Силата ТЕ

3.

Тайпе, Тайван

Тъй като обожаваше гордия им дух, Черният генерал отглеждаше тигри.

Държеше големите котки в имението си, луксозен комплекс от двуетажни сгради с плочести покриви, свързани с градини и дворове върху тучните зелени хълмове на планината Йангминг. Казваше се Лин Куанг Пао и тигрите бяха пленили ума и душата му.

За да изучава тези животни, той бе лагерувал на открито в горите и джунглите на Източна Азия. На остров Ява бе заснел как дебнат плячката си. В Индия ги бе скицирал как се носят из зелените масиви. В Китай беше записал стоновете и мяукането им, звуци, които показваха, че те са доволни.

Тигрите, както научи Лин Пао, бяха самотни ловци, чиито силни, подвижни гръбнаци и мощни задни крака им позволяваха да скочат бързо върху жертвата си. Те захапваха тила и вкарваха един остър кучешки зъб в гръбначния стълб. Смъртта настъпваше моментално.

Тигърът достига зрелост на тригодишна възраст, храни се с трийсет килограма месо на ден и не обича горещините. Женските общуват с мъжките на всеки две години, раждат до шест зверчета, от които оцеляват само половината. На седем месеца зверчетата започват да ловуват сами.

Лин Пао беше твърде проницателен и оценяваше някои качества у другите котки. Бързината на читата го впечатляваше, също и скоростта на риса, който беше толкова бърз, че със скок във въздуха можеше да хване нисколетящи птици. Имаше и една безмилостна амбиция у младите лъвове, които на групи по два или повече, водени от гордостта си, убиваха или прогонваха царстващите мъжкари. После убиваха малките и се съвкупяваха с обърканите лъвици. По този начин младите лъвове създаваха и увековечаваха собствената си социална система, като й вливаха млада кръв. Черният генерал се възхищаваше от тази брутална сила на волята.

Тигрите обаче си оставаха любимци на Лин Пао. Той оценяваше тяхната самостоятелност; тигрите ловуваха сами. Отпускаше се, докато ги гледаше как обхождат тихо клетките си. Не се уморяваше да съзерцава красотата им. Жълто-зелените очи, закривените нокти и червеникавокафявата козина с тъмни вертикални ивици бяха магия, която го бе обсебила от години. Като много китайци и той всеки ден пиеше по чаша вино от тигрова кост като оздравителен тоник. Никоя от вещите на Черния генерал не му доставяше такава радост като тигрите.

В началото на март му подариха женски снежен леопард, хванат в северните планини на Народна република Китай. Може би Лин Пао се обърна към божествата, които почиташе, или пък се посъветва с духовните медиуми, наречени дангки, както правеше в миналото. Може би те му предсказаха нещо за живота и бъдещето. И го караха да отхвърля този подарък.

Може би бяха предупредили Пао, който се гордееше с независимостта си, че снежният леопард ще определя мислите и действията му през целия му живот.

Животното бе подарък от нов делови партньор и не можеше да бъде отказано, без това да обиди дарителя. Тъй като той доставяше на Лин Пао 300 килограма суров опиум седмично, здравият разум диктуваше да приеме щедрия му дар. Както се оказа, снежният леопард беше великолепно същество с дълга, сивкавобяла козина и тъмни петна. Наистина чудесно, помисли си Пао. Най-подходящият подарък.

Новият му партньор беше армейски генерал от Народна република Китай, слаб човек с изпито лице, който от скоро беше назначен в китайската провинция Ксинджиянг. Разположението на Ксинджиянг на пакистанската граница позволяваше на изтощения генерал да прави каквото си иска. Позволяваше му да отклонява дивизионните доставки към афганистанските партизани, за да могат те да ги използват във войната си срещу руските нашественици.

Те му плащаха със златни южноафрикански монети и със златни кюлчета; генералът вярваше, че златото е ключ, който отваря всички врати. Част от златото той превеждаше в банки в Макао, Панама и Цюрих. Остатъкът инвестираше в онова, което със сигурност възприемаше като безотказно печелившо начинание — пакистанска фабрика за хероин, произвеждаща 100 килограма суров опиум дневно.

Снежният леопард още в началото създаде неприятности на Лин Пао. Нервен и плашлив, той шибаше с опашка винаги когато гледачите минеха край него. Загуби апетита си в плен. Беше уморен и измъчен. Лин Пао реши, че на животното му липсва студеният планински въздух, с който е свикнало, и инсталира скъпа климатична инсталация в клетката. Имаше и разноски за лекари и допълнителни гледачи; този тъй наречен подарък му струваше доста пари и търпение.

Присъствието на леопарда смущаваше иначе спокойните тигри, които сега непрекъснато обикаляха из клетките си, ядяха нередовно и плашеха гледачите. Големите котки с постоянния им рев вече не бяха източник на спокойствие за Лин Пао. Дали снежният леопард не беше лошо предзнаменование? Дали заспалите нещастия не се пробуждаха?

