Силата ТЕ

1.

Манила

За тринадесет години подпалвачът Леон Баколод беше убил тридесет и седем души.

Самият той нито бе раняван, нито пък арестуван. Дължеше късмета си на Дева Мария, на която винаги се молеше.

Дребен, двадесет и една годишен филипинец, Баколод приличаше на момче със зализаната си, ниско подстригана коса. Заради вродената цепка на небцето се хранеше и преглъщаше трудно. Преди да подпали пожар, той оставяше цветя на Нашата Дева в църквата „Куяпо“. Молеше се тук с броеница в ръце пред Черния Назарянин — статуя на Христос в естествен ръст от черно дърво, изваяна през седемнадесети век от мексиканските индианци и донесена в Манила от един испански галеон.

Религията бе страст и бягство за Баколод. Вярата му беше екзалтирана и му носеше успокоение.

В една влажна мартенска нощ той излезе от църквата „Куяпо“, прехвърляйки зърната на бамбуковата си броеница. Беше облечен със сива фуражка, светлосива риза и тъмносив панталон — униформата на пазач от „Таалтекс Индъстрийз“. Носеше пазарска торба от „Ръстън“, известен манилски универсален магазин, където доскоро беше пазач, но го уволниха, защото имаше навик да крие дребни предмети в слиповете си, преди да си тръгне от магазина.

Под брадичката му имаше лейкопласт с цвят на човешка плът. Днес се бръсна три пъти. Избръсна си и краката. И ръцете. Даже пръстите.

В пазарската торба носеше половин галон бензин, чифт гумени ръкавици, пакет „Голоаз“ и няколко кутии кибрит. Беше сложил вътре и синя рокля, черни обувки с каишки, сутиен с подплънки, червена кожена чантичка и черна перука.

Баколод караше червения си датсун на юг по булевард „Роксас“, следваше извивките на Манилския залив извън града, минаваше покрай ярките светлини на луксозните крайбрежни хотели и на Културния център, прострял се на 1700 акра пресушени блата край залива. С музеите, изложбените зали и театрите си Центърът представляваше цял град. Имелда Маркос, по онова време кмет на Манила, го построи с милиони долари. Леон я боготвореше почти колкото Светата Дева.

Когато един мюсюлманин, собственик на ресторант, се осмели да твърди, че госпожа Маркос никога не подарява нещо, което преди не е откраднала от други, той го изхвърли от бизнеса с пожар, отнел живота и на трима виетнамски автобусни шофьори. Година по-късно подпали дома на един политически противник на Маркос, паралитик, който загина в пламъците заедно с двете си внучета. Баколод наблюдава пожара от апартамента си в Китайския квартал, където живееше заедно с една проститутка джудже. Тогава двамата ядоха гуава1 и пиха сок от захарна тръстика. Подпалвачът беше лоялен към страната и управляващите я.

Криминалното му поведение обаче беше доста ексцентрично. То не беше с установен график, не беше редовна работа. Изпълняваше поръчки на земевладелците и други бизнесмени, които го наемаха да подпалва имотите им заради застраховките. От друга страна, когато го обхванеше неистовото желание да подпали пожар, нищо не можеше да го спре.

Майка му беше проститутка и не се интересуваше от детето си, особено пък заради проклятието на небцето и епилепсията му. Остави го в дом за деца с психични разстройства и изчезна. Там големите момчета го изнасилваха, но престанаха, когато той поля водача им с газ и го подпали жив. Леон Баколод напусна дома, изцяло обсебен от огъня и обзет от силно желание да унищожава.

Самата мисъл за пламъците го караше да се разтреперва. В тези случаи се възбуждаше сексуално. Джуджето Хузиана де Вега го предупреди за някои мъже, които се чукали до смърт.

— Няма да се изненадам — каза тя, — ако някой ден свършиш и пукнеш едновременно.

Тя можеше да го разсмее, когато говореше за сцепеното му небце. Казваше му, че проблемът с говора бил причинен от пишката му. Била толкова голяма, че му измествала езика.

Леон Баколод напусна покрайнините на Манила малко преди 11 часа.

Извън града температурата рязко спадна. Хладният нощен въздух с миризмата на орхидеи и мокри от дъжда бамбукови гори беше доста приятен. Разноцветни пеперуди танцуваха на светлините на фаровете. Той се усмихна, когато огромен сребърен орел разкъса с клюн и нокти мъртъв питон край магистралата.

