Силата ТЕ

10.

Шанхай

През трийсетте години Шанхай беше най-големият китайски град, а за невежите туристи — символ на интриги, конспирации и романтика в „мистериозния Изток“.

Китайците обаче виждаха един различен Шанхай, символ на тъмната страна на чуждата интервенция. Там чужди армии охраняваха чужди бизнесинтереси, а децата работеха по тринадесет часа във фабрики, притежавани от чужденци. Виждаха паркове с табели, че там не се допускат кучета и китайци.

В този Шанхай американските фабрики използваха робски китайски труд, а прогонени московски графини ставаха проститутки и шпионки. Продавачите на опиум, търговците на оръжие и британските банкери трупаха пари. Обезобразените просяци, комунистическите фанатици и невръстните уличници живееха с непостижими мечти.

Шанхай. Калейдоскоп от хора, богатство, деградация и интриги. Кралицата на Изтока и Проститутката на Китай.

Епическата сага на града започна с Опиумната война от 1842 година, когато Китай се опита да спре британците, които заливаха страната с опиум. Великобритания спечели войната и принуди Китай да й предаде Хонконг и да отвори пет китайски пристанища, включително и Шанхай, за британските търговци. Америка, Франция и Япония поискаха подобни „концесии“ — банди, дялове във вноса и износа, военни бази. Всички концесионни територии, включително и консулствата, не се подчиняваха на китайските закони.

Сто години по-късно Шанхай стана най-богатият и най-космополитният китайски град, смесица от Изтока и Запада. Западняците си построиха небостъргачи и дворове като крепости, надменни, грозни сгради, издигнали се край широк булевард край река Хуангпу.

С изключение на китайската част, всяка чуждестранна зона се управляваше от обитателите й, защитавани от своя войска и полиция. Войските, флотът и полицията защитаваха най-големите инвестиции в света. Само английският дял в Шанхай надхвърляше четиристотин милиона лири.

Поради чуждия икономически контрол повечето китайци живееха в невероятна бедност. Този контрол ги оскърбяваше и Шанхай се превръщаше в плодородна почва за революционери, радикали и политически екстремисти.

През 1921 година на втория етаж в едно девическо училище на шанхайската Джойфул Андъртейкинг стрийт бе основана Китайската комунистическа партия. Партията веднага влезе в конфликт с генерал Чанг Кай-ши, дребния, писклив лидер на Куоминтанг (КМТ), основната политическа партия в Китай. КМТ претендираше, че е прогресивна, че ще прогони чужденците и ще създаде модерна демократична нация. Всъщност тя не беше прогресивна, а некомпетентна и корумпирана.

Неофициалната власт в проспериращия Шанхай беше в ръцете на Триадите. Тайните общества забогатяваха от трафик на наркотици, хазарт, рекет и проституция. Членовете им наброяваха хиляди. Съюзници и поддръжници им бяха дипломати, банкери, обществени фигури. Самият Чанг Кай-ши от дълго време беше член на Триада и уважаваше неограничената власт на тайните общества.

Когато Чанг реши да превземе Шанхай, короната на Китай, той отхвърли идеята да използва армия. Реши, че хората му са неспособни да изпълнят такава важна мисия. По-добре да разчита на Триадите — които не го подведоха. Както обещаха, те предоставиха Шанхай на дребния генерал, изклаха и измъчваха хиляди комунисти, либерали и профсъюзни активисти.

Той се възползва от случая, за да се освободи от неудобните членове на КМТ — онези, които не харесваше или от които се страхуваше. Жените и дъщерите на победените бяха продадени на бордеите или на фабриките в града. Генералът не пропускаше всяка възможност за печалба.

Като ударна сила на Чанг Триадите получиха официално признание в националната политика. Членовете, сред които имаше обществени служители, журналисти и агенти от разузнаването, се смесиха с посланици, банкери, индустриалци и генерали. Трима водачи на подземния свят бяха произведени в ранг на почетни правителствени съветници. Един от тях получи чин генерал-майор. Небесата изпратиха на тайните общества успех, какъвто не бяха сънували и в най-светлите си сънища.

Чанг на свой ред не пропусна търговията с наркотици. Сключи споразумение с Триадите и започна да пъха милиони наркодолари в джобовете си. В надпреварата за пари дребният генерал никога не пристигаше последен.

Лин Пао се роди в една шанхайска шивашка фабрика, когато тринадесетгодишната му бременна майка бе ритната в корема от ядосания майстор.

Майката на Пао, слабо, чернокосо момиче на име Кон, го роди край машината, където работеше по 12 часа на ден. Нощем спеше върху мръсен памучен юрган под машината. Никое от децата работници не можеше да излиза от високата, добре охранявана фабрика без разрешение.

Семейството на Кон я продаде на една френска фабрика за петгодишен период робски труд. Майсторът, който я изнасили и отхапа зърното на гърдата й, се казваше Чунг Сунг, едър четиридесетгодишен мъж, бивш рикша. Той сводничеше на невръстните си работнички и ги продаваше на педофилите сред чуждестранните бизнесмени. Щеше да бъде уволнен, ако децата не изпълнеха дневната си норма. По-добре малките мръсници да умрат, отколкото Сунг да изгуби службата си и страничните си доходи от сводничество.

Запазването на работата за него бе по-важно от бременността на Кон. Така че в осмия месец, когато преумореното момиче припадна край машината, избухливият майстор я ритна и на света се появи Лин Пао.

Сунг нямаше полза от преуморената Кон и бебето й. Трябваха му здрави работнички. Майката и детето бързо бяха продадени на Тенг Сен, петдесетгодишен куц гробар пияница. Преди време Тенг ексхумирал трупа на майка си, увил го в одеяло и тръгнал по шанхайските улици да показва какви промени са настъпили след смъртта. Беше и скъперник, който гореше само по три свещи на година и се биеше с кучетата за остатъците от месарските сергии.

Живееше в Стария град, Китайския квартал, във вонящ бедняшки район, пълен с ниски, схлупени дървени бараки, сакати просяци и болни от холера. Тесните улички бяха задръстени от трупове на бедняци, умрели от глад и студ. Повечето бордеи в Стария град бяха пълни с момичета на не повече от четиринадесет години. Много от тях умираха, преди да навършат двадесет.

Животът с неуравновесения Тенг бе толкова окаян, че никое момиче не издържаше дълго. Онези, които не умираха, или бягаха, или се самоубиваха. Адът на Кон продължи почти три години и тогава Тенг разкъса гърлото й със зъби. Измършавелият й труп се присъедини към тридесетте хиляди тела на нежелани деца, умрели от глад и жертви на убийства, откривани ежегодно в реките, каналите и задните улички на града.

Животът на малкия Лин Пао не беше по-добър от живота на майка му. Гробарят го тормозеше жестоко, караше го да проси по улиците, да краде и да развежда западни туристи, които разглеждаха забележителностите на Китайския квартал на свой риск. Той крадеше храна от сергиите, обираше пияниците и се биеше с други млади боклукчии за дял от градската смет. Когато Пао се връщаше у дома с малко или с нищо, Тенг безмилостно го биеше. Момчето според него беше едно нацупено дребно същество с непочтителни очи.

До дванадесетгодишна възраст Лин Пао вече беше работил три години като гробар. Тенг прибираше надниците му. Беше по-силен от момчетата на неговата възраст, изключително енергичен и решен на всяка цена да се издигне над бедността. Беше решен и да се освободи от омразния гробар.

Недоверчив и избухлив, на Лин Пао му беше трудно да повярва на някого или да контролира чувствата си. Говореше каквото мисли, лесно се сбиваше и беше толкова своенравен, че и полицията се страхуваше от него. Отдавна бе привлякъл вниманието на местните главорези, наркомани и членове на Триадата „Змиите сто стъпки“. Предпочитайки Триадата пред омразния Тенг, Лин Пао избяга от гробаря. Но първо си отмъсти на откачения, превърнал в ад земните му дни.

Сложи отрова в свинското със зеле, любимото ястие на Тенг, и гробарят умря заедно с невръстната си приятелка. Момичето, тормозено от Тенг като всички предишни, беше малоумно и Пао не можеше да му се довери.

Никой не забеляза двете убийства на Пао сред хилядите обитатели на бараките, умиращи всеки месец от глад, болести и жестокост. Полицията си улесняваше работата, като регистрираше повечето инциденти като случаи на естествена смърт. Записаха, че Тенг Сен и малоумната му робиня са починали от сърдечен удар. И двамата бяха кремирани, а пепелта им изхвърлиха в най-близкия канал.

„Змиите сто стъпки“ назначиха Пао като куриер, който да разнася съобщения, наркотици и пари на членовете на Триадата. Той се подчиняваше на заповедите, без да задава въпроси, демонстрираше уважение към началниците си и бързо си създаде репутация на послушен и надежден човек.

Скоро след като започна да работи за Триадата, Пао се запозна с първия си истински приятел, друг куриер, незаконороден син на търговец на опиум и петнадесетгодишна камериерка. Изоставен от баща си, куриерът живееше на стара баржа за смет в река Вангпу. Казваше се Сон Суи, дребно, весело момче с осакатен крак и изобретателен ум. Енергията и любовта му към живота, както и умът му привлякоха Лин Пао.

Макар и с година по-малък от Пао, Сон беше по-уверен. Той го накара да се смее и да вижда веселите неща в живота. „Всичко е смешно — казваше му, — стига да се случва на друг.“ Сон започна да го образова — научи го да чете вестници, предаде му първите английски думи, настояваше да го води на кино, за да разшири кръгозора му. Запозна го с китайската опера, към която Лин се привърза страстно и завинаги.

Сон почука челото си и каза:

— Да бъдеш умен означава да бъдеш късметлия. Така че, приятелю, първо стани умен, а късметът ще дойде сам.

Той споделяше храната, дрехите и боклукчийската си баржа, както и знанията си за дейността и историята на Триадата. Триадите, каза му, са осемстотингодишна система от тайни общества, свързани с политиката и бойните изкуства. Името идва от равностранен триъгълник, който представлява човека, небето и земята.

Триадите се основали за подкрепа на бедните в безкрайната им борба срещу богатите. Първите им членове били фермери, просяци, слуги и монаси, събрани заедно от своя патриотизъм. „В наши дни — заяви Сон — тайните общества не се вълнуват много от патриотизма.“

— Нас ни интересува бизнесът — сподели той. — Чужденците ни наричат престъпници, но те почти не познават Китай. Грешно ли е, когато беднякът иска да спечели от труда си? И кой решава какъв трябва да бъде трудът? Ние сме семейство — продължи Сон. — Членовете винаги могат да разчитат на братята си, когато се нуждаят от помощ. Но влезеш ли вътре, не можеш да излезеш.

Досега Пао държеше хората на разстояние, не вярваше на никого и смяташе, че светът е по-склонен да му стори зло, отколкото добро. Но откри, че приема добродушните закачки и интелигентността на Сон. За пръв път му беше приятно в компанията на друго човешко същество.

В миналото сакатият, слабоват Сон бе мишена на простаците, които не възприемаха силата на ума му и се дразнеха от способността му да чете. Лин Пао го закриляше с юмруци, ножове и открадната полицейска палка. В боя беше безмилостен и обикновено побеждаваше. Младите шанхайски главорези бързо разбраха, че да тормозиш Сон Суи означава да се сблъскаш с Лин Пао и жестоката му сила.

Двамата станаха неразделни. Заедно ходеха по жени и пушеха опиум, ограбваха пияни френски моряци и крадяха самурените килимчета, с които богатите покриваха двигателите на паркираните си лимузини. Около година, след като се запознаха, те си дадоха ритуална клетва и станаха кръвни братя, заклеха се да се защитават един друг, да споделят съдбите си и да се грижат за децата на другия. И за двамата другият беше приятел, който струваше повече от десет хиляди роднини.

Юли 1937. Японската армия нахлу в Китай. Правителството на КМТ и Чанг Кай-ши се оттеглиха във вътрешността. Най-тежките боеве се водиха през първите две години. През останалите шест нямаше големи битки. Япония се оказа неспособна да завладее огромната територия на Китай или да окупира територията, която вече беше завзела. Междувременно КМТ и китайските комунисти се биеха по-често помежду си, отколкото с японците.

До 1939 японците наводниха китайския Север с морфин и хероин както за печалба, така и с надеждата да покварят населението и да отслабят волята му за съпротива. Триадите доставяха необходимите наркотици под защитата на японците.

