Силата ТЕ

14.

Манила

Два дни след смъртта на Хузиана де Вега скърбящият Леон Баколод седеше гол във ваната на евтина стая край Филипинския университет и пиеше ром направо от бутилката. Единствената му компания беше черно-бял телевизор, поставен върху тоалетната.

Замаян и вцепенен, той се опита да мисли за загубата, но тъй като не беше поумнял от страданието, продължи да пие, докато припадна. Мъката му беше безгранична.

Когато беше буден, плачеше непрестанно. От време на време удряше глава в плочките на стената и викаше Хузиана. От два дни седеше в собствените си изпражнения, без да се измие и без да излезе от ваната.

Толкова бе възбуден, че смъртта на Хузи го нарани както физически, така и душевно. Като чу новините, бе поразен от ослепяващо главоболие. Краката му бяха пронизани от болки. Всяко завъртане беше мъчително. Сърцето му заби силно, после пулсът му бързо се забави, докато в един момент туптенето сякаш изчезна. Хузи. Как щеше да живее без нея?

Първо, той извличаше силата си от тази специална жена. Докато Баколод беше потиснат и несигурен, тя беше дръзка и нагла. Тя живееше, обличаше се и обичаше както й се иска. Сексуалната й енергия беше непреодолима, въвличаше го в непознати територии, без да спре и да прецени рисковете. Хузи бе жена на действието, винаги готова да завладява нови светове.

Комплексиран заради сцепеното си небце, епилепсията и липсата на образование, Баколод бе ранена птица, нуждаеща се от закрилата на Хузи. Професията й го притесняваше в началото, но по-късно той я прие, защото тя не му даде право на избор.

— Ти споделяш моя живот — каза му тя. — Аз не споделям твоя.

— И никога не ме питай защо проституирам — продължи тя. — Правя го, защото това е единствената игра, която си струва да се играе, и защото съм добра в нея.

През последната им почивка Баколод събра кураж да й каже, че случайно е изгубил часовника, който тя му подари при пожара в „Таалтекс“. Не трябваше да се притеснява, че ще я ядоса. Тя го разбираше, прощаваше му и сега направи всичко възможно да го развесели.

Когато той спомена, че Чарлз Суи ще го убие заради този гаф, Хузи му прошепна:

— Аз ще те защитя от Чарли Змията. Ще оправим работата с него.

Баколод, с палец в устата, сложи глава в скута й и се усмихна. На света нямаше човек като Хузи. Нямаше.

Нейна бе идеята да отидат до град Куезон, съвсем близо до Манила, и да се скрият край Филипинския университет. Край студентското градче, едно от най-привлекателните в Азия, имаше множество къщи, където се даваха евтини стаи под наем. С младежкото си лице Баколод нямаше проблем да мине за студент.

Не трябваше да се свързва с нея. Хузи щеше да му се обажда всеки ден — следобед, от телефона на някой клиент. Седмица-две в университета, а после ще намерят ново скривалище.

— Но засега — каза тя — ти се слей с тези копеленца, които си мислят, че са по-умни от всички ни.

За него бе невъзможно да присъства на погребението на Хузи, уредено от леля й, също проститутка. Няколко обаждания по телефона потвърдиха онова, което той вече подозираше — Чарлз Суи, естествено, го търсеше и щеше да изпрати свои хора на погребението. Положението се беше влошило. Сега часовникът на Баколод беше у Суи. Взел го от манилската полиция, която пък го конфискувала от американеца Франк ди Палма.

Ди Палма. Баколод изгаряше от омраза към този човек. Само като се сетеше за него, лицето му се изкривяваше в гротескна гримаса. Ако не беше той, Хузи щеше да е още жива. Омразата му към Ди Палма стана толкова силна, че имаше опасност да се превърне в единственото му удоволствие.