Пътищата бяха още мокри след вчерашния мусон. Шофирането обаче не беше проблем, тъй като Баколод познаваше добре околностите. Вече не го притесняваше движението в огромния град с мръсните му улици и шантавите шофьори. Шофьорите в Манила бяха неразумни и изкарваха акъла на всеки, който се появеше по улиците — пеш или с кола. Хузи ги наричаше творци на чудеса, твърдейки, че е цяло чудо, когато те не ударят някого.

Баколод мина покрай порутени колиби, покрай китайското гробище и руините на църкви и манастири, разрушени през Втората световна война. Единствените превозни средства, които видя, бяха два мотоциклета и джип — един от преправените американски джипове от войната, които сега се използваха като частни автобуси.

Десет минути по-късно датсунът излезе от магистралата и пое по неравен планински път.

— По дяволите! — извика той. Най-малката повреда на колата го изкарваше от равновесие. Постоянно се грижеше за датсуна, човъркаше двигателя и го миеше по няколко пъти седмично. Можеше да се вбеси и от най-малката драскотина.

Радиото в колата бе настроено на бейзболен мач от стадион „Ризал“. Баколод предпочиташе джай лай. Всички филипинци страстно следяха играта. Но новото правителство я забрани, твърдейки, че е порочна. По същата причина бяха затворени и всички казина.

Той мразеше новото правителство и особено ненавиждаше госпожица Акино, твърдоглавата стара мома, която го ръководеше. На пръв поглед шибаната лицемерка приличаше на ангел, слязъл на земята. Баколод не вярваше, че някой може да бъде напълно чист. Акино беше политик. Поради това можеше да е само измамница и симулантка — дървено пени, което се прави на диамант.

Фаровете на датсуна осветиха табела сред боровете: „Зона за свободна търговия — «Таалтекс Индъстрийз»; три километра“. Баколод прехапа долната си устна. Три километра. Пусна волана и се хвана за тестисите.

Продължи по мръсния път през гората и после нагоре по планинския склон. Изпита известно напрежение, когато влезе в малък тунел, тъй като от тавана му висяха прилепи. Те попаднаха в светлините на датсуна на Баколод и изведнъж литнаха към него. Изкараха му акъла, когато прелетяха край колата и изскочиха от тунела към скритите и предварително избрани места, познати само на тях.

С разтуптяно сърце той натисна газта до край.

Секунди по-късно набра пълна скорост. Стигна до черния асфалт на паркинга, построен върху угаснал вулкан. Беше пристигнал в Зоната за свободна търговия — това бяха двадесет и два акра, изолирани зад тухлени стени и бодлива тел.

Зоната за свободна търговия (ЗСТ) — владение на „Таалтекс Индъстрийз“, американска електронна фабрика, където силициевите пластини се нарязваха на чипове и свързваха електронните платки.

Субсидиите за инвестиции, данъчните облекчения, забраната на профсъюзите и на всичко останало и евтината работна ръка бяха привлекли „Таалтекс Индъстрийз“ във Филипините.

При мисълта за пожара Баколод започна да получава ерекция.

Макар че паркингът беше почти пълен, той без проблеми си намери място. Просто изчака един майстор от предишната смяна — надут филипинец, да изкара потрошеното си рено и да се насочи към тунела. После Леон зае запазеното място на майстора пред долната най-добре прикрита бетонна стена, опасваща паркинга.

Запазените места бяха строго ограничени само за управителното тяло. Много табели посочваха това на английски, испански и тагалонг, най-често използваният филипински диалект. Баколод не се притесняваше, че нарушава правилата на компанията. Като всеки пазач от нощната смяна той паркираше където му хареса — и му се разминаваше, тъй като си тръгваше, преди да се появи дневният мениджър, омразен дребен мюсюлмански бодил.

С чанта в ръка той излезе от датсуна и заключи вратата, после провери дали всичко е наред. За шестте месеца като пазач в „Таалтекс Индъстрийз“ беше обиран два пъти. Така се раздели с касетофон, ботуши от гущерова кожа, черно кожено яке и малка нефритова статуя на Девата, залепена на таблото. Някой се бе изпарил и с персоналния компютър, който самият Баколод бе задигнал от „Таалтекс Индъстрийз“.