В някои части на Китай войната като че беше приключила. Тук вражеските армии се превръщаха в търговски организации и корумпираните китайци и японци трескаво търгуваха помежду си. Освен наркотици те пласираха злато, сребро, сол, зърнени храни, медицински доставки и, разбира се, оръжие. Това мълчаливо и изгодно споразумение включваше и Триадите и продължи чак до края на войната.

През войната Лин Пао и Сон Суи станаха членове на Триадата. На церемонията по приемането, продължаваща три дни, сипаха кръв от току-що заклано пиле в купа за вино. После изцедиха кръв от средните пръсти на двете момчета, смесиха я с пилешката и с вино. Накрая членовете на Триадите пиха от сместа, символ на кръвното им братство.

Всички държаха джос пръчки, обърнати наопаки. Повториха тридесет и шест тържествени клетви към „Змиите сто стъпки“. И двамата получиха кодиран номер и научиха тайни сигнали с ръце, позволяващи им да контактуват с другите членове на публични места. Сега двамата приятели бяха членове на организация, способна да им даде всичко, което поискат.

До петнадесетгодишна възраст буйният Пао беше арестуван за въоръжен грабеж, изнасилване и убийство, но не влезе в затвора, даже не се стигна до процес. Заради необуздания му нрав никой, освен Сон Суи не можеше да го търпи дълго. Пао бе особено жесток с проститутките, три от които уби в изблик на пиянска ярост. Именно приятелят му пръв го нарече Черния генерал, по името на един демон от китайска народна приказка, който разкъсвал млади жени.

Заради жестокостта си Пао бе назначен да пренася морфин и хероин от Шанхай до японските отряди във Вухан и Нанкин, източни градове, превзети още в началото на войната. Той доставяше оръжие на военните главатари от Севера и се връщаше назад със злато. Ограбваше медицинските доставки от Америка, а Триадата ги продаваше на черния пазар.

Да се осмелиш да бродиш из страната беше доста рискована работа. Пътниците се сблъскваха с най-различни опасности — крадци, въоръжени безделници, военни главатари и дезертьори от китайската и японската армия. Ето защо Триадата винаги включваше Пао в списъка на телохранителите, когато напускаха сравнително безопасния, окупиран от японците Шанхай.

Той беше и жесток насилник. Едно негово посещение и всички магазинери, студентски агитатори и собственици на бордеи бързо възприемаха възгледите на Триадата. Онези, които продължаваха да упорстват, получаваха традиционното предупреждение от Триадата — ковчег на прага.

Приятелите се оправиха с един журналист, чиито статии за „Змиите сто стъпки“ бяха подразнили водачите на Триадата. Пао удуши съпругата на журналиста, после Сон Суи зареди под трупа й ръчна граната. По-късно, когато съпругът се опита да премести трупа на жена си, гранатата под нея експлодира и го уби.

— Някой трябваше да каже на журналистчето — усмихна се Сон Суи, — че животът е източник на много нещастия.

Друг път приятелите и още трима души тръгнаха от Шанхай за едно близко селце, където трябваше да убият старейшината, известен китайски колаборационист на име Ду. Ду, дребен мъж към петдесетте, имаше голям нос и огромни ходила и беше забогатял от войната. Хората му нападаха влаковете с бегълци, които минаваха край селото, убиваха пътниците и крадяха ценностите им, дрехите, животните и даже златните зъби на мъртвите. Последният им влаков обир бил особено богат. Те избили двеста пътници, трима от които били куриери на Триадата и носели златни кюлчета.

Пао и другите, яхнали конете си в откритото поле, се насочиха към селото, когато бяха забелязани от японски боен самолет. Пилотът започна шоуто и изби всички, освен Пао и Сон Суи.

— Ще продължим към селото на Ду и ще изпълним дълга си — отсече Пао. — Триадата никога не трябва да изглежда слаба или мързелива.

Само с един кон двамата продължиха бавно напред. Нощта ги принуди да спрат и те си направиха лагер в бамбукова горичка, където пиха от поточе заедно с кошута и диви фазани. Огънят можеше да привлече нечие внимание, така че ядоха студена вечеря. Пао застана пръв на пост.

Часове по-късно някой го ритна жестоко, той се събуди и отвори очи. Видя, че е заобиколен от мъже, размахали срещу него пушки, тояги, брадви и вили. Беше заспал на пост и попадна в плен сред хората на Ду. Сон Суи не се виждаше никъде.

В селото Пао отказа да отговаря на въпросите. Не си каза и името. Веднъж се изплю в лицето на старейшината и го нарече грозно джудже. Ако трябваше, щеше да си изплюе и червата — знаеше, че вече е мъртъв. По-добре да умре, без да предупреди Ду, че Триадата е по петите му. „Змиите сто стъпки“ щяха да отмъстят за него и да изпратят дългоносия Ду при прадедите му, когато той най-малко очакваше това.

Плати жестока цена за мълчанието си. Пребиха го до безсъзнание, после го свестиха и напъхаха в устата му мръсен парцал, напоен с урина. Той продължаваше да мълчи. Наляха бензин в гърлото му и нашибаха петите му до кръв. Жестокият разпит продължи два дни, през които не му дадоха нищо за ядене и пиене. Сготвиха коня му и го изядоха пред очите му.

Ду му каза:

— Ще проговориш, твърдо момче, защото утре ще пробием дупки в ръцете ти, през дупките ще прокараме тел, а другия й край ще закачим за един джип. Ще те влачим из селото, докато започнеш да ме молиш да те изслушам.

Призори вратата на килията на Пао се отвори и някой му заповяда да се изправи на крака. Беше буден от часове; твърде много го болеше и не можеше да спи. Омразата му към Ду също не му даваше мира. Гласът му заповяда да стои прав в присъствието на японски офицер. Той погледна през подпухналите си очи и видя трима японски войници, придружени от Ду и помощника му. Лесно можеше да се предвиди поведението на двамата китайци пред лицето на завоевателите им — пълзяха и се умилкваха като пребити кучета.

Пао се опита да огледа по-добре старшия офицер, дребен мъж с маскировъчна куртка, гамаши и сабя. Той говореше на развален китайски, но с арогантността и презрението, заради които в цял Китай мразеха японците. „Да ти го начукам, братко“ — помисли си пленникът.

Не успя да види лицето на офицера, но разпозна гласа и сърцето му заби лудо. Японският офицер беше Сон Суи. А мъжете с него — членове на Триадата в японски униформи. Младежът събра всички сили, за да запази самообладание.

Сон Суи играеше ролята си като истински киноактьор. Настояваше да разбере защо пленникът не бил заведен в местния японски щаб в съседното село. Ду се накани да отговори, но той го ритна.

— Обръщай се към мен с „ваша чест“ — извика.

Старейшината наведе глава и се извини многословно.

Ду продължаваше да се извинява, но той го прекъсна:

— Заведи пленника у дома си. Искам да го разпитам насаме и при нужните удобства. Имаш ли телефон?

Той гордо кимна: притежаваше единствения телефон в селото.

В дома му, изграден от кирпич и бамбук, Сон заповяда жената на Ду да приготви храна за него и за хората му, и то бързо. После поиска да го заведат при телефона. Старейшината ги заведе в задната стая, решен да бъде добър домакин и да се предпази от гнева на японеца. В стаята Сон затвори вратата и кимна на Пао. После, докато Сон късаше телефонните кабели от стената, приятелят му удуши Ду с голи ръце.

Двамата се прегърнаха. Сон му разказа, че отишъл в гората по нужда и от там чул, че хората на Ду се приближават към Пао. През последните два дни той бил в Шанхай и организирал спасяването му. Пао пак го прегърна, а той се усмихна и каза:

— Ако знаех, че ще вониш толкова гадно, сигурно въобще нямаше да се върна. — И двамата се разсмяха.

Излязоха от стаята и отидоха в кухнята, където един мъж прерязваше гърлото на жената на старейшината. На горния етаж откриха старата майка на Ду, заспала в стаята си. Пао я задуши с възглавница.

В мазето откриха четиринадесетгодишна прислужница, която правеше свещи от животинска мазнина. Лин Пао настоя да я удуши саморъчно. Все пак той беше Черният генерал, бичът за жените. Преди да излязат от къщата, се върна със сатър в стаята на Ду и му отряза ръцете. После взе нож и изряза името на Триадата върху гърдите на мъртвия. Крадците заслужават да им отрежат ръцете. А светът трябва да знае, че Триадата е всесилна и не прощава.

Когато се качиха в джипа и се отдалечиха от селото, ядоха от храната, сготвена за тях от жената на Ду. После двамата приятели пяха песни от любими китайски опери. Както обикновено накрая всички се заслушаха в Пао. Гласът му беше изненадващо добър и той пееше с огромно чувство.

Хонкин, Китай

Август 1944

От джипа, паркиран до болницата, Лин Пао и Сон Суи наблюдаваха разправията. Падаше здрач и онова, което започна като спокоен разговор между двама американци, мъж и жена, се превръщаше в скандал.

Мъжът беше Нелсън Бърлин, капитан от армията на Съединените щати. Жената беше сестра му Рода, лутеранска мисионерка и медицинска сестра. Той се опитваше да я убеди да не се омъжва. Милата сестричка не отстъпваше. Братчето като че ли си губеше времето.

Капитан Бърлин беше двадесетгодишен, нисък, набит мъж с голяма глава, големи уши и дълбок глас. Носеше нова маслиненозелена бойна американска униформа, стоманена каска и бойни ботуши. Стоеше с разкрачени крака и размахваше пръст, за да докаже правотата си. На тънкия му колан бяха закачени манерка, две малки паласки с амуниции и кафяв кожен кобур, от който стърчеше перлената дръжка на револвер. Въпреки младостта косата му вече оредяваше. Но Пао и Сон Суи го смятаха за властен и приказлив кучи син.

С година по-млада от брат си, Рода Бърлин беше слаба и кестенява, с лешникови очи и бенка в ъгъла на широката си уста. Дрехите й бяха широки и изцапани с кръв. Изглеждаше уморена и като че ли въобще не се интересуваше от тирадата на брат си. Когато Нелсън Бърлин посегна да я докосне, тя го отблъсна. „Сестрата презира брат си — помисли си Лин Пао. — Не е ли интересно?“

Той допуши цигарата си, смачка я във вратата на джипа и запали друга. Капитан Бърлин и дузината американци с него бяха проклети глупаци. Две седмици в Чонкин и не бяха научили нищо. Все още вярваха, че могат да постигнат непостижимото, че океанът може да се изгребе с лъжица.

Американската мисия в Чонкин бе обречена. Янките не го разбираха, но той го усещаше съвсем ясно. Бяха дошли тук, за да уговорят генерал Чанг да работи съвместно с комунистите, за да разгромят японците. Още една невъзможна мечта. Чанг бе завладян от идеята да унищожи червените, чиято нарастваща популярност заплашваше властта му. Комунистите, казваше той, са сърдечна болест. Японците бяха само кожна болест.

Разположени на северозапад и на юг, комунистите бяха най-добрите китайски войници. Чанг обаче им спираше доставките на оръжие и оборудване. Американската помощ минаваше през него и той не даваше нищо на комунягите. Дребният генерал гледаше напред. Тоталната гражданска война след победата на японците беше неизбежна. Той искаше да отслаби истинския си враг, докато все още имаше възможност.

Червените нямаха оръжие и бинтове, но притежаваха висок морал, изключителна дисциплина и подкрепата на милиони. Правителството на Чанг, от друга страна, беше корумпирано, неефикасно и непопулярно. Насила завличаха хората в армията му, като ги връзваха един за друг, за да не избягат, преди да стигнат до наборните центрове. След 1938 силите му не бяха сериозна заплаха за японците.

Някои американци смятаха, че една добре снабдена комунистическа армия лесно може да победи японците. Дай им онова, от което се нуждаят, и войната рано или късно ще свърши. Американската мисия на Бърлин искаше да въоръжи червените, но не можеше да направи това, без да вбеси Чанг. Когато станеше дума за комунистите, дребният генерал се засягаше много бързо.

Построен върху стръмни хълмове, Чонкин беше военновременната столица на КМТ, а населението й, съставено главно от бегълци, бе стигнало два милиона. В началото на войната японските пилоти бомбардираха безмилостно, нападаха нощем, когато луната превръщаше реката Йангзъ в дълъг сребърен пръст, насочен към града. По-късно въздушните нападения престанаха, оставяйки разрушени от бомбите домове, сгради и пътища, които трябваше да бъдат поправени.