Обърканият му ум, разстроен от скръбта и алкохола, отказваше да приеме съобщенията за смъртта на Хузи. „Проститутка на среща с американски журналист, убита от крадци в хотела.“ Глупости! Тя бе убита, защото Ди Палма се беше опитал да я използва, за да се докопа до Баколод.

Подпалвачът от пръв поглед познаваше мръсните номера. Нима в пресата не съобщиха, че Ди Палма работил за американска телевизионна мрежа, собственост на Нелсън Бърлин? Същият Бърлин, който щеше да спечели от пожара в своята „Таалтекс Индъстрийз“. Баколод реши, че срещу него има заговор. Двамата американци и Чарли Змията искаха завинаги да му запушат устата и никой да не разбере за пожара.

Е, той имаше какво да каже по този въпрос. Щеше да убие Ди Палма. Дори това да бе последното нещо, което щеше да направи на тази земя, Баколод щеше да унищожи човека, отговорен за убийството на Хузи. Журналистът бе признал, че е убил двама от хората на Суи, но твърдеше, че не е убил Хузи.

„Господин Ди Палма, ти си един шибан лъжец“ — помисли си Баколод. Двама мъртви и един със строшен череп, Хузи също е мъртва, а само американецът е невредим. Ди Палма, който си бе признал, че е поканил Хузи в апартамента си, защото, според него, работел върху някаква история. Истината според американеца. Е, нека си приказва каквото си ще. Баколод знаеше по-добре.

Излегнат във ваната, той отпи още ром и остави почти празната бутилка между краката си. „Аз знам истината“ — прошепна. О-о, да, знаеше я. Ди Палма бе отговорен за смъртта на Хузи, защото тя бе отишла да се срещне с него в апартамента му. По покана на Ди Палма.

Той не се интересуваше защо американецът е убил хората на Суи. Интересуваше се от Хузи и от никой друг.

Допи рома, пусна празната бутилка на пода, после ръцете му увиснаха встрани. Започна отново да плаче: „Хузи, обичам те! Обичам те, обичам те, обичам те“.

После се сети за Ди Палма. Наведе се през ваната, взе от пода запалка и пак се строполи в собствените си изпражнения. Завъртя запалката в мръсните си пръсти, вдигна капачето и завъртя колелцето. Ухили се, като видя пламъка. Ужасът на огъня не очакваше него, а американеца. Баколод се закле в Девата, че ще направи това.

През същия следобед шефът на ОБН, нисък, четиридесет и четири годишен ирландец с тежки клепачи, излезе от хотелския коридор и последва Тод в испанския апартамент. Запали цигара и си зададе въпроса дали е постъпил разумно, като се е забъркал с Франк ди Палма.

Сега на Ди Палма му пареше под задника. Филипинската полиция го задържа във връзка с три убийства. Едната убита била проститутка. Проститутка джудже. И това ако не е сбъркано.

Свидетелят на убийствата, шефът на пиколата в хотела Федерико Лаурел, бе изчезнал и поради това не можеше да потвърди историята на Ди Палма. Кой можеше да каже дали Франк ще успее да свърже Лин Пао с Нелсън Бърлин. Оменс знаеше едно — след забъркването му в тази каша някои хора можеше да го помислят за неблагоразумен, ако не и за ужасно глупав.

Влязоха в дневната и Тод го заведе до венециански фотьойл от позлатено дърво, където той седна, смачка цигарата си в пепелника върху плетената масичка и погледна към трите китайчета, застанали пред него. Подкреплението на Франк. Ди Палма сигурно се бе побъркал.

Двама азиатци и една азиатка. Никой от тях не бе достатъчно възрастен, за да гласува, да притежава шофьорска книжка или да гледа порнофилми. Какво, по дяволите, щеше да прави Франк с този екип — да се кандидатира за президент на студентския съвет? Ди Палма подпали косата му и сега се опитваше да угаси пожара с чук.