Всичко, освен компютъра, му беше подарено от Хузиана де Вега. Той се чувстваше ужасно заради това, че е изгубил подаръците й. Крадецът вероятно беше някой друг пазач. Пазачи имаше навсякъде из ЗСТ.

Като се изключат тези загуби, Баколод си харесваше работата. Беше нещо далеч по-добро от предишното му занимание, когато крадеше надгробни камъни, изстъргваше надписите и ги продаваше на половин цена. В ЗСТ му харесваха чистият въздух и забавеният ритъм, които не се срещаха в града.

На върха на планината нямаше проблеми с тълпите, толкова обичайно явление в Манила, където населението бе достигнало осем милиона и продължаваше да расте. Филипинците не контролираха раждаемостта. Това може би се дължеше на строгото им католическо възпитание или на обичайното азиатско желание за сигурност на стари години в едно голямо семейство. Както казваше Хузиана де Вега, филипинците не вярваха в семейното планиране, а в семейното засаждане.

Леон Баколод застана до датсуна в тъмния паркинг и погледна часовника си — златен „Патек Филип“ със стрелки от скъпоценни камъни. До миналия месец никога не беше притежавал толкова красива вещ. Часовникът бе подарък от Хузи за двадесет и първия му рожден ден. Тя го беше откраднала от един клиент, хонконгски бизнесмен. Взела го на заем, както тя каза, след като чрез една изключително страстна целувка му вкарала в устата приспивателно.

Отзад имаше надпис на китайски. Някакви романтични глупости от съпругата на бизнесмена. Той смяташе да ги изтрие.

11:30 през нощта.

Не трябваше да закъснява. Тази работа беше голяма. Най-важният пожар в живота му. Сладкодумният и грациозен китаец, който го нае, бе съвсем ясен. Никакви грешки, каза му той. Няма да се оправдаят никакви погрешни стъпки или неправилно преценени удари.

Китаецът му каза, че е получил обещание за чиста работа и не очаква нищо по-малко.

От това напрегнатият подпалвач се почувства малко неловко. За никого не беше тайна, че сладкодумният китаец членува в главната хонконгска Триада.

Триадите. Най-мощното престъпно общество в целия свят. Когато са ти враг, светът е направен от стъкло. Няма къде да се скриеш.

Когато се съгласи да подпали пожара, Баколод се учуди дали езикът му не е изпреварил мозъка. Можеше ли да си легне с таралеж в гащите? За минута-две сериозно си мислеше да се откаже от работата с китаеца. Наистина той беше опитен подпалвач и можеше да влезе в ЗСТ, без да събуди подозрения. Но сега едва си поемаше дъх.

Най-накрая се съгласи да изпълни поръчката. Парите бяха основен фактор. „Ще ти платим с американски долари — каза китаецът. — Истински долари, а не филипински песос.“

Баколод и Хузиана де Вега харчеха много, пилееха парите, сякаш те растяха по дърветата. Тя щедро му правеше подаръци, носеше само нови дрехи и купуваше скъпи лекарства за хипофизната си жлеза, причината, поради която беше джудже. Плащаше на бармани, таксиметрови шофьори и екскурзоводи, които й осигуряваха нови клиенти, търсещи нещо необичайно в еротичните си приключения.

Доста скъпо им излизаше и пристрастяването й към наркотиците. Един от редовните й клиенти, уредник в Музея на изящните изкуства, веднъж й даде „скоростни топки“. Сега дребната курва почти по цял ден пушеше смес от хероин и кокаин. Баколод мразеше наркотиците. Само от две дръпвания започваше да му се гади.

Марихуаната му беше напълно достатъчна. Най-добрите — Златната Кона, Моуи Уоуи, Маслото Пуна — се внасяха от Хаваите, но все пак струваха по-малко от „скоростните топки“.

Със своите пари Баколод поддържаше колата си и залагаше на боеве с петли. От 7000 филипински острова той си избра остров Хузи, надявайки се да се измъкне от претъпканата Манила. Поръча специални мебели — ръчна изработка, пригодена за лилипутските размери на Хузи. Би направил всичко, за да бъде тя щастлива.