Мисионерската болница в Чонкин работеше денонощно и лекуваше бегълци и ранени бойци от съпротивата. Лин Пао и Сон Суи снабдяваха болницата с толкова нужния морфин на невероятни цени. Печалбата, независимо от източника, винаги миришеше сладко.

Последното им пътуване за доставка на морфин в Чонкин се превърна в по-дълъг престой. Триадата им заповяда да останат в града и да се подчинят на командването на КМТ до второ нареждане. За Лин Пао Чонкин беше един непоносимо горещ и вонящ град. Поройните дъждове също го изнервяха.

Приятелите говореха английски и познаваха Рода Бърлин. Хората на Чанг ги назначиха за преводачи, шофьори и водачи на капитан Бърлин. Трябваше да шпионират него и сестра му, а после да докладват всичко на тайната полиция на Чанг.

Рода Бърлин не криеше отрицателното си отношение към Чанг, когото смяташе за обикновен крадец и убиец. Не го уважаваше като командир; той просто повтаряше грешките си от една битка в следващата и използваше хората си като пушечно месо. Като политик Чанг не можеше да устои на изкушението да напълни джобовете си с американски помощи. Тя казваше, че Америка трябва да се събуди и да престане да гълта боклуците, които бълва пропагандната машина на Чанг.

Тайната полиция искаше да разбере дали Рода Бърлин се опитва да внуши тези мисли на брат си.

Изправени до джипа, приятелите преценяваха брата и сестрата. „Той е алчен“ — каза Пао. „Много, много загрижен“ — отбеляза Сон Суи. „Човек би могъл да си помисли, че капитанът се държи като ревнив любовник“ — заключи Пао. Другият се съгласи и добави, че човек трябва да внимава, тъй като ревността често убива.

В кратка сводка от тайната полиция на Чанг Пао прочете за миналото на капитан Бърлин. Той си имаше приятна работа в Държавния департамент във Вашингтон, далече от куршумите, бомбите и вонята на гниещите трупове. Сега бе помолил да го назначат в китайската мисия. Тайната полиция, както обикновено добре информирана, смяташе, че главната причина за пристигането му не е по-скорошното приключване на войната. Беше дошъл в Китай да предотврати женитбата на сестра си за един мисионер. „Капитан Бърлин, казваха от тайната полиция, много обича сестра си. Може би прекалено много.“

Пред болницата стояха на пост двама китайски войници, почти деца, в трофейни сини униформи на японския флот. И двамата бяха въоръжени с руски пушки, които бяха ръждясали и нямаха патрони. Жените и старците край тях, мълчаливи и намусени, трупаха чували с пясък. Санитарите носеха към болницата ранени мъже, жени и деца. По-леко ранените се придвижваха сами. Разправията на американците не ги интересуваше.

Лин Пао чу Рода Бърлин да казва на брат си:

— От две седмици си тук и ме влудяваш, моля те, остави ме на мира. Не е твоя работа за кого ще се омъжа. Дойдох в Китай, за да избягам от теб.

— Ти не го познаваш — изрече той. — Как можеш да се омъжиш за някого, когото не познаваш. Заминавам си след два дни. Моля те, върни се с мен.

Заръмя. Лин Пао вдигна поглед към тъмното небе. Боговете пак опикаваха земята. Когато погледна отново към американците, Рода Бърлин отблъсна брат си и тръгна бързо към болницата. На входа се появи един висок, атлетичен мъж със сламена коса и дълги ръце. Пао се усмихна, а Сон Суи изпрати въздушна целувка. Мъжът беше Томас Сървис, лекарят на мисията, за когото Рода Бърлин щеше да се омъжва. Пао видя как Сървис я прегръща и поглежда през рамо към скъпото й братче, което беше ядосано. Погледна с омраза Сървис, изплю се и си тръгна.

— Голямото братче иска да стане любовник — отбеляза Сон Суи.

Пао го погледна и се усмихна. Разбира се.

Секунди по-късно зачервеният Нелсън Бърлин се качи в джипа, отпусна се тежко на задната седалка и изръмжа като разярено животно, стиснал зъби. Внезапно удари с длан седалката до себе си.

— Да се махаме от тук — извика той. — Да се връщаме у дома. Веднага, по дяволите. Веднага!

Нелсън Бърлин се учуди дали тазвечерният порой ще спре, преди той да полудее съвсем. Целодневният потоп в тази част на света го побъркваше. Край болницата ръмеше едва-едва. Сега градът бе благословен с обичайния порой. В това наводнение не би оцелял и Ноевият ковчег.

Хората на Чанг го настаниха на тясна, виеща се странична уличка, в малка, двустайна къщичка. Къщичката беше с бетонен под, печка на дърва и чешма със студена вода на двора. Ваната бе стар маслен бидон; за тоалетна се използваше дървено ведро, което се изсипваше на улицата и се измиваше с течаща вода и дезинфектант.

Никой бял човек със здрав разум не би имал желание да положи тялото си в тази кочина. Но какъв избор имаше през войната? В Китай имаше жилищна криза. Кочината на Бърлин беше за предпочитане пред убежищата на бегълците, пред спящите по улиците, парковете и гробищата, където някой идиот можеше да ти пререже гърлото още щом затвориш очи.

Споделяше къщата с китайските си дворни кучета, с гиганта Лин Пао и със сакатата му дясна ръка, някой си Сон Суи, когото наричаше Чоп Сю6. Носеха револвери, телата им бяха в белези от нож и куршуми. И двамата не бяха по-възрастни от двадесет години, макар че съседите и хората от града се отнасяха към тях с уважение, граничещо със сервилност. Определено у тях имаше нещо повече, отколкото се виждаше на повърхността.

Бърлин седна върху празна щайга в стаята си и си напълни чаена чаша с водка. Дъждът отвън барабанеше по кепенците и се стичаше през плочите на покрива на поне половин дузина места. Той забрави за двамата китайци, които седяха на ниски столчета в съседната стая и ядяха бог знае какво. Беше ги нарекъл Лаурел и Харди.

Лаурел, дребният, го биваше да изпълнява всякакви услуги: американски цигари, шоколадчета „Милки Уей“, бензин, нови гуми, чисти чорапи. Само го помоли и той все ще ги изкопае отнякъде. Колкото до господин Пао, той не беше човек, когото ти се ще да срещнеш в тъмна уличка. Бърлин не му вярваше.

Това беше първото му пътуване до Китай и ако в небесата имаше бог, щеше да е последното. Нищо от „Нешънъл Джиографик“ не беше го подготвило за това, с което се сблъска тук. Китай беше адът на земята. Колкото по-скоро се пръждосаше от тази помийна яма, толкова по-добре.

Намрази всеки сантиметър от този влюбен в ориза рай на дребните човечета с дръпнати очи. Мразеше хората, които бяха двулични, независими и сред най-жестоките по божията земя. Мразеше напевния им говор, претъпканите им, мръсни улички, отвратителния им навик да плюят където заварят.

Мразеше вмирисаната на риба храна и вонята на изпражнения, която се носеше навсякъде. Бърлин живееше от армейските дажби — месни консерви, шоколад и кока-кола без лед. Не съвсем haute cuisine, но все пак беше нещо по-добро от онази гадост, която местните тъпчеха в гърлата си.

Баща му, богат нюйоркски собственик на хотели, използва връзките си и издейства на сина си офицерски чин и лесна работа във Вашингтон. Ако не беше Рода, той никога нямаше да стъпи в Китай, където лесно можеше да получи куршум в задника. Две седмици в този кенеф му бяха предостатъчни. Много благодаря!

Видя как деца умират от глад, видя мъже с простреляни челюсти, старици, арестувани за канибализъм, защото нямаха храна. Видя затворници, измъчвани в тайните затвори на Чанг. Беше сигурен, че ги чака ужасно бъдеще. Планираше да седи на удобното си местенце до края на войната, а после да се включи в хотелиерския бизнес на баща си. Нямаше причина да не направи първия си милион, преди да навърши тридесет.

Как можеше Рода да стои в Китай? Господи, тя се чувстваше добре! Прекарваше дълги часове в болницата, после преподаваше в библейското училище на мисията и все пак намираше време да се упражнява в калиграфия. Рода Голямото чудо, както баща им я наричаше. Все още си беше такава.

Тя ужасно липсваше на Бърлин. Две години, без да види лицето й, да чуе гласа й, да подуши женския й аромат. Ден не минаваше, без да мисли за нея. За две години му писа само веднъж, пощенска картичка, в която му съобщаваше, че се омъжва. Една гадна пощенска картичка, която разкъса сърцето му.

Той обичаше сестра си. Обичаше я с греховна страст, която не можеше да контролира. Това беше любов без разум, треска в душата му. Отдавна беше забравил за срама и вината. Достатъчно му беше да се пребори с болката, че не може да я притежава. Да чувства, че Рода е като красив кон, който тича надалеч, но без него.

Преди две години той й разказа за любовта си. Тя искаше да приеме това признание на шега, но добре знаеше за какво става дума. Беше забелязала как уж случайно ръцете му се докосваха до тялото й. От време на време той уж неволно отваряше вратата на банята, когато тя лежеше във ваната. И я шпионираше, когато се обличаше. Твърде упорито я защитаваше от момчетата, които се интересуваха от нея. След признанието в любов просълзената Рода обеща, че ще се моли за него. Щеше да моли Бога да прати благословията си на Нелсън, за да може той да престане да мисли за нея по този начин.

Благоговейната Рода! Морално извисената Рода! Богобоязливата Рода, която всяка неделя ходеше на църква! Тя щеше да помоли Исус да изведе Нелсън на по-светъл, по-възвишен път. Нямаше да каже нищо на татко, който сигурно нямаше да разбере. Но Нелсън никога вече не трябваше да й говори по този начин.

Седмица по-късно той се напи и се опита да я изнасили. Скоро след това тя напусна страната с някаква мисия и замина за Китай, без да предупреди баща си или Нелсън. Просто си замина. Тя дълги години си мислеше, че трябва да остави божиите работи в други ръце. Обстоятелствата изглежда я принудиха да се заеме с осъществяването на мечтите си.

Когато Бърлин се появи в Китай, сестра му не го посрещна с отворени обятия. Той не желаеше да я нарани. Опита се да й го каже ясно. Искаше от нея да си помисли отново за женитбата. Да помисли, преди да се омъжи за едно потънало в бедност библейско дрънкало, което нямаше и гърне, в което да се изпикае.

— Наистина ли искаш да остарееш в Китай — попита я. — У дома ще бъдеш богата. Старецът разширява компанията в други щати, развива и други дейности — точно преди да тръгна за Китай купи малко предприятие за сладкиши. Нямам търпение да започна работа с него. Ти можеш да работиш с нас. Бъдещето ти е в Америка, не в Китай.

В малката си къщичка в Чонкин Бърлин надигна бутилката с водка. Всичко да върви по дяволите. Хвърли празната бутилка към каменната стена, а счупените стъкла се разхвърчаха във всички посоки. Разплака се. Винаги плачеше за Рода. Беше ли пиян? Вероятно. Със сигурност се опитваше да се напие, мамка му. Отвори третата бутилка водка и се огледа за чаша.

Трябваше да изведе сестра си от Китай. Да я върне в добрите стари Съединени щати. Да я откъсне от този библейски плъх и от останалите военни свещеници, с които се размотаваше.

Бърлин обясни на Рода, че има влияние тук. Американците даваха на Чанг пари, оръжие, копринени чорапи за жените му и пеницилин за момчетата му, които често хващаха гонорея. Е, и Чанг можеше да направи нещо за Нелсън Бърлин. Ще го накара да затвори мисията на Рода, ако не се върне у дома с брат си. Китайците вече подозираха, че тя е настроена против Чанг, така че защо да не я накарат да си събере багажа.

Защо Америка поддържаше Чанг, след като единствените му умения бяха двойните игри и мошеничеството? Даже Нелсън Бърлин виждаше какво представлява дребното копеле — бърборко, който и майка си би намушкал в гърба. Повечето от хората му също го мразеха.

Защо го подкрепяха? Защото Съединените щати не знаеха истината за Чанг, а и не искаха да я знаят. Американците винаги се нуждаеха от герои, а пропагандната машина на Чанг го представяше като такъв. Той имаше известни и важни приятели в Белия дом, Държавния департамент и въоръжените сили. Кажи нещо лошо за малкото говно и те ще те нападнат със зъби и нокти. Най-бързият начин да провалиш кариерата си в обществените служби бе да нападнеш Чанг.