Лин Пао беше азиатец. Възгледът му за света представляваше смесица на вековните религиозни и социални обичаи със здравия разум. Вярваше в свръхестественото и се страхуваше от непознатото. И беше свързан с хиляди богове. Резултатът от това бе дълбокото убеждение, че животът се контролира от сили, по-могъщи от човека.

Дали снежният леопард не беше лошо предзнаменование? Дали заспалите нещастия не се пробуждаха?

След дълги наблюдения и размишления бе принуден да признае, че откакто получи снежния леопард, наистина изстрада доста. Нещата, които му се струпаха на главата, му внушаваха, че вече не е галеник на съдбата. Нещастията му биха разстроили един по-слаб човек.

Миналата седмица поръча смъртта на две филипинки в Манила, преди те да успеят да го свържат с американската корпорация, която переше парите му. Като чу, че жените са унищожени, остана доста доволен. Особено за Анджела Рамос, която беше една доста вредна дребна немирница.

Хората му в Манила най-накрая бяха сложили край на лудориите й. „Бъдете внимателни и прецизни в действията си“ — беше ги посъветвал Пао. И те предизвикаха пожар, за да скрият всички следи, че Рамос е била убита. Официалното мнение бе смърт при злополука. Сега основният проблем е решен, така го увериха хората му.

Оставаше кръстникът на Анджела Рамос. Той не обърна внимание на предупреждението да стои настрани от делата на Лин Пао и се захвана да разследва смъртта на кръщелницата си. Подобна инициатива не беше изненадваща; такъв неразбран и гаден дребосък като кръстника на Анджела Рамос не можеше да бъде сплашен лесно.

А бъдещите му планове за кампания срещу Лин Пао в американската преса бяха стратегия, която можеше да се окаже унищожителна за Пао. Кръстникът трябваше да бъде ликвидиран, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Това обаче нямаше да бъде лесно. Той беше спокоен, самоуверен човек, а такива хора като тихите води бяха дълбоки и опасни.

Още скорошни нещастия за Черния генерал — конфискацията на хероин за десет милиона долара в Амстердам от холандската полиция и Интерпол; трима членове на Триадата намушкани в Марсилия от членове на конкурентна банда; в Лондон Скотланд Ярд му конфискува оръжие, предназначено за ИРА на стойност един милион долара; в Сидни негови съперници отвлякоха управителя на най-големия му игрален дом.

И най-голямото от всички нещастия го сполетя в Ню Йорк. Един детектив от полицията, който редовно прехвърляше контрабандно парите на Пао на тайни банкови сметки отвъд океана, се предаде на федералните власти. Ако не дадеше информация за операциите на Триадата, ръководена от Лин Пао в Америка, го грозяха четиридесет години затвор. Детективът знаеше как да се грижи за себе си. Поради това Черният генерал знаеше какво да очаква.

Детективът беше интелигентен, изобретателен, смел и алчен. Преди две седмици той и един негов приятел бяха занесли 1,8 милиона долара пари на Триадата в Атлантик Сити. Там загубили 1,5 милиона на рулетка и блек джак. Хората на Пао екзекутираха приятеля. Но детективът, за да запази живота си, се предаде на агентите от Отдела за борба с наркотиците.

Какво точно знаеше детективът за Черния генерал? Знаеше за наркотрафика и маршрутите в Северна Америка, за интересите му в рекета и проституцията в много градове. Знаеше за убийствата, извършени в Америка, и за борбата за надмощие между Триадите. И, разбира се, знаеше как се перат парите на Пао. Ето защо детективът бе като прозорец към Рая за американските власти, които отдавна мечтаеха да преустановят дейността на Пао в страната си. Той бе отговор на молитвите им.

За Черния генерал този удар бе съвсем ненавременен, защото съвпадна с неясните действия, които замисляше кръстникът на Анджела Рамос. И двата случая можеха да осуетят неговите операции в САЩ. И двата можеха да намалят значението на Триадата му в тази страна, най-доходния пазар на света. И двата можеха да доведат до жестока борба със съперниците му, които горяха от нетърпение да го изместят от земята, наречена „Златната планина“.

Само информацията, че китайците са превзели от италианците търговията с хероин в Ню Йорк, превръщаше детектива в безценна перла за американската полиция. Но дали те знаеха какъв костелив орех може да се окаже този детектив? Доста приятен и очарователен на пръв поглед, той всъщност беше коварен и опасен. Американците щяха да си имат проблеми с него. Първият им проблем бе да го опазят жив, за да може да свидетелства срещу Лин Пао. За да постигнат това, те го държаха под двадесет и четири часова охрана на едно място, което се смяташе за непревземаемо.