Оменс се облегна във фотьойла си и се взря в едното хлапе, което гледаше настрани. Усмихна се. Боже, боже, самият господин Лошо отношение, Бенджи Лок Найн. Убиецът с бебешко лице, куриер на наркотици, насилник, рекетьор. Защо Франк се занимаваше с този хладнокръвен малък боклук?

А момичето? То седеше в кафяв кожен фотьойл, не откъсваше очи от Тод, сякаш бе Христос, слязъл на земята. Даже господин Злонравен, нашето момче Бенджи, като че ли признаваше спокойния, сдържан Тод за говорител на екипа.

Оменс се обърна към момчето:

— Баща ти не искаше да говорим много по телефона. Станал е параноик, но аз не го обвинявам за това. Той е добре. Сенатор Куарекио работи по въпроса за освобождаването му. Намесил е и посолството. Между другото, Франк каза да не се безпокоите, да продължавате по плана. Каза също да поддържате връзка с мен. Ако ченгетата не го пуснат до два дни, вие трябва да се върнете в Ню Йорк. Мисли, че е твърде опасно да останете тук.

Очакваше Тод да се ядоса, да настоява, че няма да си тръгне от Манила без баща си, да попита Оменс какво да прави по-нататък. Обаче момчето задържа поглед върху ирландеца няколко секунди, после кимна. Така можеше да постъпи само човек, който се владее напълно. Какво беше казал Франк? „Не говори на Тод отвисоко. Той не е обикновено хлапе, вече не е.“

— Искам да ти благодаря за помощта — изрече Тод. — Оценявам и това, че си отишъл да се видиш с баща ми в полицията.

Оменс се усмихна.

— Франк ми каза, че си умен. Прав си. Срещата с баща ти точно в този момент е твърде рискована. Особено ако възнамеряваш да се пенсионираш с пълна пенсия. Казах в агенцията, че Франк се опитва да вземе нещо за Лин Пао и Нелсън Бърлин и че иска да го сподели с нас. Така че те нямаха нищо против да го посетя. Рано или късно обаче ще трябва да покажа нещо на моите хора.

— Днес по някое време ще се срещнем с един човек, който притежава информацията, за която баща ми ти е говорил — отговори Тод.

— Кога и къде?

— Не знаем — обади се Бенджи. — Онзи тип иска да избере времето и мястото. Уплашен е. Не вярва на никого. Каза, че срещата ще стане при неговите условия или изобщо няма да има среща.

Оменс се обърна към Тод:

— Мисля, че е най-добре да съставите план как да си тръгнете без Франк. Не че по-късно няма да го пуснат, но не разчитайте, че ще стане много скоро. Замесено е филипинското правителство. Трябваше да използвам някои връзки, за да успея да поговоря с Франк. Той ме осведоми. Останалото разбрах, като поразпитах тук-там.

Той им съобщи, че правителството не иска да плаши чуждите корпорации и се намесва, за да потули този случай. Няма да позволят на Франк да създава неприятности на многонационалните компании. Мартин Маки се опита и се провали. Приятелят на Маки, Ди Палма, също ще се провали.

— Сигурен съм, че именно поради това не могат да открият шефа на пиколата в хотела — каза Тод.

Оменс за малко не си изтърва цигарата.

— Откъде знаеш за това? То трябваше да е голяма тайна. Правителството държи Федерико Лаурел затворен, за да му попречи да потвърди историята на Франк. Не трябва да се споменава нищо за Триадите или за Лин Пао. Нищо, което да води до Нелсън Бърлин. Как, по дяволите, разбра за Лаурел?

— Ти говори ли с оцелелия китаец, онзи, който баща ми съборил в безсъзнание? — попита момчето.

Оменс се усмихна и поклати глава.

— Хлапе, мислило ли си някога да работиш за агенцията, да кажем в разузнаването? Онзи китаец, онзи, когото Франк цапнал по кратуната с бастуна си, май че е изчезнал от болницата. Изобщо не са го регистрирали. И никой не трябваше да знае за това. Ако прочетеш вестниците или гледаш телевизия, ще забележиш, че споменават за двама крадци. Двама, не трима.