Нелсън Бърлин обаче се притесняваше за Рода. Номерът беше да я уговори да се върне в Америка за кратка ваканция. Месец-два в Щатите, в реалния свят. След това, кой знае. Едно беше сигурно — обикновено той постигаше своето. С честни или с непочтени средства, но постигаше своето.

В другата стая Лин Пао гледаше как Бърлин надига бутилката водка. След като пи доста, американецът отпусна глава и се разплака. Пао се усмихна. Капитанът изнасяше страхотно шоу. Първо човекът поглъща алкохола, след това алкохолът поглъща човека.

Видя как разтрепераният капитан Бърлин се изправя, рита каската си и я запраща да се търкаля по дървения под. Когато американецът започна да ругае Томас Сървис, Пао поклати глава с престорена печал. Ревността превръщаше човека в глупак.

Изведнъж Бърлин залитна, олюля се напред и падна по очи. Лежеше неподвижно. Китайците го наблюдаваха и продължаваха да се хранят.

Минути по-късно той изстена и с големи усилия се претърколи по гръб.

— Искам да видя сестра си — изломоти.

Пао повдигаше фидето с клечките си и продължаваше да се храни, без да сваля очи от американеца.

Бърлин бързо се изправи.

— Веднага бе, шибани копелета! Искам да я видя сега. Вие, двете чудеса с дръпнатите очи, не разбирате ли английски?

Центърът на лутеранската мисия

Рода Бърлин седеше на дървен сгъваем стол до прозореца на приземния етаж и гледаше проливния дъжд. Томас Сървис стоеше прав и масажираше раменете й. Колегите им — лекари, медицински сестри и учители — бяха дежурни в болницата, преподаваха или спяха — нещо, което им се случваше доста рядко напоследък.

Тя разказа на Томас за разговора си с Нелсън, за заплахата му да затвори мисията, ако тя не се върне с него в Америка. Сървис се усмихна.

— Каквото и да става, то е по Божията воля — каза й. — Брат ти няма нищо общо с това. Мисията беше тук, преди да дойде той. Ако пребъде Божията воля, тя ще остане тук и след като си отиде.

Рода се съгласи. Изведнъж усети, че вече не се страхува от брат си. Томас беше прав. Всички сме в Божиите ръце.

Тя гледаше как дъждът барабани по перваза на прозореца. В празния двор на мисията цареше ужасна бъркотия. Нямаше канал и водата наводняваше всички мазета. Лутеранската водна бригада, каноници от Чонкин, щеше да си има работа на другия ден.

През пороя и мрака Рода едва забелязваше противовъздушното оръдие пред прозореца. Боже, как мразеше това нещо. То символизираше всичко онова, което тя ненавиждаше у Чанг и крадливата му банда.

Твърдейки, че Китай се бори за живота им, КМТ насочи оръдието срещу лутераните. Ръководителите на мисията протестираха, твърдейки, че са тук да спасяват живот, не да го отнемат. Никой не обърна внимание на протестите им. Оръдието беше разположено в двора на мисията и щеше да остане там, докато и последният японски нашественик бъде изтласкан обратно в морето.

Оръдието беше чехословашко, ръждиво и повредено. След като го поставиха, никой нито стреляше с него, нито го поддържаше. Стоеше си там, грозна, дива купчина метал, осеяна с птичи изпражнения и изоставено от всички, с изключение на сираците от мисията, които го използваха като играчка. Типично за Китай. Всичко за фасадата, даже да е погрешно.

От друга страна, Рода знаеше, че лутераните нямат късмет. Главорезите на Чанг можеха да затворят мисията, да ограбят параклиса, пансиона на сираците, училището. И разбира се, болницата. Крадливите грубияни от КМТ хвърляха покварената си сянка, където и да отидеха.

Застанал зад Рода, Томас Сървис се наведе и я целуна. Тя му се усмихна. Само седем седмици оставаха до сватбата им. Седем седмици, докато станат мъж и жена. Струваше й се, че времето върви прекалено бавно.

Той притежаваше всичко, което тя търсеше у мъжа. Беше християнин, мил и трудолюбив, уважи желанието й да остане девствена до сватбата. Лекарите, сестрите и евангелистите в мисията го смятаха за най-добрия лекар в Южен Китай, дори и в цялата страна.

Той й помогна да свикне в тази сурова земя, която тя започваше да обича. Когато пристигна, не беше сигурна дали ще изкара и седмица. Мухите, комарите и плъховете я влудяваха. Помисли, че ще припадне, когато за първи път видя прокажен. Навсякъде около нея китайците измираха от холера, дребна шарка, тифус и още толкова много болести, които й беше трудно да изброи.

И войната. Мили боже, жертвите. Стотици мъже, жени и деца минаваха всяка седмица през болницата — тела, обезобразени от куршуми и експлозиви. Рода, която никога в живота си не беше пътувала в чужбина, вече възнамеряваше да хване първия самолет и да си тръгне от Чонкин.

Томас Сървис промени намеренията й. Той обичаше китайците и им служеше с цялото си сърце. Баща му и майка му, и двамата лутерански евангелисти, бяха основали мисията в Чонкин. Те работиха там и бяха убити през 1940 при японска въздушна атака. Бяха погребани един до друг на хълма, издигнал се над пристанището, където влекачите дърпаха въжетата на джонки, пълни със стоки.

Израснал в Китай, Сървис завърши медицинския колеж в Орегън Рийд в началото на войната. „Върнах се, сподели той с Рода, — защото щях да се ненавиждам, ако не бях го направил.“ Предложили му чин във флота и държавна заплата. Щяла да последва и доходна странична практика.

Той й разказа как предчувствал, че родителите му няма да доживеят края на войната. Още една причина да бъде с тях, докато може. След завръщането му те прекарали заедно три години. Да се върне в Китай било най-разумното нещо, което направил.

И Рода хареса Китай. Тук се нуждаеха от нея. Тя съчета любовта и грижите си за болните с желанието си да разпространява Божието слово. Беше щастлива както никога. В Китай се спаси от неестествените чувства на Нелсън.

Когато за пръв път разказа на Томас Сървис за Нелсън, той я успокои: „Това е негов затвор, не твой“. Сега, когато дъждът се усили, той прегърна Рода и прошепна:

— Нелсън не е част от живота ни. Не мисли вече за него. Мисли за нас. Ще се оженим и ще работим в Китай, докато умрем, после ще ни погребат на хълма до родителите ми.

Рода стана от стола си и обви ръце около врата му.

— Добре. Тогава ще ставаме сутрин и ще закусваме заедно.

Те се разсмяха и когато изтрещя гръмотевицата, тя го целуна. Но чу и друг звук, освен гръмотевицата — вик, който премина в писък. Обърна се и видя брат си, застанал на прага с пистолет в лявата си ръка.

Като добри шпиони Лин Пао и Сон Суи трябваше да изпълнят дълга си.

Те не се подчиниха на заповедта на Нелсън Бърлин да стоят край джипа. И двамата, с конусовидни сламени шапки и американски военни наметала, последваха пияния американец, докато той залиташе в двора на мисията. Колкото по-силно валеше дъждът, толкова повече Лин Пао се чудеше дали е нужно да е чак толкова прилежен.

Не им беше лесно да следват пияния капитан. Дъждът и мракът го скриваха от тях. Капитанът пада два пъти в калта. На няколко метра зад него, те го изчакваха да се надигне и да се заклатушка напред. Чакаха и се измокриха до кости.

Но както Лин Пао знаеше, в тази най-неприятна от всички нощи трябваше да изтърпят всички неудобства. Капитанът не бе на себе си. Поради това беше почти сигурно, че щеше да оплете конците, преди да е свършила нощта. Пао и Сон Суи трябваше да са достатъчно близо, за да станат свидетели на евентуалното произшествие. Такава информация можеше да се окаже полезна за Триадата, която знаеше как да накара някого да плати за грешките си.

Те минаха покрай противовъздушното оръдие и влязоха в кръга от чували с пясък. Понадигнаха се и погледнаха към сградата на мисията. Повечето прозорци бяха тъмни. Повечето, но не всичките.

Нелсън Бърлин заслони с ръка очите си, спря и погледна към слабо осветения прозорец на приземния етаж. Онова, което видя, не му хареса, защото той залитна назад, изруга и размаха ръце. После загуби равновесие и седна в калта. Размаха юмрук към сградата, после стана и се заклатушка към входа. Спря само за да извади пистолета си, отвори вратата и залитна навътре.

Пао изскочи от заграждението. Сон Суи го следваше. Докато цапаха през локвите, се чу гръмотевица. Левият сандал на Пао остана в калта, но той продължи да тича. Този капитан трябваше да се наблюдава отблизо.

Пао стигна пръв до прозореца.

Томас Сървис пристъпи към Нелсън Бърлин, уверен, че може да го вразуми и да му обясни, че Рода има право на личен живот. Високият, русокос мъж прибра ръце към тялото си. Искаше Бърлин да разбере, че той няма лоши намерения. Тъкмо се канеше да му го каже, когато Нелсън стреля в гърдите му. Лекарят се строполи на пода.

Преди тази вечер Нелсън Бърлин бе използвал своя 45-калибров пистолет само за стрелба по мишени или по катерички в имението на баща си. Застреля Томас Сървис и се изненада колко лесно е да убиеш човек и колко добре се чувстваш след това. Никога в живота си не бе изпитвал подобна сила.

Рода плачеше и стенеше. Седна на пода до главата на Сървис, хвана я с две ръце и я залюля напред-назад. Сгорещен от водката и със сила, равна на желанието му, Бърлин, повече от всякога бе привлечен от сестра си. Пъхна пистолета в кобура, отиде до Рода и я дръпна от Сървис.

Когато тя изкрещя, той я плесна по лицето. После я изправи на крака и я целуна, вкусвайки солта на сълзите й. Целуна я в устата, а когато тя му издра лицето, той пак я удари. Тя вдигна коляно, но той бе по-бърз от нея, обърна се и пое удара с бедро. Заболя го, но не чак толкова, че да спре.

После двамата паднаха на пода, той й запуши устата с ръка, с другата разкъса ризата й, после електричеството угасна и те останаха на тъмно. Бърлин легна върху Рода, разтвори ризата й, но тя го ухапа по ръката. Тогава той започна да я души. Чу тежкото дишане на сестра си, а когато съпротивата й отслабна, той вдигна ръце от гърлото й.

Беше още жива. Плъзна ръка под сутиена и стисна малката й гръд. Замаян от възбуда, разкопча колана й, свали панталона и бикините, после се изправи на колене и си събу панталона и шортите. Усети, че е близо до края, влезе бързо в нея и секунди по-късно свърши.

Строполил се върху сестра си, лежеше спокойно, а тя се размърда отдолу. Когато тя прошепна: „Мили боже“, силите напуснаха Бърлин и той се ужаси. Толкова се уплаши, че не можеше да си поеме дъх. През прозореца се процеждаше бледа светлина, но мракът в стаята като че ли ставаше по-гъст, носейки със себе си бъдещи злини, които със сигурност щяха да го унищожат.

Отново се изправи на колене, погледна към израненото й, обляно в сълзи лице, а когато тя го попита: „Защо го направи?“, той знаеше, че никога вече не иска да чуе гласа й. Никога вече не искаше да си спомня за тази нощ. Удуши я, строполи се до нея и заплака.

Когато Нелсън Бърлин отвори очи, видя Лин Пао и Сон Суи, изправени над него.

Пао свали подгизналата си сламена шапка с подигравателен жест.

— Капитане, сър, искате ли да се измъкнете от тази нещастна ситуация, без да бъдете наказан?

Той кимна. Страхът бе отнел силите му. Не бе в състояние да разсъждава. Беше готов да даде душата си на всеки, който можеше да го освободи от този кошмар.

— А-аз искам да се и-измъкна, без да бъда на-наказан.

Пао се наведе над него.

— Тогава трябва да правите каквото ви кажем.

— Разбирам.

Китаецът поклати глава.

— Не разбирате, капитане, сър. Но с времето ще разберете. Онова, което ще поискат от вас, съвсем не започва от тази нощ. Не трябва да се притеснявате за това, което се случи тук. Но когато излезете от тази стая, ще трябва да се подчинявате на някои мои приятели. Ние ще ви услужим, после вие ще услужите на нас.

— Само ми помогнете. Моля ви, моля ви, помогнете ми! Ще направя каквото кажете.