Лин Пао се забавляваше с вярата на американците в собствената им мощ. Смееше се, когато му разказваха за хвалбите им: „Никой не може да приближи и на километър от този тип, без задникът му да хвръкне във въздуха. С нас той е по-неуязвим отколкото президента с тайните служби. Нашият човек ще се яви в съда и здравата ще накисне онзи китаец“.

Американците бяха твърде самоуверени хора. Само час след като детективът влезе в своята тъй наречена крепост, Лин Пао вече знаеше къде се намира тя. Знаеше и как федералните шерифи, агентите от Отдела за борба с наркотиците и от ФБР го охраняват денонощно. Знаеше даже и с какво е поискал да се храни детективът по време на пленничеството си.

Връзките на Черния генерал с тайванското правителство му даваха власт по целия свят. Само трябваше да вдигне пръст и в Бирма умираше някой туземец от Шан, някой банкер в Сан Франциско, собственик на ресторант в Париж или федерален агент в Далас. Всеки, който си мислеше, че той не може да убие детектива, беше невероятно тъп.

Лин Куанг Пао беше преминал шестдесетте, мъж като бик, с голяма бръсната глава, плосък нос и черна превръзка над избитото дясно око. Празната дупка все още го болеше, макар че беше минало много време, откакто загуби окото от ръцете на убийци, наети от една жена, на която той се доверяваше и я обичаше. Лявата му ръка също я нямаше. Беше я заместил с протеза, покрита с черна ръкавица. На тази китка носеше гривна от човешка кожа, от кожата на жената, чийто опит да го убие му струва окото и ръката. Той беше Драконова глава, водач на Триадата, наречена Змия сто стъпки, по името на тайванската змия, чието ухапване беше толкова смъртоносно, че жертвите й умираха, преди да успеят да изминат сто стъпки.

Той съчетаваше необикновената си енергия и издръжливост с желязна воля. Зад безцеремонността му се криеха висок интелект и невероятно самообладание. Арогантен и безкомпромисен, той ненавиждаше слабостта у другите. Изстрадваше обидите по-силно от другите хора и в резултат на това можеше да избухне в ужасяващ гняв. Тогава бе способен да унищожи всеки, който му се изпречи на пътя, и то без причина, тъй като се ръководеше единствено от гнева. Думата на Пао бе закон в неговата Триада; заповедите му трябваше да се изпълняват безпрекословно.

Не вярваше на никого. В сърцето си се страхуваше, че другите могат да използват жестокостта и коварството, които той бе приложил срещу тях. Разхождаше се сам и никога не забравяше, че съществуват хора, които биха го убили заради богатството и властта му. Никога не забравяше, че убиват слоновете заради бивните им.

Имаше моменти, когато силата и жестокостта се оказваха недостатъчни. Тогава Лин Пао викаше на помощ неземните сили — от китайската народна религия, която боготвореше; от Тао, будизма и от конфуцианската мисъл; от древните народни вярвания. Когато се сблъскаше с изключителни трудности и предизвикателства, той се обръщаше към божествата на храмовете, към божествените статуи, свещеници и духовни медиуми. И така неговият джос, късмет, винаги беше добър.

Източникът на неговия джос бе един стар таоистки свещеник, който живееше уединено в подножието на планината Йангминг, в мъничък храм, не по-голям от каменна колиба. Дълги години предсказанията на свещеника предпазваха Пао от провали. Спасяваха го от лошите обрати на съдбата и от болката на съжалението. И му даваха увереност в бъдещето.

Снежният леопард, реши Лин Пао, е доста зловещ. Беше време да се обърне към стария свещеник и да го накара да отмени прокобите на съдбата. Беше време да го накара да предотврати по-нататъшните беди. Мъдрецът умиротворяваше боговете, успокояваше спящите дракони и знаеше как да прогонва злите духове. Той знаеше, че светът на свръхестественото и на човека съществуват едновременно.

По здрач ядосаният Лин Пао излезе от главната шатра в парка си, тръгна бързо през съседните дворове, после прекоси малкото дървено мостче, водещо към частната му зоологическа градина. Запомнили предишните му избухвания, слугите бягаха далеч от пътя му. Пазачите навеждаха глави или просто поглеждаха встрани. По-добре да си гол сред вълци, отколкото да подразниш Черния генерал точно в този ден.

Пред входа на зоологическата градина Лин Пао спря и гневът му изведнъж се изпари. Забележително, помисли си той. Наистина забележително. Тигрите му — гигантските манджурци, индийският албинос, малкият, тъмен бали — всичките осемнадесет бяха притихнали. Това не беше се случвало от седмици. От пристигането на снежния леопард.

Няколко котки, застанали нащрек и с присвити очи, се разхождаха напред-назад из клетките си. Други, бдителни иззад полупритворените си очи, лежаха тихо върху купчините слама и дишането им едва се забелязваше. Всичките очакваха нещо. Парчетата кърваво месо, вечерята на животните, лежаха недокоснати върху подовете на клетките.

