Силата ТЕ

17.

Манила

В хотелската стая беше тъмно като в рог. Разтревоженият Тод не можеше да спи. Лежеше под прозореца с изглед към моста Мак Артър. Имаше чувството, че е заобиколен от огньове. Секунди по-късно го обхвана леден студ и зъбите му затракаха. Даже сърцето му се тресеше.

Той знаеше какво става с него, но беше безсилен да го спре. Скоро щеше да бъде обсебен от един самурай, умрял преди четиристотин години. А с това щеше да дойде и страхът да не бъде заробен от демона Айки-рио. Роден от злокобни мисли, Айки-рио беше дух, който търсеше убежище в нещо толкова зло и жестоко като него самия. Страхът на Тод само увеличаваше надвисналата опасност.

Свила се в леглото до вратата Джоан спеше дълбоко. Беше обърната с лице към Тод. След шест часа трябваше да са на международното летище в Манила. Щяха да хванат полета за Ню Йорк в 5:00 часа. Бари Оменс направи резервациите.

По-рано през деня Тод и другите се срещнаха с шефа на ОБН в един ресторант край древните руйни на форт Сантяго на Адуана стрийт.

— Франк иска вие тримата да напуснете Манила утре заедно с него — съобщи им Оменс. — Телевизионната компания плаща билетите. Ще си ги вземете от центъра за резервации на „Пан Уърлд“. Франк ще бъде освободен при условие, че незабавно напусне страната. От участъка ще го закарат направо на летището. Ще го охраняват до излитането на самолета.

— Ами багажът му? — попита Бенджи. — Няма ли да си събере парцалите?

Оменс поклати глава.

— Ченгетата ще съберат нещата на Франк и ще ги занесат на летището. Ако не се качи на ранната птичка, на специалния полет призори, ще си има проблеми. Искат незабавно да напусне града. Не му дават време даже да напише една картичка. Bon voyage, aloha и adios.

С притворени очи Оменс се облегна в стола си и започна да си играе с вилицата.

— Разбери нещо, Тод. Баща ти успя да закърпи нещата, а това е най-ужасният кошмар за някого. Даже аз бях впечатлен. Веднага щом научих къде го крият, уведомих посолството. Исусе, трябваше да ги видиш как действат. Незабавно вдигнаха на крак сенатор Куарекио и машината се задейства.

— Междувременно — продължи той — аз отидох в участъка и настоях веднага да видя Франк. Казах на ченгетата, че трябва да работим заедно. „Това ли наричате съвместна работа, да малтретирате един от моите хора?“ — казвам им. Докато бях там, се появи един човек от посолството и започна да ругае, че се отнасят така с Франк. По-късно се свързах с Куарекио и вицепрезидентът се обади на филипинския посланик във Вашингтон. От телевизионната компания вдигнаха най-голямата врява. Стана направо като на война. Приятелите на Франк скочиха върху тези копелета от много голяма височина. Беше нещо, което си заслужава да се види, повярвайте ми. — Оменс хвърли вилицата на масата и се ухили. — Когато трябва да се залови някой, никой не може да се сравни с твоя старец. Ето защо беше страхотно ченге. Познава всички.

— И ти нямаш представа кой ти е казал къде да откриеш баща ми? — попита Тод.

Мъжът поклати глава.

— Преди два дни ми се обади една жена, но не си каза името. Беше филипинка, само това мога да кажа. Предупреди ме и затвори. Но мисля, че някой й подсказваше. Някой беше с нея и й казваше какво точно да говори. Предполагам, че беше ченге.

— Защо мислиш така? — изненада се Бенджи.

— За да знаеш какво става с Франк, трябва да си вътрешен човек. В този случай вътрешен човек означава ченге. Жената ми разказа, че ще го местят в 6 часа, че е арестуван, без да го регистрират. Така би се изразил само полицай. — Той погледна към Тод: — Споменавал ли ти е нещо за някакви жени в Манила? Полицайки, секретарки?

— Не, не е.

— Точно това е. Те не ни оставиха насаме и аз не успях да го попитам кой се е обадил. Но смятам, че той знае кой е бил. Като говорим за информация, вие момчета, взехте ли нещо ценно от вчерашната си среща? Избягахте от хотела като че се намирахте в самия ад.

Бенджи се усмихна и не каза нищо. Отговори Тод:

— Да.

Оменс се опита да говори небрежно:

— И колко е ценно?

— Важно е — отвърна момчето. — Определено свързва господин Бърлин с Лин Пао.

Полицаят погледна ноктите на дясната си ръка.

— Боже, какво не бих дал, за да мога се изправя срещу тези две копелета. Не сте живели толкова години на тази земя, колкото аз съм се опитвал да ги свържа по някакъв начин.