— Капитане, сър, доста време след тази вечер ще правите каквото ви кажем.

След капитулацията ла Япония през август 1945 Америка настоя за примирие между Чанг и комунистите. За прекратяване на огъня между двете страни обаче и дума не можеше да става. Никой не искаше да направи компромис. Комунистите имаха армия, територии, освободени от японците, и подкрепата на милиони сънародници. Не желаеха да се преклонят пред управлението на КМТ.

Чанг смяташе, че ако допусне червените в правителството си, ще вкара лисицата в кокошарника. Нарастващата популярност на комунизма, прецени той, можеше да му струва политическия контрол над страната. Трябваше да ги стъпче. Компромисът не беше в негов интерес. Защо да подаваш на палача си въжето, с което ще те обеси?

Година след края на войната той нападна пръв, атакувайки комунистическите войски в Манджурия. Но той не можеше да се сравни с червените сили, водени от харизматичния Мао Цзедун. Чанг се оказа слаб генерал, неспособен да ръководи и да вдъхновява войските си, които с хиляди преминаваха на страната на Мао, понасяйки със себе си и американското оборудване. В тригодишната гражданска война Чанг претърпя решително поражение.

Той избяга в Тайван, планинския остров край югоизточното крайбрежие на Китай, но преди това обра китайските музеи, банки и депа за военни доставки. Плячката му включваше и златния резерв на страната до последното кюлче. Триадите помогнаха на дребния генерал в едно от най-големите плячкосвания след нацистките грабежи в Европа.

Тайван изобщо не искаше Чанг. Опозицията срещу дребния генерал обаче не се радва на дълъг живот. Той заповяда на войските си да измъчват и да избият хиляди тайванци, докато най-после цялата опозиция бе заровена под земята или прогонена от страната. В кървавата кампания, напомняща за нападението му срещу Шанхай двадесет години по-рано, той принуди острова да му се подчини. Както винаги вярваше, че има право да прави каквото си иска и на когото си иска.

Югозападен Китай. Силите на Мао изтикаха последните войски на КМТ извън китайска земя. Тук, в отдалечената провинция Юнан, се пресичаха границите на Бирма, Лаос и Тайланд. Този регион, родина на планинските племена шан, произвеждаше по-голямата част от световния нелегален опиум и беше познат по цял свит под името Златният триъгълник.

Притеснени, че Мао може да се опита да завладее цяла Югоизточна Азия, ЦРУ въоръжиха войските на КМТ в Златния триъгълник и планираха нахлуване в Китай. КМТ обаче нямаха намерение да се бият с Червеното зло. Войските на Чанг в Златния триъгълник решиха да влязат в бизнеса с наркотици и да работят в големи мащаби. Целта им — да вземат в ръцете си търговията с хероин в Югоизточна Азия.

Златният триъгълник беше ничия земя. Властта принадлежеше на най-силния, а най-силни в момента бяха КМТ. Остатъците от армията на Чанг с лекота подчиниха планинските племена и ги принудиха да увеличат производството на опиум. Туземците бяха насилвани да се запишат и в армията на КМТ. Браковете с местните жени помагаха на китайците да събират както новобранци, така и опиум. Успехът в Златния триъгълник плати на КМТ за поражението в собствената им страна.

Те наводниха Югоизточна Азия с опиум, който химиците на Триадата преработваха в хероин и морфин. Лин Пао беше по-зает от всякога. Тъй като работеше в Тайван и Хонконг, пренасяше наркотици не само за Азия, но и за Европа и Америка. Заедно със Сон Суи охраняваха водачите на Триадата, които пътуваха из Златния триъгълник. Пак заедно ескортираха химиците от Хонконг до опиумните рафинерии в планинската страна Бурмезе.

Лин Пао носеше пари за подкуп на тайванските полицаи, които прикриваха пратките с наркотици, докато те минаваха през страната им. Членовете на Триадата отвличаха бебета или ги купуваха от родителите им, удушаваха младенците и им изваждаха вътрешностите. После натъпкваха малките телца с килограми хероин. Жени, които се преструваха на техни майки, пренасяха „заспалите“ бебета през границата с Малайзия.

Пао изгради контрабандни маршрути между рафинериите в Хонконг и Тайван и китайските квартали в Сидни, Сан Франциско, Торонто, Амстердам, Манила и Ню Йорк. Прекарваше наркотици в кораби цистерни, в антикварни масички и футболни топки; в куфари с двойни дъна; в пластмасови пениси, пъхнати във вагините на германски стюардеси. Лидерите на Триадата бяха особено впечатлени, когато той успешно прекара голямо количество хероин от Тайван до Бразилия.

До двадесет и пет годишна възраст бойните му умения му спечелиха уважавания пост на Червена тояга, официален командир в Триадата. Той незабавно оправда доверието и удуши едно китайско ченге под прикритие, което беше успяло да проникне в Триадата. Принуди съперниците да не нападат игралните домове на Триадата в Хонконг, организира отвличането на сингапурски банкер за откуп и заедно със Сон Суи отидоха до Хонолулу, за да убият японски банкер за неправилно управление на фондовете на Триадата.

Славата му растеше и конкурентните Триади организираха няколко покушения срещу него, определиха цена за главата му. Черният генерал се превърна в мишена. В Лондон Триадата „Сребърен бамбук“ поиска да й се плаща за целия внесен в Англия хероин. Трябваше да им позволят да станат дистрибутор на хероина. Онези, които отказваха, умираха. От „Сребърния бамбук“ чакаха Пао да ги предизвика.

Не им се наложи да чакат дълго. Безразличието му към заплахите беше добре известно. Той презираше всички, които позволяваха да ги сплашат.

В една влажна юлска вечер той и Сон Суи доставиха две кила хероин на собственик на китайски ресторант в лондонското Сохо, най-големият чуждестранен квартал в града. Призори двамата членове на Триадата излязоха от ресторанта, тръгнаха по пустата Дийн стрийт и бяха нападнати от шестима китайци. Нападателите бяха въоръжени с ножове, железни пръти и два добермана. От „Сребърния бамбук“ възнамеряваха да дадат пример на другите с убийството на Черния генерал.

Пао застреля единия нападател в главата, а другия в гърдите. После доберманите го събориха на тротоара. Пистолетът излетя от ръката му и кучетата веднага скочиха отгоре му.

Легнал по гръб под ревящите кучета, той успя да види как Сон Суи простреля един „Сребърен бамбук“ в корема и как нападателят се строполи до тротоара. Но един дебел китаец с червена превръзка на главата счупи дясната ръка на Сон с железен прът. Пистолетът излетя. Със стиснати от болката зъби той залитна назад, стиснал счупената си ръка. Дебелият бавно се заклатушка към него.

Малкият брат щеше да умре.

Вбесеният Лин Пао счупи гръбнака на едното куче и го захвърли настрани. Застанал на колене, той удари другото псе по главата и го събори на тротоара. После скочи на крака, заби пета в хълбока на кучето и му счупи ребрата. Докато кучето още скимтеше, го сграбчи за нашийника и го запрати към мъжа, тръгнал към Сон.

Кучето удари дебелия между плешките и го събори върху Сон Суи. Преди нападателят да успее да се изправи на крака и да запази равновесие, Сон заби пръсти в очите му и го ослепи. Мъжът изкрещя и изпусна железния прът. Сон Суи го грабна и удари дясното му коляно. Когато нападателят се хвана за капачката, той го удари с пръта по лицето.

Пао се хвърли срещу последните нападатели. Единият, едър мъж с широко лице, диво завъртя ножа си и го рани в левия хълбок. Пренебрегвайки болката, той го ритна в тестисите, удари го с юмрук в гърлото, после обезобрази лицето му с чело.

Последният нападател, слаб мъж със зализана коса, разделена на път по средата, изкрещя и завъртя железния си прът към главата му. Пао се наведе и ритна глезена на нападателя. После, излизайки зад гърба на слабия мъж, той постави ръце върху раменете му и го събори на тротоара. Преди човекът да успее да се изправи, Пао го ритна по главата.

Собственикът на ресторанта повика един китайски лекар, слаб мъж с котешко лице, който намести ръката на Сон Суи и превърза раната на Пао, без да задава излишни въпроси.

— Веднага напуснете Англия — предупреди ги собственикът на ресторанта. — „Сребърният бамбук“ ще ви изпият кръвта заради това, което сторихте на хората им. Всички сме в опасност.

Черният генерал докосна възбудено бинтования си хълбок, после погледна към приятеля си. Сон Суи се усмихна на собственика на ресторанта:

— С брат ми ще си тръгнем, след като си свършим работата.

Два дни по-късно водачът на „Сребърния бамбук“ си седеше у дома и чакаше жена си да се върне от пазар. Тогава неочаквано го посетиха двама лондонски полицаи. Беше техен дълг да го известят, че жена му е намерена удушена на стълбището на известен универсален магазин в Найтсбридж.

Когато шокираният водач на Триадата се отпусна в стола си, телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и мъжки глас изрече на кантонски:

— Имаш и две дъщери. — И затвори.

Както обикновено китайската общност в Лондон отказа да сътрудничи на полицията при разследването на убийството. Но информаторите свързаха с нападението на Триадата срещу китайски командир с прякор Черният генерал, който работел в Тайван и Хонконг. Дали той беше все още в Англия? Никой не беше сигурен.

Информаторите знаеха, че той си отмъщава на враговете си, като нанася удар срещу жените им. Знаеха също, че „Сребърният бамбук“ спряха опитите си да търсят данък от Триадата на Черния генерал.

Когато Пао стана на четиридесет, той се ожени за Ай-Линг Кунг, красива и весела певица в най-добрата хонконгска опера. Той беше богат и влиятелен мъж, чиято позиция в света на тайните общества му даваше неограничена власт. Тя беше чаровна и известна.

Лин Пао бе имал много жени, но Ай-Линг беше най-страстната. Той бе заслепен от нея. Похотта й хармонираше с неговата; в леглото тя задоволяваше всичките му прищевки и желания. Желаеше я безгранично и ненаситно. Правеше всичко, за да й достави удоволствие, и се гордееше, когато виждаше завистта по лицата на другите мъже.

И двамата се интересуваха от пекинската опера. Неговите познания в тази популярна музикална форма бяха по-широки от тези на Ай-Линг, приятна изненада за нея. Сон Суи го запозна с операта още когато бяха хлапета в Шанхай. Пао призна на жена си, че понякога си мечтае да пее поне една вечер с професионална трупа. За нещастие му липсваше увереност да излезе на сцената.

Притежаваше колекция от музикални инструменти — плосък барабан, кастанети, цимбали, голям и малък гонг, и колекция от костюми — украсена броня, комплекти за грим, използвани от прочути изпълнители, дълги халати, бродирани с дракони и феникси. Сподели с Ай-Линг, че даже мисълта за музиката го успокоява.

Когато Пао запя, тя се разчувства до сълзи. Той притежаваше отличен глас. Можеше да изпълнява роли шенг, мъжки роли на младежи и старци. Можеше да се въплъти в героите джинг, отегчителни генерали или млади търсачи на приключения. По нейно настояване те понякога пееха заедно и това бяха най-щастливите мигове в живота му.

Той щедро пръскаше пари за кариерата на жена си. Финансираше продукциите, в които тя беше звезда, плащаше на критиците да я превъзнасят и й уреди договор с една звукозаписна компания, подкрепяна от Триадата. Толкова бе влюбен, че бързо се отказа от няколко любовници. Само Сон Суи имаше смелостта да нарече Ай-Линг с истинското й име — скъпа играчка.

Имаха едно дете, синчето им Хин, което толкова много приличаше на Пао, че го нарекоха Малкия генерал. Ай-Линг и момчето се превърнаха в най-драгоценните притежания на Пао. Със съпругата и сина му късче небе бе паднало върху този жесток свят. Можеше само да се надява, че животът на момчето няма да е опасен като неговия. Астролозите и гадателите предричаха на Малкия генерал само хубави неща. Благоприятното предсказание осигуряваше добро заплащане и предпазваше гадателя от яростта на Черния генерал.

Година след раждането на сина му Пао бе приет в управителния съвет на Триадата; бе удостоен с голяма чест. Сега делеше времето си между Хонконг и Тайван. От тези градове изпращаше други да налагат волята му в Златния триъгълник, Тайланд, Австралия и Америка.

Водачът на Триадата беше стар и болен и управителният съвет придоби изключителна власт. Следващият водач на „Змиите сто стъпки“ щеше да бъде избран от съвета. Сегашният водач се отнасяше благосклонно към двама. Единият беше Лин Пао, а другият беше заклетият му враг.