Чаплите, патиците, фазаните и кукувиците в градините и езерата също бяха притихнали. Космите по ръцете на Пао настръхнаха. Нещо щеше да се случи. Тигрите и птиците го усещаха. Той знаеше, че неочакваното спокойствие е затишие пред буря. Изведнъж се почувства уязвим.

После видя свещеника. Старецът стоеше пред клетката на снежния леопард, приковал очи в красивата котка и забравил за всичко друго. Името му беше Да-чиен и той се появяваше в къщата на Лин Пао, без да го повикат. Това беше отношение, от което Пао доста се дразнеше.

Този път Да-чиен пристигна четири дни след като го повикаха. И без да уведоми предварително. Дяволско нахалство. И никакво уважение. Гордият и избухлив Лин Пао не би търпял подобно поведение от никой друг.

Да-чиен беше дребен мъж с очила, с огромно чело и приятен, басов глас. Беше облечен с парцалив яркожълт халат и износени сандали. Подпираше се на бастун. Дали вече знаеше за затрудненията на Лин Пао? Пао гледаше как свещеникът премята черните мъниста, увиснали от врата му, и наблюдава снежния леопард през полупритворените си очи. Свещеникът знаеше. Той бе убеден в това.

Снежният леопард лежеше на една страна с глава към свещеника и двамата гледачи, силни млади аборигени от племето Бей Нан. И двамата изглеждаха раздразнени, което не изненада Пао. Във въздуха се носеше аромат на смесена туршия, пържени кнедли и рибени рулца. Очевидно аборигените са се наслаждавали на вечерята си, преди да бъдат прекъснати от стария свещеник и Лин Пао.

Тъй като те се хранеха с остатъците от кухнята му, смяташе, че има право да ги прекъсва, когато си поиска. Единият, кривокрак, къдрав дребосък, се нацупи, докато все още стискаше пръчиците от тиково дърво в свития си юмрук. „Нека да е нещастен — помисли си Пао, — но ако не иска да умре още в този миг, да не се опитва да споделя нещастието си с мен.“

Предпочиташе аборигените за гледачи на животните. Те бяха трудолюбиви и надеждни, докато не им се наложеше да вземат бързи решения. Първобитните не можеха да мислят бързо. Но какво можеш да очакваш от хора, които в края на двадесети век още ходят на лов за глави?

Колкото до свещеника, той го възприемаше като мрачен дребосък без чувство за хумор. Малко рязък по време на спор, но отлично предсказваше бъдещето. Много дебелоглав. Очевидно знанията му за божествената воля го правеха изключително самоуверен.

Даваше и отказваше съвети, когато намереше за добре, и изчезваше от храмчето си за цели седмици, без да каже на никого за местонахождението си. Не се вслушваше в ничие мнение, освен в своето и без страх говореше каквото мисли. Неспособен да контролира или да сплаши свещеника, Лин Пао можеше само да скрие неудобството и опасенията, които изпитваше в негово присъствие. Само изглеждаше спокоен около него.

Имаше няколко въпроса, които трябваше да обсъди с Да-чиен, и снежният леопард бе първият от тях. Откакто му подариха това проклето същество, Лин Пао постоянно получаваше удари. Нека свещеникът спре този лош джос.

Другият въпрос бе ликвидирането на кръстника на Анджела Рамос и на нюйоркския детектив. Беше ли възможно да обсъжда намерението си да извърши убийство със светия старец? Да, стига да го направи дискретно. Лин Пао щеше да попита само дали определена непосредствена заплаха може да бъде отстранена успешно. Дискретността означаваше да кажеш каквото трябва, а не каквото можеш.

Етиката на Пао, или по-скоро липсата на етика, като че ли беше безразлична на свещеника, който се осланяше на божиите заповеди, без да проявява страст, предубеждения или чувства.

— Правим каквото си искаме, докато съдбата не се стовари върху ни — каза му веднъж Да-чиен. — Съдбата управлява святото и грешното.

Най-важният от всички въпроси беше тайната среща в Хонконг след две седмици между Лин Пао и враговете му.

Той направи един смел ход и уреди разговор с четири драконови глави. Уговори ги да седнат с него на масата за преговори. Защо заклетите му врагове се съгласиха на такива безпрецедентни преговори? Защото след по-малко от десет години Великобритания щеше да върне Хонконг на Китай. Защото Триадите бяха базирани в Хонконг и като много други, които имаха какво да губят, не вярваха Китай да позволи територията да си остане капиталистическа, упадъчна и прагматична.

Свободната инициатива беше славна дейност. Но тя бе възможна само при демокрация, в един независим, самоуправляващ се Хонконг. Обаче той заплашваше властта на Пекин и нямаше да бъде толериран при никакви обстоятелства.

Комунистическият преврат в Китай през 1949 година завинаги щеше да остане един от най-неприятните спомени за Лин Пао. За разлика от много други членове на Триадата той успя да избегне смъртта благодарение на хитростта и добрия си късмет. Болшевиките бяха копелета. Овчари на хората, докато хората си оставаха овце.

