуваше да не пропусне някоя дребна подробност от етикета, че не престана да удостоява с вниманието си само дамата, седнала до него, докато останалите нежни сътрапезнички можеха, и с право, да го обвинят в пристрастност в този случай.

Дългото въздържане от хубаво вино би могло да извини капитан Лоугън, особено когато е подложен на изкушение подобно на това пред него. Преди войната мистър Уортън бе един от тези политици, чието занимание бе да се събират и да изказват мъдри мнения за времената, вдъхновявани от една течност, добита от грозде, отраснало в южната част на остров Мадейра и доставяна в Северна Америка през Карибските острови и западните архипелази, където престояваше известно време, за да докаже преимуществата на климата. От избата в градската къща бяха пренесени големи количества от този еликсир и част от него сега искреше като кехлибар в бутилката пред капитана и се червеше под падащите косо, слънчеви лъчи.

Въпреки, че месото и зеленчуците бяха внесени в съвършен ред и приличие, тяхното напускане на сцената напомняше отстъпление на разгромена армия. Налагаше се, след угощението, напомнящо митичните актове на харпиите, да се разчисти масата и след скърцане, хвърляне, чупене и разливане, останките от изобилието изчезнаха. Сега започна нова серия процесии, след които се появиха сладкиши и всичко свързано с тях.

Мистър Уортън наля вино на дамата до него и като подаде бутилката каза с лек поклон:

— Сега, ще имаме честта да ни бъде предложен тост от мис Сингълтън.

Въпреки, че в предложението нямаше нищо необикновено, младата дама затрепери, поруменя, после пак пребледня и изглежда се мъчеше да овладее мислите си, докато вълнението и не възбуди интереса на цялата компания. Тогава с усилие, сякаш се мъчеше да мисли за някой друг, тя каза едва чуто:

— За майор Дънуди.

Всички освен полковник Уелмър пиха с радост за здравето на майора, а той едва намокри устни и започна да рисува на масата фигурки, с разляното от него вино.

След малко полковникът наруши мълчанието като заговори капитан Лоугън:

— Предполагам, сър, този Дънуди ще се издигне в бунтовническата армия, поради това, че имах нещастието да ме плени.

Драгунът бе задоволил нуждите на природата си напълно удовлетворително и понеже, може би само с изключение на Вашингтон и непосредствения си командир, не считаше, че неудоволствието на останалите смъртни същества е нещо съществено, той си наля от любимата бутилка и отговори с възхитителна сдържаност:

— Полковник Уелмър, моля за извинение. Майор Дънуди дължи лоялност към конфедерацията на американските щати и където я дължи, там й я дава. Такъв човек не е бунтовник. Надявам се да го повишат както защото заслужава, така и защото аз съм след него в командването. Не знам какво наричате нещастие, освен ако не смятате за такова срещата с нашата конница.

— Няма да спорим за думи — каза полковникът надменно. — Говоря както налага дългът към моят суверен. Вие не наричате ли нещастие за войската загубата на командващия?

— Може и да бъде нещастие — каза Лоутън натъртено.

— Мис Пейтън, ще ни предложите ли тост — каза домакинът, който искаше да спре този разговор.

Дамата кимна с достойнство и когато каза: — Генерал Монтроуз — изчезналата руменина започна да се прокрадва нагоре по страните й.

— Няма по-двусмислена дума от думата нещастие — каза хирургът, без да обръща внимание на маневрите на домакина. — Някои смятат за нещастие едно нещо, други — точно обратното. Нещастието поражда нещастие. И животът е нещастие, защото може да бъде начин за удължаване на нещастието, смъртта е нещастие, защото съкращава удоволствието от живота.

— Нещастие е, че в нашата артелна няма вино като това — прекъсна го кавалеристът.

— Предложете ни тост с него, сър, защото изглежда допада на вашия вкус — каза Мистър Уортън.

— Бърз мир, или по-бърза война.

— Приемам тоста пи, капитан Лоутън, въпреки че не приемам начина ви на действие — каза хирургът. — Според скромното ми мнение, кавалерията трябва да бъде отзад и само да подсигурява победата, а не да я спечелва. Може да се каже, че това е нейната естествена задача, ако думата може да се използва за нещо толкова изкуствено, защото цялата история показва, че кавалерията е постигала най-много, когато е била пазена в резерва.

Тази лекция, произнесена с достатъчно поучителен тон бе за мис Пейтън знак, който тя не пренебрегна. Тя стана и излезе, следвана от по-младите дами.

Почти веднага след това се извиниха мистър Уортън и синът му, като казаха, че трябва да излязат във връзка със смъртта на съседа им.

Напускането на дамите бе сигнал за появяването на пурата на хирурга, която бе закрепена в устата му по някакъв известен на него начин, така че не пречеше на говоренето му:

— Ако нещо може да услади пленничеството и раните, то това е щастието да страдаш в компанията на дамите, които току що ни напуснаха — галантно забеляза полковникът, който седна на мястото си, след като затвори вратата.

— Съчувствието и добротата се отразяват на човешкия организъм — отвърна хирургът и изтърси сръчно пепелта от пурата си с връхчето на малкия си пръст. — Между моралните и физическите чувства има близка връзка, но въпреки това, за да се върне един човек към нормите на здравето, нарушени от болест или инцидент, само общото съчувствие не е достатъчно. В такива случаи, светлината на… — погледът му случайно се спря на драгуна и той спря. Дръпна два-три пъти нервно от пурата и започна да довършва изречението си:

— В такива случаи, познанието, произтичащо от светлината на…

— Та какво щяхте да кажете, сър? — попита полковник Уелмър като отпи от чашата си.

— По същество моята забележка беше, че налагане с хляб не може да намести счупена ръка — продължи Ситгрейвз като се обърна с гръб към Лоутън.