Двамата кандидати бяха коренно различни един от друг. Пао представляваше младостта и обновлението; той смяташе, че „Змиите сто стъпки“ трябва да се съобразят с променящите се времена. По-възрастният му съперник Чан Фау предпочиташе да върти бизнеса по традиционните начини. Промяната, казваше той, е просто начин да се мултиплицира нечия идиотщина. Чан Фау бе твърде консервативен.

Беше слаб, безстрастен мъж, преминал седемдесетте, и беше толкова вманиачен на тема хигиена, че си миеше ръцете почти ежечасно и по няколко пъти на ден си сменяше дрехите. С ограничени възможности и неограничени амбиции, той се подмазваше на началниците си и се хвалеше до небето. Пао го смяташе за досадник с отегчителните му разкази за битките през Втората световна война, където той се сражавал рамо до рамо с Чанг Кай-ши. Говореше се, че му е далечен роднина.

Пао виждаше себе си като бъдещето, а Чан Фау като миналото. Черният генерал желаеше разширение; защо да не увеличат печалбите, като продават хероин директно на новите банди — например на черните и на латиноамериканците в Щатите? Защо да продават само на италианските гангстери?

„Дръжте се с италианците — настояваше Фау. — Ако тръгнем с черните и латиноамериканците, рискуваме да обидим италианците. Можем ли да си позволим война с тях на тяхната територия?“ Освен това Фау нямаше доверие нито на черните, нито на латиноамериканците. „Твърде нови са в наркобизнеса — казваше той. — Нямат традиция. Дръжте се с италианците, които са доказали, че можем да им вярваме.“

Пао и Чан Фау не се споразумяха и по отношение на Нелсън Бърлин. Пао искаше да влагат повече пари в компанията на американеца, която вече притежаваше хотели в цяла Америка, Мексико, Канада и Хаваите. Той овладя и нови територии — компании за производство на цигари, електроника, играчки. И планираше по-нататъшно разширение.

„Твърде амбициозно — отсече Чан Фау. — Да предположим, че Бърлин се изкуши да краде от нас. Какво ще стане, ако той умре или Америка отново изпадне в депресия? Нашето споразумение с господин Бърлин няма нужда от подобрения.“ Той не виждаше причина да се дават допълнителни средства на американеца.

Пао не се съгласи. Триадата не даваше нищо на Бърлин. Това бе подобрение на инвестиция, направена, когато Триадата уреди раненият Томас Сървис да бъде екзекутиран за убийството на Рода Бърлин. Брат й незабавно се отплати, като отлетя от Чонкин с четири кила хероин, скрити в ковчега на сестра му.

Бърлин, твърдеше Пао, сега е безценен за „Змиите сто стъпки“, които перяха милиони долари чрез неговите компании. Американецът беше добър бизнесмен; разширяването можеше да донесе на Триадата само печалба. Ако Бърлин имаше нужда от пари, те трябваше да го авансират.

„Разширението — настояваше Пао — е живот. Свиването е смърт.“ Изискваше да се правят повече законни инвестиции в Америка и Европа, а не просто парите на Триадата да се влагат в банките. Фау не беше съгласен. Успехът за него се криеше в големите банкови сметки, не в търговските вериги и в недвижимите имоти. „Нека извличат силата си от славното минало — казваше той. — Бъдещето само ще се погрижи за себе си.“

И Пао, и Чан Фау виждаха себе си на най-високия пост. Компромисът между двамата беше невъзможен. Никой от тях не можеше да се превърне в сянка на другия и да се стигне до някакво съгласие.

Лин Пао и Ай-Линг уредиха тържество у дома си в Хонконг по случай втория рожден ден на Хин. Къщата, триетажна тухлена сграда, имаше изглед към пристанището и беше построена преди сто години от един английски офицер, който си имал домашен лешояд и пръв донесъл наргилета за опиум в Кралската колония.

Съперничеството между Лин Пао и Чан Фау за дълго бе довело и двамата в Хонконг. И двамата чакаха като в бдение при смъртник. Водачът на Триадата умираше от левкемия и рак на простата в една болница на Кенеди Роуд. Оставаха му само няколко дни и всички очакваха да обяви наследника си.

Фау изчакваше решението край плажа Шек О, където много влиятелни граждани се криеха зад дебелите стени на огромните си къщи. Домът му представляваше четириетажна тухлена сграда, изолирана в планинска горичка. Живееше там с четирите си жени, по една на всеки етаж.

Пао покани малко хора на тържеството. Сред гостите бяха Сон Суи, съпругата му и тримата им сина, двама от най-близките му помощници, жените и децата им. Единият помощник бе долетял от Сингапур, израз на вярност, оценен високо от Лин Пао. Единственото разочарование беше отказът на Ай-Линг да пее. Беше изнервена като един от тигрите в частната зоологическа градина на съпруга си в Тайван. Умора, обясни тя. Дълго репетирала новата си роля. Би ли й простил този път? Разбира се.

Тъй като беше топъл априлски следобед, всички излязоха на верандата. Пао ясно виждаше близката Долина на щастието и пистата, където конете му се състезаваха заедно с конете на банкери и президенти на корпорации. Но докато държеше Хин с едната си ръка и сочеше с другата, той не мислеше за конюшни и за обиколката на победителя. Сочеше на запад, към Америка, където някой ден синът му щеше да учи. Синът на Черния генерал заслужаваше само най-доброто.

Време беше да разопакова подаръците. Слугите изнесоха масата с подаръци и я оставиха до порталната врата. Когато развеселените възрастни и деца се събраха около масата, Пао подаде Хин на Сон Суи, кръстника на момчето, после взе един плик от купчината. „Търсих щастието и най-сетне го намерих“ — помисли си.

Пликът беше подарък от Сон Суи и бе натъпкан с банкноти. Двамата мъже се усмихнаха един на друг.

— Купи на кръщелника ми американска кола — каза Сон.

Пао го прегърна. „Братя както винаги“ — прошепна той. Сон му прошепна същото. Кръвната клетва, която бяха си дали в Стария град, все още бе силна.

Пао се обърна да отвори другите подаръци, а Сон Суи остави момчето на пода на верандата и пристъпи до него. „Моят кръщелник иска нещо сладко“ — каза. Изведнъж Ай-Линг излезе през вратата, грабна детето и изтича в къщата. Съпругът й се намръщи. Странна работа.

Но през последните един-два дни тя се държеше странно. Гостите и децата им се умълчаха. Жената на Сон Суи се наведе през вратата и надзърна в къщата. Когато се обърна да каже нещо на Пао, масата с подаръците експлодира.

Тъй като Сон Суи се озова между него и масата, Пао оцеля от взрива. Ударната вълна обаче го изхвърли от верандата и го събори на ливадата отпред. Замаян и окървавен, той лежеше и гледаше яркото слънце. Главата и лявата ръка го боляха непоносимо. Почувства се слаб, всеки момент щеше да загуби съзнание.

С огромни усилия погледна към къщата. Част от верандата беше съборена от взрива. По цялата ливада бяха разпилени подаръци, храна и тела. Вратата на къщата бе изтръгната от пантите и лежеше на тревата. Пламъци обхващаха портала. Всички предни прозорци бяха взривени или изпочупени.

Мъже и жени, изпаднали в истерия, лежаха на ливадата и викаха за помощ. Във въздуха край къщата се носеха парчета опаковъчна хартия, които едва се виждаха от черния дим, издигнал се над верандата. Пао седна. Лицето му лепнеше от кръв. Кожата му беше влажна и студена.

Пред себе си видя момиченце. То седеше на стълбите, водещи към къщата, и гледаше тъпо с изцъклени очи. Десният му крак беше откъснат, а подгъвът на рокличката му гореше. До него се търкаляше окървавената глава на Сон Суи. Тялото му не се виждаше никъде.

Пао успя да се изправи на колене, но не можа да стане. Не виждаше с дясното си око, а болката в ръката му беше ужасна. Седна на ливадата и видя как двама слуги с бели сака внимателно се показаха от горящата врата и се втурнаха към него. Той протегна ръце към тях, после падна назад и изкрещя името на жена си. Секунди по-късно припадна.

Един ден след това Пао дойде в съзнание в колуунската болница. Лявата му ръка беше откъсната и бе изгубил дясното си око. Сон Суи беше убит заедно със съпругата и с двете си деца. Единият от съветниците беше мъртъв; другият бе оживял, но беше останал без крака. Имаше жертви сред жените и децата на съветниците, но смъртта на Сон бе най-големият удар. Пао не успя да сдържи сълзите си. Загубата на Малкия брат беше непоносима. Той не познаваше по-голяма скръб.

В болницата полицаят Мартин Маки го информира, че някой е скрил експлозив с часовников механизъм сред подаръците на Хин. Докато шестте членове на Триадата гледаха и мълчаха, Маки каза, че Пао е извадил късмет, защото се е измъкнал жив. Попита го дали знае кой се е опитал да го убие. Той поклати глава. Нямаше представа кой може да е искал да направи такова нещо.

„Аз съм обикновен бизнесмен — обясни. — Търгувам с недвижимо имущество, златни предмети и компютри.“ Строеше и храм за бедните в района Ванчай. Сега храмът щеше да бъде посветен на брат му Сон Суи, чието последно дело на земята бе да спаси живота на Пао. Полицаят се усмихна и каза:

— Разбирам, че Сон Суи е бил член на „Змиите сто стъпки“.

Пао извърна лице към стената и нищо не отговори.

Когато Маки си отиде, той се изправи в леглото и погледна към бинтования чукан, където се бе намирала лявата му ръка. После докосна марлята върху празната си очна яма и каза:

— Чан Фау и жена ми се опитаха да ме убият. — Вдигна осакатената си ръка от леглото и отново я отпусна. — Синът ми. Той с нея ли е?

Главният в стаята беше Занг Ву, дребен, кльощав мъж, наближаващ трийсетте, с напрегнатия поглед на неспокоен ловец. След няколко секунди той се прокашля и отговори:

— Синът ви е с нея, да.

Гласът на Пао едва се чуваше.

— И двамата са при Чан Фау?

— У дома му, където има много силна охрана.

— Оцеля ли някое от децата на Сон Суи?

— Чунг, най-голямото.

Чунг беше весело, осемгодишно момче, наследило интелигентността на баща си, но без неговото чувство за хумор. Беше кръщелник на Пао.

Черният генерал кимна.

— Постарайте се да го защитавате добре. Пазете го денонощно.

— Ще бъде направено.

— Сега искам да поспя. Събудете ме точно след час. Този път ще се справя с Чан Фау. — След дълго мълчание изръмжа сърдито: — Името на жена ми никога вече да не се споменава.

— Разбирам — отговори Занг.

— От днес нататък нямам жена. Тя вече не съществува.

Ву се почеса и погледна към каната за вода върху нощната масичка, чудейки се дали Лин Пао ще има сили да се пребори с Чан Фау. Ако не, къде щеше да отиде самият той. Чан Фау не беше милостив с враговете си.

Занг Ву беше реалист и нямаше желание да бъде на губещата страна в тази война. Черният генерал беше инвалид. Може би и умът му бе увреден. Та нали току-що бе засрамен от жена си, която се опита да го убие и да избяга със сина му. Духът на всеки мъж би бил съкрушен от подобен обрат на съдбата.

Той погледна към ранения и си помисли: „Това не е воин. Вече не е. Чан Фау, старият генерал и братовчед на Чанг, изместван няколко пъти, сега е силният на деня.“

Фау и четирите му жени бяха изключително добре защитени в дом, който можеше да се нарече непревземаем. Заграден с тухлена стена, той се издигаше самотен върху горист хълм и се охраняваше от множество въоръжени мъже. Всеки, който пожелаеше да измъкне стария генерал от крепостта му, имаше нужда от армия и голям късмет. За Занг Ву беше очевидно, че Черният генерал не притежава нито едното, нито другото. Докато лежеше ранен и се самосъжаляваше, дузини членове на Триадата преминаваха на страната на Чан Фау. Всички обичаха победителя.

Занг Ву, добре запознат с делата на Триадата, знаеше, че нападението срещу Пао бе последвано от стотици телефонни обаждания от членове на Триадата по цял свят. Само няколко от тях бяха за Черния генерал. Оставалите бяха директно до крепостта на Чан Фау и го поздравяваха за смелостта, която е проявил, изправяйки се срещу Пао. Всички засвидетелстваха вечната си вярност към Фау. Занг Ву смяташе, че Лин Пао е по-добрият. Сега бе принуден да обмисли отново преценката си.