Тод погледна към Бенджи.

— Лаурел ще каже каквото му нареди правителството. Трябва да вземем тази информация за Бърлин и Лин Пао, после няма значение какво ще каже правителството.

Бенджи кимна.

„Определено не е обикновено хлапе“ — помисли си Оменс.

Някой почука на вратата. Той видя как двете момчета се спогледаха, после Бенджи отиде до белия кожен диван, седна и пъхна ръка под една от възглавничките. Оменс се напрегна. „Исусе — помисли си, — мой ред е да попадна в хотелска престрелка.“ После Тод погледна към Бенджи и поклати глава. Той се отпусна, постави ръце върху коленете си и сведе поглед.

Тод тръгна към фоайето. Чу се отварянето на входната врата, после затварянето й. След секунди момчето се върна с бял плик в ръце. Отвори го, извади листче хартия, прочете го и погледна към Бенджи, който кимна. Ако двамата си бяха разменили някакъв безмълвен сигнал, Оменс не беше го забелязал. Тод върна листчето в плика и го пъхна в джоба на ризата си.

После, без да обръща внимание на Оменс, той заговори на кантонски с Бенджи и момичето. Ирландецът, естествено, не разбра и една шибана дума. Те точно това целяха. Когато Тод свърши, трите хлапета тръгнаха в различни посоки. Джоан излезе от дневната, отиде до спалнята и секунди по-късно се появи пак с чанта на рамо. Бенджи извади узито изпод възглавничката и отиде в друга стая. Когато се появи отново, той беше с голи гърди и носеше чанта и светлосиня риза.

Тод го последва с нещо, което Оменс оприличи на дипломатическо куфарче. „Знаят си урока — помисли си шефът на ОБН. — Всеки действа според някакъв предварителен план. Планът на Тод.“

— Тази бележка беше от онзи тип, с когото трябва да се срещнете, нали? — попита той.

— Да — отвърна Тод.

Оменс се изправи. Само щеше да си изгуби времето, ако ги помолеше да отиде с тях. Тод не приличаше на човек, когото можеш да убедиш да направи нещо, което не му е присърце.

— Искам да поддържам връзка с вас — каза мъжът. — Кога възнамерявате да се върнете тук?

Тод тръгна към вратата, без да отговори. Джоан го последва.

Оменс се обърна към Бенджи, който си облече ризата, но не я закопча. Момчето бръкна в торбата, извади колан с пари и побърза към вратата, закопчавайки колана около кръста си.

„И сега какво?“ — помисли си Оменс. Опита да зададе на Бенджи същия въпрос, на който не получи отговор от Тод.

— Кога се връщате, момчета?

Бенджи не забави ход.

— Няма да се връщаме. Ще се срещнем с онзи тип, ще вземем оная гадост и ще се нанесем в друг хотел.

— Ами че вие си оставихте багажа! — учуди се той.

— Тод казва, че така всички ще си помислят, че имаме намерение да се върнем. В спалнята има пари. Плати сметката.

Плати сметката? Мамка ти! Оменс хукна след Бенджи. Имаше няколко въпроса към господин Злонравен. На входа към фоайето спря и ритна перваза на ламперията. Мамка му! Твърде късно. Входната врата на апартамента зееше отворена. Хлапетата бяха изчезнали.

Долу, във фоайето на хотела, помощникът по резервациите Педро Сисон видя как Тод, Бенджи и Джоан излизат от асансьора и тръгват към изхода на хотела. Сисон, дребен филипинец с дръпнати очи, продължи да наблюдава трите хлапета, докато вдигаше телефона, за да набере номера на мобифона в кола, паркирана на една пряка от хотела.

Когато някой отговори от другата страна, той съобщи:

— Бенджи и приятелите му тръгват. — После затвори и обърна внимание на един италиански челист и любовника му, двама млади мъже, които за пръв път пътуваха в Азия.