— Толкова по-зле, — каза капитанът — защото след яденето, това е най-невинният начин да се използват хранителните продукти.

— Към вас, полковник Уелмър, бих могъл да се обърна като към образован човек. — Полковникът се поклони. — Трябва да сте забелязал ужасното объркване сред войските ви, причинено от конниците командвани от този джентълмен. — Полковникът отново стана мрачен. — Как, когато ударите ги застигаха, животът отлиташе от тях, без никаква надежда за възстановяване чрез науката, как се появяват зеещи рани, които са истинско предизвикателство и за най-опитния хирург. И сега, сър, с радост ви моля да кажете, нямаше ли вашата част да бъде също така разгромена, ако хората бяха загубили да речем, дясната си ръка, а не главата си?

— Радостта на молбата ви е малко прибързана, сър — каза Уелмър.

— Едно такова безразсъдство на бойното поле допринася ли и с малко за каузата на свободата? — продължи хирургът без да изоставя любимата си тема.

— Все още не знам как е възможно каузата на свободата, да се защитава от когото и да било на служба в бунтовническата армия — отговори полковникът.

— Не за свободата? Че тогава, за какво се борим?

— За робство, сър. Да, за робство. Вие искате да качите на трона на краля и снизходителния принц тиранията на тълпата. Какво общо има това с вашата свобода?

— Какво общо?! — извика хирургът и се огледа наоколо с гняв, поради тези тежки обвинения към каузата, която той считаше за свещена.

— Да, сър, какво общо. Вашият конгрес от мъдреци е издал манифест, в който провъзгласяват равенство на политическите права.

— Вярно е и е направен много добре.

— Не коментирам как. Но ако е вярно, защо не освободите робите си? — Този аргумент, считан от роялистите за необорим отговор на всички красноречиви факти, не загуби тежестта си от начина по който бе произнесен.

Всеки американец се чувства унижен, когато се налага да оправдава това несъответствие и несправедливост в споменатите закони. Той се чувства до голяма степен като почтен човек, който трябва да оборва позорящи го обвинения, макар и да знае, че са безпочвени. Ситгрейвз имаше много добър разум и като го повика на помощ, прие битката на спора с истинска самоотверженост.

— За нас свободата значи да имаме решаващ глас в съветите, които ни управляват. За нас е тежко да ни управлява крал на народ, който живее на три хиляди мили оттук и който няма нито един политически интерес, който да съвпада с нашите. Не казвам нищо за подтисничеството. Детето е порасло и има право на привилегиите на възрастта. В такива случаи има само един съд, пред който може да се настоява за правата на една нация — това е военната сила.

— Тези схващания може и да стават за сегашните ви цели — каза Уелмър подигравателно — но боя се, че те противоречат на схващанията на целия цивилизован свят.

— Те съвпадат с тези схващания — отговори хирургът и върна кимането и усмивката на капитан Лоутън, който се радваше на ума на приятеля си толкова, колкото и ненавиждаше „медицинските му разговори“. — Кой би се оставил да го управляват, ако може да управлява сам? Единственото рационално нещо е, че всеки народ има право на самоуправление, така че това по никакъв начин не нарушава законите на Бога.

— А държането на човешки същества в робство, и това ли не нарушава божиите закони?

Хирургът напълни чашата си и като се прокашля, завърна се на полесражението:

— Сър, — каза той — робството е произлязло отдавна и не е характерно само за дадена религия или форма на управление. Всички цивилизовани нации в Европа са държали човешки същества в една или друга форма на робство.

— Да, освен Англия — каза гордо майорът.

— Не сър, — продължи хирургът убедено, усещайки, че боят се пренася на чужда територия — не мога да изключа Англия. В края на краищата нейните чеда, нейните кораби и нейните закони позволиха робството да се установи по тези земи. Отговорността се пада на английските институции. Няма и педя земя, принадлежаща на Англия, където ако от негъра има полза, той да не е превърнат в роб. В самата страна роби няма, но пък има достатъчно хора, които са просяци. Същото важи и за Франция, и за повечето други европейски държави. Докато бяхме съгласни да сме колония, за робството тук не се казваше нито дума, а сега, когато сме решени да си осигурим колкото се може повече свобода, ни упрекват за това, което е подарък от Англия. Вашият господар ще освободи ли робите, ако успее да победи новите щати, или ще постави белите в същото положение, в което толкова време бе доволен да вижда черните? Вярно е, тук има робство, но постепенно това трябва да се излекува, или ще създадем зло, по-голямо от това, което преживяваме в момента. Без съмнение, когато напредваме, освобождаването на робите ще тегне над нас, докато един ден по тези земи няма да има нито едно подобие на Създателя, намиращо се в положение такова, че да няма право да съди за добрината на този Създател.

Трябва да се помни, че доктор Ситгрейвз говореше това преди четиридесет години и Уелмър не бе в състояние да обори тези пророчески думи.

Англичанинът намери проблема за твърде заплетен и се оттегли в стаята, в която се бяха събрали дамите. Той седна до Сара и намери по-приятно занимание в разказите за светския живот в столицата и за хилядите дребни случки с техните общи познати. Мис Пейтън слушаше с удоволствие докато раздаваше лакомствата за чая, а Сара често навеждаше над ръкоделието си лице, поруменяло от ласкателните забележки на събеседника и.

Диалогът, който описахме установи пълно примирие между хирурга и приятеля му, и след като последният се отби при Сингълтън, двамата се сбогуваха с дамите и се качиха на конете. Единият отиваше при ранените в лагера, а другият — да се присъедини към частта си. На портата, обаче, те бяха спрени от събитие, за което ще разкажем в следващата глава.