Когато Оменс вдигна глава, Тод бе вперил поглед в него. Шефът на ОБН се размърда в стола си. Чувстваше се неудобно.

— Тази информация трябва да бъде предадена на баща ми — заяви момчето.

Оменс сви рамене.

— Хей, не те карам да нарушаваш заповеди. Знам, че си добър войник. Все пак Франк ми даде дума, че ще изровим нещо, и това ми е достатъчно.

Тод посочи към сгънатия вестник на английски, който бе оставил на масата. Оменс махна с ръка.

— Боклук. След като телевизионната мрежа раздуха историята за ареста, филипинците ще трябва да се оправят сами. Сега са скалъпили тази история, че той уж поканил някаква въртиопашка в стаята си, после му скочили три нощни ястреба. Според тяхната история те задържали Франк, докато се изяснят фактите. Да-а. Добре. Предполагам, че когато се опитваш да задоволиш чуждестранните бизнесмени, всичко минава.

— И все още не са открили човека, който е подпалил пожара? — попита момчето.

— Приятелю, те не го търсят. За тях случаят е приключен. Говори се за някакъв заподозрян, някакъв тип, който живеел с мъртвата пигмейка ли е, джудже ли, каквато е там, по дяволите. Предполагам, че Франк е искал да я използва, за да открие този тип.

Тод кимна.

Оменс погледна към Бенджи.

— Вие, момчета, някъде тук ли сте отседнали?

Момчето се усмихна.

— Никога не се отказваш, нали?

— Просто питам.

— Кажи на баща ми, че се радвам заради това, че той е добре и с нетърпение очаквам да се видим утре. Много мило от твоя страна, че си му помогнал — благодари Тод.

— Не забравяй за нашия тайнствен информатор или май трябва да кажа информатори. Ако не бяха те, кой знае какво щеше да се случи с Франк.

Оменс допи бирата си и погледна през прозореца към туристите, наредили се на опашка в очакване да посетят руините на Форт Сантяго. Чарли Змията не си беше губил времето да следи Франк. Два часа след като дагото се настанява в скъпия си апартамент, едва не го очистват.

От друга страна, малкият Тод с този поглед като лазерен лъч извади късмет. Заедно с тези боклуци от Китайския квартал той успя да избяга от хората на Чарли Змията. Ще помислиш, че хлапетата са невидими. Оставиха Оменс на сухо, после някакъв неизвестен индивид им дал нещо, свързващо Нелсън Бърлин с Лин Пао. Нима наистина беше чак толкова лесно?

— Вие, хлапета, имахте ли някакви проблеми? — попита Оменс. — Изненадан съм, че Чарли Суи не се е опитал да ви нападне.

Бенджи се усмихна.

— Опита се.

Мъжът вдигна гъстите си червени вежди. Нямаше търпение да чуе останалото. И младежът се готвеше да му го разкаже, когато погледът на Тод го смрази.

Тод стана от стола си.

— Утре ще се видим на летището. Още веднъж благодаря за загрижеността.

Оменс гледаше как трите хлапета излизат от ресторанта и изчезват в тълпата. Не е било чак толкова лесно. Имали са сблъсък и са оцелели. Налетели са на главорезите на Чарли Змията. Той знаеше това, както знаеше, че във Филипините има комари, достатъчно големи, за да изчукат пуйка.

Преди или след като са взели дискетата, хлапетата са се изправили срещу Чарли Змията и са оживели, за да могат да разказват. Бенджи щеше да се разбърбори, но Тод с един поглед му затвори устата. Само с един поглед.

Разбра, че хлапето на Ди Палма е опасно. Осем към пет, че хората на Чарли Змията също са разбрали това.

Тод лежеше разтреперан върху подгизналия от пот чаршаф в хотелската стая. Стенанията му събудиха Джоан, която бързо облече един халат, излезе от стаята и се върна с Бенджи. Сега и двамата стояха над ужасеното момче, което вече не знаеше дали спи, или е будно.

Той потрепери, сви колене под брадичката си и сграбчи чаршафите. Просълзената Джоан пристъпи към него. Бенджи, опитвайки се да се пребори с паниката, я хвана за ръката и я дръпна назад. Той знаеше какво ще стане. Дръпна момичето със себе си и бавно се отдалечи от Тод.

В стаята, охлаждана само от един вентилатор на тавана, внезапно стана много студено. Двамата се разтрепериха от студ. После се появи миризмата, толкова силна миризма на изгоряло, че даже студът не можеше да я скрие. Джоан, с разширени от страх очи, се задави от силна кашлица. На Бенджи му се повдигна. Беше сигурен, че ще повърне.

В стаята сякаш влезе зимата. Отчаяното момче блъсна Джоан на леглото й, грабна сгънатото одеяло и я уви добре. После я събори на пода и я бутна под леглото. Бързо се строполи до нея. Пъхна се под леглото колкото може по-навътре. Беше обърнат с гръб към Тод. Джоан не виждаше нищо от тялото му. Скоро тук щеше да стане нещо, което никой от двамата не искаше да види.