Тайните общества дълго играха важна роля в китайската история. До победата на червените Триадите бяха тясно свързани с правителството на Чанг Кай-ши. Членовете на бандите — армейски офицери, агенти от разузнаването, убийци, наркотрафиканти, полицаи, бизнесмени — помогнаха на Чанг да вземе властта. Те бяха и силните му биячи, вършеха мръсната работа, която другите партийни членове не можеха или не искаха да свършат. Но с победата на комунистите дойде краят на тристагодишното влияние на бандите върху китайската политика.

Червените завзеха властта с кръв и щяха да управляват по същия начин. Не търпяха никаква опозиция, пречупваха всяка индивидуалност и строго наказваха всичките си врагове. Никой не се изненада, че Триадите, съюзници на омразния Чанг Кай-ши, бяха сред първите прогонени от страната. Повечето представители на имотните класи хукнаха към управлявания от британците Хонконг. Лин Пао помнеше как някои влиятелни предприемачи пристигаха в Кралската колония с цели фабрики. Колкото до икономическите и политическите свободи, обещани на Китай от червените, те никога не се превърнаха в реалност. Капитализмът, разказваше се в един виц, е експлоатация на човек от човека. При комунизма е обратното.

Животът под властта на червените означаваше подчинение на случайността или в най-добрия случай — на непознатите условия. Базираните в Хонконг Триади влагаха парите си в чужбина както никога преди. През осемдесетте години Лин Пао и другите драконови глави заливаха Америка с пари, влагаха ги в недвижимо имущество, бизнес, луксозни къщи и банкови сметки. Пао беше увеличил доходите си от наркотрафика в Ню Йорк; той бе един от китайците, които превзеха мултимилионната търговия с хероин в града. Търговия, която някога бе изключителна привилегия на американската мафия.

За да ускори преговорите в Хонконг, Лин Пао изтъкна, че бандитската война в Америка ще привлече вниманието към този огромен поток от капитали. Загубите щяха да са за всички. „Трудно е — каза той, — но не е невъзможно да въртим бизнеса си под зорките погледи на американските власти. Зорките им погледи обаче правят немислимо натрупването на големи печалби.“

Срещата беше опит да се прекрати бандитската война в това неподходящо за нея време. Тя бе обичайният метод да се разрешават териториални спорове и да се разчистват стари сметки. Преди години струваше на Пао първата му съпруга и любимия му по-малък брат. Но той бе единственият човек, който можеше да уговори съперниците си да приемат промените. Даже най-обиденият враг бе принуден да признае, че превъзхожда всички с интелекта си. Не можеха да не обърнат внимание на предупреждението му. Не и при спомена за комунистическия преврат в Китай.

— Бъдещото ни богатство е в Америка — каза той на съперниците си. — Но докато не се съгласим на взаимни отстъпки, никога няма да натрупаме това богатство. Ще бъдем твърде заети с войната помежду си. Ще привлечем вниманието на американската преса и на полицията. Това ще ни струва пари, хора, даже законни инвестиции.

— И така, предлагам ви решение. Нека да постигнем съгласие и да се развием в Америка, без да се унищожим един друг. Още тук. Сега. В Азия. Без кръвопролития. Не виждам друг начин да избегнем безсмислените и излишни загуби. Казвам ви, братя от древните общества, че компромисът, който предлагам, вече не е въпрос на избор.

А ако конференцията се провали? Лин Пао можеше само да се надява, че този кошмар няма да се превърне в реалност. Но ако това станеше, тогава престижът му в света на древните общества щеше да се изпари за една нощ. Враговете му щяха да го сметнат за глупак. Проницателността му щеше да бъде подложена на съмнения дори в собствената му Триада, която незабавно щеше да му обърне гръб.

Не можеше да претърпи подобен провал и да запази уважението на хората си. Провалът на срещата в Хонконг щеше да бъде наказан със смърт от ръцете на собствените му последователи. Смъртта бе предпочитаното лечение за глупостта на бандитските водачи. На конференцията той не трябваше да губи нито репутацията си, нито териториите си. Нека старият свещеник прочете от Книгата на съдбата и да каже на Пао дали конференцията ще бъде успешна.

Нека старият свещеник подсили вярата му в бъдещето.

В частната си зоологическа градина Лин Пао докосна с пръст пулсиращия нерв в дясното си слепоочие. По дяволите свещеникът! Пао му се гневеше все повече, защото той все още не бе забелязал присъствието му. Вместо това Да-чиен не откъсваше очи от снежния леопард, също като малко момченце, открило за пръв път пениса си. Черният генерал, който избухваше лесно, възприе това безразличие като обида. Беше убивал хора и за по-малко.