Някои членове на Триадата предполагаха, че Лин Пао е бил убит при експлозията. Занг Ву подозираше, че Чан Фау си е послужил с измама, за да всее паника сред силите на Пао. На стария генерал не му бяха чужди подобни гадости.

В болницата Пао лежеше с лице към стената. Според Занг Ву той едва дишаше. Ще помислиш, че вече е мъртъв. Това определено би опростило живота на Занг Ву.

Жалко за Черния генерал. Вече не беше толкова свиреп. Изглеждаше по-дребен, по-уязвим. Къде беше онзи Лин Пао с ужасния нрав, човекът, който винаги получаваше своето? Може би той изчезна заедно със смъртта на Сон Суи. Хитрият дребен инвалид беше безценен в израстването на Пао до върха на тайното общество. Но Сон Суи беше при прадедите си. Черният генерал трябваше да се научи да се справя сам.

Със съветите на мъртвия си приятел Черният генерал сигурно щеше да успее да отмъсти на Чан Фау. Без него Лин Пао се изправяше пред почти неизбежно поражение. Даже небесата не можеха да попречат на Чан Фау да стане следващата Драконова глава.

Раненият се размърда под одеялата и си пое дълбоко дъх. Въздъхна и дръпна завивките по-близо до лицето си, очевидно се готвеше да заспи. Но когато проговори, гласът му беше толкова властен, че Занг не пропусна нито дума.

Думите му като че ли бяха отправени единствено към Занг. Сякаш бе прочел мислите на хладнокръвния дребен мъж. Без да надига глава от възглавницата, Пао прошепна:

— След три дни Чан Фау ще бъде мъртъв и аз ще стана Драконова глава.

В просторното ателие на втория етаж с изглед към рододендроновата градина и към двора Чан Фау седеше край бюро от тиково дърво и рисуваше върху копринен свитък. Това беше макемоно, хоризонтален свитък, който се развиваше от дясно наляво и отразяваше една-единствена тема — в този случай неговите смели военни подвизи.

Само че нямаше никакви подвизи. През войната той, както и другите членове на щаба на Чанг, сътрудничеха на японците, крадяха американските помощи, изпращаха хората си да измират в безсмислени битки. Като офицер той беше незначителен, дебелоглав и страхлив. Войниците му го наричаха Пиле с железен задник.

Темата на всяко макемоно се развиваше като поезия или музика и привличаше зрителя постепенно при развиването. Подобни свитъци никога не се излагаха постоянно. Те се съхраняваха в торби от брокат или в дървени кутии, за да се гледат само при специални случаи.

Чан Фау беше добър художник. С вещина използваше четката и мастилото, налагаше черни сенки, после светлосиви, преди да смеси малко цвят с лепило и вода и да ги прибави отгоре за подсилване на ефекта. Ударите му бяха бързи и не позволяваха поправки. Според изискванията на старинния жанр той използваше поглед от въздуха, за да представи перспективата и дистанцията. Темата на Чан Фау беше смелият му набег за спасение на генералисимус Чанг Кай-ши от горящия щаб на КМТ след въздушно нападение.

Рисуването на макемоно изискваше от художника да се слее емоционално с темата си, което за него беше лесна работа. С времето личните му представи и разбирания за войната се превърнаха в единствената действителна версия. Единствено неговата истина беше подходяща.

Свитъкът бе почти завършен, когато полицейският сержант Питър Йонг се появи без предупреждение в дома на Чан Фау. Като всички инспектори той не беше добре дошъл. Но на домакина не му оставаше нищо друго, освен да спре и да побъбри с полицая, който също беше член на „Змиите сто стъпки“.

Йонг беше слаб, нервен човек, с остри черти и красива усмивка. Чан Фау го смяташе за глупав и безгръбначен, от хората, които няма да тръгнат да се бият за каквото и да е. Ще му се изпикаеш върху обувките, а той ще ти благодари за това. Достъпът му до полицейските документи обаче беше безценен.

Придружен от двама униформени полицаи в мрежести ризи каки, шорти и сини фуражки, Йонг бе допуснат в двора и отведен до ателието на Чан Фау. Двамата телохранители останаха отвън, облегнали гърбове на вратата. Двамата полицаи на Йонг застанаха от другата страна на вратата.

Сержантът се извини за внезапното посещение, но се налагало спешно да разговаря с почитаемия Чан Фау. И не можел да го направи по телефона. Определено не по телефона. И още веднъж трябвало да се извини.

Чан Фау махна с ръка и прекрати извиненията му.

— Казвай какво има, по дяволите.

С куфарче в ръка Йонг се приближи до бюрото.

— Лин Пао ви е предал на американските наркодетективи в Хонконг — сподели той. — Дал им е информация за пратките с наркотици, предназначени за Съединените щати и Канада.

Чан Фау се намръщи и остави четката.

— Защо? Това ще му пререже гърлото.

— Не неговото, вашето. Вие сте наред да станете Драконова глава. Вас ще обвинят за загубите. Пао е твърде слаб, за да се пребори сам с вас, така че е уредил американците да свършат мръсната работа.

Чан Фау кимна.

— Да. Да.

— Ще ви потърсят отговорност за всички конфискувани наркотици. Ще го сметнат за ваша грешка. Пао иска вие да се провалите. Иска членовете да ви сметнат за некадърник. За слаб водач.

— Разбирам.

— С помощта на американците. Ако се натрупат достатъчно загуби под вашето управление, той е уверен, че членовете ще се обърнат срещу вас. После той ще излезе на сцената и ще спаси организацията. Иска и сина си.

Домакинът изръмжа:

— И как възнамерява да го вземе от мен? Докато детето е тук, той трябва да е по-внимателен.

Сержантът кимна няколко пъти.

— О, той знае предимствата, с които го държите, почитаеми сър. Ето защо планира да повдигне криминални обвинения срещу Ай-Линг. Той знае, че тя е тук с момчето. Усеща също, че тя трябва да се подчини на съда, ако не иска да се изложи на риск.

— Обясни.

— Той планира да обвини съпругата си, че е крадяла от неговата компания за недвижими имоти, за да си купи частен театър.

Чан Фау поклати глава.

— Всеки в Хонконг знае, че той й даваше каквото поиска, защото тя го даряваше с най-страхотното чукане в тъпия му живот. Как съдът ще повярва на тази глупава интрига?

Йонг сви рамене.

— Почитаеми сър, мога само да повторя каквото чух. Съдията Нианг, за когото знаете, че е добър приятел на Пао, издаде необходимата заповед. Имам копие у себе си. Освен това Ай-Линг ще бъде обвинена, че е отвлякла детето им. Тя трябва да отговаря на обвиненията или да я обявят за беглец, а аз не мисля, че тя иска точно това.

Чан Фау, облечен в униформата на генерал от КМТ, нетърпеливо барабанеше с пръсти по бюрото. Носеше старата си униформа, за да се вдъхнови и да нарисува по-добре „героиката“ си. Ако Пао беше в тази стая, той сам щеше да застреля проклетия предател. Йонг направи добре като му донесе тази информация.

Военният опит на Фау за начертаване на стратегия му беше послужил добре в Триадата. Вярно, че не успя да убие Пао. Но както изглежда Черният генерал бе на път сам да се убие. Когато обществото научи за плановете му да стане информатор, той няма да преживее и седмица.

Доколкото знаеше, Пао все още се намираше в болницата и беше доста изтощен. Шанхайското копеле, което щеше да стане крал, изгуби ръката и окото си от малкия изненадващ подарък на Фау. Изгуби и двама съветници, включително и умния и опасен Сон Суи. Според Чан Фау гробът на противника вече беше отворен.

Чан Фау, професионален войник през по-голямата част от живота си, се гордееше, че е по-умен от другите. Той винаги гледаше надалеч. Шанхайското копеле бе твърде упорито, твърде решено да постигне своето. Беше груб, непредвидим и му липсваше всякаква изтънченост. Беше горила, не лисица. Нека да върши работата на горилата, реши, а умната игра да остави на някой друг.

Тъй като водачите на тайното общество харесваха Пао, Фау се престори, че също го харесва. Но горилата не се заблуди. Той не беше от хората, които се ласкаят и се подмазват на онези, които се правят на техни почитатели. И Фау не беше доволен, като чу мнението на Пао за себе си. Шанхайското копеле го възприемало като превзета стара мома и изостанал тип. Не криел, че иска да нахрани тигрите си с Фау.

Двамата не живееха в един и същи свят.

Чан Фау обаче беше лисица, която надхитри горилата.

Когато Ай-Линг беше на петнадесет, той овладя тялото и душата й. Тогава тя имаше кал по лицето си и миришеше на бащините си крави. Никога не беше виждала червило. Семейството й бе сред милионите бежанци, които наводниха Чонкин, където Чан Фау служеше в щаба на генералисимус Чанг.

Скъсаните дрехи, мръсотията и липсата на възпитание не можеха да скрият красотата на девойката. Чан Фау не беше единственият мъж, който я пожела, но той беше с най-голямата власт. Сключи сделка с баща й, който реши, че е по-добре да вземе каквото може от дъщеря си, отколкото да му я отвлекат, а той да остане с празни ръце.

Семейството получи храна, изоставена конюшня, в която да живее, документи за самоличност и най-важното от всичко, защитата на Фау. В замяна му предадоха Ай-Линг. За шест месеца тя му омръзна и той я продаде на един от капитаните си за петдесет американски долара.

Десет години по-късно Фау отново срещна Ай-Линг, която беше станала доста привлекателна и изключително амбициозна. Прекараха една нощ заедно, тя му показа безброй сексуални номера и го помоли за помощ. Би ли вложил пари, за да може тя да направи кариера като певица в операта? Не искаше повече да бъде магазинерка.

Чан Фау се замисли, като галеше разкошните й гърди, после реши да се съгласи. Парите обаче трябваше да бъдат върнати, и то при неговите условия. Съгласна ли е? Разбира се. Дори ако това означава да се разведе със съпруга си? Да. Истината беше, че тя отдавна искаше да се отърве от стария глупак, за когото беше омъжена.

След тази нощ Чан Фау вече никога не спа с нея. Никой не ги видя заедно на публични места. Тя получи заема си чрез една цюрихска банка, като парите минаха първо през холдинги в Панама и Бахамските острови. Ай-Линг стана част от дългосрочен план. Тя беше неговият „спящ“ агент, който изчакваше, докато го повикат.

Дългът на Ай-Линг и страстта на Лин Пао към китайската опера позволиха на Чан Фау да води Черния генерал за носа до този ден на унищожение. Най-лесната част от плана бе да събере певицата и горилата. Ай-Линг беше една от най-знаменитите и най-желаните жени в Хонконг. И както Фау правилно предвиди, Пао видя у нея трофей, който трябваше да притежава.

Не я беше молил да се омъжва за Лин Пао; да спи с горилата и да го шпионира беше достатъчно. Женитбата бе идея на Лин Пао.

След като помисли, Чан Фау разреши на Ай-Линг да продължи с приготовленията за сватбата. Защо не? Тя винаги щеше да е скрита кама в сърцето на Пао. Междувременно щеше да води разкошен живот като съпруга на водач в едно от най-мощните хонконгски тайни общества. Както всички други планове и този беше изграден с оглед на далечната стратегия. Защо да нападаш врага си открито, когато можеш да го нападнеш в гърба?

Чай Фау слушаше внимателно сержант Йонг и не видя как двамата полицаи завиват заглушители към дулата на пистолетите си.

Единият, дребен кривокрак мъж с тъмни очила, се обърна и блъсна вратата. След като прошепна нещо на телохранителите, той затвори вратата и зае позиция.

Сержант Йонг продължи да излага плана за предателство на Пао, после постави куфарчето си върху бюрото и се приготви да документира обвиненията си. Някой почука на вратата и кривокракият отвори.

Двамата полицаи отстъпиха встрани, за да пропуснат Ай-Линг и телохранителите. Тя беше облечена в чеонг-сам с цепка на бедрото и със сламени сандали. Черната й коса се стелеше по раменете. Носеше кроткия Хин на ръце. Телохранителите я последваха в стаята, а кривокракият полицай внимателно затвори вратата.

Като видя жената, Чан Фау се намръщи. Не беше заповядал да я повикат.

— Дойдох както поиска — каза тя. — И донесох момчето.