От другата страна на стаята Тод вече не знаеше дали спи, или е буден, дали е в прегръдките на някакъв кошмар, или на ужасната реалност. Но той беше в мъжко тяло. В тялото на японец, едър, брадат и силен, с тъмна, космата кожа и с ръка върху меча Мурамаза на кръста му. Стоеше само на няколко метра от човека, който убиваше с огън, който сега се готвеше да нападне Франк ди Палма.

Бащата на Тод вървеше към подпалвача, който чакаше в мрака, за да го изгори жив. Уплашеното момче се опита да измъкне меча си, но въпреки че изглеждаше силен, ръцете му бяха слаби. Не можеше да измъкне меча от ножницата. И защо се страхуваше? Той не трябваше, не биваше да се страхува.

Изведнъж Айки-рио, духът на живите, се всели в него. Той потрепери, когато духът проникна в ума и душата му, изпълни го с омраза и жлъч, с древната си злоба и порочност. Айки-рио отново се подготвяше да го превърне в носител на покварата си.

— Баща ми е в опасност — каза Тод. — Спаси го.

— За да живее той, аз трябва да живея в теб — заговори духът. — Тази вечер ще ти служа, но скоро ще поискам ти да ми служиш. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— Тогава всичко е наред.

Тод чу и усети воя на силен вятър. Миг по-късно бе обхванат от огнена горещина. Присви тяло от болката и се уплаши, че няма да може да я преодолее. Изкрещя със смразяващ кръвта вик, от който Джоан и Бенджи си запушиха ушите.

Горещината изчезна внезапно както се появи, оставяйки след себе си смразяващия студ, и той се видя такъв какъвто беше някога. Вече не беше уплашено, хленчещо момче. Той беше Бенкай. Беше самурай.

Беше почти 2:30 през нощта, когато Леон Баколод зави със синята си, взета под наем тойота, влезе в пустата Мабини стрийт и паркира пред ъгловия магазин, в който продаваха santos, статуи на известни светци.

Беше облечен с евтин летен костюм, тъмни очила и сини кожени обувки, скъсани на пръстите — всичкото втора ръка, купено от сергиите в Китайския квартал. Бамбуковата броеница висеше от врата му. Жълтата роза на ревера му бе взета от цветното дарение, което преди минути направи пред статуята на Девата в църквата „Куапо“ — обичайната му практика, преди да предизвика пожар. В църквата запали свещ за Хузи и даде на свещеника пари, за да отслужи сто меси в нейна памет.

След като изключи двигателя, отпусна глава върху волана и заплака. Хузи го обичаше такъв какъвто беше. Никой друг не беше го правил. Преди тя да се появи в живота му, Баколод бе убеден, че всички го мразят. Чрез Хузи той откри себе си и хареса онова, което видя.

Без нея отново се чувстваше нервен и в опасност. Почти надушваше собствения си страх. Не беше се чувствал толкова празен от времето, когато беше момче в сиропиталището. Убивайки я, Ди Палма беше убил чувството на Баколод за собствената му стойност и самоуважението му. За да си ги върне, трябваше да убие американеца.

Докато подпалвачът плачеше тихо зад волана на тойотата, две курви, млади и кльощави, очите и зъбите им изглеждаха зелени на ярката светлина от уличните лампи, излязоха от тъмния вход на магазина за santos и бавно тръгнаха към колата. И двете бяха изцяло облечени в бяла кожа, като се изключат блузите с дълги ръкави, кръглите обици и перуките. Едната нервно въртеше розово чадърче. Другата пушеше пръчица Тай. Беше я стиснала между пръстите си, увенчани с дълги, закривени нокти в различни цветове.

Баколод ги погледна презрително. Широките рамене, едрите ръце и изпъкналите адамови ябълки ги издадоха. Шибани травестити. Той мразеше педалите; ако зависеше от него, щеше да ги прати в концентрационни лагери.

— Пръждосвайте се, гадни педерасти! — извика им той. — Надявам се да умрете от СПИН, мръсни копелета!

Яростта му ги върна във входа. Те затракаха с високите си токчета и го изругаха на английски, испански и тагалонг.

Той им показа среден пръст и извика:

— Поделете си го.

Започна да диша дълбоко, поемаше въздуха навътре, представяше си как обвива мозъка му, преди да слезе надолу към диафрагмата. Дълбокото дишане успокоява ума, беше му казала Хузи. Тя го правеше като част от двадесетминутните си тренировки по йога, които всяка сутрин изпълняваше гола, докато слушаше класическа музика. Хузи беше културна дама.