Изведнъж го побиха тръпки. Времето внезапно застудя. Нещо неочаквано за март, когато обикновено температурите бяха умерени, а влажността на въздуха напомняше за летните месеци. Потрепери и пъхна ръце в ръкавите си. Беше облечен в памучен халат със златен ширит, който не бе достатъчно топъл за тази внезапна промяна на времето. Краката му мръзнеха в платнените чехли. Кухата очна яма започна да го боли, сигурен знак за разваляне на времето.

Погледна към небето. Вярно, че слънцето залезе, но нощта падна по-бързо от обикновено. Падането на мрака и температурата предвещаваше завръщането на силните ветрове и проливните дъждове от миналата седмица. Основателна причина Лин Пао да привърши работата си в градината и да се прибере, преди да е дошъл потопът. Потрепери и усети, че както никога преди копнее за топлината на слънцето.

Огромният манджурски тигър отдясно стана и започна да скача из клетката си. През две клетки раираният индийски албинос се изви злобно към женската си и я дръпна в басейна. В края на зоологическата градина гарваните подлудяха в бамбуковата горичка. Заподскачаха от клон на клон и заграчиха силно.

Гарвани! Поличба за нещастие. Знак, че ще се случи някакво бедствие.

Изведнъж аборигените се подплашиха. Къдравият изпусна клечките си, после бързо клекна да си ги вземе. Другият мъж, висок, прегърбен човек с почернели зъби, избели очи и запуши уши. „Време е да приключвам тук — помисли си Лин Пао, — преди тези суеверни глупаци да се облеят в сълзи.“

Извади ръце от робата си и тръгна към свещеника. Искаше старецът да го очисти от лошия му джос, донесен от снежния леопард. Искаше свещеникът да очисти сенките, хвърлени от животното върху живота на Пао. Искаше да гарантира успеха му в Хонконг.

Да-чиен заговори, без да се обръща. Дълбокият му глас никога не бе звучал по-авторитетно и по-заплашително. Лин Пао се закова на място с разтуптяно сърце и с уста, пресъхнала като шепа прах. Потрепери от първите капки на студения дъжд. Но не си позволи да бъде ръководен от страха. Страховете му трябваше да преминат.

Вперил очи в легналия по очи снежен леопард, Да-чиен каза:

— Най-напред ти ще убиеш това същество. След двадесет и един дни ще умреш и ти самият.

Обърна се към Лин Пао, изведнъж лицето му доби детско изражение, усмихна се мило, по-спокоен от всякога.

Изуменият мъж не можа да каже нищо и остана закован на място.

— Ще умреш жестоко — продължи Да-чиен. — Инструмент за смъртта ти ще бъде едно младо момче, което живее на запад. То е част от живота ти и още от раждането си те следва като сянка. Каквото е излязло от теб, ще се върне върху теб. Сега ще трябва да се обърнеш към призраците на миналите си дела.

Разтрепераният Лин Пао успя да изрече:

— Не ми говори такива неща, старче. Предупреждавам те. Не ми говори така.

— Аз не съм нито вършителят, нито делото. Аз съм само инструментът. По-голяма сила работи чрез мен.

— Стари глупако, шегуваш се с мен, когато имам нужда от…

— Говоря истината. Ще умреш след двадесет и един дни. Предлагам ти да се подготвиш за смъртта.

— Дърт побъркан идиот. Кой си ти, че ще ми казваш да се подготвя за смъртта? Значи някой глупак си мисли, че може да ми отнеме живота? Какво е това за мен? Аз съм оцелял след много покушения. — Окото му погледна изпитателно към свещеника. — Младо момче, казваш.

— Да. Живее на запад, но е от Средното царство. — Средното царство беше древното име на Китай.

Лин Пао обърна глава към гарваните.

— Момче. Само едно малко момче. — Поклати глава, после погледна свирепо към стария свещеник. — И ти очакваш да се уплаша от него?

Да-чиен се усмихна.

— Ти и сега се страхуваш от него.

Това беше вярно. За пръв път от години насам се страхуваше и се мразеше заради това. Нищо не отслабва повече човешкия разум. Човек не може да действа разумно, когато е ужасен. Свещеникът! Той бе причина за това отвратително чувство.

Пао извика:

— Върни си думите назад, свещенико! Заповядвам ти да ми разкажеш само за помощта от небето. Заповядвам ти да ми кажеш истината.

— Небето го е пожелало — отвърна Да-чиен. — Не можеш да контролираш бъдещето си.

— Ти контролираш бъдещето ми, старче. Ти и само ти. А сега престани да ми губиш времето. Заповядвам ти да направиш така, че добрият ми късмет да продължи. С твоята благословия ще постигна всичко.

— Досега съдбата подкрепяше всяко твое дело. И ти смяташе, че поведението ти е правилно и подходящо. Никога не си помисли, че всичко, което излиза от теб, се връща върху теб, че ти създаваш собственото си бъдеще. Боя се, че ще трябва да приключиш земния си път.