Той се надигна иззад бюрото. Какво ставаше тук? Тъкмо щеше да каже на Ай-Линг колко е глупава, когато двамата полицаи пристъпиха зад телохранителите му и ги застреляха в главите. Уплашеният Чан падна назад в стола си.

Кривокракият опря пистолета си във врата на Ай-Линг и й заповяда да пази тишина. Ужасена и с широко отворени очи, тя кимна. Вторият полицай заключи вратата на ателието, после прекоси стаята и опря пистолета си в главата на Чан Фау. Всичко стана за по-малко от пет секунди.

Сержант Йонг се изправи пред стария генерал и каза:

— Нямах избор.

Кривокракият заповяда на Йонг да мълчи.

Чан Фау се изправи в стола си. Запази част от самообладанието си, нещо, което се очакваше от човек, служил рамо до рамо с генералисимуса и участвал в бойни действия. Той бързо прецени ситуацията. Не го убиха, значи се развиваше някакъв план, който включваше и неговото участие.

Той възнамеряваше да обърне тази ситуация в своя полза. Малко стратегия и щеше да спечели. Беше на собствен терен, заобиколен от своите хора, а това бе голямо предимство. Бяха им нужни повече от двама стрелци и безгръбначния Йонг, за да го победят. Учуди се кой дърпа конците на тези кукли.

Чан Фау се обърна към тях и каза:

— Нека да ви предупредя. Планът ви няма да се осъществи. Може и да сте влезли без проблеми, но няма да излезете лесно. Имам дузини въоръжени мъже край цялата къща. Как възнамерявате да ме прекарате покрай тях?

Окуражи се от собствените си думи. Нима досега не беше рисувал историята на един герой? Своята история. Стана от стола и продължи:

— Само се опитайте да ме изведете и ще заповядам на хората си да стрелят. По-добре да умра сега, отколкото по-късно. Ако ме убиете обаче, ще загубите важен заложник. И няма да притежавате нищо. Нали разбирате, обречени сте да изгубите играта. Предлагам ви да сложите оръжие и тогава може да реша да се смиля над вас.

Кривокракият заповяда на Ай-Линг да вдигне Хин и да застане до бюрото. После кимна на сержант Йонг, който отвори куфарчето, извади ръчна радиостанция и я подаде на кривокракия. Той включи радиостанцията, обърна гръб на Фау и зашепна. След като слуша няколко секунди, кимна и изключи. Усмихна се към Чан Фау и му заповяда да отиде до прозореца с изглед към двора.

— Гледай — каза му.

Лин Пао седеше на задната седалка на тъмносин мерцедес, паркиран сред боровете до къщата на Чан Фау. Отляво до него седеше Занг Ву. На седалката до тях имаше радиостанция. Двама души с автоматични пушки седяха на предните седалки и гледаха как три камиона минават покрай тях и паркират до входа. Хората на Пао бяха в камионите.

Когато охраната се струпа край порталната врата, хората на Черния генерал наскачаха от кабините и каросериите на камионите. Незабавно бяха последвани от дузини плачещи и виещи жени, които залитаха и се препъваха една в друга. С викове и ругатни хората на Пао заблъскаха жените с юмруци и приклади и ги принудиха да се строят в неравна редица. Жените, тридесет и четири на брой, сега стояха между къщата и неговите хора, застанали зад тях с насочени към главите им автомати.

Жените бяха ужасени. Всички бяха съблечени голи.

Някои се опитваха да се прикрият с ръце, а други обърнаха гръб към къщата, за да скрият срама си. Няколко мъже изтичаха през двора към къщата. Едни се смееха, други подтикваха другарите си да дойдат и да видят представлението.

Изведнъж хората на Фау се развикаха и започнаха да ругаят. Жените бяха техните съпруги, майки, дъщери. Някои пазачи се дръпнаха към портата, готови да побегнат навън. Хората на Пао стреляха във въздуха и ги върнаха обратно.

Ридаейки и викайки имената на мъжете си, голите жени молеха за помощ. Някои говореха за страха си от Черния генерал. Мъжете им обаче бяха безсилни. Те го бяха отписали, а той беше заловил жените им.

В мерцедеса Пао кимна на Занг Ву, който нареди нещо по радиостанцията. Секунди по-късно един от хората му излезе от камиона и тръгна към порталната врата, размахал бяла кърпичка като сигнал за примирие. След като поговори накратко с хората на противника, той се върна. Хората на Фау не забелязаха, че той отиде до тъмносиния мерцедес, почти скрит сред боровете.

В ателието Чан Фау нервно опипваше медалите на гърдите си и наблюдаваше странната сцена. Голи жени пред вратата му. И пазачите му не правеха нищо. Стояха със скръстени ръце. В това имаше нещо много необикновено. Той започна да се страхува.

Радиостанцията на кривокракия изписка. Той я включи и я вдигна към ухото си. После погледна към Фау и тръсна глава към двора. Хората на Фау оставяха оръжието си на земята. Даже намиращите се в къщата излизаха бързо и вдигаха пушките над главите си. Портата беше отворена.

С разтуптяно сърце Фау гледаше как въоръжените мъже подкарват жените като стадо из двора. Бавно ги последваха два камиона. Заповядаха на жените да спрат пред прозореца на ателието. Той извърна очи. Но кривокракият леко го потупа с пистолет по бузата.

— Гледай — заповяда му.

Той видя как обезоръжиха хората му, как ги накараха да седнат край източната стена с ръце зад тила. Чак тогава мерцедесът излезе от боровата горичка и влезе в двора. Спря край жените.

Чан Фау гледаше и усети остра болка в стомаха. Трудно му беше да приеме събитията, които се развиваха пред очите му. Те не се поддаваха на описание.

Как да обясни присъствието на голите жени в двора си? Как да обясни това, че пазачите му отвориха портите, а после се предадоха без изстрел? Може би нямаше обяснение. Може би това беше халюцинация, сън, който той не можеше да разбере.

Умът му не бе подготвен да приеме това неприятно развитие на събитията. Със сигурност е направил някаква грешка. Ако Чан Фау можеше да седне и да обсъди всичко това с командира на отсрещната страна, цялата тази странна работа щеше да се уреди. Само дума-две на нужните хора и щеше да се постигне справедливо разрешение. Нали беше герой от войната? Това със сигурност трябваше да предизвика уважение.

Но той само гледаше към двора и шепнеше:

— Защо не се бият? Защо не защитават своя генерал?

Кривокракият зад него заповяда:

— Да тръгваме. — Чан Фау, сержант Йонг и Ай-Линг тръгнаха към двора. Малкият Хин беше заспал в ръцете на майка си.

Преди да тръгнат надолу по стълбището, възрастният мъж спря в коридора.

— Трябва да говоря с Драконовата глава — каза.

— Не чухте ли новините, почитаеми сър? — попита Йонг. — Драконовата глава почина малко преди да дойда при вас. Лекарите направиха всичко, което беше по силите им, но не можаха да го спасят.

— Защо не ми казаха за това?

— Е, почитаеми сър, това е въпрос, който ще разисквате с Лин Пао.

Той примигна. Изведнъж гърлото му пресъхна. Лин Пао. Разбира се.

— Ние с него трябва да постигнем някакво споразумение. Разочарован съм, че хората ми не се съпротивляваха.

Кривокракият каза:

— Черният генерал им даде тридесет секунди да се предадат. Обеща им, че след това ще избие жените им.

Сержант Йонг се обърна към Чан Фау:

— Почитаеми сър, боя се, че и ние направихме същото, вашите хора и аз. Избрахме жените си пред вас. Точно както предвиди Черният генерал. Тъжно ми е да го кажа, но жена ми и дъщеря ми са долу. Съобщиха ми, че жените и дъщерите на лекарите, които лекуваха Драконовата глава, също са на двора.

Занг Ву заповяда да прережат телефонните кабели в къщата на Чан Фау.

После навън бе изнесен кожен фотьойл и беше поставен пред градината. Занг Ву остави касетофон на земята до фотьойла и помогна на Лин Пао да слезе от мерцедеса. Черният генерал беше облечен в зелен болничен халат, пижама и чехли. Носеше тъмни очила. Застанали на входа на къщата, уплашените Чан Фау и Ай-Линг гледаха как Занг Ву води Пао към фотьойла. Когато той се настани, кимна на Занг Ву, който се наведе, чу прошепнатите заповеди и ги предаде на хората на Пао.

На всички жени, освен на Ай-Линг, бе заповядано да влязат в къщата. Там щяха да ги пазят под стража. Шестима от мъжете на Пао бяха поставени на пост пред къщата. „Всяка жена, която се опита да избяга, ще бъде разстреляна. Всеки пазач, който се опита да закача жените, също ще бъде разстрелян. Ако хората на Фау се съпротивляват, Пао незабавно ще избие жените.“ Но когато жените влязоха в къщата, той се обърна към Занг Ву, новия си заместник-командир:

— Тъй като искам да спечеля верността на хората на Фау, глупаво е да унижавам жените им, ако това не е необходимо. — Занг Ву се съгласи. Беше излязъл голям глупак, когато подцени Лин Пао.

За три дни той организира великолепен контраход срещу Фау. Повика хора от Манила и Сингапур, хора, чиито лица бяха непознати на Фау. С или без Сон Суи Черният генерал щеше да стане Драконова глава.

След като отиде при воините и повтори заповедите на Пао, Занг се приближи към Ай-Линг, взе Хин от ръцете й й занесе момчето на Черния генерал.

Бащата и синът бяха щастливи от срещата си. Те се прегърнаха и се целунаха, без да обръщат внимание на другите. Пао извади от джоба на халата си малък пластмасов космически кораб и го даде на възхитения Хин, който потупа баща си по гърдите. Пао отново прегърна и целуна момчето. За няколко секунди единствените звуци, които се чуваха, бяха граченето на гарваните, литнали над тях и плачът на Ай-Линг. После Пао подаде сина си на Занг, който го внесе в къщата.

Занг се върна в двора и изкрещя на шофьорите на двата камиона. Те веднага включиха двигателите. Едно негово кимване и четиримата пазачи, застанали от двете страни на Чан Фау, го повлякоха към камионите.

Фау поиска да говори с Пао. Поиска уважението, полагащо се на човек с неговия ранг и постижения. Със сигурност Лин Пао нямаше да му откаже един разговор. Чан Фау извика:

— Имам право на уважение, разбираш ли? Уважение.

Никой не му обърна внимание.

Завързаха въжета за ръцете и краката му, после ги завързаха за двата камиона. Някои мъже сведоха поглед към земята или се обърнаха настрани. Други затвориха очи или ги покриха с ръце. Чан Фау, с настръхнала прошарена коса, с очила, увиснали от едното ухо, продължаваше да изисква уважение, когато Занг Ву вдигна ръка и рязко я свали, за да даде сигнал. Камионите тръгнаха в противоположни посоки и разкъсаха стария генерал.

Ай-Линг припадна.

Още не бе дошла на себе си, когато четиримата мъже, които вързаха Чан Фау, я завлякоха пред Пао. Той кимна на Занг Ву, който заповяда да я съблекат и да я задържат на земята. После Пао включи касетофона в скута си. Красивият глас на Ай-Линг огласи двора.

Той остави касетофона на земята и с огромни усилия се надигна от фотьойла. Подаде ръка на Занг. Дребният, кльощав мъж извади джобно ножче, отвори го и му го подаде.

Ай-Линг погледна към съпруга си и помоли за милост.

Пао се затътри към нея. Чехлите му се влачеха по тухлената настилка. Когато стигна до Ай-Линг, той се наведе между двамата мъже и бавно направи разрез на корема й. Писъците й се смесиха с пеенето й.

Разрезът не беше дълбок. Изпадналата в истерия жена рязко се дръпна от похитителите си. Пао, студен и безчувствен, я погледна и се обърна.

Седнал във фотьойла, той наблюдаваше как четиримата мъже вадят ножчета от джобовете си. После те погледнаха към Пао. Той кимна.

Четиридесет минути по-късно четиримата работещи по заповед на Пао внимателно одраха кожата на Ай-Линг от кръста нагоре и я вдигнаха над главата й. С изключение на Пао, Занг Ву и кривокракия полицай всички гледаха встрани от нещастницата.

Мъжете, които одраха половината й кожа, спряха и погледнаха към Пао. Той се изправи, подхвърли им касетофона и поиска да продължат с Ай-Линг, да я убият с бавна, мъчителна смърт.