Обсъждаха пътуване до Лас Вегас, с едно отклонение до Дисниленд в Южна Калифорния. Мислеше да си купи и нова кола. Тъй че когато Леон Баколод каза „да“ на китаеца, той си мислеше най-вече за парите. Както и за удоволствието от подпалването на пожара. Какъвто и да е пожар, когато и да е.

Работата със сладкодумния китаец обаче си беше предизвикателство. Първо, той беше уклончив. Не беше лесно да го заковеш за нещо. Баколод се възхищаваше от елегантните му дрехи и маниери, както и от умението му да подбира думите много внимателно. Обожаваше и точния като компютър мозък на китаеца. За Леон той беше дълбокомислен човек, който веднага внушава респект.

Но ако го разгневиш, китаецът ставаше опасен като змия. Омразата му се развихряше и не познаваше граници. Баколод знаеше историята за информатора. Китаецът чакал петнадесет години, за да си отмъсти на един малайзиец, който го предал на полицията.

Петнадесет години. Достатъчно време, за да може малайзиецът да погледне на предателството си срещу китаеца като на стара история. Би могъл да се обзаложи, че всичко, което е имало значение, вече е забравено.

Сладкодумният китаец обаче никога не прощаваше. Решил, че моментът на отмъщението е дошъл, той пристъпил към действие като истински член на Триадата. Полял очите на малайзиеца с киселина, после заповядал да го осакатят. Сега информаторът пълзи по задните улички на Манила и се прехранва от просия. И напомня за злобната природа на китаеца.

Леон Баколод остави датсуна на паркинга и тръгна към входа на ЗСТ. Влажна мъгла бе паднала над върха на планината. Тя скриваше и неканените посетители, онези, които плъзваха по паркинга след залез-слънце: гущери, големи като змии; черни плъхове с дълги опашки; изгладнели диви кучета. Всички се оглеждаха в очакване на угощението с боклуците наоколо.

В мъгливи нощи неспокойният Баколод не можеше да прекоси паркинга, без да си помисли, че плъховете ще загризат глезените му. Или че дивите кучета ще го захапят за топките. Това със сигурност бяха глупави тревоги, тъй като нищо подобно не беше се случвало нито с него, нито с колегите му от ЗСТ. Но както казваше Хузиана де Вега, той бързо изпадаше в нервна възбуда за нищо.

На входа на ЗСТ махна с ръка на пазачите, трима дребни негритос с тъмна кожа и вълнисти коси, характерни за расата им. И тримата бяха въоръжени с узита и вечеряха динугуан — свински дреболии, задушени в кръв от прасе. Провинциални уроди, обули първия си чифт обувки. Селяндури, пристигнали в големия град, но все още натъжени за източните джунгли, където роднините им се биеха с лъкове и отровни стрели. Баколод им се усмихна. Гадеше му се от тези копелета.

Той спря във входа зад портала, остави торбата си на земята и се огледа. Беше тъмно. Американците, тази стисната пасмина, бяха похарчили съвсем малко пари за осветление. Разчитаха на старомодните фенери, инсталирани от японската имперска армия, когато тя бе използвала мястото за концентрационен лагер. Бледата луна, забулена от сива мъгла, също хвърляше малко светлина в зоната.

ЗСТ изглеждаше пуста. Баколод знаеше, че нощната смяна е закъсняла, а онези работници, които не спяха в бараките, си бяха у дома. Което го устройваше чудесно, защото имаше по-малка вероятност да го видят как подпалва.

Самата зона се състоеше от фабрики, складове, бараки за работниците и дълга електростанция с кабели за високо напрежение. В останалата част имаше полуразрушени работилници, порутени навеси и две помпени станции. Въоръжените пазачи обикаляха наоколо с добермани и немски овчарки. Миришеше на сяра и заводски дим.

Мощен лъч от стражевата кула на предната стена осветяваше паркинга и входа. Касетофонът на негритос гърмеше.

Само на няколко метра от мястото, където стоеше Баколод, имаше площадка. Червената й мръсотия се стелеше върху купчината парни локомотиви. Освен голия стълб, заобиколен от мотопеди и велосипеди, завързани за дървените решетки, за да не бъдат откраднати, площадката беше празна.