Когато Баколод вдиша, дробовете му се изпълниха с миризма на бензин. Идваше от кашона на предната седалка до него. Кашонът бе покрит с окъсана синя кърпа и съдържаше празна бутилка от ром, три кутии кибрит и туба с половин галон бензин.

Подпрял брадичка върху волана, Леон наблюдаваше участъка на Мабини стрийт, разположен от другата страна на улицата. Цивилен детектив се бе облегнал на една от трите полицейски коли, паркирани до бордюра, и бъбреше с три проститутки. След няколко минути Франк ди Палма щеше да излезе от участъка и Баколод щеше да го изгори жив. Тук и сега. Какво ако умреше и той. Важно беше да убие американеца. Нищо друго нямаше значение.

По дяволите Чарли Суи, полицията, всички. Той щеше да си отмъсти. Нека бъдещето само да се грижи за себе си.

Изкикоти се, като си спомни колко лесно разбра къде се намира Ди Палма. Вестниците бяха споменали името на хотела му и Баколод отиде там, за да разбере дали той ще се връща. Отиде през нощта, когато във фоайето нямаше много хора. На рецепцията показа значката си на пазач и излъга, че е полицай, който работи върху случая на Ди Палма. Попита дали някой се е интересувал от американеца.

След няколко минути научи, че Ди Палма е изгонен от страната и че полицаите са идвали в хотела, събрали са му багажа и са го занесли в участъка на Мабини стрийт. Американецът щял да тръгне от там в три сутринта. „Добре че се отървахме“ — каза управителят на хотела. Ди Палма вече не беше добре дошъл при тях.

Хотелът си бе направил много лоша реклама благодарение на репортерите, служителите от американското посолство и американските политици. Планът да изгонят натрапника без много шум беше добър. Баколод се съгласи с това.

Той изведнъж стисна волана на тойотата с две ръце. Няколко униформени полицаи въоръжени с пушки излязоха от участъка и застанаха до колите. Четирима мъже в костюми, двама от тях американци, стояха на стълбите и си говореха тихо. Единият нервно си погледна часовника.

От другата страна на улицата се събра малка група от нощни птици — мъжки и женски проститутки, таксиметрови шофьори, просяци — събраха се да гледат шоуто. Ди Палма вече щеше да излезе. Баколод облиза устни. Пишката му започна да се втвърдява.

С разтуптяно сърце той разви капачката на тубата и внимателно наля бензин в бутилката от ром. Не разля и капчица. Когато напълни три четвърти от бутилката, той я стисна между краката си и здраво зави капачката на тубата.

Остави я на пода, скъса лентичка от кърпата и я натъпка в гърлото на бутилката. При мисълта за огъня почти забрави за Хузи. Когато погледна към участъка, Ди Палма беше излязъл. Позна го от снимките във вестниците. Едър, посивял мъж, застанал на стълбите и обграден от четирима мъже в костюми.

Планът на Баколод беше прост. Ще изчака, докато американецът влезе в една от колите, тогава ще мине покрай нея, ще хвърли бензиновата бомба вътре и ще натисне газта. В Манила само богатите имаха климатични инсталации и затваряха прозорците на колите си. Прозорците в колата на Леон бяха смъкнати.

Когато Ди Палма тръгна по стълбите, Баколод взе кутия кибрит. Щом униформените полицаи отвориха задната врата на средната кола и я посочиха на американеца, Леон запали клечка и докосна с нея парчето от кърпата, увиснало от пълната с бензин бутилка. Платът пламна веднага.

Изведнъж прозорците на тойотата се затвориха плътно. И четирите прозореца бяха затворени. Всички врати изщракаха. Някой го заключи в собствената му кола. Какво, по дяволите, ставаше?

Огледа празната си кола и усети, че е скован от арктически студ. После се надигна такова силно зловоние, че той усети горчивия вкус на несмляната храна, която изригна от носа и устата му. Кой му правеше номера?

Усети, че краката му са мокри. Мила Дево. Тубата беше отворена и бензинът изтичаше. Краката му подгизваха. Целият под беше мокър. Погледът му се спря върху нещо. Пламъците обхващаха кашона. Всички кутии кибрит се подпалиха.

Кашонът пламна бързо, пламъците обхванаха мокрия от бензин под. „Извади фитила от бутилката — помисли си Баколод. — Направи го веднага. После отвори вратите и бягай.“ Но не можеше да повдигне ръце. Бензиновата бомба с горящия си фитил остана в ръцете му. Той не можеше да ги повдигне от скута си. Не можеше да помръдне и един мускул.

Видя как Ди Палма влиза в колата, как вратата се затръшва зад него и как първата полицейска кола се отделя от бордюра. Баколод изпищя срещу това последно и най-болезнено разочарование в живота си. И докато крещеше, тойотата се превърна в огромна огнена топка.