Още по-уплашен, Пао помоли:

— Кажи ми, че ще триумфирам, нищо повече.

— Онзи, който задава въпроси, не ще може да избегне отговорите. Двамата с теб не можем да контролираме бъдещето ти. Тези неща са в ръцете на небето.

Разтрепераният Пао направи единственото, на което бе способен — прокле противната съдба. Той беше горд, изобретателен мъж. Оцеляваше. Беше глупаво да се предположи, че ще бъде победен от едно момче.

Момчето е на запад, но е от Средното царство. Той си помисли, че търсенето на момчето трябва да започне от Ню Йорк. Нека да започне сред Нефритовите орли, младежка китайска банда, която използваше за рекет и убийства.

В бандата имаше виетнамци и корейци, но главно китайци, нелегални имигранти от най-покварените хонконгски бордеи. Нефритовите орли. Мечът на Лин Пао в Ню Йорк. Защитници на интересите му в хазарта, рекета и наркотиците. Младежката банда осъждаше и наказваше враговете му в Америка.

Водачът им беше осемнадесетгодишният Бенджамин Лок Найн, хладнокръвен убиец и роден водач, когото той харесваше — беше го предвидил за по-големи дела. Бенджи Найн обожаваше Черния генерал и се гордееше, че премахва враговете му. Но когато порталът е защитен от тигри, през задната врата може да се промъкне вълк. Дали Бенджи Найн не беше вълкът, дошъл да унищожи Лин Пао?

Ако приемеше сериозно предсказанието на Да-чиен, той вече нямаше да се доверява на младежа. Всички членове на Нефритовите орли, дванадесет на брой, трябваше да бъдат наблюдавани внимателно. Някои не бяха по-възрастни от дванадесет години, но от такива деца щеше да дойде утрешният ден на Лин Пао.

Най-вероятната заплаха? Бенджи Найн, разбира се. Бдителността обаче изискваше да се пази от всички „Нефритови орли“. Благоразумието бе най-добрият му съюзник.

Решението на този проблем бе да приеме като факт думите на свещеника — без да казва на никого, разбира се. После да се обади на Гонг Нам Бат Топ, „Осемте ножа“ от Севера. Тайна група убийци от тайванското военно разузнаване, Гонг Нам Бат Топ носеха името си от убийци, действали през осемнадесети век, служили на император Юнг Ченг. Тайванското правителство често ги използваше, за да усмирява политическите си противници по цял свят — и да защитава доходните връзки между тайванските управници и наркобароните като Лин Пао.

Като някогашните Гонг Нам Бат Топ наследниците им връщаха главите на жертвите си. Предсказанието на стария свещеник не трябваше да се сбъдне. Лин Пао трябваше само да чака главата на момчето и връщането на добрия си джос. В същото време беше много важно враговете му да не научат за предсказанието, защото щяха да станат по-смели и по-опасни. Даже неговите хора можеха да използват това пророчество.

Предсказанието беше оскърбление. Колкото повече си мислеше за него, толкова повече се вбесяваше. Кой беше този сбръчкан старец, за да му дава още само двадесет и един дни живот? С думите си Да-чиен бе показал неуважение към силата на Лин Пао, нещо, което той не можеше да търпи.

Междувременно двамата аборигени решиха, че са видели достатъчно. Всичко показваше, че Черният генерал скоро ще даде воля на гнева си. Те се спогледаха и си кимнаха в мълчаливо съгласие. По-добре да си тръгнат и да оставят насаме това копеле Пао и стария свещеник.

Познаваха неуравновесения му характер. Знаеха, че зад строгата му дисциплина се крие ужасна нестабилност. Знаеха какъв избухлив тип може да бъде. Колко променлив може да бъде. Само слепец не би могъл да забележи, че Лин Пао и свещеникът са в лоши отношения. Аборигените познаваха добре Черния генерал и знаеха, че свещеника не го чака нищо добро.

Докато дъждът се сипеше върху металните покриви на клетките, Лин Пао извиси глас над грачещите гарвани, неспокойните тигри и надвисналата буря. Поиска от стареца да си признае, че лъже, но той поклати глава и заяви:

— Казвам ти каква е волята на небето. Ти си плюл срещу небето. Сам си си навлякъл всичко това.

Когато Да-чиен се обърна отново към снежния леопард, Лин Пао се вбеси съвсем. Не можеше повече да сдържа гнева си. Бурята, гарваните и ревящите тигри го изкараха от равновесие. Той се поддаде на желанието си да унищожи свещеника.

Хукна по мокрите от дъжда жълти плочки, улови врата на Да-чиен и дръпна силно назад. Остави свещеника без дъх. После го вдигна от земята и го завъртя напред-назад. Сандалите на стареца изхвръкнаха.

Не отпуснал задушаващата хватка, Пао грабна една клечка от къдравия абориген и я заби в дясното ухо на стареца. Направо в мозъка.