Когато ЗСТ беше японски концентрационен лагер, тя служеше като място за екзекуции. Тук пленените съюзници бяха разпъвани на кръст от коменданта, който заповядваше в ръцете, краката и черепите им да бъдат забивани пирони. Леон Баколод, чийто свят бе изпълнен с призраци, вярваше, че площадката е населена с душите на филипинци, китайци и американци. Понякога чуваше стенанията им в нощния вятър.

Потрепери. От тази площадка му настръхваше косата.

В предвоенните години зоната е била ферма за мляко, после балнеоложки център и накрая най-голямата фабрика за пумпали в страната. Влечението му към тази детска играчка всъщност бе единственото му хоби. От постоянните си игри той бе научил безброй номера, с които доставяше удоволствие на Хузиана де Вега. Научи се да използва играчката като метателно оръжие, бойно изкуство, почти забравено във Филипините, където бяха изобретени пумпалите.

Въпреки късния час една фабрична сграда работеше с пълна пара. В мръсните счупени прозорци се виждаше светлина и се чуваше виенето на машините и генераторите. Индиецът, който бе началник-смяна, псуваше работниците на тагалонг, английски и бенгалски. Както казваше Хузиана, когато работиш в „Таалтекс“, гадостите започват в деня, в който те наемат, и свършват, щом се строполиш мъртъв.

Зад портата Баколод вдигна пазарската си торба и тръгна към площадката. Изведнъж замръзна и погледна вляво. С разтуптяно сърце се ослушва няколко секунди, после бързо се върна назад и едва не се препъна.

Скри се в сянката, напипа бамбуковата си броеница, увиснала от врата му, и видя как количката за голф с двама мълчаливи пазачи се появява на площадката. Той ги познаваше и ги ненавиждаше. Единият, Еди Пасиг, беше злобен кльощав дребосък. Глупав малък жабок, който постоянно го дразнеше заради сцепеното му небце, имитираше го и се хилеше сякаш това бе най-смешното нещо на света. Пасиг, който знаеше за епилепсията му, го беше кръстил Гърчавия.

Другият пазач беше Фреди Бонифацио, силен, кривокрак мелез между китаец и филипинка, най-добрият бейзболист на „Таалтекс“. Славеше се и като голям женкар. Той беше и най-добрият слушател, когато Пасиг имитираше Леон Баколод. В момента двамата гадняри бяха последните, които искаше да види.

Очите му проследиха малкото превозно средство, докато то бавно обиколи стълба. И тогава количката спря. Разтревоженият Баколод разтърси глава.

Наблюдаваше как Бонифацио излиза от количката, изплюва се в мръсотията, а после вади цигари от джоба на ризата си. Беше с гръб към Леон, който с всяка секунда ставаше все по-неспокоен и уплашен.

Остра болка в корема на подпалвача го събори на колене. Очите му се напълниха със сълзи и той захапа палеца си, докато усети вкус на кръв. После, стиснал разпятието на броеницата си, започна безспир да повтаря името на Девата. Ако нещо се провалеше, китаецът със сигурност щеше да го убие.

В другия край на площадката, на половината път между тази открита площ и женските бараки, имаше малък склад за инструменти. Именно към него се беше отправил Баколод; трябваше да стигне дотам колкото може по-бързо. Пресичането на площадката щеше да му спести време. Така можеше да избегне патрулите.

Пасиг и Бонифацио обикновено правеха един кръг около площадката на всеки четиридесет минути, после насочваха количката си към електростанцията. През последната седмица Леон следеше по-внимателно обиколките на двамата. Забеляза, че те избягват заобиколните маршрути и забавянето. Не видя никакви изненадващи ходове. Двата конски задника бяха съвсем предвидими. До тази вечер.

Сега изведнъж измениха маршрута си без особена причина — просто единият искаше да запали цигара. Нарушиха навиците си и накараха Баколод да се разтрепери. Съвсем го объркаха. Помисли си за сладкодумния китаец. По-добре да си мишка в устата на котката, отколкото пленник в ръцете на Триадата. Болките в стомаха му се усилиха.

После видя жените. Три млади филипинки в далечния край на площадката. Слаби и грациозни в летните си рокли, трите изведнъж спряха, а смехът им огласи нощта с приятни звуци. Бяха свършили нощната си смяна и се връщаха в бараките.

Бонифацио им извика. Бонифацио, женкарят, който, макар че имаше съпруга и три деца, винаги беше готов за бягане в хоризонтално положение. Жените от „Таалтекс“ спряха и се обърнаха към него. Пазачът сви ръце пред устата си и им извика нещо на испански. Двете махнаха с ръце и отхвърлиха задявките му. Третата дори не му и отвърна. Секунди по-късно и трите продължиха по пътя си.

Отказът им като че ли окуражи Бонифацио. Той се върна в количката за голф, настани се и посочи към жените. Усмихна се и потри ръце, докато приятелчето му Еди Пасиг зави обратно и подкара след „сладурчетата“, както Бонифацио наричаше жените. Леон Баколод въздъхна. Бързо се изправи на крака, прекръсти се и благодари на Девата. Тя пак го спаси от враговете му. После взе пазарската си торба. Стисна броеницата и излезе на площадката.

Умът му казваше: „Бягай. Бягай към складчето. Знаеш какво ще ти направи китаецът, ако се провалиш“.

Но той си наложи да върви бавно. Не трябваше да привлича вниманието. Не и докато носеше половин галон бензин.

Да предположим, че пазачите или някой друг надуши бензина. Ами ако започнат да задават въпроси? Отговорът на Баколод щеше да е някоя убедителна лъжа. И надеждата да му повярват.

Ако това станеше, трябваше да се откаже от пожара. Даже мисълта за пожар, след като забележат бензина, би била лудост. Баколод не беше толкова тъп. Щеше да се наложи, разбира се, да обяснява на китаеца злополучния обрат на събитията. И също да се надява, че той ще му повярва.

Излезе от площадката, стъпи върху чакълената пътечка и се скри в сенките. Сега вече побягна. Секунди по-късно стигна до складчето за инструменти, останал без дъх, леко замаян. С ръка на бравата той се огледа и се дръпна, когато чу кучешки лай в далечината. Но не видя никого. Влезе в малкото тъмно складче и бързо затвори вратата зад себе си.

Складчето миришеше на машинно масло, на влажни дървени трици, мокри черги, на човешка и животинска урина. Тясното пространство бе претъпкано с повредени инструменти — счупена стълба, остарели машинни части, стари ботуши, повредени пишещи машини, изпоцапани кафеварки и празни кислородни бутилки. Мръсотия, помисли си Баколод. Скривалище за боклуци.

Единственият прозорец без стъкло гледаше към женските помещения — двуетажни дървени бараки, оградени с бодлива тел, някога обитавани от войските на Шестнайсета имперска дивизия от японската армия. В бараките, където работеше нощната смяна, се виждаха светлини.

Една от бараките беше съвсем тъмна. Баколод я оглежда няколко секунди, после се пресегна за пазарската си торба. Нямаше време за губене.

Когато лунната светлина освети гърба му, той съблече боксьорските си шорти, после извади сутиена и синята рокля от торбата. Облече ги. Ръцете му се потяха; спря, за да ги изтрие в ризата си. Ставаше твърде нервен и имаше опасност да получи пристъп.

Нахлузи страстните лачени обувчици, черната найлонова перука. Сложи си позлатената гривна и малко тоалетна вода, някакъв евтин боклук, купен от един аптекар в Китайския квартал. Момичетата от „Таалтекс“ не можеха да си позволят скъпи парфюми.

Отвори червената кожена чантичка, извади малко огледало, пудра и коралово червило, взето на заем от Хузи. Клекна под прозореца и постави огледалото така, че луната да го освети. Внимателно начерви устните си. Сложи пудра на бузите и тъмнокафяв молив за вежди. Свърши и погледна новото си лице в огледалцето. Усмихна се.

Скри униформата и обувките си. Пъхна ги под изцапан с боя брезент. Портфейлът, часовникът и броеницата се побраха в червената чантичка. Щеше да рискува — надяваше се, че няма да открият дрехите му. Нямаше избор. Но защо да рискува да изгуби парите и часовника си? Или бамбуковата броеница, благословена от Негово Преосвещенство кардинал Син2, най-светия мъж във Филипините.

Застанал край прозореца, Баколод опипа зърната на броеницата и с разширени непремигващи очи се взря в бледата сребърна луна. После, опрял гръб о стената, той се заслуша в шума на водопадите и си пое дъх. Пенисът му бе твърд като скала.

Излезе от складчето с името на Девата на уста.