С последен дъх Да-чиен прошепна Божието име и се отпусна безпомощно в ръцете му, приел безропотно смъртта. Той не се развълнува, усети само дива радост, че се е освободил от свещеника.

Измъкна клечката от ухото на Да-чиен, хвърли я и отпусна трупа. После заповяда на високия, прегърбен абориген да изтича до колибата на гледачите и да донесе вила.

Аборигените не помръднаха. Бяха парализирани от страх. Тъй като не беше в настроение да търпи неподчинението на двама тъпаци, изнервеният, вбесен Лин Пао започна да ругае. Ритна високия по левия крак, което бе достатъчно да размърда изрода.

Високият абориген се върна с вилата. Лин Пао дръпна вилата, отмести аборигените и погледна свещеника. Кратко колебание, после хвана дръжката, вдигна вилата и заби металните зъби в лицето на стареца. Слугите се обърнаха настрани.

След лицето Пао се нахвърли върху ръцете, гърдите, бедрата. Винаги разкъсваше плътта, забиваше надълбоко, за да се увери, че я е разкървавил. Би могъл да накара аборигените да направят това — стига да искаше да ги пребие под проливния дъжд.

— Вкарайте тялото в клетката — извика им той. — Бързо! Нека снежният леопард бъде обвинен за смъртта на стареца.

Погледна как аборигените хващат глезените на Да-чиен и повличат трупа към клетката на Снежния леопард. Бурята се засилваше. Бамбуковите дървета се прегъваха от силния вятър и той усещаше пронизващия студен дъжд през памучния си халат. Клетките на животните трябваше да бъдат покрити и той сигурно щеше да се заеме с това. Но първо трябваше да се оправи с най-важното.

Обърна глава, сви ръце и изкрещя някаква заповед. Незабавно двама пазачи, слаби тайванци с пончота и високи сламени шапки, профучаха по малкото дървено мостче и притичаха през локвите.

Той им прошепна нещо, после те тръгнаха към клетката на леопарда. Високият, гърбав абориген тъкмо бе отворил вратата на клетката. Дръпна се, когато животното се изправи, озъби се и изви гръб. Аборигените работеха бързо. Единият хвана китките, другият — глезените на свещеника. Сега не бе нужно да уважават стареца. Душата му бе напуснала тялото и бе отишла на по-добро място. Само да хвърлят останките и да свършат с него. Тъкмо това се опитаха да направят гледачите.

Хвърлиха трупа на Да-чиен в клетката и едва не улучиха снежния леопард. Стреснато, животното подскочи настрани и се втурна към отворената врата. Двамата аборигени се паникьосаха. Лин Пао също се стресна и извика:

— Затворете вратата! Това проклето животно иска да ме убие! — Той беше изплашен. Много, много изплашен.

Аборигените наведоха глави под дъжда и се втурнаха като обезумели. Единият посегна към ключовете, увиснали от колана му, а другият — към вратата. Никой нито видя, нито чу тайванците.

Двамата измъкнаха изпод наметалата си 12-калиброви Итака и стреляха от бедро, аборигените полетяха напред и се тръшнаха в клетката. Смъртта им означаваше, че сега само Лин Пао знае за предсказанието на свещеника. Докато си мислеше за това, снежният леопард изскочи от клетката и се втурна към него.

Пазачите стреляха едновременно. Единият изобщо не улучи бързото животно, изпочупи плочките и опръска Лин Пао с вода. Изстрелът на другия счупи гръбнака на леопарда и той се строполи на земята. Немощен и умиращ, снежният леопард продължаваше да драска по мокрите плочки и с последни сили се придвижваше през потъмнялата от кръвта му вода към Лин Пао.

Объркан от страх, мъжът отстъпи назад, а тайванците убиха снежния леопард. Пао не можеше да контролира дъха и сърцебиенето си. Притисна с ръце слепоочията си, за да спре лудото пулсиране. Отпусна ръце чак когато пулсът му се позабави.

Свободен. Той беше свободен. Повтори си няколко пъти тази дума. Свободен. Отново контролираше живота си.

Защото само той знаеше за думите на стария свещеник.

Разтрепераният Пао мина покрай тайванците и застана пред клетката на снежния леопард. Затвори око, подуши миризмата на животното и се вслуша в дъжда, сипещ се върху металния покрив. Беше намразил снежния леопард още от момента, когато го получи. Защо?

Е, чувствата му към животното вече нямаха значение. Онова, което имаше значение, беше, че чрез убийството му избегна присъдата на съдбата. Или само премахна една-единствена брънка от веригата на съдбата?

Отвори око, вдиша дълбоко и посегна към решетките на клетката. Стисна ги с всичка сила. Той беше Черният генерал и неговата съдба винаги се намираше в собствените му ръце. Винаги. Момчето, което трябваше да го убие, имаше още много да научи.

Лин Пао се обърна към тайванците и със силен, уверен глас им каза какво иска от тях.